Пол Дохърти
Безбожникът (15)

Дванадесета глава

„Александър нападнал внезапно и яростно врага и моментално завзел с войската си… външния град.“

Квинт Курш Руф, „История на Александър Велики“

Книга 2, глава 6

— „Неспирният искрящ смях на морските вълни“.

— Поезия? — Птолемей доближи коня си до Александър. — Ти ли съчини това?

— Не, но би ми се искало. Теламоне, позна ли този стих?

— „Думите са лек за разстроения ум“ — отвърна лекарят.

Александър отметна глава и се разсмя, удържайки коня си срещу вятъра, който брулеше скалния връх.

— Кажи на Птолемей коя пиеса цитираме.

— Есхил — обясни Теламон. — „Прикованият Прометей“.

— Никога не съм чувал за нея — отвърна Птолемей и закри очи срещу слънцето. — Но бих искал да видя „прикована“ персийската флота.

Теламон се вгледа в тъмните застрашителни силуети на хоризонта — долу във водата с опънати платна флотата на персийската империя беше стигнала до залива Микал. Под свитата на царя, струпана на скалите, лежеше град Милет. Беломраморните му храмове и сгради блестяха в светлината на късното следобедно слънце. Струи дим се издигаха над онези, които бяха по-близо до морето. Теламон смушка коня си, за да погледне македонския лагер.

Александър тържествуваше. Той обърна коня си, викна на лекаря да го последва и препусна надолу по ръба на скалите, без да мисли за опасността.

— Оттук виждам по-добре! — възкликна той. — Изненадах ги, нали, Теламоне?

— Ти изненада всички ни, господарю.

Теламон, който се боеше да не му се завие свят и да падне, слезе от коня, отведе го встрани и го спъна. После седна и погледна над люлеещата се зелена трева, изпъстрена с множество перуники и макове. Александър беше изненадал всички. Планираните процесии, пиршества, игри и пиеси се оказаха заблуда, с която беше прикривал истинските си намерения. Бърз като стрела, той беше ударил Милет. Сто и шестдесетте му триреми под командата на Никанор бяха завзели остров Ладе и запечатали входа към голямото Лъвско пристанище на Милет. На борда на триремите имаше хиляди тракийски и тесалийски наемници. Заповедите за Никанор бяха изрични: да задържи Ладе и да запечата пристанището. Адмиралът беше успял. Ладе беше укрепен, триремите, наредени една до друга с носове към морето, представляваха сигурна стена срещу персийската флота, която беше пристигнала твърде късно. Сянка падна върху тревата. Теламон вдигна поглед. Александър държеше коня за поводите и му се усмихваше. Лекарят погледна през рамо към останалите командири, които струпани на ръба на скалите, сочеха към морето.

— Те още смятат, че персийската флота е опасна.

Александър се усмихна и приседна. Откъсна една перуника и любопитно я заразглежда.

— Не знаех, че си чел пиесата на Есхил.

— Гледах я в Сиракуза.

— Предпочиташ да ходиш на театър, вместо да яздиш — подразни го Александър.

Теламон потри очи.

— Това не беше просто езда — възрази той, — това си беше нападение.

Със закачливи искрици в погледа Александър въртеше перуниката между пръстите си.

— Какъв поход беше, а!

Лекарят отмести поглед. Никога нямаше да го забрави. Обградена от конницата, пехотата се движи тичешком през долината на Меандър под обсипаните със звезди небеса и пълната луна. Славеите пеят в далечните храсти. Александър язди покрай колоните, окуражава войниците и ги кара да се движат още по-бързо.

— Колкото по-бързо се движим, момчета — викаше той, — толкова по-скоро ще стигнем там! Ще изненадаме Милет!

— Ами жените му? — беше се обадил някой в отговор.

— Това ще оставя на вас! — отвърна Александър.

Колона след колона, фаланга след фаланга, ескадрон след ескадрон, следвани от каруци с провизии и оръжие с бърз ход се бяха носили в нощта към Милет. Зад войската верига разузнавачи и интенданти подкарваше възможните дезертьори, слабите, уморените, мързеливите. Теламон беше яздил с кралската свита. За щастие бяха позволили на Касандра да се качи в една от каруците. Александър беше като обезумял. Беше отказал да спрат, за да се подкрепят, вместо това беше наредил мехове с вода да се предават по колоните прашни, маршируващи мъже. Разбира се, Птолемей и останалите се бяха опитали да възразяват. Мелеагър, Агис и Пелей горчиво се бяха оплаквали, но Александър беше останал непоклатим. Беше заявил, че планът му е добре обмислен — конни ескадрони вече били съвсем близо до Милет; македонските обсадни машини също били там, скрити в храстите около града.

На другата сутрин бързо придвижилата се войска беше изненадала Милет. Първата стена беше превзета, защитниците й — отблъснати към големите порти, високи стени и кули на втората отбранителна линия. Македонците бяха въодушевени от стратегията на Александър, която им обещаваше плячка, храна и вино. Царят им позволи да си отпочинат и веднага изпрати обсадните машини да атакуват втората стена от двете страни на главната й порта.

— За какво мислиш, Теламоне?

Лекарят сви рамене. Александър му подаде мях с вино.

— Не мога да мисля, когато гърбът ми е схванат и бедрата ме болят. Имам чувството, че са ме бичували.

— Това беше единственият начин — отвърна Александър. — Трябваше да се преструвам, че съм се отдал на леност. Успях да създам такова впечатление — той взе отново меха, отпи и изплю виното. — Исках да хвана шпионите, Дарий и Мемнон, неподготвени и най-вече да изненадам персийската флота. Ако бях малко по-бърз, можеше да превзема и втората отбранителна линия. Командирите на авангарда ми казаха, че милетци ги взели за гръцки наемници, идващи да се присъединят към Мемнон. Е — Александър се изправи, — със сигурност му провалих закуската. Хайде, Теламоне, ела да ти покажа забележителностите.

Те оставиха конете и се върнаха горе на скалите.

— Слава на Аполон, Аристандър не е тук — промърмори Александър. — Не може да понася височини. Добре ли се чувстват ефесците?

— Настанихме ги заедно в една къща.

— Добре!

Александър изтри босите си крака в тревата. Беше облечен в обикновена кафява туника, препасана с боен колан. Изглеждаше свеж като утринна роса, беше обръснат, а измитата му коса — намазана с благовонни масла. Ненадминат актьор, помисли си Теламон. Сега Александър играеше изкусния военачалник — в тази роля често бе наблюдавал баща си Филип, който я изпълняваше отлично.

— Хайде! — царят стисна ръката му. — Няма да паднеш!

Върнаха се на ръба на скалите и погледнаха към Милет.

— Както виждаш — посочи Александър, — стените са във формата на подкова, общо три, укрепени, за да защитават стрелците. Кулите са леко издадени, за да могат да стрелят, ако се приближим твърде много. Портите са подсилени и зад тях вероятно има още една стена. Почвата е прекалено твърда, за да копаем, затова ще трябва да пробия някоя от стените. Помня какво казваше Филип — съсредоточи се на едно място, най-много — две.

Теламон внимателно наблюдаваше.

— Бих искал да имам обсадна машина, която да може да обстрелва стените оттук — прошепна Александър. — Чудесен град, нали? Не искам да го опожаря. Това е кървав град, нали знаеш? Чел ли си Херодот? Когато първите гърци дошли тук, не си водели жени, а се оженили за местните момичета, избивайки всички мъже. Милетци все още имат закон, който забранява на жените им да седят на една маса със съпрузите си или да се обръщат към тях по име.

Той се загледа към персийските бойни кораби — мрачни, заплашителни силуети.

— Последният път персите са спечелили. Знаеш ли историята?

Теламон поклати глава.

— Гръцката флота излязла да посрещне персите, които я разбили, завзели града, изгорили го до основи и поробили жителите му. Новините потресли Атина. Един поет написал драма, „Превземането на Милет“^[1], на чието представление публиката избухнала в сълзи. Авторът бил глобен и атиняните забранили пиесата да бъде поставяна отново.

— Изглежда Милет е бил възстановен — отвърна Теламон. — Сградите са нови…

— Виждаш ли онази с високите колони? Това е прочутият театър на Милет. А позлатения обелиск до него?

Теламон не го виждаше, но кимна утвърдително.

— Това е храмът на Атина — възбуден, Александър го придърпа още по-близо и посочи. — А големия храм до пристанището? Това е техният „Делфиниум“, посветен на Аполон, в образа му на бог на делфините.

— Ще се предадат ли милетци? — попита Теламон.

— Съмнявам се. Ще трябва да си пробием път с бой. Погледни морето, Теламоне. Под лъчите на слънцето то искри с цвят на вино, няма мъгла…

— Само дим — прекъсна го Теламон.

Александър долови обвинителната нотка в гласа му.

— Това е война. Хората се отбраняваха, пламнаха пожари.

Лекарят вдигна поглед към външната част на града, сега завзета от македонската войска. Лагерът й беше огромен. Различаваше отделни фигури, шатри и широката ивица опустошена земя, която го разделяше от втората градска стена. Водени от Птолемей, останалите им спътници доближиха.

— Какво ще правим? — Птолемей още беше ядосан, че са го хванали неподготвен. — Персите са там!

— Да — отвърна Александър. — А ние сме тук!

Някаква птица изкрещя и Теламон вдигна очи към безоблачното небе. Радваше се, че е тук, беше прохладно и свежо, далеч от горещината, мръсотията и пушеците на лагера.

— Това ястреб ли е? — попита Александър, проследил погледа му. — Или орел?

— Това е послание — Парменион, ветеранът военачалник от времето на Филип, си проби път и изблъска Теламон встрани. — Този орел е бил видян кацнал на носа на един от нашите кораби. За мен това е знак, че Зевс е с нас. Нашата флота трябва да излезе и да посрещне персите. Ще ги разгромим в морето.

— Не съм съгласен — Александър все още наблюдаваше орела, който се рееше високо в небето. — Ако орелът си е почивал на един от нашите кораби, Зевс ни казва да стоим на сушата и да разбием персийските кораби от брега.

— И как ще направим това? — попита Птолемей.

— Не — поклати глава Александър, присвил очи срещу слънцето, — това не е орел. Трябва да е сокол или мишелов.

— Не ме интересува, дори да е проклетият Икар! — изръмжа Птолемей. — Александре, стотици персийски бойни кораби кръстосват морето. Пълни са с войници. Ами ако нападнат…?

— Те са пълни с войници — съгласи се Александър — и се управляват от най-добрите мореплаватели във Вътрешното море — от Финикия и Кипър. Твърде много са — продължи царят. — Нашата флота е малка и управлявана от атиняни. Изобщо им нямам вяра — той замълча. — Ако останем на сушата, можем да победим персите в морето.

— Как? — едновременно попитаха Парменион и Птолемей.

Александър се протегна и щипна Птолемей по върха на носа. После огледа другарите си.

— Вижте се само! — подразни ги той. — Готови за бой! Още един Граник ли ви се иска? Не, този път няма да стане така.

— Защо просто не ни кажеш какво смяташ да правиш? — попита Птолемей. — Държиш се като жена…! — Обидата замря на устните му.

Усмивката на Александър се стопи.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш — Александър посочи конете, които пощипваха тревата. — Всички под слънцето имат нужда от храна и вода. Представи си, че си командир на персийски кораб, Птолемей. На борда имаш стотици мъже — моряци и войници. Къде ще се облекчават те?

— През борда.

— Значи корабите няма да бъдат много чисти. Ако постоят там по-дълго време и вятърът се обърне, сигурно ще усетим вонята им. А какво ще ядеш? — продължи Александър. — Не можеш да палиш огън. Твърда храна — сухари и сушено месо.

— Добре ще им дойде на персите — засмя се Селевк.

— А какво ще пиеш? — добави Александър. — Разредено вино?

— Защо вино, вода.

— Разбира се — въздъхна Александър. — Ти си персийски войник, натъпкан в тясно помещение с много други, при отвратителни условия. Ядеш сухата си дажба, устните ти са напукани от солената влага, слънцето те пече и ти ожадняваш. Къде ще отидеш?

Птолемей се изчерви от неудобство.

— Кажи, Птолемей — настоя Александър. — Къде ще отидеш?

— На брега — заяви Парменион. — Да потърся прясна вода.

— А къде ще намериш вода за толкова много хора? Всички знаем. При устието на някоя река. Наблизо е само устието на Меандър и то е завзето от нашите войски.

Командирите на Александър изглеждаха умърлушени. Царят плесна с ръце и заподскача от крак на крак като момче, успяло да надхитри приятелите си.

— Не разбирате ли? Персите не могат да влязат в Милет, защото сме блокирали входа на пристанището. Могат да плават нагоре-надолу колкото си искат, докато се сварят под слънцето. Ще ви кажа нещо — Александър посочи с пръст. — Давам на персийската флота най-много два дни, преди да се оттегли, за да се почисти и снабди с храна и вода. Милетците — царят посочи към града — ще останат сами. Разбира се — усмихна се той, — докато ние не се присъединим към тях.

Час по-късно Александър и неговите спътници, обградени от разузнавачите, препуснаха обратно към македонския лагер. Контрастът с тревистия, покрит с цветя връх, беше ярък. Външната част на Милет беше завзета и във всяка къща бяха настанени войниците на Александър. Улиците бяха обсипани с боклуци и останки от кървавите боеве. Войниците бяха в добро настроение, въпреки изтощителния поход. Бяха намерили пресни запаси и малко плячка. Александър ги беше уверил, че след няколко дни ще се разхождат по Лъвското пристанище и ще пият вино в сянката на палмите му.

Царят се беше настанил в голяма, разкошна къща близо до първата градска стена, обградена от дворове и овощни градини. Теламон и Касандра получиха малка стаичка в задната й част. Когато лекарят пристигна, помощничката му лежеше на походното легло; двамата бяха почистили стаята и малкото преддверие, където Теламон щеше да приема пациентите си.

— На сандъка има храна, покрита с кърпа — промърмори тя, без да се обръща. — Откраднах я от царския интендант. Той гледа само гърдите ми, така че мога да правя с ръцете си каквото искам.

Теламон съблече мръсната си туника. Взе мокра кърпа и почисти праха и потта от тялото си.

— Идваха ли пациенти? — попита той.

— Искаш да кажеш, че съм мързелива ли? — подразни го Касандра.

— Знаеш какво искам да кажа.

Тя се претърколи и седна на ръба на сандъка.

— Леки рани и ожулвания. Ако великият Завоевател нападне, скоро ще имаме доста работа. Каква е цялата тази лудост! — попита тя сърдито.

— Лудостта на Александър — отвърна Теламон, отвори малък сандък и извади от него чиста туника. — Ненадминато лукавство и изключителна бързина — научил ги е от родителите си. Докато бяхме в Ефес, Александър тайно е изпратил войски на брега. Корабите на Никанор са ги взели и са отплавали за Ладе. По същото време конни ескадрони и обсадни машини са били изпратени да се скрият колкото е възможно по-близо до Милет.

— А сега? — Касандра потърка очи. — Какво ще стане сега?

— Обсадните стратези на Александър атакуват втората стена. Голямата атака ще започне — той щракна с пръсти — съвсем скоро. Може би още днес или утре.

Касандра го наблюдаваше с любопитство, зелените й котешки очи бяха зачервени и обградени от сенки от недоспиването.

— Познавам те, Теламоне.

— Тогава знаеш повече от мен.

— Ние сме тук от колко? Два дни. А ти си толкова потаен — тя посочи към прозореца. — Тази сутрин стоя там цял час и гледа навън. Ти знаеш кой е Кентавърът, нали?

— Не съм напълно сигурен — Теламон седна на ръба на леглото й. — Едно-две неща все още ми се изплъзват, защото не мога да ги наместя в мозайката.

— Би ли направил Сократ всичко това заради любовта на някоя жена?

— Парис е пожертвал Троя заради златните къдрици на Елена. И аз съм бил влюбен — продължи Теламон. — Чудя се какво ли бих направил заради нея. Навярно всичко.

— Би ли могъл да обичаш мен?

Теламон се изправи и отиде до прозореца.

— Би ли могъл да обикнеш червенокоса? — подразни го Касандра.

Лекарят се обърна и я погледна.

— Ден след ден, малко по малко, ти ставаш част от мен, Касандра. Не се оплакваш. Не преставаш с коментарите си за Александър — той се усмихна. — Като лекар си добра колкото мен, но сме във война. Александър ще пробие стените на Милет.

Усмивката на Касандра угасна.

— О, не! — тя понечи да се изправи.

Теламон я спря с жест.

— Нали няма да те вземе със себе си?

Лекарят кимна.

— Аз съм личният му лекар. Александър би приел лекарства от малко хора. Беше ранен при Граник, може да се случи пак. Не се тревожи. Ще стоя близо до Черния Клит със затворени очи и вдигнат щит. Какво има, Касандра?

Младата жена скочи и разтърси глава.

— Имам си работа. Интендантът каза, че мога да взема още малко пиле.

Преди Теламон да успее да я спре, тя вече беше излетяла от стаята. Той постоя известно време замислен, въздъхна и се върна при бележките, които беше нахвърлял предишната вечер. Навън един войник си тананикаше песничка за любимата, останала в някаква тъмна гора на много километри оттук. Теламон седна и заразглежда ръкописа. Чувстваше се объркан. Беше прочел внимателно признанието на лудия, изгорил храма на Артемида. Спомняше си и другия храм — студен и мрачен, с разпръснати по пода трупове, злокобната фигура на Сократ, който се движи между тях, а отвън — маскираната фигура на неговия господар, истинския убиец. Лекарят затвори очи. Друг образ — Александър излиза от вратите на двореца, стрела го улучва в гърдите.

Теламон прехвърляше тези образи в ума си. Сенките се удължиха, слънцето клонеше към залез. Касандра се върна с още храна. Звуците от къщата достигаха до тях, от далечината се дочуваше глъчката на лагера. Теламон бе обзет от любопитство. Блъскането по стените, злокобното свистене на катапултите и обсадните машини беше престанало, от време на време се чуваха звук на тръба, викове и цвилене на коне.

Тази вечер лекарят си легна рано, все още потънал в мисли за онова, което беше видял и научил. Виждаше пред себе си лицето на Кентавъра, но как щеше да докаже вината му? Теламон потръпна от нощния хлад. Касандра го зави с още едно одеяло и запали мангала. После се наведе, устните й бяха съвсем близо до лицето му.

— Великият завоевател — прошепна тя — замисля нещо. Прекалено е тихо.

Теламон се усмихна смутено.

— И аз мисля така. Касандра, залости вратата и си почини. Ще имаме нужда от сили.

Той се унесе в сън. От време на време се събуждаше от шумове из къщата. Веднъж-дваж дочу чаткане на копита и тракане на каруци. Силни удари по вратата го накараха да скочи от леглото. Той погледна към сивата утринна светлина, която се процеждаше през капаците.

— Отвори! — извика Александър.

Касандра се размърда на леглото.

Теламон дръпна резетата.

— Готов ли си, Теламоне?

— За какво? — рязко попита лекарят.

— За битка!

Царят беше облечен като войник от полка на хипаспистите^[2], гърдите му бяха скрити от блестяща броня, фустанелата му беше в червено и черно, а наколенниците от матов бронз. Беше препасал бойния си колан, наметката му, вързана на шията, беше отметната върху раменете. Носеше фригийски шлем с две бели пера от всяка страна. Теламон различи и други силуети зад царя.

— Идвай! — настоя Александър със сериозен глас. — Отново е време за битка!

Теламон разпозна зловещия тон на подканата и точно подбрания момент. Александър планираше да нападне с идването на зората. Смяташе да проникне през стените на Милет. Лекарят бързо се облече и грабна бронята си. Касандра се беше събудила. С мърморене и ругатни тя му помогна, като бързо завърза вървите на бронята и фустанелата му. Сложи наколенниците на краката му и се изправи, за да огледа работата си.

— Бих искала да кажа — мрачно отбеляза тя с почти невидимо в полумрака лице, — че приличаш на Хектор, но пък той е бил убит, нали? — после вдигна фригийския шлем и го тикна в ръката му. — Бойните ти ботуши са добре завързани. Не забравяй меча от лявата си страна и дръж щита си вдигнат — Касандра леко го целуна по бузата. — Нека боговете те пазят, лекарю Теламон. А сега най-добре тръгвай!

Теламон взе кръглия щит и излезе на тихата улица. Александър и командирите му го чакаха в светлината на факла на другия й край. Той се присъедини към тях, заедно с много други. Някои бяха сънливи, други задаваха въпроси, но Александър отказа да им отговори. Поведе ги по улиците, предшестван от отряд телохранители. По пътя минаха покрай други части. Изкачиха един стръмен хълм и спряха. Теламон затаи дъх. Войната беше променила тази част от Милет. Всички къщи, магазини и постройки, които се издигаха пред втората стена, бяха съборени. Около нея имаше празна ивица, сега заета от дълга редица обсадни машини — катапулти и каменохвъргачки, тарани и обсадни кули. На фона на утринното небе тези грозни смъртоносни обсадни машини приличаха на уродливи създания от подземния свят, приклекнали върху опустошената земя, за да разрушат стените на Милет. Обсадните стратези вече работеха. Зареждаха катапулти, смазваха колелата на обсадните кули. Специално обучени стрелци се грижеха за катапултите, които изхвърляха стрели. С помощта на усукани конски косми, прикрепени към дървена рамка, подсилена с метални плочи, те можеха да изстрелват огромни назъбени стрели, копия, огнени кълба и огромни камъни. Теламон огледа стените — тук-там се виждаха огньове, но милетци, изглежда, не осъзнаваха какво става.

— Не очакват атака призори — забеляза Александър, подскачайки като момче от крак на крак. — А персийската флота се изтегли. Вероятно е отплавала до Самос за прясна вода.

Теламон погледна към бойната линия от около четиридесет-петдесет обсадни машини и многобройни редици пехотинци зад тях. Отрядът на царските телохранители беше заел почетното място отпред. По-надолу по хълма се чуваше цвиленето на конете, тропота на копитата им, виковете на командирите. Теламон разбра плана на Александър. Когато разбиеха стената, пехотата щеше да влезе в града, за да разшири пробива или да завземе някоя порта, за да може конницата да нахлуе след тях.

Въздухът се раздираше от скърцането на машините, триенето на въжетата, стоновете и въздишките на мъжете, които зареждаха тези грозни, но ужасяващо точни метателни машини. Шумът очевидно стигна до милетци. Още светлини се появиха върху назъбените стени. Утринният вятър донесе звук на рог, но Александър вече напредваше — войниците при обсадните машини очакваха заповеди.

— При първия залп — извика Александър — разрушете парапетите върху стената! После — той посочи вдясно от главната порта — пробийте дупка там. Когато дам знак, пуснете Фуриите!

Разузнавачи и факлоносци тичаха нагоре-надолу по редиците. Обсадните машини бяха заредени, огромните им метателни лостове — дръпнати назад. Заредиха катапултите, тараните в подножието на обсадните кули се движеха напред-назад. Пехотинците вече стреляха по площадките отгоре. Александър се обърна към тръбача си, чиято глава и рамене бяха покрити с кожа от черна пантера. Вдигна ръка и безмълвно раздвижи устни сякаш в молитва.

— Сега! — извика царят.

Тръбата издаде дълъг, стенещ звук. По редицата се чуха виковете на командирите от всяка част.

— Прицели се! Стреляй! Зареди!

Тишината беше разцепена от смразяващия трясък на катапултите и каменохвъргачките. Ужасно свистене проряза въздуха, когато дъжд от камъни, назъбени стрели и огнени кълба, полетяха към стените на Милет. Някои отскочиха от твърдия камък, други паднаха твърде наблизо до стените, но, общо взето, обсадните стратези бяха направили точни изчисления. Имаше разрушения. Обхванат от пламъци войник с писък падна от стените. Спирали дим се издигаха към небето, когато горящият катран паднеше върху дървени стълби или мостове. Тръбен зов се понесе из града, последван от звук на рогове. По стените се появиха войници, само за да се изложат на смъртоносната градушка, с която ги обсипваше Александър. Копия и огнени кълба се удряха в зидарията. Целта беше с ширина не повече от шест метра, които включваха постройката за пазачите до портата и по малко стена от двете й страни. Неспособни да отвърнат на постоянния унищожителен обстрел, милетци не забелязваха другите ходове на Александър. Агриански пехотинци се спуснаха напред със снопове клони и дървета, широкият ров бързо беше запълнен и над него беше прехвърлен импровизиран мост. Мощните тарани бяха избутани напред, защитени от всяка страна от стотици критски стрелци, които обсипваха с дъжд от стрели защитниците, избегнали лавината от смъртоносни снаряди. Тараните, защитени от покритите си с кожа навеси, стигнаха стената. Мъжете вътре разлюляха огромните дънери с метални върхове и ги засилиха срещу стените. Обсадените се опитаха да ги прогонят с горяща мазнина и главни, но върхът на стената вече беше силно разрушен и върху нея нямаше защитници. Критските стрелци, подбрани заради точния си прицел, продължаваха смъртоносната си жътва. Сега обсадните машини на Александър се насочиха към долната част на стената.

Слънцето бързо се издигна. Въздухът кънтеше от плющенето на въжетата и зловещото свистене на смъртоносните снаряди. Писъците от града заглушиха бръмченето на стрелите и оглушителния трясък на тараните. Македонците също даваха жертви — критски стрелци, улучени от стрели и камъни, внезапно отскачаха или се олюляваха, притиснали кървящите си рани. Една странична порта се отвори и милетци се опитаха да отблъснат нападателите, но фаланга телохранители се спусна към тях и те побързаха да се оттеглят. Самият цар, въпреки предупрежденията, стоеше на предна линия. Изглежда, не забелязваше никоя друга част от бойното поле, освен мястото, където блъскаха тараните. Под шлема лицето му беше покрито с фин прах. Беше вдигнал щита и извадил меча си. До него се извисяваше силуетът на личния му телохранител Черния Клит. Едрата му фигура се подчертаваше от рошавата меча кожа върху раменете. Зад Александър другарите му Птолемей, Селевк и Аминт чакаха, нетърпеливи да последват царя си и да влязат първи в града, но почетното място беше отредено на Хефестион. Черния Клит защитаваше Александър отляво, Хефестион — отдясно. Теламон стоеше в групата зад царя.

Внезапно тараните изчезнаха в облак бял прах.

— Сега трябва да пробият! — прошепна Александър през рамо. — Ако изчисленията ми по отношение на дебелината на стените и мощта на машините са верни. Но не ми се иска — той посочи към укрепленията над облаците прах — милетците да подсилят тази част. Дано боговете ми помогнат!

Сякаш в отговор откъм бойната линия се чу гръмотевичен трясък. Нови облаци сив прах се понесоха във въздуха. Един критски стрелец хукна назад към Александър, но изстрел от прашка го улучи в главата и той падна, кашляйки кръв. Друг имаше по-голям късмет и успя да стигне до царя. Очите му възторжено сияеха върху прашното лице.

— Тараните пробиха! Защитниците се оттеглят!

— Айналис! Айналис! Айналис! — понесе се боен вик.

Александър вдигна меча си и запя древния македонски химн на войната, останалите подеха. Царят се впусна напред като елен. Теламон беше понесен от тълпата, мечът се хлъзгаше в потната му длан. Виждаше как земята се носи под него, облаци прах бодяха очите и устата му. Критски стрелец, улучен със стрела в бузата, се опита да хване крака на Александър, но беше изблъскан встрани и смазан от царската свита. Други тела лежаха сгърчени до окървавени, откъснати крайници. Стигнаха до тараните и се скриха под навесите им. Въздухът беше пропит с миризмата на горящо масло. Посрещнаха ги веселите очернени лица на войниците. Някои превързваха раните си, други правеха импровизирани мостове от греди. Александър и групата му преминаха по тях и нахлуха през пробива срещу редицата хоплити, които ги очакваха. Царят водеше атаката. Вражеската войска, смесица от наемници и граждани, не можеше да окаже голяма съпротива на жестоките и бързи македонци, които се биеха щит до щит. Ръцете с мечовете се вдигаха и падаха, сякаш жънеха жито. Македонската войска удържа позицията си. Очи яростно блясваха срещу Теламон изпод големите шлемове, мъже падаха, ударени, пронизани, отблъснати встрани. Тъй като беше на втора линия, Теламон се молеше никой да не си пробие път до него. Един успя, но веднага беше посечен. Македонската фаланга се сгъсти, придвижи се пред отломките и оформи дъга, а после клин, чийто връх беше царят. Зад тях събаряха други части от стената. Отряд войници хукна към страничната порта. Милетците я отбраняваха сред стържене на метал, бойни викове и писъци. Редицата шлемове, която Теламон беше видял, когато мина през стената, се оттегляше. Вече бяха във втората част на града. Озоваха се на пазарен площад, ограден от храмове и обществени сгради. Прозвучаха македонски тръби, знак за войската да спре и да се обедини. Теламон погледна през рамо. Вече бяха поне на десет метра зад стените, а дупката беше разширена. Македонската конница влизаше пред страничната порта, която беше превзета. Тя преминаваше с трополене по площада и препускаше по улиците, които тръгваха от него. Атаката беше заварила града неподготвен. Теламон разбираше тактиката на Александър — ако конницата се придвижеше достатъчно бързо, щяха да разбият третата отбранителна линия, да разбият портите, да нахлуят в сърцето на града и да завземат пристанището.

Известно време македонските бойни редици се бутаха и местеха напред-назад. Дочу се заповед за престрояване. Александър, тичайки, се върна назад. Лицето му беше оплескано с кръв, шлемът и ризницата нащърбени. Ръката, с която държеше меча, беше също окървавена, но иначе той и другарите му се бяха отървали само с дребни удари и рани. Пехотинците, които бяха минали първи през стената, бързо се разделиха на две и се оттеглиха към двете страни на площада. Нови полкове, предхождани от разузнавачи, агриански пехотинци, леко въоръжени стрелци с лъкове и мечоносци поемаха по страничните улички, където милетци и наемници на Мемнон усърдно издигаха импровизирани прегради. Теламон приближи до едно корито за поене на коне и изми лицето си. Огледа се — тук-там горяха пожари, облаци дим се издигаха към небето. Писъците, които се носеха по улиците, бяха сърцераздирателни. Александър стоеше на площада, заобиколен от командирите и съветниците си. Беше заповядано общо настъпление. Нови македонски войски влизаха през главната порта, която беше разчистена и отворена. Пратеници сновяха напред-назад. Теламон се приближи. Седнал на стълбите пред някакъв храм, Александър бършеше лицето си с мокра кърпа и даваше заповеди на различните части.

— Теламоне, нямам повече нужда от теб. Добре ли си?

Царят се изправи, когато видя Хефестион да се приближава с мях вино. Александър го вдигна и отпи глътка.

— Завзехме градските порти! — извика един командир. — Пристанището е наше!

— Александре, погледни!

Хефестион хвана царя за ръката и го завъртя. От една странична улица излезе белобрад мъж, който носеше в едната си ръка венец, а в другата палмово клонче. От двете му страни вървяха двама градски първенци. Командирът, който ги водеше, ги накара да коленичат в краката на Александър.

— Старейшините на града — обяви той. — Сега, когато го превзехме, те искат да ни го предадат.

Александър подхвърли меха на Хефестион, изтръгна палмовото клонче и венеца от ръцете на стареца, хвърли ги на земята и ги стъпка. Лицето на пратеника посивя от ужас — бяла пяна се появи в ъглите на устата му.

Той протегна ръце:

— Господарю, молим те за милост. Гръцките наемници се оттеглиха. Срещу теб има само граждани — мъже, жени, деца.

— Мемнон! — изрева Александър. — Къде е Мемнон?

— Замина с персийската флота. Каза, че градът няма да удържи срещу теб. Корабите ти запречват входа на пристанището, а персийската флота свърши запасите си от храна и вода.

— Знам — подразни го Александър и млъкна, защото от близката къща се чу ужасяващ вик.

— Молим те за милост — повтори пратеникът. — Нима Александър Македонски ще направи същото, което някога направиха персите? Нима ще сравни града със земята?

Писъкът проехтя отново.

— Хефестионе! — царят посочи към къщата, където войници разбиваха вратата. — Кажи им да се оттеглят. Птолемей, Аминт, накарайте тръбачите и вестоносците да препуснат по улиците! Нека обявят мир! Милет е вече наш. Неговите граждани са мои поданици. Военният закон влиза в сила. Никакво плячкосване, палежи, изнасилвания или убийства под страх от смъртно наказание!

Военачалниците хукнаха да изпълнят заповедите му. Александър вдигна меха, който Хефестион беше оставил на земята и помогна на първенците да станат. Те се впуснаха в нескончаем низ от благодарности и похвали.

— Трябваше веднага да отворите портите — заяви царят. — Сега си вървете по домовете, никой няма да ви закачи.

Шумът от битката вече стихваше. Звукът на тръбите го заглуши, заедно с виковете на командирите и вестоносците, които повтаряха царските заповеди. Пристигна пратеник, критски стрелец с очернено лице, ръце, покрити с кръв до лактите и раздрана туника. Беше плячкосал скъпоценен щит със сребърен релеф на Минотавъра в средата.

— Съобщение от военачалника Парменион, господарю — критянинът присви единственото си здраво око към царя. — Градът е вече наш. Няма и следа от персийската флота — лицето на пратеника засия в беззъба усмивка. — Наемниците бяха разбити и избягаха. Повечето от тях се спуснаха с щитовете си до каменистите заливчета край пристанището. Парменион нареди на Никанор да прати бойни кораби за тях със стълби на носовете.

Царят взе щита от критянина.

— Къде намери това, войниче?

— На улицата, господарю.

— Лъжеш! — Александър му го хвърли обратно. — Но нищо, вземи го. Предай съобщение на Парменион. Кажи му да предложи помилване на наемниците и прошка, ако ми се закълнат във вярност и ми служат.

— Но… след Граник? — заекна критянинът.

— Това беше грешка — отвърна Александър. — Гърците повече няма да избиват гърци. Предай съобщението на Парменион. Кажи му да изпие чаша вино.

Стрелецът се обърна.

— А, и между другото — повика го отново царят, — кажи на Парменион, че бях прав за орела. Той знае за какво говоря.