Пол Дохърти
Безбожникът (14)

Единадесета глава

„Междувременно Александър останал в Ефес, принесъл жертви на Артемида и направил тържествен парад с войските си в пълно бойно снаряжение и боен строй.“

Ариан, „Походите на Александър“

Книга 1, глава 18

Личният рай на Великия цар в Персеполис беше изпълнен със зеленина. В него имаше паркове, градини, ловни полета и обвити с лози беседки, където Дарий и свитата му можеха да се подслонят от жегата. Бяха изградени изкуствени пещери и залесени горички, всяка от които имаше име. Градината на Прераждането с басейни с кристална вода, обрамчени от мандрагори, макове и метличини. Градината на Сънищата, където растяха водни лилии и нарове. Градината на Лечението, където растенията и храстите, обичани от царските лекари, растяха в специално донесена почва. Градината на Удоволствието, където се отглеждаха зеленчуци за царската кухня — краставици, марули, чесън, лук, тикви и леща. През пролетта, когато слънцето не беше много силно, любимото занимание на Дарий беше да събере соколарите си и да отиде на лов в мочурищата, които се намираха в най-далечния край на този рай.

През този ден Дарий беше сам с Митра. Царят беше облечен в ловните си одежди, върху които носеше бляскава роба, нежните му ръце бяха защитени от ръкавици, обсипани със скъпоценни камъни. На китката му стоеше любимият му сокол-скитник, изключително красива птица с тъмновинени пера, жесток клюн и остри нокти. Дарий седеше до малка масичка, на която бяха наредени късчета месо. Царят гледаше към водата с леко наклонена глава, сякаш се ослушваше за нещо. Соколът, обучен да се подчинява на господаря си, стоеше неподвижно, само богато украсената каишка на крака му потрепваше и малките звънчета издаваха своя характерен звук. Митра беше облечен в бяла драпирана роба, а на раменете си имаше бродирана наметка. С бръснатата си глава той напомняше на Дарий на египетски жрец.

Великият цар шепнеше ласкави слова на сокола, докато изучаваше своя Пазител на тайните. В много отношения Митра също му напомняше на сокол с дълбоко хлътналите си очи, високи скули, остър нос и най-вече с тъмния си мрачен поглед, сякаш тялото му беше на едно място, а душата — на друго. Зад царя и най-близкия му съветник, в сянката на палмите, стояха Забулените, облечени в тъмни дрехи, въоръжени с щитове, ятагани и тънки въжета — личната охрана на Митра. Царят им вярваше повече, отколкото на своя елитен полк — Безсмъртните. От гъстите тръстики на брега прозвуча крясък на водна птица и соколът неспокойно се размърда.

— Не, успокой се, красавецо.

Дарий взе сочно парче месо и го сложи на дланта си. Соколът направи рязко движение и месото изчезна.

— Има ли новини от Ефес?

— Да, получих съобщения оттам, господарю — потвърди Митра.

— Толкова скоро? Толкова бързо?

Митра се засмя.

— Рибата може да е избягала, но моята мрежа е още там. Нашият шпионин Кентавърът оставя съобщения в една винопродавница до Пурпурната порта.

Дарий кимна. Щом веднъж съобщението бъдеше тайно изнесено от града, то се поемаше от персийските пратеници — най-умелите ездачи на най-бързите коне в империята, които препускаха по широкия път, за да донесат новини какво прави македонският варварин в Ефес.

Дарий изскърца със зъби. Неговият Ефес! Бе му отнет толкова бързо, колкото соколът беше грабнал месото.

— Не се тревожи, господарю. Ефес е мрежа от удоволствия и наслади, но все пак държи здраво — Митра пристъпи и смачка едно цвете със сандала си. — Александър и варварите му не са свикнали на такъв разкош — прясна храна, ароматни плодове, тъмното, тежко хиоско вино. Те гуляят и пируват, докато ние пращаме подкрепления в Милет и флотата ни лети като стрела към Лъвското пристанище.

— Какво ще стане? — попита Дарий.

— Съобщението е кратко. Шпионинът пише, че е имало два опита за убийство на Македонеца. И двата са пропаднали.

— Ариман очевидно закриля Македонеца — въздъхна Дарий.

— Това, което спечелиш на едно място — отвърна Митра, — можеш да изгубиш на друго. Александър е твърде зает със своя художник Апелес. Опитва се да убеди гражданите на Ефес, че наистина е богоравен. Издал е прокламация как покровителката му Артемида го е спасила от внезапна смърт. Организира тържества за гражданите, пиршества, маршове и паради. Ще си пилее времето в мрежата още дълго време, докато подкрепленията ни стигнат до Милет, а флотата ни заеме позиция.

— Какво друго?

— Направили са Македонеца на глупак. Предложил защита на онези, които потърсили убежище в храма на Херакъл, но не удържал на думата си. Бил нападнат в собствения си дворец, принуден да бяга, за да спаси живота си, убити са слуги, вярата в непобедимостта му е разклатена.

— Но е заловил Рабин?

— И Рабин е мъртъв, господарю, както жената и децата му.

Дарий кимна. Смъртта на невинните не го тревожеше. Рабин беше главен писар. Можеше да избяга, а щом не беше успял, трябваше да отнеме живота му. Наказанието за подобна измяна беше бързо и ужасяващо. Писарят беше умрял, както и семейството му — предупреждение за всички останали, които биха решили да изменят на Великия цар.

— Какво ще стане сега?

— Ако съм прав — Митра се доближи и заразглежда сокола, — Александър ще се забави в Ефес. Кентавърът ще го дразни постоянно. Милет ще става по-силен с всеки изминал ден и флотата ни ще пристигне. Александър ще осъзнае грешката си, но ще бъде твърде късно. Ще направи поход до Милет, ще го обсади, но снабдяван откъм морето, градът ще издържи. Флотата на Македонеца, която не наброява повече от сто и шейсет бойни кораба, ще бъде разбита. Варваринът ще изгуби важно пристанище и градовете, които са му се предали, включително Ефес, ще се разбунтуват…

Водна птица излетя от тръстиките и се устреми към небето. Дарий пусна сокола да я преследва и хищникът се впусна след плячката си. Великият цар наблюдаваше смъртоносния му полет. В ума си виждаше как самият той връхлита като гръмотевица от небето върху македонския нашественик…

 

 

Потен и прашен, Теламон стоеше в празния двор на конюшните и отчаяно гледаше купчината сиво-бяла пепел, която Калистен и хората му бяха донесли от храма на Херакъл. Тя вече беше изстинала — просто мръсна купчина смет.

— Като тяло без душа — промърмори лекарят.

Той отчаяно погледна към Касандра. Тя промърмори нещо, очите й гневно проблеснаха над парчето плат, което скриваше носа и устата й. После вдигна облечената си в ръкавица ръка и дръпна влажната кърпа надолу.

— Трябва ли да правим това? — изхленчи жената.

— Нямаме избор.

Теламон погледна купчината пепел. Беше прекарал по-голямата част от деня в размишления върху убийството на Дион. Когато обедната жега беше намаляла, той бе слязъл тук, за да прерови въглените, които някога обграждаха олтара в храма на Херакъл. И той, и Касандра бяха облечени като просяци в мръсни роби и здрави бойни ботуши. Бяха взели кирки, гребла и мотики от градинарите. Калистен, който приличаше на сив призрак в прахта, весело беше съобщил, че им подарява каруцата и беше отишъл да изплакне устата си с вино.

Касандра се подпря на греблото и погледна към двора.

— Сега ни трябва да се появи само нашият герой-завоевател!

— Шшт!

Тя поклати глава.

— Няма да млъкна, Теламоне. И като малък ли беше такъв? Той наистина вярва, че Артемида го е спасила! Организира тържества за гражданите! Помилва затворници! Провежда игри! В театрите поставят пиеси. По-късно днес цялата войска ще мине на парад по улицата на Артемида — от едната градска порта до другата.

Теламон вдигна греблото и свали парчето плат от лицето си. Взе един мях, махна запушалката и изля малко вода в устата си. После го подаде на Касандра.

— Винаги си е бил такъв — призна лекарят. — Вечно променлив. Наследил го е от майка си. Великият военачалник, великият художник, арогантният царски син, скромният весел приятел.

Той остави мяха на мястото му.

— Винаги помни това, Касандра. Преди всичко и най-вече Александър е актьор, блестящ актьор, което според мен го прави толкова блестящ войник и военачалник — после добави горчиво — И изключително лукав негодник. Не мога да го разбера. Милет ни затвори вратите си. Персийската флота е на път, а той стои в Ефес, яде и се превъзнася пред войниците. Е, хайде, да започваме.

— Разгада ли вече бележката? — попита Касандра. — Онази, написана от лудия, запалил храма на Артемида?

— Не ми говори за това! — отсече Теламон.

Той отново сложи парчето плат и решително пристъпи към купчината пепел. Във въздуха се вдигнаха облаци прах, която насълзи очите им и полепна по дрехите им.

— Приличаме на призраци — закашля се Касандра, смъкна маската и отстъпи — прахта се носеше из двора.

— Не, не — промърмори Теламон и отново взе меха, — призраците са в пепелта. Можем да намерим някоя важна следа за убийствата, които станаха.

— Къде е сребърната ваза?

— Александър поиска да я огледа.

— Искаш да кажеш, да я задържи!

Теламон притисна пръст към устните й.

— Касандра, ти си от Тива. Александър изгори Тива и изби хиляди хора. Аз го знам и той го знае. Понася малките ти шегички, но настроенията му се променят бързо. Гордее се с почтителното си отношение към жените, но винаги може да направи изключение от правилото — Теламон посочи пласта пепел, който покриваше двора. — Ще направя черта. Ти прегледай вляво от нея, а аз ще търся отдясно.

— Какво търсим?

— Всичко, което не би трябвало да бъде там.

— Но това е пепел!

Теламон замълча. Някъде наблизо излая куче, чуха се виковете на кучкарите.

— Днес Александър трябваше да отиде на лов. Не бих се учудил, ако лично дойде тук. Всичко, което ти се стори странно, слагай там — и лекарят посочи дървеното ковчеже до стената.

Започнаха търсенето. От време на време Касандра си почиваше, за да си поеме чист въздух, да измие лицето си и изплакне устата си с вода. Същото правеше и Теламон. Скоро мърморенето на Касандра беше заменено с изненадано възклицание, когато намери нещо и го сложи в ковчежето. Опита се да го обсъди с лекаря, но той й направи знак да го остави. В по-голямата част от пепелта нямаше нищо. Калистен ги беше уверил, че са я изгребали цялата.

— Оставихме дупката съвсем празна — беше казал той. — Вътре няма нито камъче, нито прашинка.

Нещо привлече погледа на Теламон и той го вдигна. Приличаше на втвърдена и сгърчена кожа, горна част на кесия, подсилена с връв, която, заради дебелината си, не беше изгоряла напълно. Откриха и други неща — почернели парчета метал, обгорено и изсушено парче дърво, около пет сантиметра дълго. Теламон го вдигна и го огледа с любопитство.

— По-голямата част е изгоряла — прошепна той. — Трябва да е било дъбово.

Той махна с ръка, за да разнесе пепелта пред лицето си и си припомни сцената в градината. Александър е яхнал Буцефал. Апелес обикаля около него. Царят слиза от коня. Конярите отвеждат животното. Теламон беше забелязал отпечатъците от копитата на любимия кон на Александър — по големина и форма те много приличаха на раните върху убитите в храма на Херакъл.

— Не е бил кон — промърмори лекарят. — Нито пък едноок кентавър.

Той занесе намерените останки в ковчежето и продължи. Най-накрая свършиха. Касандра ругаеше и тръскаше глава като куче. Отвориха нов мях, свалиха парчетата плат, измиха лицата и ръцете си и изплакнаха уста. Теламон показа на Касандра как да гълта водата и да я изкарва през носа.

— По-късно ще отидем да поплуваме — добави той.

— Голи ли? — пошегува се Касандра. — Заедно? О, господарю, какво ще кажат хората?

— Че сме много мръсни. Сега да видим какво намерихме.

Теламон изсипа съдържанието на ковчежето върху каменната настилка. Касандра също беше намерила парчета кожа, втвърдени и почернели от огъня.

— На какво си играете?

Теламон се обърна. Облечен в туника, ловни ботуши до коленете, с камшик в едната ръка и ябълка в другата, Александър пресече двора.

— Вечно предпазлив — промърмори лекарят. — Знаех, че ще дойде. Намислил е нещо. Касандра, дръж се учтиво.

Царят спря пред килима от пепел и погледна към лекаря.

— И двамата приличате на сенки от Хадес. Калистен ми каза, че сте тук. Какво правиш, Теламоне?

Той доближи, отхапа от ябълката, но изплю парчето, а после захвърли и нахапания плод.

— Проклятие, всичко има вкус на пепел! — той намигна на Касандра. — Огненокосата с голяма уста и неуморен език — той се приведе, хвана кичур от косата й и го потри между пръстите си. — Косата на майка ми е червеникава. Казват, че имала келтска кръв. Невинаги се е наричала Олимпиада, истинското й име било Миртала. Сменила го след една от големите победи на Филип. — Добре ли си, Касандра?

— Щом съм в твое присъствие, господарю, разбира се! — поклони се жената.

Александър отстъпи и леко наведе глава на една страна, сякаш се опитваше да реши дали Касандра е искрена или му се подиграва.

— Птолемей те харесва.

— Не, господарю, Птолемей би искал да ме поязди, така ми каза.

Александър се разсмя. Приближи до Теламон, целуна го по бузите и изтри пепелта с опакото на ръката си. Различният цвят на очите му ясно личеше. После зацъка с език.

— Господарю, разтревожен ли си?

— Не, господарят не е разтревожен — царят прехвърли камшика в другата си ръка. — Господарят Александър крои планове. Дойдох да те намеря, Теламоне. Довечера ще има парад.

— Последван от пиршество.

Александър се усмихна.

— Такъв е планът. Предупреждавам те отсега. Вземи лекарствата и личните си вещи.

— Защо?

— Ще видиш.

— Разгледа ли вазата? — попита Касандра. — Онази от храма на Херакъл.

Александър пристъпи по-близо. Теламон усети странния аромат, който тялото на царя винаги излъчваше. Затаи дъх. Александър беше в особено настроение.

— Огледах я — заговорнически прошепна царят. — И я претеглих — погледна под око Теламон. — Освен това повиках златари да я видят. Ще накарам да я разрежат — разпери ръце. — Мисля, че в тази ваза има друга, по-стара, може би от времето на Херакъл. За да бъде запазена, са я посребрили. Златарите, които наех, казаха, че могат да разберат дали това е вярно — той им се усмихна. — Умно, нали? Затова вазата е празна! В известен смисъл тя не съдържа нищо, но в друг — в нея е скрито нещо, някаква тайна, затова са я пазили така — посочи към пласта пепел. — Сред огнен кръг.

Той мина покрай тях и коленичи пред останките, които бяха извадили от ковчежето, разгледа ги с любопитство и изсумтя.

— Имаш ли някакво обяснение, Теламоне?

Царят стана, хвана Касандра за ръката, а другата си положи върху рамото на лекаря.

— Да се поразходим.

Те излязоха от двора и отидоха в малка зеленчукова градина с прави лехи с билки, разделени от дървени решетки. Намериха малка полянка. Александър седна, Теламон и Касандра — от двете му страни.

— Е? — попита той.

— Буцефал! — отвърна Теламон.

— Разговарял си с коня ми?

— Не, господарю, разгледах отпечатъците от копитата му.

— А, да, върху тревата. Много приличат на раните по жертвите от храма на Херакъл. Надявам се, не се каниш да обвиниш кон в убийството им?

— Нито пък кентавър — въздъхна Теламон. — Ето какво мисля, че се е случило. Никой не е влизал в храма. Не съществува таен проход. Задната врата беше залостена. Не вярвам, че боговете са слезли да си отмъстят или някой персийски демон от подземния свят е нахлул в онова кърваво светилище. Демад е бил там с шестимата си приятели и един македонски войник. На хората е било разрешавано да влизат и да излизат от светилището — да посетят роднините си или от любопитство…

— Но са били претърсвани за оръжие?

— Разбира се. Калистен е добър войник. Той би търсил ножове, мечове, лъкове и стрели. Онова, което не е търсил, е било тежко парче бронз във формата на конска подкова.

— Какво! — възкликна Александър.

— Може някой да го е носил в кесията си — обясни Теламон. — Малка дъбова пръчка, дори тояга за подпиране, не би изглеждала опасна. Подозирам, че двата предмета са били внесени и дадени на убиеца.

— И кой е бил той? — възбудено попита Александър.

— Не съм съвсем сигурен.

Царят гледаше как лястовичките се стрелкат над цветните лехи.

— Нека довърша историята си. Парчето дъбово дърво, навярно не повече от една стъпка дълго, както и бронзовата подкова, са били дадени на убиеца.

— Разбирам — прекъсна го Александър. — Бронзът е можел да бъде прикрепен или завинтен на парчето дърво.

— Точно така — съгласи се Теламон. — И се е получила смъртоносна бойна тояга. Бронзът е много тежък, а дъбът — здрав. Убиецът е можел да я скрие в тъмнината на храма.

— Възможно е.

— Това е истината — заяви Касандра и в очите й запламтя гордост. — Теламон е добър наблюдател.

— Затова го харесвам — подразни я Александър. — Но това, че имаш бойна тояга — продължи той, — не е достатъчно, за да убиеш осем здрави мъже. Помниш ли какво каза Калистен?

— Носили са им храна и вино в храма — продължи Теламон. — Щом убиецът е получил тоягата, са му трябвали само четири други неща — мях с вино, мях с дървено масло, приспивателно в малка стъкленица, а последното ще ви кажа по-късно.

— В храма имаше дървено масло — заяви Александър. — Държаха го в кани до вратата.

— Да, може би са използвали него. Не можем да обвиним Калистен за случилото се. Искали са да пият вино. Маслото е можело да бъде използвано за храна, светлина или отпускане на схванатите мускули. Както и да е, най-накрая убиецът трябвало само да скрие тоягата, малката стъкленица с приспивателно и може би малко конски косми — те му трябвали, за да оставят миризмата си и да ни накарат да мислим, че кентавър е влизал в храма. Убиецът искал да забули в тайнственост случилото се. Знаел, че храмът е заключен и охраняван. Последната вечер Аристандър взел ключовете и той решил да нанесе удара си.

— Защо? — прекъсна го Касандра. — Защо не е убил жертвите преди това?

— Не съм съвсем сигурен. Може би е чакал нещо, някакво известие? Боя се, че тази част от картината — Теламон леко се усмихна — все още е покрита с прах.

Лекарят замълча. Още не беше сигурен, но започваше да проумява ужасните събития, които се бяха случили в онзи мрачен храм през нощта.

— Представете си, че сте били там — продължи той. — Вратите са заключени. Светлината, която прониква през прозореца, угасва — палят се светилници, за да е светло и топло. Кръгът от жарава също придава известен уют. Демад и приятелите му са неспокойни. Утре ще напуснат храма. Все още са изпълнени с подозрения. Може би някои от тях са изгубили близки при последните кръвопролития — той леко смушка Александър. — Още не са осъзнали властта на Македонеца…

— Не, но техният убиец ще изпита отмъщението му!

— Те са напрегнати, възбудени, чудят се какво ще им донесе утрото — обясни Теламон. — Македонският войник ги кара да се чувстват малко по-спокойно. Той вероятно стои отделно. Както и да е, поднасят виното.

— Кой? — попита Александър.

— Естествено прислужникът, Сократ.

— Значи той е убиецът?

— Да, мисля, че е бил той. Налива осем чаши и слага приспивателно в седем от тях. Сократ сервира грижливо виното и храната. После сяда и чака. Само виното също би ги успало, но ефектът от отварата е далеч по-силен. Храмът се смълчава. Няма будни, навсякъде лежат заспали тела. Сократ решава да действа…

— Но защо той? — раздразнено го прекъсна Александър.

— Ще стигна и до това. Сократ взима импровизираната бойна тояга. Движи се от жертва на жертва. Удар по слепоочието и в лицето. Горките хора са умрели в съня си, съдбата им доказва поговорката: „Сънят е брат на смъртта“.

Светилището на храма се превръща в касапница. Но Сократ трябва да открие какво има в сребърната ваза. Трябва да я вземе, но как да мине през жарта?

— Използвал е един от труповете, нали? — обади се Касандра.

— Точно така. Средствата нямат значение. Той придърпва един труп, хвърля го върху въглените и го използва като мост. Бързо прекосява и взима вазата. Изненадан е, че в нея няма нищо. Оставя я. Храмът е изпълнен с мирис на кръв и горяща плът. Въздухът е сладко-горчив от гранивия дъх на човешка лой. Сократ залива трупа с масло и го пали, това ще задълбочи мистерията. Когато отворят храма, никой няма да разбере как е била взета вазата и защо един от труповете е овъглен.

— Но Сократ трябва да се е боял — не е можел да се представи като единствен оцелял — обади се Александър.

— Можел е и е щял да го направи, но са го измамили. Касандра намери парченце обгорен метал, може би не по-голямо от котешка лапа — някога е било нокът на хищник.

— Лесно е било да го внесеш вътре — добави Касандра. — Увито в кърпа, то би могло да бъде предадено на получателя си.

— Аха! — въздъхна Александър. — Четвъртият предмет.

— Това е само предположение — продължи Теламон. — Но подозирам, че Сократ е щял да действа по следния начин. Щял е да издере ръцете и лицето си, за да създаде впечатление, че двама или трима маскирани врагове са се промъкнали в храма. Останалите са били убити, докато са спели, Сократ се е отбранявал. Другите са получили смъртоносни рани — той е бил само изподран и уплашен. Спомняте ли си, че неговият труп беше открит близо до задната врата, зад статуята.

— Сократ се е канел да я отвори, нали? — попита Александър.

— Да — съгласи се Теламон. — Представете си сцената в среднощна доба. Стените на храма са дебели, предните врати — залостени и заключени. Сократ е щял да издърпа резетата на страничната врата и да избяга с писъци в нощта. Пазачите отвън щяха да бъдат също толкова изненадани — поради дебелите стени те не са чули, нито подушили нищо необичайно. Прозорците са високи и тесни. Сократ е можел да изиграе слисания, ужасен прислужник, направил всичко възможно, за да спаси господаря си. Щеше да покаже собствените си рани, да разкаже някаква страховита история и сигурно щяха да му повярват. О, да — прошепна Теламон, — Сократ е бил много хитър, обмислил е всичко чак до онзи нокът, който е внесъл вероятно на дъното на някоя кошница с храна или дори му е била предадена на ръка. След това е трябвало да направи само няколко неща — той посочи овъглените останки. — Хвърлил е в жарта онзи нокът, бронзовата подкова и тоягата…

— И е измил винените чаши, нали? — попита Касандра.

— Да, измил ги е и ги е напълнил отново с чисто вино, за да изчезне всяка следа, че в тях е имало приспивателно. Но Сократ направил една фатална грешка — доверил се на човек вън от храма — Теламон вдигна ръка. — Не, не ме питайте кой е той. Още не! Този човек е внесъл виното, маслото, напоения с отрова нокът, подковата, пръчката и приспивателното. Сократ не е разбрал, че онзи нокът е напоен със смъртоносна отрова. Самият той бил обречен. Истинският убиец нямал никакво намерение да го остави жив. Отровата е била растителна или змийска. Да — Теламон потърка очи, — това беше явно, но кой би допуснал, че Сократ се е отровил сам? Смъртта му само задълбочи загадката. Засили впечатлението, че нещо свръхестествено се е случило в храма — лекарят замълча за миг. — Отровата не е подействала веднага. Започнали са ужасни болки, като от изгаряне. Сократ се е завлякъл до вратата, но било твърде късно — паднал и умрял.

— Биха ли му повярвали хората? — попита Касандра.

— Аз бих му повярвал — заяви Александър. — Не бихме могли да открием приспивателното.

— В тези ужасни убийства — обясни Теламон — има голямо противоречие. Сметнах това за идеалното престъпление, което не би могло да бъде разкрито. Но противоречието е резултат от факта, че Сократ не е успял да довърши онова, което е възнамерявал. Ако не е бил предаден от съучастника си навън, той щеше да се оправдае логично и убедително — той потри ръце. — Помните ли, че задната врата на храма беше залостена отвътре. Ако е имал време, Сократ е щял да дръпне резетата, които собственоръчно е бил смазал. Щял е да твърди, че вратата изглеждала сигурна, но убиецът или убийците просто са я разбили и са влезли вътре. Или че една от жертвите ги е пуснала вътре, но е била убита, за да мълчи. Както и да е, Сократ щеше да излезе навън, да крещи, да вдигне тревога. Всеки би му повярвал. Отървал се е от всички оръжия. Само боговете знаят какво щеше да каже Сократ, но защо един верен и невъоръжен слуга да бъде заподозрян? Щял е да обвини демократите…

— Или — прекъсна го Александър и плесна с ръце — щеше да обвини македонците; че ние сме нахлули и сме ги избили, макар вътре да е имало наш войник.

— Възможно е — съгласи се Теламон.

— Но това е опасно — заяви Касандра.

— О, да. Сократ е рискувал, но подозирам, че очакваната награда го е накарала да забрави страха си — Теламон се усмихна. — Помнете, никога няма да разберем как е възнамерявал да се оправдае Сократ, но сигурен съм, че щеше да бъде убедително.

— Ами вазата? — попита Александър.

— В нея може и да има нещо, но се съмнявам. Тя е без значение — истинският убиец трябва да е бил много доволен от резултата. Македонски войник е убит заедно с видни ефесци — следователно, обещанията на Александър не струват нищо, неговата непобедимост е съмнителна, сякаш боговете са решили да се намесят срещу него — Теламон се усмихна. — Включително предшественикът ти Херакъл. С един удар кентавърът поставя под съмнение кой е истинският владетел на Ефес.

— Но защо? — царят се изправи. — Защо Сократ? Защо се е обърнал срещу господаря си? Да убива хора от собствената си партия? Каква полза има от това?

— Много голяма.

Теламон се изправи. Отиде до малкия басейн и потопи пръсти в студената вода, отблъсквайки плаващите лотосови цветове. Сега слънцето беше приятно. Той се вгледа в статуята на фонтана — сатир, който носеше кана на рамото си.

— Аристандър подозира Дион — Александър приближи и седна на ръба на фонтана. — Открил е любовни писма, разменяни между правника и куртизанката, както и подробни рисунки на храма на Херакъл.

— Всеки може да ги е нарисувал — отвърна Теламон. — А любовните писма не доказват, че Дион е бил Кентавърът.

— Има още нещо — настоя Александър. — Дион е бил видян в дома на куртизанката по времето, когато е била убита и къщата й запалена. Рабин е оставил знак на стената на тъмницата — гръцката буква „Д“. Трябва да е бил Дион — царят отскубна снопче трева. — Сигурно се е уплашил, че ще го заловим и се е самоубил.

— Дали? — попита Теламон. — Чудя се — лекарят откъсна един лотос и го помириса. — Питаш ме каква полза би имал Сократ — Теламон гледаше врабчето, кацнало на ръката на статуята. — Сократ е бил като всички хора, имал е слабости. Знаем, че са му дали голям подкуп — имал е много злато и сребро. По-важното е, че Сократ е бил влюбен. Нещо повече, обсебен от Арела. Базилея ми каза как Демад преследвал куртизанката, опитвайки да се сдобие с благоволението й. За тази цел той пращал по слугата си подаръци — скъпоценни камъни, благоухания, кесии злато и сребро, всички неща, които Арела обичала. Но тя го отхвърлила.

— Значи Сократ се е влюбил в Арела? — попита Касандра, докато се приближаваше и сядаш на тревата. Без да обръща внимание на Александър, тя внимателно наблюдаваше лекаря.

— Да, тя му завъртяла главата. Но — Теламон направи пауза… — и точно тук става интересно — преди да пристигнем в Ефес, тук е имало шпионин, убиец, който се наричал Кентавъра, нали?

Александър потвърди.

— Но Кентавърът е две същества — наполовина човек и наполовина кон.

— Искаш да кажеш, че Кентавърът са двама души?

— Били са двама. Сократ със сигурност е бил единият от тях. Само Аполон знае името на човека, който му е заповядвал — Дион, Пелей, Агис, Мелеагър? Някой от тях, но тъй като нямам доказателства, това са само предположения.

Теламон млъкна. Тръбен звук, последван от много други, проряза топлия следобеден въздух.

— Не обръщай внимание — промърмори Александър. — Готвим се за парада в Ефес и войските се събират на полето — царят завъртя стрък трева между пръстите си. — Това, за което си говорим, ми е далеч по-интересно. Значи онзи, който е заповядвал на Сократ, е стрелял по мен, убедил е вдовицата на Демад да внесе ножа на пиршеството, пуснал е осите, убил е стражите…

— Би ли могъл да е Дион? — попита Касандра.

— Както казваше Аристотел, всичко е възможно — Теламон изми ръцете си във водата на фонтана. — Арела все още е разковничето към всичко това, затова е била убита. Преди Демад да потърси убежище в храма на Херакъл, двамата Кентаври се срещнали. Сократ получил указания как да извърши убийствата и бил уверен, че всичко необходимо ще му бъде донесено или от някой маскиран съучастник, или от Арела. Знаем, че са я виждали край храма.

— Но защо се е съгласил Сократ? — попита Александър.

— По три причини. Първо, това е било част от работата му. Сократ е получавал пари не само от Демад, но и от персите. Второ, подкупили са го — знаем го от това, което ни каза Аристандър…

— И трето?

— Бил е уверен, че ако извърши убийствата, ще се възползва от благоволението на Арела.

— Не мога да повярвам! — присмя се Александър.

— Аз вярвам — Касандра гореше от желание да предизвика царя. — Повечето мъже, като изключим този лекар, мислят не с главата, а с други части на тялото си.

— А аз от тях ли съм? — присви очи Александър.

— Не, господарю, ти си цар.

Теламон притвори очи, когато долови сарказма в гласа й. Устните на Александър се разтвориха в усмивка.

— Характерът ти е буен като косата ти. Напомняш ми на майка ми. Продължавай, Теламоне.

— Съгласен съм с Касандра. Сократ е бил убиец и персийски шпионин. Човек, който можел да бъде купен и продаден, но отказите на Арела подклаждали любовта му.

— Какви доказателства имаш за това?

— От Базилея знам, че Арела била посетена посред нощ от загадъчен непознат, който я подкупил с предложение за по-голямо влияние, власт и пари. Освен това е била заплашена — Арела поддържала връзка със знатни перси, включително с градоначалника. Затова се съгласила. Не казала на Базилея името на човека, когото трябвало да удостои с услугите си, но се пошегувала, че би предпочела да изпие чаша бучиниш.

Александър се разсмя.

— Разбирам — царят извади стръкчето трева от устата си. — Говорела е за великия съименник на Сократ, философът, който бил принуден да изпие чашата бучиниш в Атина.

— Арела се съгласила — продължи Теламон. — Но Сократ имал нужда от потвърждение, затова е стоял близо до вратата на храма. Очаквал е нея. Тя дошла, прошепнала му набързо сладки обещания и жребият бил хвърлен. От всичко, което знаем, можем да допуснем, че Арела е внесла онова, от което е имал нужда Сократ в храма на Херакъл. Той е вярвал на истинския си господар, Кентавъра — те били заговорничили и убивали и преди, поделяли парите от Персеполис, защо да подозира нещо? Но господарят Кентавър имал други планове. Сократ бил убит. Устата на Арела трябвало да бъде затворена завинаги. Тя навярно била облекчена от смъртта на Сократ, но, като повечето куртизанки, била безочлива. Смятала, че стига да си държи устата затворена и да бъде дискретна, може без проблеми да преживее смяната на властта. Нямала нищо общо с кръвопролитията в града. Решила, че ще може да оцелее.

— И Кентавърът й направил смъртоносно посещение? — попита Александър.

— Било съвсем лесно. Появил се на портата, пазачът го познал и го пуснал. Останалото е, както ви го описах.

Отново прозвуча сигналът на тръбите, от далечен двор се понесе цвилене на коне и викове на мъже.

— Имаме още два часа — обяви Александър. — Продължавай!

— Докато Кентавърът убивал Арела и слугите й, се появил Хезиод, вездесъщият дебел писар.

— Подозирал ли е нещо Хезиод? — попита Александър.

— Мисля, че да. Той е стигнал до нашите изводи и е искал да разбере колко знае Арела. Хезиод беше влиятелен член на градската управа. Сигурно е имал свои шпиони. Вероятно те са видели Арела на пазара или на стъпалата на храма? Нашият писар е бил любопитен. Арела била близка и с персиеца Рабин. Хезиод може би е пристигнал в къщата й, за да я разпита или изнуди. Но избрал неподходящо време и неподходящо място — Кентавърът го убил.

— Смяташ ли, че самоубийството на Дион е било всъщност убийство? — попита Александър.

— Размишлявам по въпроса. Двете фракции в Ефес са се хванали за гушите. Ширят се убийства, подкупи, корупция. Непрестанно сменят съюзниците си — Арела и Хезиод са станали жертви на това.

— И същото може да се каже за Дион?

— Може би, но със сигурност се отнася за Рабин. Персиецът беше глупак; трябвало е да избяга; залавянето му е доказателство за неустоимата привлекателност на Арела.

— Ако беше оцеляла — усмихна се Александър, — със сигурност щях да се позабавлявам с нея.

Той не обърна внимание на язвителния смях на Касандра.

— Персите имали пълно доверие на Кентавъра — продължи Теламон. — Той със сигурност е посещавал двореца им и е проучил всички тайни коридори и проходи.

— Мислиш ли, че персийският градоначалник е знаел истинската самоличност на Кентавъра?

— Съмнявам се. Както каза Рабин, Кентавърът е идвал тук под друг предлог. Ако знаеше, че той е шпионинът на Митра, градоначалникът щеше да бъде предпазлив, дори да се бои от него, да се съгласява с всичко, което му поиска. Той не е знаел кой е Кентавърът, просто се е перчил пред Рабин.

— Защо тогава Рабин е написал на стената буквата, която уличава Дион?

Теламон изчисти пепелта от китката си.

— Господарю, посещавал ли си Огледалната къща в Коринт? Това е лудост, сътворена от безумен стъклар. Направил малка стая и е похарчил цяло състояние, за да покрие стените й с огледала.

— Да, чувал съм това.

— Бях любопитен и я посетих. Ако останеш достатъчно дълго, се объркваш. Чудиш се кое е истина и кое е отражение. Кентавърът е действал по същия начин. Бил е предпазлив. Не е казал името си на градоначалника, а подхвърлил това на Дион, за да ни обърка и да породи подозрения. Може би така нареченото самоубийство на Дион всъщност е убийство?

— Но доказателствата — забеляза царят — сочат самоубийство.

— Точно това иска да мислим Кентавърът. Може би дори планира да избяга.

— Сега ли? — Александър скочи на крака. — Имам малка изненада за всички, дори за теб, Теламоне! Просто се постарай да си готов за тръгване.

— Разбрах — каза лекарят, — че книгата на знатните родове в Ефес се пази в храма на Артемида. Ще помолиш ли главната жрица да ми я покаже?

— Спокойно — усмихна се царят. — Скоро ще бъдеш по-близо до храма на Артемида, отколкото си мислиш — той стисна рамото на Теламон и го изгледа сурово и продължително. — Добре се справи, лекарю, макар да има малко доказателства за онова, което твърдиш — посочи купчината пепел и овъглените останки, които лежаха на двора. — Ще ти трябва нещо повече от това.

— Знам — отвърна Теламон. — Но то е по-скоро въпрос на логика, отколкото на доказателства.

— Логика?

Александър се отдалечи и посочи към един от надвисналите покриви на двореца.

— Помниш ли, лекарю, как учехме логика? Никога не съм мислил, че логиката може да качи човек на кръста.

 

 

Слънцето залязваше, последните му лъчи проблясваха върху посребрените обелиски и статуи, върху позлатените корнизи на храмовете и къщите. Застанал зад Александър, Теламон огледа големия площад. Отсрещната му страна беше претъпкана с хора, както и улицата на Артемида чак до Пурпурната порта, през която щеше да влезе македонската войска. Александър беше с целия си антураж — главната жрица на Артемида, както и градските първенци, включително Агис, Мелеагър и Пелей. Птолемей, Селевк, Хефестион, Аминт, Антипатър, Парменион — всички пълководци от войската на Александър стояха на стъпалата. Пурпурносивите брони, златистите кърпи около вратовете и пурпурните пояси на кръста им проблясваха под лъчите на слънцето. Алени наметки, обшити със сребро, се диплеха на раменете им, на краката си носеха блестящи наколенници и бойни ботуши от телешка кожа. Стояха величествено като митични герои с украсените си с пера шлемове под едната мишница, а в десните си ръце държаха инкрустирани със сребро жезли — символ на високия им ранг.

Александър изглеждаше точно така, както искаше — златният богочовек, славният предводител, който беше преминал Хелеспонт, за да освободи всички гръцки градове от персийския хомот. На червеникавозлатистата си коса носеше сребърен венец, нагръдникът му беше златен. В средата бе изобразено лицето на Медуза; белоснежна бойна фустанела, поръбена със злато, се спускаше над украсените със сребро наколенници и пурпурните ботуши. Царят стоеше на най-ниското стъпало с лице към огромното множество. Теламон беше заинтригуван от човека, който стоеше до Александър, облечен в проста туника и роба — той разпозна оплешивяващия и потаен Евмен, главният писар на войската. Отляво на Александър Аристандър се облягаше на жезъл със сребърна дръжка, а предводителят на Хора държеше слънчобран, за да предпазва плешивата глава на господаря си от слънцето. Александър вдигна ръка, свита в юмрук. Тълпата, сред която имаше и подставени лица, изрева одобрително и подплаши гълъбите, които политнаха към небето. Площадът беше твърде голям, тълпата — твърде гъста, за да се държат речи.

Александър позираше като актьор в пиеса, разчитайки повече на жестовете си, отколкото на думи. В далечния ъгъл на вътрешния двор стоеше група тръбачи, готови за сигнал, а до тях знаменосците и вестоносците.

— Слава на Артемида! — изстена Касандра. — Господарю, колко дълго ще продължи това?

— Докато Александър реши, че му стига.

— Какво замисля? — настоя тя. — Какъв е смисълът на този парад, последван от още едно от досадните му пиршества? А утре нови паради — добави тя уморено — и нови пиршества. Нима не организира игри в памет на баща си, нима не нае цели трупи актьори?

Теламон кимна мълчаливо в знак на съгласие.

Александър даде знак и парадът започна. Тръбите изсвириха и македонската войска потегли в боен строй. За да ги поздрави, царят възседна Буцефал. Конярят му подаде великолепен боен шлем. Александър го сложи и извади меча си. Той се изви в блестяща дъга и жестът беше посрещнат с викове на одобрение. Войската дефилираше. Първи бяха пехотинците с пурпурните си наметки и пояси. На главите си носеха бронзови беотийски шлемове, изпъкнали над очите и с дълго крило отзад, което предпазваше основата на врата. Бели пера или кичури конски косми отличаваха командирите.

Полковете бяха великолепна гледка в разноцветните си ризници; войниците носеха щитове и копия, а на кръстовете им бяха препасани бойни колани. След тях идваха конните ескадрони с грижливо сресани и украсени коне. Всеки ескадрон имаше различни цветове — пурпурно и жълто, червено и златно, а покривките за седлата на командирите бяха от кожи на мечки, ягуари или пантери. Следваха още конници, чиито ездачи носеха обикновени брони и странни шлемове от кожа. Те не бяха посрещнати с одобрителни викове, защото ефесците разпознаха тракийските и тесалийски наемници, чиято жестокост беше добре известна. Появиха се и други наемници — леко облечени критски стрелци, агриански пехотинци. След тях идваха елитните корпуси на македонската войска — полковете на Щитоносците с фригийските си шлемове, кръгли щитове и къси копия. Най-накрая се появиха фалангистите копиеносци, ударната сила на Александър, леко въоръжени, само по туники, ботуши и плоски македонски шапки — истинските им оръжия бяха шестметровите сариси. Те бяха посрещнати отново с възгласи. Александър пак вдигна меча си за поздрав. Макар Теламон често да беше виждал гледката, той се възхищаваше на прегрупирането на тази отлична част — сега тя радваше тълпата, като се престрояваше в клинове, фаланги, малки карета или дълбоки клинове, образуващи острието на ромбовиден строй. Изпълнението им беше посрещнато с дъжд от цветя и розови листенца. Ариергардът беше съставен от любимия ескадрон на Александър. И техните покривки за седлата бяха от леопардова кожа като на царя, а сбруята и юздите — от блестяща черна кожа със сребърни плочки; между ушите на конете се люлееха червени пера. Те също демонстрираха маневри за радост на тълпата и отминаха. Теламон гледаше объркан. Леката конница и обсадните машини липсваха. Канеше се да попита Александър къде са, когато вестители минаха по площада и обявиха, че следващата вечер ще има отново парад, на който Александър ще покаже още от бойната си мощ.

Когато те отминаха, тръбите отново прозвучаха и тълпата по улицата и площада се разпръсна към града, за да продължи пиршествата по пазарните площади, из винопродавниците и бирариите, без да пропуска, както дяволито подметна Касандра, „вертепите, които тук са многобройни като пъпки по задника на просяк“.

Разсеян, Теламон чу шум зад себе си. Широкото стръмно стълбище на храма на Артемида беше обкръжено от телохранители — командирите стояха с шлемове, вдигнати щитове и извадени мечове. Те заобиколиха поканените гости. Жриците и другите градски първенци бяха учтиво преведени през този непробиваем пръстен; на останалите, включително приятелите на царя, Мелеагър, Агис и Пелей, беше наредено да останат. Пелей се опита да възрази и се развика, но бързо млъкна, когато един командир вдигна меча си. Александър слезе от коня си, застана в средата на групата и плесна с ръце за тишина. Направи знак на останалите да го последват към подножието на стълбите. Евмен се появи с малка кожена торба и лукава усмивка на пълното си мазно лице. С каменно лице Александър бръкна в нея и даде на всеки от присъстващите, включително на Теламон, по един малък свитък пергамент.

— Ще ги прочетете по-късно — заяви той. — Не приемам възражения. Тази вечер няма да има пиршество. В момента войската излиза през югозападната порта на Ефес. Разузнавачите носят запечатани заповеди до всички командири. Войниците няма да бъдат разпуснати в лагера — край на пиршествата и гуляите!

— Защо? — попита Теламон.

— Ще тръгнем бързо към Милет и ще вървим цяла нощ. Без обсъждания и въпроси — всички присъстващи трябва да тръгнат незабавно!