Пол Дохърти
Безбожникът (11)

Осма глава

„След като покорили по-голямата част от Европа, амазонките завзели редица градове в Азия и основали Ефес.“

Марк Юний Юстин, „История на света“

Книга 2, глава 4

Рисунката на кентавъра в далечния ъгъл на стената до прозореца едва се различаваше, макар лъчите на слънцето да я оживяваха. Той приличаше повече на демон, отколкото на митично животно със закривените си рога, кървясало око и червена, зееща уста. Ноктите му бяха като на орел, мускулестото му тяло — присвито за скок. Отметнал грозната си глава, кентавърът виеше към небето, притиснал под копитата си тялото на млада девойка. Облак оси се рееше около главата на чудовището, а около врата му също висеше медальон с изображение на оса — целият образ беше кошмарен. Теламон вдигна поглед. Агатон и Сал седяха на пейката под прозореца; бяха се разположили, сякаш нямаха никакви грижи. Сал явно не можеше да се владее, примигваше и дъвчеше ъгълчето на устните си, потропваше със сандала си по прашния под. Касандра стоеше до Теламон, а Циклоп до вратата. Лечителката беше потърсила Харна, но от нея нямаше и следа.

— Какво смяташ да правиш, лекарю? — подразни го Агатон. — Да ни попееш или да ни потанцуваш? Денят вече преваля, трябва да се погрижим и за други неща.

— Например за дрехите си — отвърна Теламон, — които съхнат навън.

— И за тях — сухо каза Агатон.

— Защо сте ги изпрали?

Теламон се намести на столчето. Би искал да изчака още малко, но от вратаря нямаше и следа, а се боеше, че двете птички ще отлетят.

— Винаги си перем дрехите.

— Лъжете — Теламон взе кожената си торба и я сложи в скута си. — Изпрали сте тези дрехи, защото сте искали да прикриете убийство.

— Какво?

Сал щеше да скочи на крака, но Агатон го задържа. Теламон погледна към хвърлените им на пода наметки. Може би се готвеха да избягат, вместо да се върнат в лагера.

— Вие не перете дрехите си — продължи лекарят. — Ще ви кажа какво е станало. Освен крадец, Леонид е бил и убиец. Преди две години открил съкровището на „Кентаврите“, заровено в подземието на тази къща. Смятал да го задържи за себе си. Но персите внезапно се върнали, Леонид избил повечето си другари, скрил намереното и избягал.

Сега Теламон бе приковал вниманието на Агатон и Сал.

— Вие, двама смели войници, сте от неговия ескадрон. Сал е роднина на една от жертвите на Леонид. Още от началото сте имали подозрения за съдбата на другарите си. Стигнали сте до заключението, че нещо ужасно се е случило в Дома на Медуза. Обясненията на Леонид, че всичките му другари били причакани и убити от персите, не били задоволителни.

— Да, стори ни се подозрително — потвърди Агатон, — но той каза, че се били разделили.

— Никой не би се усъмнил в Леонид — добави Сал. — Беше известен като смел воин.

— Защо тогава дойдохте тук с него? — попита Касандра.

— Не сме длъжни да ти отговаряме, червенокоса кучко! — изсъска Агатон. — Каква си ти, робиня? Уличница?

— Тя зададе уместен въпрос — намеси се Теламон, без да обръща внимание на обидата. — Повтарям го.

Агатон сви рамене.

— Така се случи! Леонид ни покани и…

— А през нощта, когато умря, ти, Агатоне, беше ли с него в града?

— Да, наливахме се с вино. Леонид обичаше чашката. После го доведох тук.

— Не го ли съблече?

Войникът се усмихна подигравателно.

— Виж — каза Сал помирително, — Леонид беше пиян. Сигурно е ходел насън. Видяхте градината. Паднал е в басейна и се е удавил. Ние го извадихме.

— О, не — Теламон поклати глава. — Ето какво е станало всъщност. Ти, Агатоне, си го довел през главния вход, после си го извел през страничния и си го хвърлил в басейна.

— Какво?

— Леонид е бил пиян — Теламон подръпна връвчицата на кожената си торба. — Вероятно си му сипал нещо в чашата, докато сте били в града. Двамата сте го бутнали в басейна, натиснали сте му главата и сте го удавили.

— Ами Харна? — отвърна Агатон. — Тя видя как доведох Леонид.

— Не, видяла е как Агатон довежда Сал. Той е напуснал къщата през прозореца на горния етаж отзад и ви е чакал в тъмното. Сал свалил наметката на Леонид, преди двамата да го удавите, увил се в нея и се престорил, че е командирът и ти го качваш по стълбите. Нощта изминала. Рано сутринта Агатон се върнал долу — бил облечен с наметката на Леонид — и отишъл при басейна, където облякъл с нея мъртвеца. После се промъкнал зад къщата и се покатерил до стаята си.

— Глупости! — разсмя се Сал. — Не можеш да се катериш по гладка стена.

— В къща като тази можеш, защото тухлите са изронени; изкачвал съм се по по-стръмни стълбища. Най-накрая вратарят открива трупа. Вие бихте предпочели да го открие сутринта. Както и да е, изпратили сте съобщение до двореца и сте се върнали при басейна, за да се уверите, че не сте оставили следи — Теламон разпери ръце. — Дори да е имало някакви, сте щели да кажете, че сте отъпкали храстите, докато сте изтегляли трупа на Леонид от водата.

— Разбира се — хладно се съгласи Агатон. — И затова сме изпрали дрехите си.

— Не точно — усмихна се Теламон. — Когато сте удавили Леонид, вероятно сте били напълно облечени — с туники и наметала. Не сте ги облекли сутринта, когато сте извадили трупа. Калта и тинята, с които са били изцапани, можело да предизвикат съмнения у някого. Но аз съм съгласен — Теламон остави кожената торба на пода до себе си, — било е грешка, че сте ги изпрали. Не е било нужно. Ако бяхте по-хитри, щяхте да накарате Харна да го направи. Само че вие не й вярвате, а сте искали да сте сигурни. Понякога стремежът към съвършенство води до ужасни грешки.

— И това ли са всичките ти доказателства? — присмя му се Сал.

— Не. Аз съм лекар и съм изучавал въздействието на виното. Виждал съм мъже да пият толкова, че да не могат да изминат и две крачки. Освен това съм лекувал хора със силно вино, примесено с приспивателно.

— Какво намекваш? — попита Агатон.

— Онзи стар войник е бил толкова пиян, че дори не е можел да върви. Трябвало е да му помогнеш да изкачи стълбите. Сложил си го в леглото. Той би трябвало да спи непробудно до сутринта. Но по някаква неизвестна причина, Леонид става от леглото, слиза долу, излиза в градината, удобно пада в басейна и се удавя.

Агатон го погледна мрачно.

— Попитах Харна — Теламон се приведе напред. — Тя ми описа как Леонид е слязъл по онези стълби. Да, тропал е, дишал е тежко, но нито веднъж не се е спънал, нито е пропуснал стъпало. Стигнал долу, отворил вратата и излязъл — Теламон замлъкна. — И тук става интересно. Леонид успява да прекоси избуялата градина, въпреки трънливите храсти, заплетените клонки, високата трева, неравната почва, боклуците и мазилката. Този пиян стар войник успява посред нощ да мине през всичко това, само за да падне в басейна. Бих повярвал, че е паднал, но по нищо не личи, че се е опитал да се измъкне, не е имало викове, нито суматоха или тревога.

Агатон сведе глава.

— Огледах трупа му — продължи Теламон. — По него няма и следа! Стари рани от битки, но нищо, което да показва, че се е спъвал, или дори пълзял през тази запусната градина!

— Е, и?

Теламон се усмихна.

— Никой още не е дал задоволително обяснение защо старият войник изобщо е бил там. Надявали сте се, че всички ще жалят за смъртта на Леонид, но ще я приемат като злополучния край на един пияница.

Агатон скочи на крака и подкани Сал да го последва.

— Арестувай ни! Съди ни! Готови сме да отговаряме пред военния съд! Доказателствата ти нищо не струват!

— Може би — Теламон също се изправи. — Но в крайна сметка съкровището няма да бъде ваше.

Без да му обръща внимание, Агатон тръгна към скупчените на пода наметки.

— Няма никакво съкровище — отвърна той през рамо.

— Напротив! — обади се звънко Касандра. — Скрито е под плочките пред предната врата.

Агатон грабна наметката си и я хвърли в лицето на Теламон. Двамата със Сал извадиха мечовете си. Теламон отстъпи. Погледна Циклоп, който стоеше като вцепенен. Лицето на Агатон беше разкривено от гняв.

— Прав си! — изръмжа той и замахна във въздуха с камата си.

Сал се опитваше да заобиколи лекаря и да нападне Касандра.

— Ние убихме Леонид, както той уби другарите ни. Когато се върна в Ефес, му дадохме клетва, че ако останем при него, няма да кажем на никого какво подозираме.

— Разбира се — пое си дъх Теламон, — вие сте го изнудили. Сигурно сте знаели, че онези трупове все още са заровени в Дома на Медуза.

— Щяхме да си поделим съкровището — продължи Агатон, прехвърляйки камата от една ръка в друга. — Но не вярвахме на Леонид. Сега това няма значение, той е мъртъв. А ти и твоята кучка ще си правите компания в Хадес!

Той пристъпи леко напред. Теламон отблъсна удара с кожената торба и сграбчи китката му. Агатон се опита да се освободи. Лекарят пусна торбата и се вкопчи в него, дърпаше и извиваше ръката му, улови и другата, докато гледаше как камата приближава лицето му. Чуваше суматохата и виковете край себе си. Сал беше нападнал Касандра и тя също се беше вкопчила в битка на живот и смърт. Тъй като не беше толкова уверен, той бе изпуснал ножа. Теламон отчаяно погледна към вратата, но Циклоп беше изчезнал. Теламон усещаше вонята от немитото тяло на войника, виждаше изпъкналите вени на врата му, потта по гърдите му. Двамата се бутаха и блъскаха напред-назад като борци. Теламон се спъна в една наметка, опита се да я изрита, подхлъзна се и падна на пода, а Агатон се стовари върху него с блеснали очи, насочил ножа към шията на лекаря. Устните му се оголиха в усмивка. В този миг Теламон съзря някаква сянка. Лицето на Агатон се отпусна. Той се закашля и затърчи, очите му се изцъклиха, докато първите капки кръв потекоха от носа и крайчеца на устата му. Теламон почувства как хватката на войника отслабна. Той отблъсна убиеца. Агатон се претърколи и вдигна ръка, опитвайки се да хване камата, която Харна беше забила дълбоко в гърба му. Прислужницата стоеше встрани със скръстени ръце и безизразно лице. Тя погледна бързо към Теламон, но изглеждаше по-заинтересувана от предсмъртните мъки на бившия си господар. Теламон се обърна. Касандра и Сал бяха преплели тела като любовници. Войникът я беше стиснал за гърлото, а тя се опитваше да отслаби хватката му. Успя и го отблъсна. Сал бързо погледна към Агатон и хукна към прозореца в другия край на помещението. Вратата се отвори, профуча стрела и го улучи в гърба. Той се удари в стената с вдигнати ръце и отскочи назад. Циклоп стоеше на вратата с голям костен лък в една ръка и колчан стрели в краката.

— Благодаря! — задъхано каза Теламон.

Той се запрепъва към Касандра, която седеше замаяна на пода.

— Добре ли си?

Лицето й беше бяло като сняг, а очите зачервени и насълзени. Тя хвана гърлото си, опитвайки се да си поеме дъх.

— Слава на боговете! — произнесе едва-едва.

Теламон чу свистене и се обърна. Циклоп беше изстрелял нова стрела и, преди Теламон да успее да извика, тя улучи Харна в гърлото. Прислужницата залитна, по лицето й беше изписана изненада, после се строполи на колене над трупа на Агатон, който лежеше сгърчен в разширяваща се локва кръв. Циклоп се наведе за нова стрела. Теламон блъсна Касандра встрани и се спусна към него. Едноокият просяк беше извадил от колчана дълга, тъмна стрела, украсена с пера от лешояд. Циклоп се поколеба за миг и това даде време на лекаря. Просякът вдигна лъка и постави стрелата, готов да опъне тетивата. В този миг Теламон скочи върху него. Препъна се, но успя да удари с рамо просяка и изби лъка от ръцете му. Циклоп отстъпи и извади отнякъде дълъг страховит нож със здрава костена дръжка. Той приклекна и го запрехвърля от ръка в ръка като опитен боец; здравото му око следеше Теламон.

— Не ставай глупак — прошепна Теламон. — Свърши добра работа.

— Това е моето съкровище — отвърна Циклоп. — Бях ранен, години наред бродих като просяк по улиците на Ефес. А сега какво? Ще ме арестуваш като изменник?

— Мога да се застъпя за теб — предложи лекарят, отстъпвайки бавно, без да сваля поглед от просяка.

— Ще го направиш ли? — гласът на Циклоп беше умолителен.

Той свали камата и внезапно се впусна напред. Теламон го посрещна. Оказа се, че Циклоп няма опит в боя с нож. Той замахна направо към гърдите на лекаря. Теламон хвана китката му и го удари с другата ръка в сляпото око. Хванали ръцете си, двамата залитаха насам-натам като пияници.

— Касандра!

Теламон извика, но тя лежеше на пода. Червената коса закриваше лицето й. Теламон удари с длан противника си под брадичката. Просякът се опита да се освободи и да вдигне ножа. Навън се чуха тропот и викове, вратата рязко се отвори. Циклоп се обърна, силни ръце го хванаха за косата и го издърпаха. Теламон падна на колене — видя войници в брони с щитове и мечове, дочу трополенето на много крака. Появи се командир, чийто шлем беше украсен с пурпурни пера.

— Стани, господарю — чу се любезен глас. — Ти си лекар, не ти подхожда да лежиш на пода.

Помогнаха на Теламон да се изправи. Той погледна с ужас към Циклоп. Просякът беше коленичил на пода с извити на гърба ръце; един войник стоеше над него, но макар лекарят да извика, мечът се спусна и отсече главата на просяка. Кръв рукна от обезглавеното тяло, а главата се търколи и се блъсна в ъгъла. Един войник изруга, защото го беше оплискала, а палачът срита още изправеното тяло встрани. Теламон се обърна с ръка на уста, опитвайки се да не повърне. Някой внимателно го подхвана за рамото и го сложи да седне. Калистен се надвеси над него с шлем в една ръка и мокра кърпа в другата. С него попи потта от лицето на лекаря.

— Добре ли си, господарю?

Теламон го погледна безизразно.

— Виж ти! — Калистен огледа стаята. — Колко трупа има тук? — сгълча ги той като майка непослушните си деца.

— Добре ли е момичето? — попита Теламон. Огледа се — Касандра седеше на столче, облегната на една от колоните.

— Погрижете се за нея, момчета! — извика Калистен. — Донесете вино и внимавайте. Не я опипвайте! Тя е помощничка на царския лекар.

Теламон посочи обезглавения труп, чиято кръв се стичаше по прашния под като вода от поток, току-що избликнал от земята.

— Защо го убихте? — попита той уморено.

— Заповеди, господарю — отвърна остро Калистен. — Военните закони още са в сила. Всеки грък, нападнал персиец, се наказва с незабавна смърт. Всеки персиец, нападнал грък — също. За всеки, който извади нож срещу законните управници…

— Незабавна смърт — довърши Теламон изречението.

— Точно така, разбрал си. Бяхме в храма на Херакъл — продължи Калистен, докато се изправяше — с нашите четирима първенци.

Мелеагър, Агис, Пелей и Дион стояха на вратата и се оглеждаха невярващо. Калистен протегна ръка. Теламон я хвана и началникът на стражата му помогна да стане.

— Тук е по-лошо, отколкото в кланица. Да излезем.

Той поведе Теламон към страничната врата. Лекарят се извини и отиде при Касандра. Тя изглеждаше по-добре, цветът на лицето й се връщаше, очите й гледаха разумно, макар да трепереше, докато поемаше чашата с вино. Двама от войниците на Калистен бяха коленичили от двете й страни като поклонници в храм, единият протегна ръка, за да докосне огненочервената й коса.

— На твое място не бих го направил, войнико! — предупреди го Теламон. — Ще ти отхапе пръста. Просто се погрижете за нея и ще се оправи.

Той потупа Касандра по рамото и последва Калистен в градината. Началникът на стражата беше донесъл още вино.

— Подарък от вратаря — той пъхна чашата в ръцете на Теламон. — Сега ще ми кажеш ли какво се случи, господарю? Сигурен съм, че имаш смислено обяснение.

Теламон му разказа. Калистен седна срещу него, кръстосал крака, като ученик пред учителя си. Когато лекарят свърши, командирът поклати глава и тихичко подсвирна.

— Мислех, че Циклоп е на наша страна — прошепна Теламон, — но не мога да виня горкия негодник, алчността му просто взе връх.

Калистен гледаше към къщата.

— Ще извадим труповете. Заповедите на царя бяха съвсем ясни — да бъдат изложени на пазара, окачени на бесилки, като предупреждение към останалите.

— Без момичето — намеси се Теламон. — То беше невинно — той извади от кесията си сребърна монета и я подхвърли към Калистен, който сръчно я улови. — Погребете го достойно.

Калистен кимна в знак на съгласие и се изправи, чистейки праха от ръцете и краката си.

— Ще запаля това кърваво място, но преди това…

 

 

Малко по-късно Теламон и Касандра, заедно с четиримата ефески първенци и вратаря, който, стъпил на стола си, надничаше над главите им, наблюдаваха как войниците на Калистен започнаха да повдигат големите плочи пред къщата. Под първите две нямаше нищо, освен чакъл и прах, но под останалите земята беше наскоро разкопавана. Две големи дрънчащи торби, покрити с кал, бяха изровени. Когато прерязаха въжетата, съдържанието се разпиля по земята и ефесците възкликнаха изненадани. Слънцето блестеше по среброто, златото, скъпоценните камъни и накитите. Съкровището беше огромно. Калистен усети опасността и незабавно нареди да приберат всичко в торбите.

— Не се заглеждайте, момчета! — той посочи труповете, подредени пред главния вход. — Това е прокълнато съкровище!

Мъжете погледнаха телата и неспокойно се размърдаха. Харна изглеждаше ужасно, стрелата все още стърчеше от тялото й. Труповете на Агатон и Сал бяха облени в кръв. Тялото на просяка беше извлечено за петите и остави кървава следа — някой си беше направил зловеща шега, поставяйки отсечената глава върху гърдите му.

— Занесете съкровището в лагера — нареди Теламон. — Но победителите ще бъдат възнаградени! — той взе торба с монети и я претегли в ръцете си. — Това е за вратаря — той я хвърли на Калистен.

— Теб търсехме!

Лекарят се обърна. Агис и спътниците му се приближиха.

— Бяхме в храма, когато дойде съобщението — обясни Агис. Бледото му лице беше обляно в пот заради грозните сцени, на които се беше натъкнал. — Царят ще изложи ли тези трупове? — попита той дрезгаво.

— Преди мръкване — Теламон погледна към небето. — На главния площад ще бъде издигната бесилка и телата ще бъдат изложени за назидание. А сега кажи, защо сте ме търсили?

— Храмът на Херакъл трябва да бъде пречистен — обади се Дион. — Жарта да бъде угасена, сребърната ваза — заменена. Царят иска да го огледаш отново.

— Александър чете мисли — засмя се Теламон.

— Аз не мога да остана — надуто заяви Пелей. — Имам други задължения.

Той се отдалечи. Един младеж, седнал близо до портата, се изправи и го поздрави. Пелей сложи ръка на рамото му и двамата се отдалечиха.

— Пелей обича младите момчета — засмя се Агис. — Да вървим!

Те излязоха от къщата, минаха по алеята, по централната улица, посветена на Богинята, която водеше към града. Тя беше обградена от смокинови и палмови дървета, между които се виждаха статуи на Артемида в различни пози. Пред всяка статуя гражданите бяха оставили кошници с цветя и плодове, от които сега крадяха просяците. Агис се опита да разпита Теламон за случилото се в Дома на Медуза, но лекарят още се чувстваше слаб, стомахът му се бунтуваше, а беше и загрижен за Касандра, която още беше бледа и мълчеше. Докато вървяха, Теламон усети присъствието на македонците: войници бяха разположени в страничните улици или градинките. Конен ескадрон препусна край тях, перата на шлемовете ярко се открояваха в светлината на следобедното слънце. Спътниците на Теламон си размениха неспокойни погледи, присъствието на вечните им врагове, които вървяха заедно с македонците, беше обезпокояващо.

Градът изглеждаше спокоен. Търговците и земеделците се бяха върнали. Каруци и ръчни колички задръстваха улицата. Хора от различни народности сновяха напред-назад. Нубийци в ярки наметки се блъскаха с русокоси скити, облечени в кожи на диви животни. Имаше египтяни и либийци, ханаанци, гърци и финикийци, дори група търговци от Картаген. Те бяха облечени в характерните си дрехи и отрупани с блестящи накити; въздухът беше изпълнен със странни аромати и миризми.

Напуснаха улицата и навлязоха във вътрешния град през една от големите порти, обградена от македонски стрелци и щитоносци. Шумът на града заля Теламон като гореща вълна. Почувства се замаян, дори леко му се догади. Къщите бяха скупчени една до друга, разделени от тесни алеи или широки улици, застлани с черни базалтови плочи. Просяци хленчеха за милостиня. Група либийски танцьори се кълчеха и въртяха под протяжна музика, а едно малко момче молеше зрителите за пари. Огнегълтачи и жонгльори, знахари, баячи, акробати и разказвачи хвалеха стоката си. Фокусниците и магьосниците продаваха скъпоценни камъни от планината Синай и амулети за щастие от водопадите на Нил. Минаха покрай малки храмове, посветени на богове със странни имена, около които обикаляха различни процесии — мъже и жени в жълти роби със силно начервени бузи размахваха систруми и тамбурини и танцуваха в транс със замъглени погледи и полуотворена уста. Теламон се опита да узнае нещо за тях, но шумът заглуши думите му. Трябваше да се дръпнат встрани, когато една процесия излезе от пазарния площад — млада жена седеше в носилка, носена от четирима потни нубийци. Беше гола, покрита само с тънък бял воал; на главата й имаше маска на бик с извити нагоре рога. Млади момичета тичаха пред нея с купи горящи благоухания, а други хвърляха листенца от рози. Мирисът, който се носеше от носилката, беше толкова натрапчив, че Теламон спря и притисна устата си с ръка.

— Господарю, да намерим сянка — прошепна Касандра. — Чувствам се ужасно уморена.

— Елате насам.

Агис хвана ръката на Теламон и го поведе към една странична улица. Минаха покрай разказвач, който крещеше, че е преминал източния край на света, преследван от хора, които можели да се превръщат в хиени. Че го преследвали грифони с човешки глави и пантери с черни криле. Че видял храмове от злато и сребро. Разказвачът се опита да хване ръката на Касандра, но Теламон го отблъсна. Агис зави рязко надясно и ги въведе в една гостилница. Доволен да бъде далеч от врявата, Теламон огледа двора. Беше квадратен, обграден от покрити галерии и с басейн в средата. От другата му страна имаше горичка от смокини, акации, терпентинови дървета, фурми и палми, които осигуряваха и сянка, и заслон за уморените клиенти.

— Знам едно още по-спокойно място.

Агис ги преведе през кухнята — изпълнено с приятни аромати помещение, където висяха прясно заклани гъски, пилета и патици, с подложени чинии, в които да се оттича кръвта. Зад кухненската врата имаше ограда, обрасла с пълзящи растения, до която димяха глинени печки, натъпкани с дърва, със скари, на които се печаха пуйки, говеждо, патици, яребици и пилета. Две момиченца тичаха нагоре-надолу с кофи и черпаци и поливаха месото с най-различни сосове. Понесоха се апетитни ухания и Теламон осъзна колко е гладен. Тази част на гостилницата беше запазена за специални гости. Зад местата за хранене се простираше свежо и закътано местенце, напоявано от канал, който поддържаше тревата, цветята и храстите зелени и ухаещи.

Агис беше разпознат от собственика, който ги поведе към сянката на група палмови дървета, където бяха наредени дървени маси, пейки и столове. Донесоха вино и вода. Теламон каза на Агис какво иска да яде и се обърна към Касандра.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Все още се чувствам слаба — тя примигна и попи ъгълчето на устата си. — Толкова много кръв! Смърт, която идва така внезапно! — тя щракна с пръсти. — Защо Циклоп се обърна срещу нас?

— Внезапно решение — отвърна Теламон. — Моментно хрумване — той се протегна, взе чашата на Касандра, опита виното и й я подаде. — Прекрасно хиоско — прошепна той. — Утолява жаждата, радва сърцето и лекува стомаха; освен това след него не те боли глава.

Касандра отпи, а Теламон взе своята чаша и се огледа. Чувстваше се неудобно под вторачените погледи на ефеските първенци.

— Трудно ли беше? — полюбопитства той.

Мелеагър вдигна вежди.

— Допреди няколко дни не можехте да се гледате — продължи Теламон.

— Както показва случилото се в Дома на Медуза — отвърна Мелеагър, — това е човешко състояние, типично не само за Ефес.

— Какво стана там? — настоя Агис. — Все пак, Мелеагър и аз вече сме главните архонти на този град.

Теламон въздъхна, отпи от виното си и накратко разказа случилото се. Те го слушаха внимателно, но той не сподели всичко, а само онова, което реши.

— Това е стара история — заяви Мелеагър. — „Кентаврите“ били религиозна секта, обожавали някаква зловеща богиня, Унищожителката — той учудено поклати глава. — Никога не съм предполагал, че Дома на Медуза може да се окаже толкова важно място.

— А Леонид е разбрал — забеляза Касандра.

— Защото е търсел съкровище — намеси се Агис.

Те млъкнаха, докато прислужниците поднасяха храната — платика в сос от сирене върху дървени подноси, подправено с чесън сирене и късове печен заек върху свежи листа, поръсени с черен пипер и зехтин. Докато се хранеха, водеха общ разговор. Касандра се оживи и насред храненето ги напусна, както каза, „за да се приведе в по-приличен вид“. Стомахът на Теламон се успокои, той почувства, че умората го напуска. Долавяше ясно напрежението между Агис и Мелеагър, умело подклаждано от Дион. Беше прикрито, но се проявяваше в остри реплики, забележки и спомени за миналото, които само те двамата разбираха.

— Арела — Теламон отмести остатъците от храната си и взе чашата с вино. — Беше ли влиятелна млада жена?

— Беше умела в любовната игра — заяви Дион. — И обвита в загадъчност, която само увеличаваше очарованието й.

— Доверяваше ли се на някого?

— Може би на прислужницата си.

— Имаше един човек — спомни си Дион. — Жената, която я обучаваше — бивша куртизанка. Нарича се Базилея, Царицата на Моав. Тя все още има къща близо до квартала на Благоуханията. Доколкото знам, Арела често я посещаваше.

— Искам да говоря с нея — заяви Теламон.

— Тя не се среща с непознати.

— Няма да се срещне с непознат — възрази лекарят, — а с личния съветник на царя. Нали отиваме в храма на Херакъл? — той посочи към прислужниците в кухнята. — Платете на някой от тях да съобщи на Царицата на Моав, че представителят на македонския цар иска да се срещне с нея в храма на Херакъл. Ако не дойде, ще накарам да я арестуват.

Агис се накани да възрази.

— Ти си назначен за главен архонт — спря го Теламон. — Бяха извършени убийства. Самият цар беше заплашен. Арела е свързана с всичко това.

— Да, така е — съгласи се Агис. — Или поне беше. Но сега тя лежи като мъртва риба край басейна си.

— Точно така — отвърна Теламон.

Агис погледна Мелеагър, сякаш се канеше да му нареди нещо. Мелеагър отвърна студено на погледа му и продължи да събира трохите от чинията си. Агис въздъхна и се изправи. Поговори със собственика, двама прислужници обуха сандалите си и тръгнаха. После Агис отново се върна през тревата.

— Царицата на Моав — каза той и седна — едва ли ще бъде в състояние да разкрие загадката на Кентавъра или убийствата в храма.

— Когато бях малък — отвърна Теламон, — Аристотел ме накара да направя нещо невъзможно на пръв поглед. Трябваше да хвана двата края на парче връв и без да ги пускам, да завържа възел в средата й.

— И успя ли?

Теламон кимна.

— Как? — попита Мелеагър.

— Трябва сам да разбереш — подразни го лекарят. — Но аз успях! Същото е и с тази загадка. Има начин да бъде разрешена. Всеки убиец прави грешка. Сигурен съм, че и Кентавърът я е направил. А сега искам да ви задам няколко въпроса и предпочитам да го направя тук, отколкото пред свидетели. Някой от вас приближавал ли се е до храма, докато Демад и останалите бяха в него?

Въпросът му беше посрещнат с възмутени отрицания.

— А при Арела?

— Аз съм ходил при нея — обади се Дион. — Няма да крия, макар да предпочитам жена ми да не разбере.

— Арела споделяла ли е някога нещо с теб?

— Тя имаше едно златно правило — не обсъждаше политиката и религията.

— Беше ли Хезиод неин клиент?

— Не — остро отвърна Дион. — Хезиод беше като Пелей — той почука по чашата си. — Имаше особени предпочитания.

— Ами жрецът на храма?

Теламон не им беше казал какво е научил от Циклоп.

— Жрецът беше убит от тълпата — забеляза Агис. — Убиецът му не може да бъде открит.

— В такъв случай — Теламон се изправи — храмът на Херакъл ни очаква.

 

 

Когато стигнаха малкия площад пред храма, Калистен и войниците му се бяха върнали. Големите врати от ливански кедър бяха отворени, както и онези зад къщичката на вратаря. Теламон отново влезе в мрачното, влажно светилище. За миг остана взрян в извисяващата се колона на Херакъл и тъмните ниши зад колоните. Подът на храма беше все още изцапан с кръв от убийствата. Теламон забеляза, че жарта беше започнала да гасне, повечето от нея се беше превърнала в крехка бяла пепел и само тук-таме блестеше по някой въглен.

— Калистен! — извика той.

Началникът на стражата бързо влезе.

— Занесохме съкровището от Дома на Медуза в двореца — докладва той. — Самият Аристандър го прие. Изглеждаше доста ядосан, че не го е открил той.

„Да, помисли си Теламон, и ще се успокои с някой и друг накит от него.“

— Дадох парите на вратаря — продължи Калистен. — Царят нареди, когато падне мрак, Дома на Медуза да бъде сринат до основи и мястото да бъде посипано със сол.

Теламон посочи към въглените.

— Искам това да бъде прибрано в кожени торби и отнесено в двореца.

— Защо? — попита Агис.

— Искам да ги прегледам и ще го направя лично. Междувременно — Теламон подкани Касандра — нека обиколим отново този храм.

Докато ефесците стояха до вратата и разговаряха помежду си, Теламон и Касандра обиколиха жаравата.

— Уморих се — изстена жената — от такива места. Първо, Дома на Медуза, а сега този студен и мрачен храм, който още мирише на кланица.

Теламон спря и лекичко повдигна брадичката й.

— Добре ли си?

Очите на Касандра бяха ясни, лицето й — спокойно.

— Да ме прегледаш ли искаш, лекарю? — закачливо попита тя. — О, между другото, как се справи със задачата на Аристотел за връвта?

— Аха — усмихна се Теламон. — Кръстосах ръце и така хванах връвта. Когато ги разтворих, се получи възел, но не казвай на никого.

— Колко време ти отне, за да се сетиш? — подразни го тя.

— Скромността ми забранява да ти отговоря — Теламон посочи с ръка вътрешността на храма. — Това ще бъде по-трудно. Огледай се, Касандра — той насочи вниманието й към една тъмна, мазна следа. — Тук открих овъгления труп. Само боговете знаят как е умрял. А там — той посочи към колоните — са умрели Демад и съмишлениците му, заедно със слугата македонец, всички ударени по два пъти отстрани и по челото.

Касандра потръпна и потри ръце.

— Единственото изключение беше слугата на Демад, Сократ. Той беше открит до вратата, зад статуята в задната част на храма. Лицето и ръцете му бяха издрани, сякаш от голяма котка.

— Или от нокти на кентавър?

— Или от нокти на кентавър — съгласи се Теламон. — Имало остатъци от храна и вино, в които нямало отрова. Не са намерени оръжия — продължи той. — Освен това — нищо интересно. От онова, което разбрах, Демад е бил нервен, уплашен, постоянно нащрек, а слугата му Сократ прекарвал голяма част от времето близо до вратите на храма, гледайки наоколо, сякаш е очаквал да се срещне или види някого. Може да го е правил по нареждане на господаря си, макар че от това, което разбрах, самият Сократ също е бил притеснен — Теламон се отдръпна и погледна към голямото каменно лице на Херакъл. — Прозорците са нависоко и твърде тесни, за да влезе някой.

— Ами тази задна врата? — Касандра посочи зад статуята.

— Беше залостена и не е била отваряна от дълго време, макар че резетата бяха наскоро смазвани. Главният вход също е бил заключен. Ключът е бил у Аристандър. И все пак, всички тези мъже са умрели, без да издадат звук. Не е била вдигната тревога, не са чути писъци.

— Къде беше трупът на Сократ?

Теламон я преведе около статуята и посочи каменния под близо до задната врата.

— Точно тук!

Лекарят се върна и се загледа в сребърната ваза, която стоеше отново на плочата си. Предположи, че е поне на сто години, но явно бе лъскана непрекъснато от жреците.

— А това — промърмори той — ми напомня на нещо.

Той влезе в галерията и повика Калистен.

— Къде е къщата на жреца?

— Вратата е закована с дъски, защото беше ограбена — отвърна Калистен. — Ела, ще ти покажа.

Той ги поведе надолу по стълбите и по тясна алея. В края й се намираше дома на жреца, защитен от висока тухлена стена; портата висеше накриво. Павираният двор зад нея беше обсипан с отломки от дърво и счупени глинени съдове. Фонтанът беше разбит и водата бликаше от покритите с кал тръби. По външните стени се виждаха черни петна от пожар. Растенията, обвивали стената, които някога бяха придавали уютен вид на двора, сега бяха изтръгнати и изгорени. Предната врата беше закована с греди. Калистен извади меча си и ги разсече. Теламон и Касандра влязоха вътре. Посрещна ги нова сцена на разрушение — настланият с плочки под беше разкопан, а стените — обгорели.

— Всичко беше изнесено — отбеляза Калистен. — Плячкосали са каквото са могли.

Теламон влезе в кухнята; съдовете бяха разбити или откраднати, малката печка — катурната на една страна. В голямата стая цареше същата разруха. Лекарят забеляза някаква рисунка на отсрещната стена и се приближи към нея — макар и засегната от огъня, тя беше запазила цветовете си.

— Това е карта на вътрешността на храма — каза той. — Виж, ето ги колоните, каменната плоча, огнения кръг, сребърната ваза.

— А какво е това?

Касандра сочеше мястото, където бяха изрисувани тъмните ниши на храма. Теламон се взря по-внимателно. Между две колони различи тъмна фигура — получовек-полукон.

— Кентавърът! — възкликна той. — Чудя се какво ли означава това. Какво символизира?

Канеше се да продължи, когато звук на рог прониза тишината.