Йордан Радичков
Образ и подобие (9)

Осма сцена

 

Жената. Докато ние с тебе си топихме задниците на минерални бани, виж тук каква голяма навалица се е събрала!

Момичето. Ами че голяма, лельо! Като на воденица!

Жената. Не се види нигде воденица тука!

Момичето. Аз за навалицата казвам, лельо, че е навалица като на воденица, а не че се вижда воденица. Нали кога такваз навалица се струпа, всички казват: Глей ти каква навалица — като на воденица!

Жената. Ааа, ти за навалицата ли говориш? Нали и аз това ти казвам, че накъдето и да погледнеш, е все навалица! Едно време това го нямаше!

Момичето. Едно време, лельо, и поданикът е бил по-малко, затова не е имало навалица! А сега накъдето и да погледнеш, е пълно с поданик!

Жената. Изглежда, че ще да е от поданиците това! Ако ги нямаше тия поданици, тогава нямаше и навалица да има! Обаче да те попитам, ако няма и навалица, то къде тогава поданикът ще се бута?

Момичето. Така е, лельо! Като няма навалица, то наистина няма къде и поданикът да се бута!

Жената. Ето, от това бутане стигнахме до тази бутания!

Момичето. Истина е, лельо, но как да няма бутания, когато всеки в кралството се бута! Не видиш ли, че кой откъде иде — още недошъл — и почва да се бута!

Жената. Разбира се, че ще се бута! Щом като другите се бутат, той какво да прави!… Ще се бута не, ами чак от другата страна ще мине да се бута! Не видя ли на баните какво бутане и бутания беше? Такова бутане и бутания, че трябваше правостоящи да лежим в басейна!

Момичето. Имаше и няколко лежащи, лельо, но повечето бяхме все правостоящи.

Жената. Нахалниците все бяха лежащи! А ние, ненахалните, бяхме все правостоящи!… Едно време това го нямаше!

Момичето. Едно време, лельо, си ми казвала, че всеки поданик си е седял все у дома! А сега не иска никой у дома да си седи. Ни поданик, ни поданичка! Щото у дома като седи, изпитва скука! Какво да види у дома ма, лельо!

Жената. У дома не може вече нищо да се види!… Затова и поданикът гледа къде има навалица и бутания, там да се набута, дано и той види нещо в бутанията!

Момичето. Така е, лельо, но нали виждаш, че и ние не можем да останем настрана от тая бутания!

Жената. Че няма да останем, няма, но да разберем поне за какво е бутанията.

Момичето. Мигар, лельо, може да се разбере една бутания за какво е!

Жената. Да вървим тогава да се бутаме и ние! Не се ли буташ, навалицата съвсем ще те избута!

Момичето. Ама нали затова е навалица, лельо, и нали затова всички в нея все се бутат — за да може да избутат някого. Иначе за какво ще им е да се бутат.

Жената. Да не се помайваме тогава, а да вървим!

Момичето. Лельо, искам да попитам нещо.

Жената. Питай.

Момичето. Ако ни срещне някой и ни види така изкъпани и ни рече: Честита баня! Аз да кажа ли: Благодаря!

Жената. Боже, ти съвсем ще ме побъркаш!… Как ще кажеш на непознат: Благодаря!

Момичето. Не ма, лельо, аз просто понеже щото сме така изкъпани, нали?

Жената. (побутва я). Върви, върви! (Кръсти се, имитира я.) Благодаря! Боже, опази! (Завесата се затваря.)