Метаданни
Данни
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Списание „Съвременник“ бр. 2
София, 1986
История
- —Добавяне
Дванадесета сцена
Кралят сам. Разхожда се бавно. Той е вече доста стар и изкривен.
Кралят. Каторжна работа е да си крал!… Този трон започна да ме изкривява!… Дали не придобивам неговата форма?… В този трон животът ми премина! Тук в него размишлявам, оттука ръководя кралството, тук със съвета заседавам. Пратеничества приемам в този трон, оттук мечтая и кроежи нови за кралството кроя. Но тук нерядко и в униние изпадам. Налага се понякога в трона да подремна и вместо пухена възглавница юмрук подлагам под своята глава!… И все пак мисля, че почвам да се изкривявам, че кралското ми тяло троноподобно става!… Да видя туй дръвце прихвана ли се вече! (Изскубва дръвчето, гледа корените му.) Не се прихваща още! Дали не е за туй, че постоянно го подскубвам? (Връща дръвчето в съда.) Къде ли се загуби кралският съвет? (Чука с жезъла, вика.) Къде е кралският съвет? Къде са тогите ми? Къде пропаднаха, та никакви ги няма!
Съветниците влизат, водени от Сива тога.
Сива тога. Тук сме, ваше величество! Извинете ни, че се забавихме, но бяхме на върха!
Кралят. Как е там върхът?
Бяла тога. Все по-високо се издига!
Оранжева тога. Ако всичко върви с този темп, то в близко време с победа ще се поздравим!
Кралят. Мечтая за деня, когато над всички кралства кралството ни ще се вдигне!… Но кажете ми, преди да вдигнем кралството нагоре, не почвам ли аз надолу да се изкривявам?… Не придобивам ли постепенно формата на този трон?
Синя тога. Какво говорите, ваше величество!… (Той леко изкривява свойта стойка.) Така добре изглеждате и тъй изправен! Целият съвет може това да потвърди! От изкривяване и помен няма!
Всички съветници кимат с глави, настъпва оживление сред тях, всеки един се поизкривява леко.
Жълта тога. Ооо, какво говорите!…
Зелена тога. Да, да, дори и помен няма!
През това време отвън се чува проточен глас, който вика: „А грънци, аааа!…“ Подир него друг отсечен глас допълва: „Грънци и панициии!“ На сцената излизат Дядо Боже, който тегли с въже голямо грънчарско колело, и Сатаната. Сатаната помага, като бута отзад. И двамата са боси.
Дядо Боже. А грънци, аааа!
Сатаната. Грънци и панициии!
Двамата се спират по средата на сцената.
Дядо Боже. Мир вам. (Покланя се. Сатаната козирува.)
Кралят. Кои сте вие? Не сме ви виждали в кралството! По дрехите личи, че отдалече идете!
Дядо Боже. От памтивека идем!… На краката ни цървули не останаха! То нашето не е и път, а цяла епопея!
Кралят. По каква работа сте се отбили в кралството ни?
Дядо Боже. Поминък търсим.
Кралят. Какво бихте могли да вършите с туй старовремско колело?
Дядо Боже. Туй е истинско грънчарско колело! Ако имате потреба от грънчарница, можем на кралството грънчарите да бъдем. По-добри грънчари от нас в ни едно кралство няма да намерите!
Кралят. Къде сте учили тоя занаят? Грънчарството е тънък занаят!
Дядо Боже. Занаята владея аз, а негова милост само ми помага. Той главно глината омесва и поддържа огъня в пещта. Вие справедливо отбелязахте, че грънчарството е тънък занаят. Този занаят не изучавах никъде, а от само себе си го овладях. То стана по принуда заради поминъка и за прехрана.
Сива тога. Ваше величество, по всичко личи, че този грънчар е самоук и самодеец.
Дядо Боже. Истина е! Остарях, превърнах се на самоук и самодеец. Но трябва да ви кажа, че на младини бях бог! Нищо, че сега съм само Дядо Боже!
Кралят. Вие!
Дядо Боже. Да, аз!
Сатаната. (излиза напред една крачка, застава мирно, козирува към краля, казва отсечено). О кей, сър!_(Връща се крачка назад.)_ Дядо Боже на младини бе бог!
Кралят. (обръща се към Сатаната). Вие говорите много добре английски! Къде научихте езика?
Сатаната. (козирува). О кей, сър! Учих го на парахода! Работих дълго време като огняр в котелното на океански параход. Аз много обичам котелното и огъня. От нищо мога да направя огън! Ей тъй, да щракна с пръсти само (щраква с пръст), и пламва огън!
Кралят. Това пък откъде сте овладели?
Дядо Боже. Как откъде!… От ада!… На младини, когато аз бях бог, той, сатаната му със сатана, държеше ада.
Кралят. Мигар искате да кажете, че сте самият господ-бог и сатаната-дявол!
Дядо Боже. Така е!
Сатаната. О кей, сър!
Кралят. (става от трона). Приятно ми е да се запозная. (Кима сдържано с глава на Дядо Боже. Отива енергично при Сатаната и се ръкува с него. Кралският съвет повтаря същото, като отива зад краля и всеки гледа да е изкривен колкото и кралят. Крал и съвет се скупчват при дявола. Тъй, скупчени при дявола, те продължават да водят по-нататък своя разговор. От време на време кралят потупва Сатаната снизходително по гърба.) Дявол да ви вземе! Намерихте кога да се явите в кралството!… Най-малко за грънчар и за грънчарница в момента мислим!
Сива тога. Ваше величество, извинете ме, че се намесвам, но кой би повярвал на голи думи! Всеки скитник, пияница или пройдоха може да застане тук и да твърди, че е господ-бог или сатаната-дявол!
Кралят. Какво да правиме тогава?
Синя тога. В такива случаи се полага изпит!
Кралят. Да ги изпитаме!… В какво обаче?
Жълта тога. В това, което те сами твърдят!
Бяла тога. Щом грънчарят е бил господ-бог, то той тогава собственоръчно е направил първочовека, нашия прадед!
Дядо Боже. Да, от глина го направих!… Донякъде, да си призная, и от скука! Навсякъде настъпи скука, след като в хаоса турих ред. Един ден, както си седях, налегнат от съклет, и между пръстите си месех глина, почувствувах, че глината зашава като жива. Виж ти, рекох на ума си, как от съклет и скука направих същество, подобие на образа ми. Духнах в лицето му, съществото кихна. Бъди човек, му рекох, Адам бъди!… А той ми рече: Благодаря ти, боже, че ме сътвори! А аз му рекох: Недей благодари с думи, с делата си по-късно се отблагодари! По-късно и него го налегна скука, та ме помоли да му направя Ева. Искаше същество на себе си подобно, за да има с кого да си играе.
Сатаната. Той, Дядо Боже, молеше за съществото, защото искаше да играе с него на велосипед!
Дядо Боже. Млъкни, пияницо! Какъв велосипед в ония дни!
Оранжева тога. Ваше величество, нека този майстор умението и майсторството си пред нас повтори!
Зелена тога. Да бъде тъй любезен човека да повтори! Ще кажем тогава всички: Яви се бог!
Кралят. Това е умно!… А дяволът? Какво от него да поискаме?
Сива тога. Той огън от нищо да запали!
Кралят. Съветът иска изпит да положите, за да се убеди, че вашето твърдение е истина. Приемате ли подобен изпит?
Дядо Боже. За нас това е все едно играчка!
Сатаната. О кей, сър!
Кралят. Добре!… Тогава да започнем!
Кралят се оттегля в своя трон. Съветниците се оттеглят назад заедно с краля, като застават от двете страни на трона. Дядо Боже завъртява колелото, запретва бавно ръкавите си. Говори на Сатаната.
Дядо Боже. Подай ми глина!… Не, не от тоз чувал, от другия подай! Тя по-мека е, по-послушна е под пръстите… Да, така!… Сега, сега!… Малко само пръстите да се успокоят!
Сатаната. Дядо Боже, ето (подава му плоско шише), вземете още глътка и ще видите как ръцете ви ще се успокоят!
Дядо Боже. (взема шишето, отпива). Сатана проклет!… Подмами ме ти с тази скоросмъртница. Започнах тъй да свиквам с нея, че ако не отпия глътка, ръцете ми се разтреперват… Да се продъниш вдън земя дано, сатана такава! (Отпива отново.) Ужасно нещо и вони! От какво е правено, не зная!
Сатаната. От каквото и да е, Дядо Боже, то се дестилира! Тъй че рафинирано е!
Дядо Боже. Старите обуща и гащите на грешниците ти вариш, проклетнико, затова тъй отвратително таз скоросмъртница мирише!… Подай вода! (Скрива шишето в джоба си.) Вода за глината ми трябва! (Сатаната му подава вода.) Сега ръцете ми спокойни са и са послушни, пръстите ми вече не треперят! (Засилва грънчарското колело, то тихо вие, започва да оформя глината с ръце.) Чувствувам как глината започва под пръстите да шава!… Ей на, като жива шава!… Шава, шава!… Пали пещта! За да се даде душа на глината, огън трябва! През пещта тя трябва да премине.
Дяволът щраква с пръсти, измежду пръстите му излизат искри. Щраква с пръстите на другата ръка и оттам излизат искри. Удря се с ръка по бедрото, хвръкват искри, удря с длан едното си стъпало, излитат искри, пляска с ръце — и оттам излетяват искри. Сочи нагоре в пространството — в пространството се пръскат искри, сочи с две ръце към земята, изпод земята излитат искри и се вдига дим. Постепенно сцената се залива с червена, трепкаща светлина, обгръща я дим. Дяволът е започнал да танцува своя дяволски танц, като с него нажежава всичко край себе си. Дядо Боже се въодушевлява, изправя се, издига нагоре ръцете си.
Дядо Боже. Гръм и мълнии!… Още огън трябва. (Дава знак с ръка, блясва мълния, проехтява гръм. Грънчарското колело се върти само, обгърнато в дим. Нарежда на Сатаната.) Вземи съсъда, през огъня с него премини! Но бъди внимателен, да не го изпотрошиш по пътя или го осакатиш!
Сатаната загръща с наметката си грънчарското колело и като скрива нещо под плаща си, изтичва през едната страна на сцената. Той се връща през другата страна на сцената. Разтваря плаща и оставя пред нозете на краля една голяма делва. Отстъпва заднишком към Дядо Боже. Дядо Боже вади плоското шише, отпива глътка и го скрива.
Дядо Боже. Ето сътвореното!
Кралят. Но това не е човек! Това е проста делва!
Съветниците. (хорово, тихо). Делва, Делва!
Дядо Боже. Именно!
Сатаната. О кей, сър!
Кралят. Вие твърдяхте, че сте бог и че сте направили от глина прачовека!
Дядо Боже. Бях бог, истина е, но сега съм детрониран в прост грънчар. Това с всеки детронирай става! Докато седи на трона, той бог е, той е крал! Но слезе ли от трона, става прост грънчар… И не само с бога, и С дявола е тъй. Детронираш ли го — от сатана той превръща се в огняр!
Сатаната. О кей, сър, така е!
Кралят. Но кой и защо ви детронира?
Дядо Боже. Родени сме със Сатаната в главата на някое невежество. Преди много векове било е, във времена на тъмнота и истинско невежество, а не както днес е. Днес с мнимо невежество навсякъде е пълно, но пълно е и с мнима ученост!… Мен горе то постави в небесен трон, сред пустота и скука! А Сатаната постави на трон в самия ад, в кипящата и одимена адовница. Небето невежеството свърза с душата си, а ада е тялото. То започна да измъчва тялото си, като го предаде на пост и на всякакви лишения, с надеждата, че това ще спаси душата му. Но времената постепенно се смениха, излезе невежеството от черупката си, взе да потиска воплите и несъгласията на душата и даде преднина на тялото. Днес всеки склонен е душата си да мъчи, но тялото си — не!… Тялото сега стои над всичко!… Затуй със Сатаната заприличахме на ханове, изоставени край пътя. В тези ханове само пустота и прилепи витаят… Преди да помъкна това грънчарско колело, минах за последен път из рая. Пълно униние и съненост царяха там. По дърветата дремеха унило ангели, само от време на време някой прошумяваше с крило или пощеше разсеяно изпомачканите си пера и перушината си. Мъртвило бе и пустотия! Едва ли нещо по-ужасно има от мъртъв рай и меланхолични ангели с изпомачкани пера и перушина в него!
Сатаната. И в ада, Дядо Боже, картината не бе по-радостна!… Когато тръгнах да се сбогувам с него и да хвърля един прощален поглед, то всичко бе сковано в студ. Студена пепел огнището покриваше, казанът над огнището стоеше леден, студени сажди отвсякъде се ронеха и падаха в очернената и одимена адовница като черен сняг. Край огнището седеше неподвижно възглух и недовиждащ дявол. Огризваше той някаква огризка жалка. Тя бе тъй спечена и почерняла, че невъзможно бе да се познае какъв е нейният произход. Може би курешка да бе от някой от вашите унили ангели. Курешките на ангелите все в ада падат! (Вади шише от джоба и отпива от него. Скрива шишето.)
Дядо Боже. Откакто сме на път, не спря да пиеш!
Сатаната. Как, без да пия, Дядо Боже, бих могъл да издържа!… Като си спомня само какви години бяха по-преди, разтрепервам се и отмалявам! Как само преизподнята кипеше! Как всичко бе на мястото си!… Един през друг в казана се премятаха и вряха грешници, по всичките посоки щъкаха с тризъбци дяволи. Те режеха и цепеха дърва, кладяха огъня, побутваха и преобръщаха с тризъбци грешниците, за да не загорят или залепнат по казана, и постоянно козината си натриваха със сажди, за да я поддържат лъскава и черна. А аз през туй време гледах и се любувах на живата картина, разположен по най-изискан начин в своя черен трон… Велики художници се трупаха и блъскаха пред мене, защото искаха да ме рисуват от натура.
Дядо Боже. Великите художници първо мен рисуваха, проклетнико! И моя трон и рай рисуваха, и моите ангели, а после чак слизаха в миризливата ти преизподня долу, за да надраскат с въглен кое-що. То в преизподнята какво друго освен въглища и сажди може да се види! И твоите мършави помощници, тъй миризливи и вонящи, че като погледнеш само, и ще плюеш!… А мене и поети видни ме възпяваха, отвсякъде се чуваше как скрибуцат с пачите пера и може да се каже, че ме обожаваха! Нещо повече дори — обожествяваха ме!
Сатаната. Че и мене, Дядо Боже, не по-малко велики поети ме възпяваха! Не ме обожествяваха, признавам, но мисля, че ме обожаваха!… И не само мен! Те цялата ми адовница обожаваха!… Обичаха, когато раят спи, да слязат в адовницата незабелязано и там да започнат да рисуват грешниците от натура. Бохеми бяха, трябва да им се признае, голотата обичаха от всяко положение. Той, адът, с голотата си ги мамеше. Дори веднъж божата майка влезе в мойта адовница. Болеше я зъбът, та бе поставила тамян на него, но чак когато видя в натура грешниците, зъбът й мина. Ооо, тогава много се говореше за туй посещение на божата майка в ада. Нарекоха го ходене по мъките… Тъй бе впечатлена от адовницата божата майка, че съвсем забрави за болката в зъба.
Дядо Боже. Млъкни, невежество! Не ми противоречи! (Вади шише, отпива, скрива шишето.) И стига пи! Откакто сме на път, не спря да пиеш! Нещо повече — и мен успя да изкусиш. Сатана такава, осатони ме ти!… Дръж впряга и да вървим, че, току-виж, по пътя сме замръкнали! Не одобряват нашата уметност кралствата, макар че и те не са кой знае колко по-уметни!… Нали го виждаме по пътя си как всяко едно човешки образ иска да наподоби. Обаче навсякъде е пълно с куци кралства, с кривогледи, с кралства, изкривени на една страна, и прочие. А на някои кралства челата и два пръста нямат ширина! В такива случаи в Мадагаскар се казва: Направи господ крокодила, погледна го, не го хареса, но стореното — сторено!
Сатаната. Челата им, Дядо Боже, от сами веждите почват.
Дядо Боже. Да, така е! Но стига вече! С приказките си можем кралството да отегчиме.
Кралят. Видяхме вашата уметност, изслушахме ви! Сега идете да преспите! (Нарежда.) Нахранете тези скитници и им отделете място за преспиване! Нека преспят под навеса до ветрената мелница, където мливарите преспиват! А дали ще ги наемем за грънчари, това по-късно ще решим!… Свободни сте!
Дядо Боже. Сполай ви!… Вземете тази делва дар от нас! Тя прост съсъд е като всеки глинен съд, но е минала през моите ръце и е изпечена в пещта на Сатаната! (Подава делвата на краля, от делвата зазвучава тиха музика.) Да вървим! (Вика.) А грънци, аааа!
Сатаната. Грънци и паницииии!
Двамата излизат, като този път Сатаната тегли грънчарското колело, а Дядо Боже побутва отзад. Кралят стои прав с делвата в ръце, съветниците също стоят прави, Дядо Боже и Сатаната излизат.
Кралят. Изпаднали са, истина е!… Но все пак бог е бил единият, а другият бил е сатана. Те рая и ада са владели!… Каква съдба! Тъй много да изпаднат и да се превърнат в най-жалки скитници! И както подразбирам — и алкохолици може би!
Сива тога. Ваше величество, възможно е да носят със себе си и въшки!
Бяла тога. Че кой ли скитник не е въшлив!
Жълта тога. Достатъчно е веднъж само в хан някой да преспиш, и ето те въшлив! По-въшливо място от хановете няма!
Зелена тога. Ваше величество, какво ще правим с тез нещастници, ако останат тук?
Кралят. Ако те останат тук и започнат да правят своите грънци и паници, за да ги предлагат в пазарен ден на поданиците, то това ще събуди любопитството не само на наште поданици, но и на останалите кралства. Отвсякъде ще плъпнат любопитни, за да видят с очите си как бог и дяволът в грънчарницата правят грънци, за да е прехранват.
Синя тога. Тогава може и Международната организация да заинтригуваме! Намирам, че това е остроумно!
Оранжева тога. По-остроумно не може и да бъде! Как, ваше величество, можа тъй остроумно да ви хрумне тази остроумица!
Кралят. Хрумна ми, защото по този начин кралството ни с още една придобивка се сдоби!… Сам бог грънчар на кралството ни става, а дяволът — огняр!
Съветниците ръкопляскат. Кралят пристъпва напред, като държи внимателно делвата пред себе си. Оставя я бавно в средата, пристъпва бавно, придържайки с една ръка кръста си. Той излиза, следван от своите съветници. Всеки един от тях придържа било с лява, било с дясна ръка кръста си. Светлината се съсредоточава само върху делвата. Продължава да звучи тиха музика, напомняща латерна.[1]
Завеса.