Орхан Памук
Сняг (6)

6
Любовта, религията и поезията
Печалният разказ на Мухтар

Оставяйки го пред пасажа „Халил паша“, Ипек пое към хотела, а Ка се качи по стълбите на втория етаж, макар че не се отби веднага в Областната централа на Партията на благоденствието; помота се из оживените коридори на пасажа сред безработни, чираци и лентяи. Пред очите му все още бе агонизиращият директор на Педагогическия институт, изпитваше чувство на разкаяние, на вина, идеше му да звънне по телефона на заместник-директора на полицията, с когото разговаряха заранта, на вестник „Джумхуриет“, на някой познат, на когото и да било, ала така и не откри телефон.

По същата причина се вмъкна в помещението, на чиято врата висеше табелка „Дружество на любителите на животните“. Тук телефон имаше, но в момента беше зает. Пък и не беше чак толкова сигурен дали вече желае да се обажда. Мина през открехнатата врата в другия край на помещението и се озова в салон, насред който имаше малък ринг за бой с петли, а по стените бяха окачени снимките на петли. Там, в салона за бой с петли, Ка с ужас установи, че е влюбен в Ипек и че тази любов ще бележи остатъка от живота му.

Един от заможните любители на боевете с петли твърде ясно си спомняше как в него ден, в него час Ка влязъл в дружеството, как приседнал замислен на една от опасващите ринга скамейки за зяпачите. Изпил чаша чай и се зачел в окачените на стената, изписани с едри букви правила за боя с петли.

Не се пипа, без изричното позволение на собственика, петел, изкаран на ринга.

За окончателно победен се счита петелът, който три пъти поред е паднал и не кълве.

На петел, чийто шип се е счупил до 3-тата минута, а някой от ноктите му — до 1-та минута, се прави превръзка.

Ако по време на боя съперникът на паднал върху ринга петел го клъвне по шията, падналият петел се изправя и боят продължава.

При спиране на електрическия ток се изчаква петнайсет минути и ако дотогава токът не дойде, боят се анулира.

Беше два и петнайсет, когато Ка напусна „Дружеството на любителите на животните“ с мисълта как да отвлече Ипек и да я отведе от Карс. Областната централа на Партията на благоденствието се намираше на същия етаж, а през две врати бе адвокатската кантора на Музаффер бей, бивш кмет от Народната партия — лампите в кантората му току-що бяха угаснали. (Тук се намираха заведенията „Достлар чай еви“ и „Йешил терзи“.) На Ка, кой знае защо, му се струваше, че сутрешната му среща с адвоката се бе случила твърде отдавна и сега, слисан, че с него са в една и съща сграда, в един и същ коридор, Ка влезе в централата на партията.

За последно бе виждал Мухтар преди дванайсет години. Прегърнаха се, разцелуваха се — забеляза, че Мухтар е пуснал шкембе, че е побелял и оплешивял, ала в крайна сметка така и очакваше да бъде. Както и през студентските си години, Мухтар не се отличаваше с нищо особено и цигарата все тъй продължаваше да виси в крайчеца на устата му.

— Убиха директора на Педагогическия институт — каза Ка.

— Не е починал, току-що съобщиха по радиото. А ти откъде знаеш?

— И той като нас беше в сладкарница „Йени хаят“, откъдето ти се обади Ипек — отвърна Ка и разказа случилото се като очевидец.

— Обадихте ли се в полицията? — попита Мухтар. — И после какво?

Ка обясни, че Ипек си е тръгнала за вкъщи, а самият той направо дошъл тук.

— До изборите остават пет дни, съвсем очевидно е вече, че ги печелим и държавата плете какви ли не интриги срещу нас — каза Мухтар. — Партийната ни политика е да закриляме нашите сестри с тюрбани из цялата страна. А ето, когато са простреляли тоя подлец, прокудил момичетата от института, свидетелят, без да уведоми полицията, тича право в партийната ни централа. Деликатна ситуация. Моля те, обади се оттук в полицията и им разкажи всичко. — С гостоприемството на възгордял се собственик Мухтар подаде телефонната слушалка на Ка, Ка я пое, а той надзърна в някакъв бележник и набра номера.

— Познавам заместник-директора по сигурността — каза Ка.

— Откъде го познаваш? — попита Мухтар с недоверие, което подразни Ка.

— Заранта вестникарят Сердар бей ме отведе най-напред при него — докато изричаше тия думи, телефонистката от централата го свърза със заместник-директора. Описа фактите, на които бе станал свидетел в сладкарница „Йени хаят“ така, сякаш ги преживяваше наново. Мухтар с доста несръчни движения стори две забързани, предпазливи крачки и сведе ухото си до слушалката, та да чуват едновременно. Ка леко отдръпна слушалката от ухото си и я приближи до неговото. Сега всеки усещаше дъха на другия. Ка не разбираше защо Мухтар държи да чуе разговора му със заместник-директора по сигурността, но предусещаше, че така ще е по-добре. На два пъти описа дребната фигура на нападателя, чието лице така и не успя да зърне.

— Заповядайте при нас да дадете показания — изрече комисарят с добронамерен тон.

— В момента съм в Партията на благоденствието. След малко ще се явя — отвърна Ка.

Настъпи тишина.

— Незабавно! — разпореди се комисарят.

Ка и Мухтар чуха как, отдалечавайки слушалката, комисарят си шепне с някого.

— Извинете ме, но попитах за дежурна кола — продължи след миг комисарят. — Снегът няма намерение да спира. Ще пратим кола да ви вземе.

— Чудесно постъпи, като му каза, че си тук — рече Мухтар, затваряйки телефона. — И без друго го знаят. Слухтят навсякъде. Не бих искал да ме разбираш погрешно — не говоря като виновен.

Ка изпита ярост, каквато нерядко изпитваше спрямо всички пристрастени към политиката, които го възприемаха като буржоата от Нишанташъ. В лицея онези мъже непрекъснато се обвиняваха един друг, че са педерасти. По-късно тая им инициативност бе изместена от играта да се обвиняват взаимно, че са агенти на полицията, като обвиненията, естествено, с къде-къде по-голяма стръв бяха насочвани към политическите опоненти. Ка странеше от политиката, боеше се да не изпадне в положението на доносник, комуто се налага да посочва от полицейската кола коя къща да бъде щурмувана. А виж ти, същата тая работа, която до преди десетина години би презрял, Мухтар бе свършил като кандидат от религиозната ислямистка партия; Ка наново трябваше да бъде страната, длъжна да поднесе оправданието и мотива.

Телефонът иззвъня, Мухтар авторитетно вдигна слушалката и захвана сериозно да се пазари с представител на телевизия „Серхат Карс“ относно цената на рекламата на магазина му за домашни потреби, която щеше да мине тази вечер в предаването на живо.

Затвори телефона и двамата, като две сърдити, незнаещи какво да си кажат хлапета, потънаха в мълчание — в представите на Ка нахлуха, ама до най-дребни подробности, всичките непроведени помежду им през последните дванайсет години диалози.

Най-напред те — въображаемо, естествено — споделиха един с друг: „Трудно нещо се оказа животът — и двамата, кажи-речи, живяхме като изгнаници, и двамата не успяхме да постигнем кой знае какви успехи, победи и щастие! Не било достатъчно да си поет… Ето как върху нас своя сянка хвърли политиката.“ Веднъж формулирали това, разбира се, въображаемо, и двамата, без да го изричат, си казаха: „Когато щастието от поезията е непълно, сянката на политиката те обгръща неизбежно.“ В този миг Ка презря още повече Мухтар.

Ка осъзна, че както в момента Мухтар е задоволен от предстоящата си изборна победа, така и самият той, вероятно в по-малка степен, също е задоволен от доста умерената прослава — ала все пак прослава — на която се радваше в Турция. Само дето и двамата не бяха в състояние нито да опишат задоволеността си, нито да проникнат в същината на проблема — своята неудовлетвореност от живота. Най-лошото вече се бе случило — бяха приели пораженията си и бяха свикнали с безжалостната несправедливост на света. За да се измъкнат от състоянието си и двамата се нуждаеха от Ипек, а това нямаше как да не тревожи Ка.

— Щял си да прочетеш тази вечер в киносалона своето най-ново стихотворение — каза Мухтар с едва-едва забележима усмивка.

Ка изгледа враждебно красивите светлокафяви очи — очи, които не се усмихваха никога — на мъжа, бил до неотдавна съпруг на Ипек.

— В Истанбул не се ли видя с Фахир? — запита Мухтар с доста по-доловима усмивка.

Този път и Ка успя да влезе в синхрон с усмивката му. Усмивки, изразяващи и снизхождение, и предпазливост. Фахир им бе връстник; от двайсет години бе ревностен защитник на европейската модернистична поезия. Бе учил в „Сен Жозеф“, пари вземаше от заможната си баба, леко лудичка, която твърдеше, че била със султанско потекло, и веднъж в годината отпрашваше за Париж, тъпчеше куфара си със закупени от букинистите в „Сен-Жермен“ стихосбирки, докарваше ги в Турция, публикуваше преводите им, публикуваше собствените си стихове и творбите на други турски модернисти в издирени от самия него списания и в поетичните поредици на издателства пред фалит. Всички го уважаваха за това, ала собствената му поезия, повлияна от авторите, които превеждаше на своя изкуствен турски език, бе лишена от вдъхновение, бе немощна и непонятна.

Ка отвърна, че не е срещнал Фахир в Истанбул.

— Някога силно желаех Фахир да хареса стихотворенията ми — рече Мухтар. — Той обаче презираше такива като мен и твърдеше, че се занимаваме с фолклор, с „регионални красивости“, а не с чиста поезия. Минаха години, военните направиха преврат, прибраха за известно време всичко живо по затворите и аз, като всички, объркано се залутах. Хората, които ми служеха за идеал, се бяха променили, онези, които държах да ме харесват, се бяха нейде изпозатрили, нито едно мое желание, както в живота, така и в поезията, не се беше осъществило. За да се отърва от злощастния, притеснен и безпаричен живот в Истанбул, аз се завърнах в Карс. Захванах се с бащиния магазин, от който преди се срамувах. Само че и това не ме направи щастлив. Презирах местните и като ги зърнех, лицето ми се изкривяваше като лицето на Фахир, когато четеше моите стихове. И градът, и хората в Карс сякаш не бяха действителни. Тук всеки копнееше или да умре, или да избяга. Нямаше вече място, където да се приютя. Сякаш бях заточен вън от историята, сякаш бях прокуден вън от цивилизацията. Цивилизацията — така отдалечена, че нямаше възможност дори да й подражавам. Аллах не ме дари и с дете. Мечтаех си как то ще осъществи онова, което не съм успял да осъществя аз, как някой ден ще се превърне в непотисната, европейска, модерна личност със своя неповторима индивидуалност.

Леко усмихнат, озарен сякаш от излъчваната от душата му светлина, Мухтар успяваше и да се самоиронизира — това се поправи на Ка.

— Вечер пиех и за да не се карам с любимата си Ипек, се прибирах късно. Случи се през една от нощите, когато в Карс измръзва всичко, дори птиците в небето. Напуснах кръчмата „Йешилюрт“ последен, бе доста късно и се тътрех към къщи — с Ипек тогава живеехме на булевард „Орду“. Пътят до там е не повече от десетина минути, ала за Карс разстоянието е голямо. Вероятно съм сръбнал повечко, но след няколко крачки осъзнах, че съм се изгубил. Улиците — пусти, Карс, какъвто е винаги в мразовитите нощи, наподобяваше изоставен град. Вратите, на които похлопах, бяха или на опразнени от осемдесет години арменски къщи, или на домове, чиито обитатели, загърнали се през глава с по няколко юргана, не напускаха леговищата си като животни, укрили се за зимен сън.

Най-неочаквано за самия мен, тъкмо тази запустялост, тази обезлюденост на града дори ми допадна. От ракията ли, от студа ли, цялото ми тяло бе обгърнато от приятна сънливост. И аз реших да напусна безмълвно тоя живот, и подир две-три крачки се проснах под едно дърво върху заледения тротоар и зачаках съня и смъртта си. В такъв студ, както бях и опиянен, беше въпрос на минути да замръзна и да умра. Докато мекият сън се разливаше из моите жили, пред очите ми изникна детето, което си нямах. Толкова се зарадвах: беше момче, поотраснало вече, с вратовръзка; не приличаше обаче на нашенските чиновници с вратовръзки, а на европейските. Понечи да ми каже нещо, ала се възпря и целуна ръката на някакъв старец. От стареца струеше светлина, която се разнасяше навсякъде. Пробуди ме лъч, който докосна окото ми, както си лежах на земята. Надигнах се, преизпълнен с разкаяние и надежда. Гледам — малко по-нататък се разтворила някаква светла врата и хората влизат през нея. Последвах ги, вслушан във вътрешния си глас. Те ме увлякоха със себе си и ме въведоха в топла и светла къща. Присъстващите там бяха щастливи, това не бяха изгубилите надежда, погнусените от живота местни люде, при все че до един бяха от Карс, отгоре на туй познати. Някак бях подразбрал, че къщата е тайното теке^[1] на святия кюрдски шейх^[2] Саадеттин ефенди, за което знаех по слухове. Бях чувал, че сред ежедневно нарастващия брой на мюридите^[3] има държавни чиновници и богаташи и че по тяхна покана шейхът слизал от планинските села в Карс, за да привлече за религиозните ритуали в текето градската беднота, безработните и нещастниците, но бях пропуснал покрай ушите си факта, че полицията не позволява каквито и да било прояви на враждебност към републиката. Сега със сълзи на очи и аз изкачвах стълбите, за да зърна шейха. Беше се случило това, от което години наред през атеистичния си период се страхувах и приемах за слабост, за ретроградност: бях се обърнал към исляма. Всъщност плашели са ме ретроградните шейхове, изобразявани по карикатурите със закръглени бради и дълги джубета, а ето, че сега по собствена воля се изкачвах по стълбите и направо ридаех. Шейхът се оказа добър човек. Попита ме защо плача. Не можех, естествено, да му отвърна, че плача, задето съм се озовал сред ретроградните шейхове и мюриди. Пък и изпитвах ужасен срам от ракиения дъх, който лъхаше от устата ми. Отвърнах, че съм си изгубил ключа. Хрумна ми да обясня, че на мястото, дето се бях проснал, за да умра, съм изгубил ключа си. Лицемерните мюриди около него начаса се опитаха да открият някакъв метафоричен смисъл в ключа, ала той ги отпрати на улицата да го търсят. Щом останахме насаме, мило ми се усмихна. Успокоих се, осъзнах, че добронамереният старец от съня ми не е друг, а той.

Някак си ми дойде отвътре и целунах ръката на този голям човек, който ми приличаше на светец. Той пък стори нещо, което ме смая — и той ми целуна ръката. Обзе ме спокойствие, каквото не бях изпитвал от години. И тогава проумях, че с него бих могъл да разговарям за всичко, че бих могъл да му разкрия целия си живот. Той щеше да ми посочи пътя на великия Аллах, за чието съществуване всъщност знаех и през своя атеистичен период. Това ме ощастливи. Издирили бяха ключа ми. Същата нощ се прибрах у дома и заспах. На заранта ме загложди срамът от преживяното. Помнех го смътно, а и не желаех да си го спомням. Заклех се пред себе си, че никога повече няма да стъпя в текето. Боях се, притеснявах се да не срещна някъде някого от зърналите ме вчера там мюриди. Но една вечер на връщане от кръчмата нозете ми сами ме отведоха в текето. Същото се случи и през следващите вечери, въпреки кризите на разкаяние, които изживявах през деня. Шейхът ме канеше да седна възможно най-близко до него, изслушваше болките ми и настаняваше в сърцето ми любовта към Аллах. Плачех непрестанно и това ме изпълваше със спокойствие. През деня, за да прикривам религиозните си обреди, както се прикрива тайна, си купувах „Джумхуриет“, най-секуларисткият от вестниците, и току захващах да се оплаквам, че ислямистите, врагове на републиката, са плъзнали навсякъде, и подпитвах наляво и надясно защо не се провеждат събрания на Дружеството на ататюркската идея.

Двойственият ми живот продължи до вечерта, в която Ипек ме запита дали има друга жена в живота ми. Разридах се и си признах всичко. Разрида се и тя, каза: „Станал си вярващ, и мен ли ще принудиш?“ Заклех се, че нямам подобни намерения. Тъй като живеех с усещането, че случилото се с нас напомняше на обедняване, й казах за нейно успокоение, че в магазина нещата вървят добре и че електрическите печки „Арчелик“ също се харчат доста добре, въпреки зачестилото спиране на тока. Всъщност бях щастлив, че ще мога да си правя намаза у дома. Самоучител по намаз си купих от книжаря. Започвах нов живот.

Тъкмо се бях поокопитил, когато една вечер внезапно ме обзе вдъхновение и сътворих дълго стихотворение — описах в него своята криза, срама си, въздигащата се в душата ми любов към Аллах, спокойствието си, първото си изкачване по благословените стълби към моя шейх, действителния и метафоричния смисъл на ключа. Беше перфектно. Кълна се, не падаше по-долу от най-новите и най-модерните произведения на поетите, превеждани от Фахир. Пратих му го веднага, придружено с едно писъмце. Чаках шест месеца. Не го публикуваха в излизащото тогава списание „Мастилото на Ахил“. Докато чаках, написах още три стихотворения. През интервали от по два месеца пратих и трите. Търпеливо изчаках цяла година, не публикуваха нито едно.

Не това, че още нямах дете, не съпротивата на Ипек срещу потребността от исляма, не и презрението на моите стари приятели секуларисти и левичари, задето съм станал религиозен, бяха причина за моето нещастие през този период от живота ми. Пък и те, старите приятели, бяха изгубили вече интерес към мен, понеже такива, обърнали се с трепет към исляма, имаше немалко. Бях потресен най-вече от факта, че в Истанбул не публикуваха творбите ми. Щом наближеше началото на месеца, когато излизаше новия брой, часовете започваха да се точат мъчително бавно; е, тоя месец, няма как, успокоявах се аз, все ще публикуват някое от стихотворенията ми. В тези си произведения бях успял да сблъскам реалиите, пресъздадени от мен, с реалиите в европейската поезия. В Турция, казвах си, туй го може единствен Фахир. И сполетялата ме несправедливост, и гневът ми нарастваха тъй, че взеха да тровят щастието, с което ме даряваше ислямът. Мислех за Фахир, дори докато се молех в джамията, в която бях започнал да ходя; бях отново нещастен. Една вечер реших да споделя притеснението си с моя шейх, ала той и понятие си нямаше от модерна поезия, от Рене Шар, от начупен стих, от Маларме, от Жубер, от тишината на празния ред.

Това разколеба вярата ми в моя шейх. Всъщност от доста време насам той не правеше друго, освен да повтаря едно-две изречения от типа на „Пази сърцето си чисто“, или „С любовта на Аллах ще се измъкнеш от тази потиснатост“. Не искам да съм несправедлив, той не е елементарен човек, само че познанията му са тъкмо като на елементарен човек. Полумъдрият, полупрагматичен дявол, съхранил се в душата ми от времената на атеистичния ми период обаче захвана наново да ме подстрекава. Хората като мен откриват спокойствието, когато се борят за каузата на някоя партия рамо до рамо със себеподобните си. Така осъзнах, че включването ми в някоя партия би ми подсигурило по-задълбочен и по-смислен духовен живот. Партийният опит от моите марксистки години върши добра работа в моята партия, чийто приоритет са религията и духовното.

— Например? — рече Ка.

Токът спря. Настъпи тишина, която се проточи.

— Токът спря — с особена загадъчност в гласа си изрече Мухтар.

Ка не му отговори, продължаваше да седи безмълвно в мрака.