Орхан Памук
Сняг (44)

44
Днес никой тук не обича Ка
Четири години по-късно в Карс

Щом завесите бяха спуснати, З. Желязната ръка и другарите му арестуваха Кадифе в името на „нейната сигурност“, измъкнаха я на булевард „Кючюк Кязъмбей“ през задния изход, качиха я във военно транспортно средство и я отведоха в старото убежище сред централния гарнизон, където бе гостувал в своя сетен ден Тъмносиния. Няколко часа по-късно отвориха пътищата за Карс, армейските подразделения настъпиха, за да потушат „малкия преврат“ и навлязоха в града, без да им бъде оказана никаква съпротива. За проявена немарливост спрямо събитията временно бяха отстранени заместник-валията, командирът на дивизията и други управници, независимо от протестите им, че били работили за „държавата и народа“, а шепата военни, сътрудничили на „превратаджиите“, както и агентът от МИТ бяха арестувани. Едва три дни по-късно Тургут бей и Ипек успяха да посетят Кадифе. Когато Тургут бей узнал, че Сунай действително е починал на сцената по време на събитието, той, макар и опечален, моментално се задействал да отведе дъщеря си вкъщи с надежда да не се случи нещо лошо на Кадифе, не успял и доста след полунощ, под ръка с по-голямата си дъщеря се завърнал у дома по безлюдните улици, а тя, обляна в сълзи, се заела да опразва куфара си и да нарежда дрехите си обратно в долапа.

Повечето карсци, проследили случилото се на сцената, научиха на сутринта, след прочитането на „Серхат шехир“, че Сунай действително е починал, без да изпита голямо страдание. Изпълнилите Народния театър зрители, обзети от подозрения, безмълвно се разотишли след спускането на завесата, а телевизията не споменала повече нищо за събитията от последните три дни. Карсци бяха навикнали по време на извънредни положения държавата или спецотрядите да преследват „терористи“ из улиците, да организират щурмове и да правят изявления, ето защо много скоро престанаха да възприемат тия три дни като специфичен отрязък от време. Всъщност още на другата сутрин Генералният щаб се разпоредил да се започне административно разследване, задействал се и Инспекторатът към Министерския съвет и цял Карс заобсъждал „театралния преврат“ като събитие, свързано не с политиката, а със сцената и изкуството. Как ли, макар Сунай Заим пред очите на всички да поставил празен пълнител в пистолета, Кадифе е успяла да го убие със същия този пистолет?

Подробният рапорт от разпитите във връзка с „театралния преврат“ в Карс, проведени след нормализирането на живота в града от изпратения от Анкара инспектиращ майор, ми помогна, както неведнъж в моя роман, при изясняването и на този, най-вероятно осъществен не толкова с ловкост на ръката, колкото с някакво факирство инцидент. Понеже след нея нощ Кадифе отказала да обсъжда събитията със сестра си, с баща си, с прокурорите и с адвоката си, независимо че бил неин защитник в съда, инспектиращият майор провел разговори с немалко хора, за да разкрие истината (а по-точно снел техните показания) и внимателно анализирал различните версии и слухове, както щях да постъпя и аз четири години по-късно.

За да оспори различните хипотези как Кадифе в пълно съзнание и по собствено желание е убила Сунай Заим, въпреки волята му, майорът от Инспектората най-напред посочил несъстоятелността на слуховете, че жената е стреляла с друго, светкавично измъкнато от джоба оръжие или че е сменила празния пълнител със зареден. Независимо, че в мига, когато Кадифе натиснала спусъка, върху лицето на Сунай Заим се била изписала изненада, направеното по-късно разследване от силите на сигурността, а така също иззетото от Кадифе оръжие и видеозаписът на вечерта потвърждаваха, че по време на инцидента е бил използван един-единствен пистолет и един-единствен пълнител. Другата, най-предпочитаната от карсци хипотеза, че по Сунай Заим било стреляно от някъде другаде също била опровергана, тъй като в изпратената от Анкара балистична експертиза било отбелязано, че според аутопсията куршумите в тялото на актьора са били произведени от пистолета от Къръккале, който стискала в ръката си Кадифе. Последните думи на Кадифе („Май го убих!“) станали причина мнозина карсци да я митологизират и като героиня, и като жертва, за инспектиращия майор обаче те доказвали наличието на непредумишлено престъпление; той задълбочено проучил правния и философски смисъл на понятия като непредумишлено и предумишлено престъпление, сякаш за да насочи прокурора, възнамеряващ да открие дело по този член; майорът пояснил, че не Кадифе, а починалият актьор Сунай Заим е бил инициатор на събитието, че посредством какви ли не машинации той я накарал да наизусти или да произнесе споменатите думи в пиесата. Пъхналият пълнителя в пистолета Сунай Заим, след като на два пъти повторил, че е празен, всъщност бил измамил и Кадифе, и всички карсци. Срещнахме се с пенсионирания преждевременно майор в неговия анкарски дом, аз му посочих книгите на Агата Кристи по лавиците, той сподели, че най-вече харесва заглавията на нейните романи и простичко каза „Пълнителят си беше зареден!“: да представи зареденият пълнител за празен не бе кой знае какво голямо факирство за един актьор, тъй като безмилостната жестокост, приложена с оправданието за западнячество и ататюркизъм от Сунай Заим и неговото обкръжение (мъртвите, заедно със Сунай, бяха двайсет и девет) бе успяла само за три дни да скове от ужас сърцата на хората, ето защо карсци бяха готови да приемат и празната чаша за пълна. От тази гледна точка въвлечени в събитието се оказваха и Кадифе, и всички карсци, задето с наслада, нали беше пиеса, са наблюдавали как убиват Сунай на сцената, независимо, че Сунай предварително сам бил обявил смъртта си. Що се отнася до слуха, че Кадифе била убила Сунай, за да отмъсти за Тъмносиния, в рапорта си майорът отбелязал, че тя не може да бъде обвинена за това с мотива, че някой й бил дал заредено оръжие, твърдейки, че то е незаредено, а що се отнася до възхвалите на отделни ислямисти, че Кадифе се е държала храбро, че е убила Сунай, но самата тя не се е самоубила, и до укорите на републиканците секуларисти спрямо нея, майорът отбелязал, че е необходимо да се прави разлика между изкуство и реалност. И тъй като и Сунай, и Кадифе били наясно, че бесилката на сцената е измайсторена от картон, то пропаднала и хипотезата, че Кадифе е успяла да убеди Сунай в идеята си да се самоубие, обаче се е отказала от тази си идея, след като го убила.

Военният прокурор и съдиите в Карс високо оцениха подробния рапорт на трудолюбивия, изпратен от Генералния щаб инспектиращ майор. Така Кадифе получи присъда от три години и един месец, но не за политическо убийство, а за причиняване на смърт по непредпазливост и невнимание, лежа двайсет месеца в затвора и я освободиха. Полковник Осман Нури Чолак получи доста по-голяма присъда по членове 313 и 463 от Турския наказателен кодекс — бе обвинен в създаването на група за убийството на конкретен човек и за убийството на човек с недоказана вина; по закона за амнистията шест месеца по-късно бе пуснат на свобода. През следващите години в офицерските клубове той се срещаше с военни, със свои стари другари и когато вечер си пийнеше повечко, въпреки забраната да обсъжда събитията, обясняваше, че „все пак“ се е осмелил да направи нещо, за което мечтае всеки военен ататюркист и обвиняваше останалите, че не са продължили делото поради страха си от ислямистите, поради собствената си некадърност и нерешителност.

Участвалите в събитията други офицери и войници, въпреки възраженията им, че като родолюбци просто са изпълнявали заповеди, бяха осъдени от военния съд по различни обвинения — от създаване на бойна група и убийство, до използване на държавно имущество без позволение, — те успяха да се възползват от същата амнистия и бяха освободени. Един от тях, млад и умен младши лейтенант, който впоследствие щеше да стане ислямист, след излизането си от затвора публикува в ислямисткия вестник „Ахит“ своите спомени („И аз бях якобинец“), след което бе освободен от служба за обида на армията. Веднага след революцията станало известно, че вратарят Вурал е започнал да работи за местния отдел на МИТ. Съдът прие, че останалите театрали от трупата са „най-обикновени занаятчии“. Вечерта, когато убили съпруга й, Фунда Есер получила нервен срив и тъй като започнала да се държи агресивно спрямо всички, да сипе донос след донос и да се жалва всекиму от всекиго, тя четири месеца била държана под наблюдение в психиатричното отделение на анкарската военна болница. Години след изписването й от болницата, в дните, когато се прочу из цялата страна като актрисата, дублирала гласа на вещицата в популярен детски сериал, тя ми каза, че все още съжалява, задето съпругът й, загинал при професионална злополука, така и не е успял поради завист и сплетни да получи ролята на Ататюрк, но че единствената й утеха през последните години бил фактът, че осанката и позите, характерни за съпруга й, били използвани като образци за не един паметник на Ататюрк. Понеже Инспектиращият майор отбелязал в рапорта си участието и на Ка в събитията, военният съдия го призовал като свидетел по делото — съвсем справедливо, — след като Ка не се явил на първите две заседания, той, за да се сдобие с показанията му, извадил заповед за ареста му.

Докато Кадифе излежаваше присъдата си, Тургут бей и Ипек я посещаваха всяка събота. Когато времето се оказваше хубаво, с позволението на снизходителния директор на затвора те застилаха през пролетните и летните дни бяла покривка под голямата черница в затворническия двор, хапваха пълнените чушки, приготвени със зехтин от Захиде, черпеха затворници с възголемшки кюфтета, белеха сварени яйца и слушаха прелюдиите на Шопен от портативния касетофон, поправен от Тургут бей. За да надмогне срама си, че дъщеря му лежи в затвора, Тургут бей гледаше на затвора като на училище-пансионат, посещавано от всеки почтен гражданин, ето защо понякога водеше там такива свои познати, като, например, вестникаря Сердар бей. Присъединилият се към тия визити Фазъл посещаваше Кадифе и отделно от тях; два месеца след освобождаването й тя се омъжи за по-малкия с четири години от нея младеж.

Първите шест месеца живяха в една от стаите на хотел „Карпалас“ — Фазъл работеше на рецепцията. Когато посетих Карс, те се бяха преместили в друго жилище с бебето си. Всяка сутрин Кадифе се отправяше с шестмесечния Йомерджан към хотел „Карпалас“, Ипек и Захиде хранеха детето, Тургут бей се заиграваше с внук си и все по-малко обръщаше внимание на хотела, Фазъл се чувстваше независим от тъста си, работеше в ателие „Айдън фото“ и в телевизия „Серхат Карс“ — с усмивка ми обясни, че го водят „програмен асистент“, ама всъщност си е момче за всичко.

На другия ден след пристигането ми в Карс и след вечерята, дадена в моя чест от общинския кмет, се видяхме с Фазъл в един от новите апартаменти на булевард „Хулуси Айтекин“. Докато наблюдавах сипещия се на огромни парцали върху крепостта и карската река сняг, Фазъл най-добронамерено ме попита за какво съм дошъл в Карс, аз обаче се притесних, помислих си, че ще заговори за Ипек, която ми бе завъртяла главата на снощната, дадена от общинския кмет вечеря, обясних му, макар и с доста преувеличения, че бих желал да напиша книга за стихотворенията, сътворени от Ка в Карс.

— Щом стихотворенията не са налице, как ще пишеш книга за тях? — приятелски подхвърли Фазъл.

— И аз не знам. Едно трябва да се е съхранило в архива на телевизията.

— Довечера ще го открием и ще го отделим. Ти обаче цяла сутрин кръстосваш карските улици. Да не пишеш роман за нас?

— Посещавам местата, за които Ка споменава в стихотворенията си — отвърнах притеснено.

— По лицето ти разбирам, че би желал да опишеш колко бедни и колко по-различни сме от хората, които ще четат твоя роман.

— Защо мислиш така?

— Та ти не ме познаваш! Дори да успееш да ме опишеш такъв, какъвто съм, твоите западни читатели ще ме съжалят заради нищетата ми, без да успеят да вникнат в живота ми. Това, че пиша ислямски научнофантастичен роман, например, би ги разсмяло. Не бих желал да бъда описван като човек, когото ще обикнат с усмивка, презирайки го.

— Добре.

— Знам, изтормозил си се — рече Фазъл. — Моля те да не се засягаш от думите ми, ти си добър човек. Приятелят ти също беше добър човек, щеше му се да ни обикне, ама накрая извърши най-голямото зло.

Думите му, че Ка е извършил зло, като е предал Тъмносиния и той е бил убит, та да може Фазъл да се ожени за Кадифе, ми се сториха несправедливи, ала си премълчах.

— Как може да си сигурен, че го е предал? — попитах след малко.

— Цял Карс го знае — отвърна Фазъл с мек, състрадателен глас, в който нямаше обвинение нито към Ка, нито към мен.

В глъбините на очите му съзрях Неджип. Казах, че съм готов да прочета научнофантастичния му роман, който желаеше да ми покаже: беше ме подпитал бих ли погледнал написаното от него, като подчерта, че не би искал да ми го даде, а да седи до мен, докато го чета. На масата, на която вечер с Кадифе се хранеха и гледаха телевизия, изчетохме мълком първите петдесет страници от научнофантастичния роман, който преди четири години Неджип бе сътворил във въображението си, а сега Фазъл бе написал.

— Как е, добър ли е? — попита само веднъж, ама извинително Фазъл. — Ако нещо те притеснява, да се откажем.

— Не, добър е — отвърнах аз и продължих да чета с охота.

Сетне, докато заедно крачехме по булевард „Кязъм Карабекир“ под сипещия се сняг, още веднъж най-искрено му казах, че намирам романа за доста приятен.

— Казваш го, вероятно, за да ме зарадваш — рече щастливо Фазъл. — Ти ми направи едно добро. И аз искам да ти направя едно. Ако решиш да пишеш роман, можеш да разкажеш в него и за мен. При условие, че и аз открито кажа нещо на твоите читатели.

— Какво е това нещо?

— Не знам. Хрумне ли ми докато си още в Карс, ще те уведомя.

Договорихме се надвечер да се видим в телевизия „Серхат Карс“ и се разделихме. Погледнах подир Фазъл, който се забърза към „Айдън фото“. В каква степен виждах присъствието на Неджип в душата му? Дали, както бе споделил с Ка, все още усещаше присъствието на Неджип в душата си?

Бе ми дошло малко в повечко да се чувствам като Ка — да обикалям от ранна утрин улиците, да разговарям с хората, с които той е разговарял, да посещавам чайните, които той е посещавал. Отбих се в чайна „Талихли кардешлер“, където Ка бе написал стихотворението „Човешкият род и звездите“ и като моя скъп приятел се опитах да си представя своето място сред вселената. Рецепционистът на хотел „Карпалас“ Джавит ми подметна, че съм поемал припряно ключовете „също като господин Ка“. На една от вътрешните улички някакъв бакалин ме запита „Вие ли сте писателят, пристигнал от Истанбул?“ и ме покани вътре, после изрази желание да напиша, че излезлите преди четири години във вестниците информации за самоубийството на дъщеря му Теслиме били неверни до една, разговаряше с мен, както е разговарял с Ка, почерпи ме с кока-кола, както бе черпил и Ка. Кое бе случайност, кое бе моя приумица? По някое време осъзнавайки, че се движа по улица „Байтархане“, погледнах към прозорците на текето на шейх Саадеттин и изкачих стръмната стълба, спомената в стихотворението на Мухтар, за да почувствам какво е изпитвал Ка при посещението си в текето.

Сред книжата на Ка във Франкфурт бях открил стихотворенията на Мухтар — явно Ка не бе ги изпратил на Фахир. А Мухтар още на петата минута от запознанството ни, след като заяви „какъв почтен човек беше Ка“, ми съобщи, че докато бил в Карс, Ка му признал колко хубави са творбите му и ги изпратил с препоръки на важен истанбулски издател. Беше доволен от работата си и се надяваше при следващите избори да бъде избран за кмет като кандидат от новата ислямска партия (старата, Партията на благоденствието, била забранена). Мухтар бе човек, който се разбираше с всички, бе мек и сговорчив и благодарение на тези му качества бяхме приети и в Дирекцията по сигурността (не ни позволиха да се спуснем на най-долния етаж), и в Социално-осигурителната болница, където Ка целунал мъртвия Неджип. Показа ми изоставените от Народния театър помещения, превърнати от него в склад за бяла техника, сподели, че и той имал „немалко“ вина за разрухата на стогодишната сграда и се постара да ме утеши с думите, че всъщност постройката „не е турска, а арменска“. Показа ми местата, които Ка бе запомнил с копнежа, че отново ще види Карс и Ипек, засипаните от снега хали за плодове, железариите по булевард „Кязъм Карабекир“, а в пасажа „Халил Паша“ тръгна да ме запознава с политическия опозиционер, адвоката Музаффер бей. Точно като Ка и аз изслушах историята на републиканския Карс, която ми разказа бившият общински кмет, сетне докато се движех из мрачните и печални коридори на пасажа, богат собственик на мандра, застанал пред вратата на „Дружество на любителите на животните“, ми се представи като Орхан бей и ме покани вътре — имаше феноменална памет и ми разказа как Ка бил влязъл тук преди четири години, когато бил убит директора на Педагогическия институт, как бил приседнал в едно ъгълче на залата за бой с петли и как бил потънал в размисъл.

Никак не ми се отрази добре, когато преди още да сме се видели с Ипек насаме, чух някои подробности за мига, в който Ка е осъзнал, че е влюбен в Ипек. Преди срещата ни в сладкарница „Йени хаят“, аз се отбих в бирария „Йешилюрт“ и гаврътнах една ракия, за да намаля вътрешното си напрежение и да се отърва от уплахата си, че съм въвлечен в нова любов. Ала сядайки в сладкарницата срещу Ипек, начаса проумях, че предпазната мярка ме е оставила без защита. Вместо да ме успокои, изпитата на гладно ракия по-скоро бе замътила главата ми. Имаше огромни очи и продълговато лице — тъкмо такива ми допадаха. Опитвах се да проумея красотата й, доста по-необятна от снощните ми представи за нея, и безнадеждно исках да се убедя, че объркването ми е породено от любовта им са Ка — знаех всички подробности. И това бе друг мой недостатък, той с горчивина ми напомняше, че за разлика от Ка, който като истински поет можеше да живее като себе си и както душата му подсказва, аз, обикновеният и енергичен романист трябваше всяка сутрин и вечер да работя в определени часове като чиновник. Вероятно по тази причина описах във ведри краски как Ка е имал доста подредено ежедневие във Франкфурт — ставал е всяка сутрин в точно определен час, извървявал е едни и същи улици, посещавал е една и съща библиотека и е сядал да работи винаги на една и съща маса.

— Бях решила вече да замина с него във Франкфурт — каза Ипек и ми разкри някои дребни подробности, чак до приготвения куфар, доказващи нейното решение. — Сега обаче ми е трудно да си спомням колко приятен човек бе Ка. Изпитвам голямо уважение към вашето приятелство и бих желала да ви помогна да напишете книгата си.

— Благодарение на вас Ка създаде вълшебна книга в Карс — поощрих я аз. — Припомняйки си тези три дни, той ги е описал минута по минута, не споменава нищо единствено за последните часове преди заминаването си.

Със смайваща откровеност и правдивост, която ме възхити, преодолявайки голямата си съпротива, тъй като трябваше да споделя интимни моменти, тя без да укрива нищо разказа минута по минута за последните часове на Ка в Карс преди неговото заминаване така, както ги е изживял и както тя предполагаше, че ги е изживял.

— Не сте имали никакво сериозно доказателство, което да ви накара да се откажете от заминаването за Франкфурт — изрекох аз, стараейки се да не я обвинявам.

— Някои неща човек ги усеща със сърцето.

— Вие първа отворихте дума за сърцето — пророних извинително.

Разказах й, че в неизпратените си писма до нея, които съм бил принуден да прочета заради книгата си, Ка споменава как в продължение на година, понеже мислите за Ипек не му позволявали да заспи, всяка вечер изгълтвал по две сънотворни, как пиел, докато се разведри, как, разхождайки се из улиците на Франкфурт, всяка жена, която съзирал на пет-шест минути в далечината, му заприличвала на Ипек, как до края на живота си ежедневно, като на филм със забавени обороти, с часове възпроизвеждал прекрасните мигове, които е изживял с нея, как бил щастлив, щом успеел да я забрави дори и за пет минутки, как до смъртта си не е имал връзка с друга жена, как след като я изгубил, възприемал себе си „не като човек, а като призрак“, и щом забелязах нейния състрадателен, ала сякаш внушаващ ми „стига, достатъчно“ поглед и повдигнатите й, сякаш е чула загадъчен въпрос вежди, проумях с боязън, че всички тия неща съм ги наговорил, за да може Ипек да одобри мене, а не моя приятел.

— Вашият приятел може би наистина ме обичаше много — рече тя. — И все пак не толкова, че да опита още веднъж да дойде в Карс.

— Имаше заповед за арестуването му.

— Това не бе тъй съществено, трябваше просто да се яви в съда и да говори, изобщо нямаше да пострада. Не ме разбирайте погрешно, добре направи, че не дойде. Тъмносиния обаче, за да ме види, многократно се промъкваше тайно в Карс, въпреки че от години съществуваше нареждането да бъде убит.

Зърнах светлината в светлокафявите й очи, зърнах и истинската скръб, която те изразяваха при споменаването на Тъмносиния и душата ми се сгърчи.

— Приятелят ви всъщност не се боеше от съда — продължи, сякаш за да ме утеши тя. — Прекрасно е съзнавал каква е истинската му вина, заради която не отидох на гарата.

— Все пак не доказахте неговата вина — репликирах я аз.

— Наясно съм, че изпитвате чувство на вина заради него — проницателно отвърна Ипек и за да ми подскаже, че срещата ни е приключила, прибра цигарите и запалката в чантата си. Проницателно, защото, изпълнен с усещането за поражение, още докато тя изричаше тези думи, вече знаех, че знае — ревнувах я не от Ка, а от Тъмносиния. Отсетне пък реших, че Ипек не е намеквала нищо подобно, а аз направо съм затънал в чувството си за вина. Надигна се, беше висока, всичко в нея бе прекрасно, облече палтото си.

Бях напълно объркан.

— Нали пак ще се видим привечер? — попитах притеснено. Напълно излишни думи.

— Естествено, татко ви чака за вечеря — каза тя и пое с очарователна походка, която много й отиваше.

Помислих си, че съм огорчен, задето вярва от сърце във „вината“ на Ка. Всъщност убеждавах себе си в това. Единственото, което желаех, бе да говоря мило за Ка, използвайки изрази като „моят скъп убит приятел“, да разкрия постепенно неговите недостатъци, фикс идеи и „вина“ и накрая заедно с Ипек да се качим на един и същ кораб и да направим първото си съвместно пътешествие въпреки скъпите спомени за него. Снощната ми мечта да отведа Ипек с мен в Истанбул беше останала далече и душата ми бе изпълнена от порива да докажа „невинността“ на приятеля си. Дали пък това нямаше връзка с факта, че при наличието на двама мъртъвци аз ревнувах не от Ка, а от Тъмносиния?

Да се движа из заснежените карски улици сред спускащия се мрак за мен бе ужасно мъчително. Телевизия „Серхат Карс“ бе се преместила в нова сграда срещу бензиностанцията на булевард „Карадаа“. Атмосферата на града — нечист, кален, мрачен, овехтял — за две години бе проникнала и в коридорите на триетажния бетонен бизнес център, демонстриращ просперитета на Карс.

Фазъл ме посрещна радостно в студиото на втория етаж, след което ведро ме запозна поотделно с осмина свои колеги, каза ми „те биха желали да дадеш кратко интервю в тазвечерните новини“ — тогава си помислих, че това би улеснило задачата ми в Карс. В петминутното интервю водещият младежките програми Хакан Йозге, се обърна към мен с думите „Вие пишете роман, чието действие се развива в Карс“ (вероятно бе научил от Фазъл), а аз така се смаях, че смотолевих нещо в отговор. За Ка обаче изобщо не стана дума.

После влязохме в директорския кабинет, по датите, изписани върху съхраняваните според изискванията на закона видеокасети, подредени по стелажите, открихме записите на първите две предавания на живо от Народния театър и ги взехме. Настанихме се срещу стар телевизор в душна стаичка и докато си пиехме чая, най-напред изгледах „Трагедия в Карс“ — пиесата, в която Кадифе се явява на сцената. Възхитих се от „сатиричните винетки“ на Сунай Заим и Фунда Есер, от иронизирането на известни и любими рекламни клипове от преди четири години. Внимателно, връщайки я няколко пъти, проследих сцената, в която Кадифе си открива главата, показва красивата си коса и веднага след това застрелва Сунай. Неговата смърт изглеждаше наистина като част от пиесата. Само зрителите от предните редове биха могли да видят с очите си бил ли е зареден пълнителят.

Докато гледах следващата касета, разбрах, че доста от елементите на „Родината или тюрбанът“ — различните пародии, авантюрите на вратаря Вурал, гьобеците на любимката Фунда Есер — са само забавни притурки на театралната трупа към всяка една пиеса. Крясъците, лозунгите и бученето в залата, правеха невъзможно да се чуе какво се говори на този остарял запис. Прослушвайки многократно видеолентата, все пак успях да запиша на лист голяма част от стихотворението, което Ка изрецитира и по-късно озаглави „Мястото, където Аллах не съществува“. Фазъл попита защо Неджип се изправя и какво казва, докато Ка изпълнява споходилото го в онзи момент стихотворение, подадох му листа, за да го прочете, доколкото бях успял да го запиша.

Два пъти изгледахме момента, когато войниците стрелят срещу публиката.

— Ти доста пообиколи Карс — рече Фазъл. — Сега и аз искам да ти покажа едно място.

Леко сконфузен, но и загадъчен, той ми обясни, че би искал да ме отведе в затвореното сега общежитие на кораническия лицей, където Неджип, нали ще говоря за него в книгата си, е прекарал последните години от своя живот.

Докато под неспирния сняг крачехме по булевард „Гази Ахмед Мухтар“, аз се досетих, съзирайки черното като антрацит куче с кръгло бяло петно на челото, че това е кучето, което Ка описва в стихотворението си, купих хляб и сварени яйца от едно магазинче, обелих ги набързо и ги дадох на животинчето, радостно помахващо с вирнатата си опашка.

Като забеляза, че кучето не се отделя от нас, Фазъл каза:

— Това е кучето на гарата. Преди малко не споделих всичко с теб, да не би да не дойдеш. Старото общежитие е празно. Затвориха го след революцията, понеже било гнездо на тероризъм и реакционерство. От тогава в него няма никого и поради туй взех от телевизията фенер.

Запали фенера, насочи светлината към тъжните очи на следващото ни куче, а то радостно размаха опашка. Градинската порта на общежитието бе заключена — някога сградата е била арменски конак, а после руско консулство, където консулът живеел заедно със своето куче.

Фазъл ме улови за ръка и ми помогна да се прехвърля през ниската ограда.

— Нощем бягахме оттук — той умело се вмъкна през счупения прозорец, който ми беше посочил и осветявайки наоколо, ме изтегли вътре. — Освен птици, тук няма никого другиго.

Сградата бе потънала в непрогледен мрак, понеже през мръсните и заледени стъкла не проникваше никаква светлина, а някои от прозорците дори бяха с кепенци, Фазъл обаче се изкачи съвсем спокойно по стълбището — явно бе идвал и друг път, — държеше фенера като разпоредител в киното и ми осветяваше пътя. Миришеше на прах и на плесен. Минахме през изпотрошените след нощта на революцията врати, движехме се между празни, поръждавели койки, насочвайки вниманието си към следите от куршуми и към разтревожено изпърхващите гълъби, свили гнезда по ъглите на високите тавани на горния етаж и в кривините на кюнците.

— Тази е моята, а тази на Неджип — каза Фазъл, посочвайки две съседни койки на горния ред. — Понякога лягахме на едната койка, за да не разбудим спящите с нашите приказки, гледахме небето и си приказвахме.

През счупеното горно стъкло се виждаха едрите снежинки на падащия сняг, озарен от уличната лампа. Гледах почтително и напрегнато.

— Това е гледката, която се вижда от койката на Неджип — каза след малко Фазъл, посочвайки ми тясното продълговато пространство долу.

Извън градината, ала досами нея видях проход, който не би могъл дори да бъде наречен уличка — широк около два метра, той бе сврян между страничната сляпа стена на Земеделската банка и задната сляпа стена на висока кооперация. Флуоресцентната светлина от първия етаж на банката озаряваше разкаляната земя. И за да не би някой да си помисли, че този проход е уличка, по средата му бе поставена табела „Не влизай“. В края на тази уличка, която с вдъхновение, инспирирано от Неджип, Фазъл нарече „краят на света“, имаше тъмно дърво без листа и докато се взирахме в него, то почервеня, сякаш пламна.

— Червената рекламна лампа на „Айдън фото“ е развалена от седем години — прошепна Фазъл. — Тази червена светлина от време на време светва и угасва и когато наблюдаваш от койката на Неджип плачещата върба, тя изглежда като обгърната от пламъци. Понякога, потънал в мечти, Неджип съзерцаваше чак до зори тази гледка. Нещото, което виждаше, нарече „този свят“ и сутрин, след поредната безсънна нощ ми казваше „Цяла нощ наблюдавах този свят!“. Значи го е разказал и на твоя приятел Ка и той го е включил в стихотворението си. Реших да те доведа тук, още докато гледахме видеокасетата. Но мисля, че приятелят ти е проявил неуважение към Неджип, озаглавявайки творбата си „Мястото, където Аллах не съществува“.

— Покойният сега Неджип е описал на Ка тази гледка и сам я е нарекъл „Мястото, където Аллах не съществува“. Абсолютно сигурен съм.

— Не ми се вярва Неджип да е умрял като атеист — каза предпазливо Фазъл. — Той просто имаше само такива съмнения.

— Не чуваш ли вече гласа на Неджип? — попитах аз. — Не се ли плашиш, че постепенно се превръщаш в атеист, като мъжа от оня разказ?

На Фазъл не му се понрави, че зная за опасенията му, споделени единствено с Ка преди четири години.

— Вече съм женен, имам дете — отвърна той. — Не съм чак така пристрастен към подобни теми, както преди. — И мигом съжали, че се държи с мен като с човек, пристигнал от Запада, като с човек, опитващ се да го привлече към атеизма. — После ще поговорим — добави с любезен тон.

И отново, преди да се спуснем долу, ми показа масата в единия ъгъл на обширната стая, използвана някога като канцелария на руското консулство, строшената на парчета ракиена бутилка, столовете.

— След като отвориха пътищата, З. Желязната ръка и неговият спецотряд останали тук няколко дни и продължили да избиват кюрдските националисти и ислямистите.

Този детайл, който се опитвах да забравя, ме стресна. Не ми се мислеше за последните часове на Ка в Карс.

Черното като антрацит куче ни чакаше пред градинската порта и вървя подире ни чак до хотела.

— Радостта ти май се поизпари. Защо? — попита Фазъл.

— Ще се качиш ли в моята стая преди вечерята? Искам да ти предам нещо.

Докато поемах ключа си от Джавит, зърнах светлина през открехнатата врата на апартамента на Тургут бей, трапезата вътре бе сложена, дочух бъбренето на гостите и разбрах, че Ипек също е там. В куфара ми се намираха направените от Ка фотокопия от любовните писма на Неджип до Кадифе — горе, в стаята ги дадох на Фазъл. Доста разсъждавах сетне и реших, че съм постъпил тъй, за да накарам Фазъл да се разтревожи от призрака на починалия си приятел, както аз бях разтревожен от Ка.

Докато приседналия в края на леглото ми Фазъл четеше писмата, аз измъкнах от куфара един от бележниците на Ка и още веднъж се взрях в снежната звезда, която за първи път зърнах във Франкфурт. Очите ми откриха това, което частица от ума ми отдавна знаеше. Ка бе разположил стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“ най-горе върху разклонението ПАМЕТ. Това подсказваше, че се е отбил в опразненото общежитие, обитавано от З. Желязната ръка, че е погледнал през прозореца на Неджип и че преди да замине от Карс е открил истинския източник на неджиповата „гледка“. В стихотворенията, разположени в близост до разклонението ПАМЕТ, Ка описваше собствените си, изживени в Карс или в детството си, спомени. Ето така се уверих в нещо, което знаеше цял Карс — приятелят ми не е убеждавал Кадифе в Народния театър, заключил е Ипек в стаята си и се е отправил към общежитието, дето го е очаквал З. Желязната ръка, за да му съобщи къде се е укрил Тъмносиния.

В този момент лицето ми изглеждаше не по-малко смутено от лицето на Фазъл. Отдолу долитаха неясните брътвежи на гостите, а откъм улицата — стоновете на тъжния Карс. И Фазъл, и аз безмълвно се бяхме изгубили измежду една по-страстна, по-объркваща и по-неспособна от нас да се противопостави на истинската ни същност реалност и нашите спомени.

Погледнах през прозореца валящия сняг и, казах на Фазъл, че е време за вечерята. Той си тръгна сконфузено, сякаш бе извършил престъпление. Аз се опънах върху леглото и с болка си представих какво си е мислил Ка, докато, след излизането му от Народния театър, е вървял към общежитието, как, разговаряйки с З. Желязната ръка е избягвал погледа му, как се е качил в колата на щурмоваците, за да им опише адреса, който не знаел, как отдалече, проронвайки „ето тук е“, е посочил сградата, дето са се укривали Тъмносиния и Ханде. С болка ли казах? Сърдейки се на себе си, се опитах да не размишлявам по тези въпроси, защото аз, „писателят-деловодител“, тайно, много тайно изпитвах удоволствие от падението на своя приятел поет.

Долу, където се явих по покана на Тургут бей, красотата на Ипек ме доведе до още по-окаяно състояние. Всички се държаха с мене чудесно — и интелигентният директор на Телефонната компания Реджаи бей, почитател на романите и мемоарите, и вестникарят Сердар бей, и Тургут бей, — а на мен, понеже бях си подпийнал повечко, ми се щеше вечерта да приключи по-бързо. Погледнех ли Ипек, нещо в мен рухваше. Засрамен наблюдавах нервните си движения по време на интервюто, излъчвано по новините. На малък диктофон, в Карс винаги го носех със себе си, аз като един апатичен журналист, убеден, че сигурно няма да му бъдат от полза, записах разговорите, които проведох с домакините и с техните гости за карската история, за карската преса и за нощта на революцията от преди четири години в техните спомени. Сърбах лещената чорба на Захиде и се чувствах като персонаж на вехт провинциален роман от 40-те години. Установих, че затворът е направил Кадифе по-зряла и по-спокойна. По някое време двете с Ипек отидоха във вътрешната стая да нагледат мъничкия спящ Йомерджан. И на мен ми се прищя да тръгна след тях, ала вашият писател, твърдейки като „всички хора на изкуството, че просто си е пийнал“, направо не можеше да се държи на краката си, толкова бе пиян.

Има и още нещо от онази вечер, което добре си спомням. В един доста късен час заявих на Ипек, че бих желал да огледам стая 203, в която е живял Ка. Всички замлъкнаха и се извърнаха към нас.

— Добре — отвърна ми Ипек. — Заповядайте.

Взех ключа от рецепцията. Качих се горе, следвайки Ипек. Отключена стая. Пердета, прозорец, сняг. Мирис на сън, на сапун и на малко прах. Изпълнена с подозрителност и задоволство, Ипек ме наблюдаваше, а аз приседнах на леглото, в което приятелят ми бе прекарал най-щастливите си часове с нея, дордето са се любели. Да умра ли тук, да й направя ли любовно признание или просто да се зазяпам през прозореца? Всички, да, всички на трапезата ни очакваха. Пробвах да изрека няколко глупотевини, които да разведрят Ипек, да я разсмеят. Когато ми се усмихна мило, пророних ония, предизвикващи срам думи, които, добре си спомням, предварително си бях наумил.

Вживотанищодругонеправичовекщастливосвенлюбовтанитонаписанитероманинитовидянитеградовемногосъмсамотенкаквощеотговоритеакокажачеискамдаизживеживотаситуквтозиградблизодовас?

— Орхан бей — рече Ипек. — Много исках да обикна Мухтар — не се получи, много обичах Тъмносиния — не се получи, вярвах, че ще мога да обикна Ка — не се получи; много исках да имам дете — не се получи. След всичко това не мисля, че ще мога истински да обичам някого. Единственото ми желание е да се грижа за племенника си Йомерджан. Благодаря ви, но и вие не сте сериозен.

Бях й признателен, че не каза „приятеля ви“, а Ка. Дали бихме могли утре по обяд отново да се срещнем в сладкарница „Йени хаят“ и отново да поговорим единствено за Ка?

Колко жалко, беше заета. Ала за да не ме измъчва, като любезна домакиня обеща, че вечерта ще дойде заедно с всички да ме изпрати на гарата.

Благодарих й, после й обясних, че нямам сили да се върна на трапезата (боях се да не се разплача), хвърлих се на леглото и начаса заспах като мъртво пиян.

Сутринта, без да се обаждам комуто и да било в хотела, поех из улиците — целия ден обикалях Карс, най-напред с Мухтар, после с вестникаря Сердар бей и с Фазъл. Снощната ми поява във вечерните новини бе поуспокоила карсци и лесничко се сдобих с доста подробности, нужни ми за финала на моята история. Мухтар ме запозна със собственика на вестник „Мъзрак“, първият вестник на политическите ислямисти с тираж седемдесет и пет броя, и с пенсионирания аптекар, главен редактор на изданието, който се наложи да позакъснее за заседанието си. Малко след като узнах от тях, че ислямисткото движение е западнало поради антидемократичните си възгледи и че кораническият лицей вече не бил привлекателен както по-рано, аз се сетих за плана на Неджип и Фазъл да убият възрастния аптекар, задето целунал на два пъти Неджип по необичаен начин. Собственикът на хотел „Шен Карс“, който донасял на Сунай за клиентите си, сега пишеше материали за същия вестник и като стана дума за отминалите събития, ми припомни подробност, която бях позабравил: добре, че мъжът, убил преди четири години директора на Педагогическия институт, не бил от Карс. Самоличността на съдържателя на оная чайна в Токат била установена благодарение на записа, направен по време на престъплението, а за да бъде заловен притежателят на оръжието, спомогнала извършената в Анкара балистична експертиза, било доказано, че със същия пистолет е било извършено и друго престъпление, по време на процеса мъжът обяснил, че пристигнал в Карс по покана на Тъмносиния, представил медицинско свидетелство за умственото си разстройство и по тази причина бил пратен за три години в психиатричната клиника в Бакъркьой, сетне го изписали, той се преместил в Истанбул, отворил кафенето „Шен Токат“ и започнал да списва във вестник „Ахит“ колонка, защитаваща правата на момичетата с тюрбани. Поотслабналата съпротива на момичетата с тюрбани, след като преди четири години Кадифе си открила главата, се подновила, макар и едва-едва, само че тяхното движение в Карс, както впрочем и в Истанбул, вече не било тъй мощно, понеже свързаните с това дело били отстранени от института или били преместени в университетите на други градове. Семейството на Ханде отказа да се срещне с мене. Понеже песента, която изпял след революцията, била харесана много, пожарникарят с гръмовния глас станал звезда в седмичната програма „Нашите местни народни песни“ на карската телевизия. Неговият близък приятел, последовател на Саадеттин ефенди и пазач в карската болница, който обожавал музиката, му акомпанирал на ритмичен саз всяка петъчна вечер — записите правели във вторник вечер. „Очилаткото“ — след него ден баща му забранил да се качва на каква да е сцена, дори на училищната — вече беше бая голям, зрял мъж, който продължаваше да разнася вестници. От него научих какво правят карските социалисти, четящи истанбулските вестници: те все още питаели уважение към смъртоносните схватки на ислямистите и кюрдските националисти с държавата и не вършели нищо по-съществено от това да се хвалят с написаната, но непрочетена от никого нерешителна прокламация, с героизма и жертвоготовността си в миналото. Очакването да се появи героичен и жертвоготовен човек, който да ги избави от безработицата, мизерията, безпътицата и престъпността се таеше у всеки, с когото разговарях и понеже все пак бях донейде прочут романист, хората ме оценяваха с въображаемите си представи за същия този голям човек, който, надяваха се, все някой ден ще се появи, същевременно ги дразнеха истанбулските ми недостатъци, моята отнесеност и разпиляност, ангажираността на ума ми с личните ми дела, с моята история, както и моята припряност. В чайна „Бирлик“ изслушах цялата житейска история на шивача Маруф — трябваше да отида в дома му, за да ме запознае с племенниците си и да пийна с тях, трябваше да остана още два дни в града за конференцията на младите ататюркисти, организирана в сряда вечер, трябваше да изпуша всички цигари, с които приятелски ме черпеха, трябваше да изпия всички чайове, които ми предлагаха (повечето неща всъщност ги сторих). Приятелят от войниклъка на бащата на Фазъл, мъжът от Варто, ми разказа, че за четири години болшинството кюрдски националисти или били убити, или били вкарани в затвора: никой повече не се присъединявал към герилята, никой от участвалите в срещата в хотел „Асия“ кюрдски младежи не се мяркал из града. Любезният племенник на Захиде, дето си падаше по хазарта, ме заведе при любителите на боевете с петли, провеждани в неделя вечер и там с наслада изпих две ракии, сипани в чаши за чай.

Вечерта бе напреднала. Вървейки бавно под снега като самотен и нещастен странник, аз се върнах в стаята си доста преди часа за влака и си приготвих куфара, за да се измъкна от хотела, без да се срещам с никого. Като минах през кухнята, се запознах с агента Саффет, когото Захиде всяка вечер продължаваше да гощава с чорба. Вече бил пенсионер, познал ме, понеже снощи ме гледал по телевизията, и имал да ми казва нещо. Седнахме в „Бирлик“ и той ми съобщи, че все още изпълнява отделни поръчки за държавата. Никой агент в Карс не можел да бъде същински пенсионер: усмихна ми се и каза, че е любопитен да узнае с каква цел съм пристигнал, дали за да раздразня разузнавателните служби (дали заради „арменските събития“, дали заради кюрдите, дали заради бунтовниците, заради религиозните групировки или заради политическите партии?) и че дам ли му някаква информация, ще изкара някоя и друга пара.

Притеснен, споменах за Ка, припомних му, че е следял всяка стъпка на приятеля ми и го разпитах за него.

— Беше много добър човек, обичаше хората и кучетата — рече той. — Ама умът му беше в Германия, беше доста затворен. Днес никой тук не го обича.

Умълчахме се задълго. Попитах го и за Тъмносиния с надеждата, че знае нещо и научих как преди година от Истанбул пристигнали в Карс някакви хора и разпитвали за Тъмносиния, точно както аз съм разпитвал за Ка. Саффет ми каза, че младите ислямисти, врагове на държавата, положили неимоверни усилия да открият гроба на Тъмносиния: останали с празни ръце; по всяка вероятност, за да няма гроб за поклонение, покойникът е бил изхвърлен от самолет в морето. Фазъл, който седеше на нашата маса потвърди, че чул от старите си другари от кораническия лицей същите слухове — младите ислямисти избягали в Германия, понеже се сетили, че Тъмносиния непрекъснато се „преселвал“ от едно място на друго, създали радикална ислямистка групировка в Берлин, която се разраснала и написали в първия брой на издаваното в Германия списание „Хиджрет“, че ще отмъстят на виновниците за смъртта на Тъмносиния. Предположихме, че Ка е бил убит от тях. Погледнах към сипещия се вън сняг и се размечтах — представих си как единственият екземпляр на книгата „Сняг“, написан от ръката на Ка, се намира в ръцете на някой от тези берлински последователи на Тъмносиния.

Присъединилият се към масата ни друг полицай добави, че всички слухове за него били неверни. „Аз не съм с метални очи! — рече той“. Не разбираше смисъла на израза „метални очи“. До полуда обичал покойната Теслиме и ако тя не била се самоубила, щял да се ожени за нея. Тогава се присетих, че преди четири години Саффет бе взел в библиотеката личната ученическа карта на Фазъл. Вероятно и двамата отдавна бяха забравили случката, описана в бележниците от Ка.

Когато аз и Фазъл закрачихме по улиците под снега, към нас се присъединиха и двамата полицаи — не разбрах дали от приятелско, дали от професионално любопитство, — запустосваха живота изобщо, неговата празнота, любовните мъки и старостта. Нямаха дори шапки на главите си и снежинките се стелеха върху белите им коси, без да се стапят. На въпроса ми дали през последните четири години градът обеднява и се обезлюдява все повече, Фазъл отговори, че през последните четири години всички все повече гледат телевизия, че безработните, ако не са по чайните, стоят по домовете си и зяпат безплатно филми от цял свят, благодарение на сателитните си антени. Всеки, поспестявайки някоя и друга пара, бе монтирал в ъгъла на прозореца си бяла сателитна чиния с размера на тенджера и това бе единствената новост в тъканта на града за последните четири години.

От сладкарница „Йени хаят“ си купихме по един чьорек, онова орехово чудо във формата на луна, коствало живота на директора на Педагогическия институт. Досещайки се, че сме се запътили към гарата, полицаите си тръгнаха, а ние, минавайки край спуснати кепенци, обезлюдени чайни, изоставени арменски къщи, заледени и осветени витрини, вървяхме по озарените тук-там от неонова светлина тъжни улици под натежалите от сняг кестени и тополи и слушахме звука на собствените си стъпки. Понеже полицаите ги нямаше, свърнахме из вътрешните улички. По някое време снегът, който като че ли бе позатихнал, наново се усили. Улиците бяха безлюдни и напусках града с болка в душата си, защото изпитвах вина, сякаш вече си бях заминал, изоставяйки напълно самотен Фазъл в опустелия град. От тюлената завеса в далечината, образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче, стрелна се над нас сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от нашите стъпки и от нашето все по-затруднено вдишване и издишване. На една улица — от двете й страни се редуваха къщи и магазини — тази тишина направо създаваше усещането, че човек сънува.

Спрях внезапно насред улицата и съсредоточавайки се в една снежинка във висината, аз я проследих до падането й на земята. Тогава Фазъл ми посочи избелял плакат на входа на чайна „Нурол“ — понеже бе окачен твърде високо, той така и си бе останал там цели четири години:

— Не са махнали плаката, понеже тази чайна се посещава от полицаи.

— Ти усещаш ли се като велико творение?

— Не. Само Неджип е велико творение на Аллах. След като Аллах отне душата на Неджип, аз се отдалечих и от страха си от атеизма, и от желанието си да обичам повече Аллах.

Вървяхме, без да продумваме, сред снежинките, които изглеждаха като окачени във въздуха, чак до гарата. Очарователната каменна постройка на гарата от ранната Република, за която споменавам в романа си „Черна книга“, била разрушена и на нейно място бе построена някаква грозотия от бетон. Забелязахме, че Мухтар и черното като антрацит куче ни очакваха. Десет минути преди потеглянето на влака пристигна и вестникарят Сердар бей, връчи ми броевете на „Серхат шехир“, в които се споменаваше за Ка и ме помоли, когато описвам Карс и проблемите му в книгата си, да не обвинявам Карс и неговите хора. Щом видя, че той ми връчи подаръка си, Мухтар, досущ като престъпник, мушна в ръката ми найлонова торбичка — в нея имаше одеколон, малка пита кашкавал и първата му стихосбирка, издадена с негови средства в Ерзурум, беше ми я надписал. Купих сандвич за черното като антрацит куче, което любимият ми приятел бе описал в стихотворението си, и един билет. Докато кучето ядеше, приятелски размахвайки завитата си опашка, тичешком пристигнаха Тургут бей и Кадифе. В последния момент научили от Захиде, че заминавам. Обсъдихме лаконично билета, пътя, снега. Тургут бей срамежливо ми подаде новото издание на „Първа любов“ на Тургенев — в затвора беше я превел от френски. Погалих Йомерджан, когото Кадифе бе гушнала в прегръдките си. По крайчетата на косата на майка му, покрита с елегантен истанбулски шал, се стелеше сняг. Извърнах се към Фазъл, понеже се боях продължително да гледам красивите очи на жена му, и го попитах какво би желал да каже на читателите ми, ако напиша роман, чието действие се развива в Карс.

— Нищо — отвърна категорично той. Но, забелязвайки, че се натъжих, омекна и додаде: — Имам нещо наум, ала няма да ви хареса… Ако ме споменете в романа, чието действие се развива в Карс, искам да кажа на читателите изобщо да не вярват на написаното за мен, за нас. Никой не може да ни разбере отдалече.

— И без друго никой няма да повярва на такъв роман.

— Не, ще повярва — рече той. — За да изглеждат умни, извисени и хуманни, читателите ще пожелаят да ни възприемат като смешни и симпатични, ще пожелаят да повярват, че вникнат ли в нас и в нашето положение, биха могли да ни обикнат. Но включите ли тези мои думи, в умовете им ще се зароди съмнение.

Обещах да включа думите му в романа си.

Забелязвайки, че поглеждам към входа на гарата, Кадифе се приближи до мен.

— Имате прелестна малка дъщеричка, Рюя — рече тя. — Сестра ми няма да може да дойде, но изпраща поздрави на дъщеричката ви. И аз ви нося малък спомен от прекъснатата си театрална кариера.

Подаде ми малка снимка — тя и Сунай Заим на сцената на Народния театър.

Свирката на ръководител движението изсвистя. Изглежда нямаше друг, освен мен, който да се качи на влака. Прегърнах всекиго поотделно. В последния момент Фазъл бе пъхнал в ръката ми найлонова торбичка, бе сложил в нея копия от видеокасетите и автоматичната писалка на Неджип.

Понеже ръцете ми бяха пълни с подаръци, с мъка се качих на влака. Всички стояха на перона и махаха, аз, провесил се през прозореца, махах също. В последния миг забелязах, че черното като антрацит куче, изплезило розовия си език, тича щастливо по перона успоредно с влака. После всички се изгубиха в сгъстяващия се, бавно, неспирно валящ сняг.

Седнах и съзерцавайки провиждащите се измежду снежинките оранжеви светлини на последните къщи от крайните махали, стъклата на вехтите стаи, дето се гледаше телевизия, тънкия, потрепващ и изящен дим, струящ от ниските комини връз засипаните от снега покриви, аз се разплаках.