Орхан Памук
Сняг (41)

41
Всеки си има своя снежинка
Изчезналият зелен бележник

„Мястото, където свършва светът“ бе деветнайсетото и последно стихотворение, хрумнало на Ка в Карс. Знаем, дойдеха ли му в ума, Ка веднага записваше стихотворенията — от осемнайсетото липсваха няколко стиха — в зеления бележник, който винаги носеше със себе си. Не бе записал единствено стихотворението, което изрецитира на сцената през вечерта на революцията. В две от писмата до Ипек, които по-късно бе написал във Франкфурт и никога не бе изпратил, Ка споменава, че по никакъв начин не е в състояние да си припомни това стихотворение, озаглавено „Мястото, където Аллах не съществува“, че то му е нужно, за да приключи с книгата си и че ще бъде безкрайно щастлив, ако Ипек прегледа видеозаписите в телевизия „Серхат Карс“. По настроението на това писмо, което прочетох в хотелската си стая във Франкфурт, бях усетил, че Ка се е тревожел да не би Ипек да си помисли, че видеозаписите и стихотворението са само претекст да й напише любовно писмо.

Същата вечер, когато, след като поизтрезнях, се прибрах в хотелската стая с касетите на Мелинда, видях снежинката в единия от бележниците, който небрежно разгърнах и по-късно я приложих в края на двайсет и девета глава на романа. През следващите дни, докато четях бележниците на Ка, подразбрах, струва ми се, какво е искал да постигне с намерението си да разположи върху деветнайсет точки на снежинката своите деветнайсет стихотворения, дошли му в Карс.

От книгите, които по-късно изчел, Ка узнал, че от кристализирането в небето на снежинката във формата на звезда с шест разклонения до падането й на земята и нейното изчезване минават средно девет-десет минути, че формирането на всяка снежинка става по различни и твърде загадъчни причини като вятър, температура, височина на облаците, чието въздействие не разбираше, и бе схванал, че съществува определена връзка между хората и снежинките. Стихотворението „Аз, Ка“ бе написал в карската библиотека, представяйки си една снежинка, отсетне бе решил, че същата тази снежинка лежи в центъра на книгата, озаглавена „Сняг“.

По-късно, воден от същата логика, бе посочил, че стихотворенията „Раят“, „Шахмат“ и „Кутия шоколадови бонбони“ заемат място върху разклонението ВЪОБРАЖЕНИЕ на снежинката. Възползвайки се от книгите, в които са изобразени формите на снежинките, той бе нарисувал своята снежинка и бе разположил върху нея всичките стихотворения, дошли му в Карс. По този начин се получаваше, че върху една снежинка се оказваха отбелязани сътворените от Ка неща, включително и структурата на книгата му. Снежинката трябваше да представлява карта на духовността на всеки човек. Трите разклонения на снежинката — ПАМЕТ, ВЪОБРАЖЕНИЕ и ЛОГИКА, — върху които бе разположил творбите си, бе заимствал от Дървото на познанието на Бейкън, и анализирайки записаните в Карс стихотворения, дълго бе разсъждавал върху смисъла на точките върху разклоненията на шестоъгълната снежна звезда.

По тази причина по-голямата част от изпълнилите три бележника записки, направени във Франкфурт за създадените в Карс творби, трябва да се разглеждат като разсъждения за смисъла на Живота и на Ка, и на снежинката. Ако умуваше за мястото върху снежинката, например на „Да умреш прострелян“, най-напред поясняваше страха, за който става дума в стихотворението, изследваше причината това стихотворение, както и страхът, да бъде разположено, близо до разклонението ВЪОБРАЖЕНИЕ, и тълкувайки причината за близостта му и симетричното му разположение спрямо „Мястото, където свършва светът“, намиращо се най-горе на разклонението ПАМЕТ, вярваше, че те материализират доста загадъчни неща. Според Ка за живота на всеки човек има една такава карта и една такава снежинка и всеки би могъл да докаже, разчитайки своята си снежна звезда, че хората, които отдалече толкова си приличат, всъщност са неимоверно различни, странни и неразгадаеми.

Не ще изрека и дума в повече, отколкото го иска романът, за изпълнилите многото страници бележки относно структурата на стихосбирката и снежната звезда на Ка (Какъв е смисълът стихотворението „Кутия шоколадови бонбони“ да се намира върху разклонението ВЪОБРАЖЕНИЕ? Как „Човешкият род и звездите“ бе придало формата на снежната звезда на Ка?). В младостта си Ка бе се присмивал на поети, които в твърде краткия си живот се изживяваха като някакъв обелиск, който никой не поглежда, тъй като прекомерно се надценяваха и вярваха, че всяка написана от тях глупост ще се превърне утре в предмет на анализи.

След като дълги години презираше поетите, които, доверявайки се на мита за модерността, пишеха трудноразбираема поезия, през последните четири години от живота си самият той трябваше да тълкува собственото си творчество, макар това да имаше и своите оправдания. Внимателният прочит на бележките му показваше, че Ка не възприемаше като изцяло написани от самия него стихотворенията, дошли му в Карс. Вярваше, че те „са дошли“ от място извън него и че той е само средството, длъжно да ги запише, а в един от случаите само да изрече. На няколко места в бележките си Ка бе отбелязал, че трябва да промени собствената си „пасивна“ позиция, да разгадае смисъла и тайната симетрия на записаните стихотворения. Ето го и второто оправдание за това, че е трябвало сам да анализира произведенията си: единствено ако разгадаеше смисъла на записаните в Карс стихотворения, Ка би могъл да запълни празнотите в книгата си — останалите недозаписани стихове и стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“, което бе забравил да запише. Защото след завръщането му във Франкфурт „не бе му дошло“ нито едно стихотворение.

От бележките и писмата на Ка се разбираше, че в края на четвъртата година бе завършил окончателно книгата си, разгадавайки логиката на дошлите стихотворения. Ето защо, отпивайки питието си във франкфуртската си хотелска стая, до сутринта преглеждах взетите от квартирата на Ка листове и бележници, вълнувах се, като си представях, че творбите на Ка непременно трябва да са в тях и отново и отново преглеждах намиращите се в ръцете ми материали. Сред разбърканите бележници на приятеля ми, сред пижамите му, касетите с Мелинда, вратовръзките му, книгите и запалките му (така забелязах, че съм взел от квартирата му запалката, която Кадифе бе изпратила на Тъмносиния, но Ка не му я беше предал), призори успях да заспя и моите съновидения бяха изпълнени с кошмари и копнежи (в съня ми Ка ми казваше „остарял си“).

Събудих се по обяд и останалата част от деня прекарах из снежните, мокри франкфуртски улици, събирайки информация за Ка без помощта на Таркут Йолчюн. Двете жени, с които Ка бе имал връзка през осемте години преди да замине за Карс, веднага се съгласиха да се срещнат с мен — казах им, че пиша биографията на приятеля си. Налан, първата негова любима, нямаше никаква представа не само за последната книга на Ка, а и изобщо, че е писал поезия. Беше омъжена и заедно със съпруга си държаха две магазинчета за дьонер и пътническа агенция. Насаме ми каза, че Ка бил труден характер, скандалджия, опърничав и прекалено мнителен, после си поплака. (Жалеше повече младостта си, която пожертвала в името на левичарските илюзии, отколкото Ка.)

Втората му любима, Хилдегард, все още бе неомъжена и, както предполагах, не знаеше нито за какво се отнасят последните му творби, нито за книгата „Сняг“. Изпитвах известна вина, че й представих Ка като по-известен поет в Турция, отколкото всъщност беше, но нейното игриво, флиртаджийско поведение омекоти тази ми вина и тя ми разказа, че заради Ка вече не прекарвала летните си ваканции в Турция, че той бил отговорно, проницателно и напълно самотно момче, че заради своята опърничавост никога не би открил любимата-майка, която търсел, че дори и да я откриел, пак щял да избяга, че колкото било лесно да се влюбиш в него, толкова било трудно да живееш с него. (Не знам защо й зададох този въпрос и защо описвам всичко това тук.) Към края на нашата, продължила час и петнайсет минути среща, стискайки ми ръка, Хилдегард ми показа нещо, което не бях забелязал — фалангата на показалеца на изящната й, с дълги пръсти дясна ръка липсваше, и усмихнато добави, че в миг на гняв Ка се подиграл с липсващата част на пръста й.

След като завършил книгата си, но преди да отпечата писаните на ръка в бележника стихотворения, Ка постъпил както и с предишните си книги — тръгнал на литературни турнета: Касел, Брауншвайг, Хановер, Оснабрюк, Бремен, Хамбург. По покана на Народния дом и с помощта на Таркут Йолчюн и аз набързо уредих литературни рецитали в същите тези градове. Настанявах се до прозореца на немските влакове, от чиято точност, чистота и протестантски комфорт, точно както го описва в едно стихотворение Ка, се възхищавах, с тъга наблюдавах отразяващите се в стъклото равнини, китни, дремещи в планинските подножия селца с малки църкви, деца с разноцветни якета и чанти на гърбовете по малките гари, обяснявах на посрещащите ме на гарата с цигари в уста двамина турци от дружеството, че бих желал да правя същите неща, които е правил Ка, когато е пристигнал тук за литературните четения преди седем седмици, и след като във всеки град, също като Ка, ангажирах стая в евтин хотел, разговарях с поканилите ме в някой ресторант за политика и за това как турците, за жалост, не се интересуват от култура, хапвах бюрек със спанак и дьонер, а после обикалях студените, пусти улици на града и си представях, че съм Ка, който върви из тия улици, за да забрави своята мъка по Ипек. На вечерните „литературни срещи“ пристигаха петнайсет-двайсет души, интересуващи се от политика, от литература или просто от турците, аз изчитах вяло по някоя и друга страница от новия си роман, после захващах разговор за поезията, пояснявах, че съм близък приятел на убития наскоро във Франкфурт голям поет Ка и питах дали присъства някой, който си спомня нещо за стихотворенията му, които той най-напред е прочел пред тях.

Мнозинството от участниците в срещата не бяха присъствали на рецитала на Ка, тези пък, които бяха присъствали, бяха дошли или да задават политически въпроси, или случайно; те си припомняха не стихотворенията му, а палтото с пепеляв цвят, което не свалял, бледия му тен, разрошената му коса и нервните му движения. За кратък отрязък от време най-интересното около моя приятел се оказваше смъртта му, а не неговия живот и поезията му. Изслушах различни предположения — бил убит от ислямистите, от турските тайни служби, от арменците, от германските скинхедс, от кюрдите, от турските националисти. Все пак, както обикновено, сред множеството се срещаха и хора умни, проницателни, чувствителни, проявяващи действителен интерес към Ка. От тези деликатни любители на литературата не научих нищо полезно освен, че Ка е завършил новата си поетична книга, че е прочел стихотворенията „Улици от сънищата“, „Кучето“, „Кутия шоколадови бонбони“ и „Любов“ и че ги намират за твърде необичайни. На няколко места Ка бе отбелязал, че са писани в Карс и бе изтълкувал това като начин да се обърне към слушателите си, изпитващи носталгия по Турция. След една от литературните вечери към Ка се приближила единствено мургава трийсетинагодишна вдовица с детински вид (същата се приближи и към мен). Тя си спомняше какво е говорил Ка за стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“: според нея Ка изчел един куплет от това дълго стихотворение, по всяка вероятност за да не предизвика отрицателни реакции. Колкото и да притисках тази деликатна любителка на поезията, тя не можа да си спомни нищо друго, освен една „много страховита гледка“. Друга жена пък, седеше на предните редове на срещата в Хамбург, бе напълно уверена, че Ка е чел стихотворенията си от зелен бележник.

През нощта се върнах във Франкфурт със същия влак, с който е пътувал и Ка. Като него излязох през спирката на гарата, тръгнах по „Кайзерщрасе“ и позяпах из сексмагазините. (През седмицата бе пристигнала нова касета с Мелинда.) Когато стигнах до мястото, дето е бил убит приятеля ми, спрях и за първи път открито си казах нещо, в което неусетно се бях убедил. След като Ка е паднал на земята, убиецът вероятно е взел зеления бележник от чантата му и е избягал. През едноседмичния ми престой в Германия всяка нощ с часове бях препрочитал бележките на Ка за стихотворенията му и неговите спомени от Карс. Представих си как единствената ми утеха все пак ще е едно от тия дълги стихотворения в книгата му, което ме очаква във видеоархива на телевизионното студио в Карс.

След завръщането ми в Истанбул всяка вечер в късните новини на държавната телевизия слушах какво е времето в Карс, представях си как ще бъда посрещнат в Карс. Няма да описвам как пристигнах в Карс след ден и половина пътуване с автобус, подобен на този, с който е пътувал Ка, как с пътна чанта в ръка доста плахо наех стая в хотел „Карпалас“ (наоколо не се мяркаха нито загадъчните сестри, нито баща им), как дълго вървях по заснежените тротоари, точно като Ка преди четири години (за четири години ресторант „Йешилюрт“ се бе превърнал в обикновена бирария): нека читателите на тази книга не мислят, че постепенно съм се превръщал в негова сянка. Както веднъж ми намекна Ка, липсата на поезия и тъга у мен различаваше един от друг не само нас, а и него от печалния град Карс, от бедния град Карс, който аз видях. Но нека сега споменем личността, която ни оприличаваше един на друг, личността, която ни свързваше.

Копнеех съвсем спокойно да повярвам, че замайването, което почувствах, когато за първи път видях Ипек на дадената от общинския кмет в моя чест вечеря, се дължеше на изпитата ракия, че е преувеличена вероятността да изгубя самоконтрол и да се влюбя в нея, че е нереална ревността, която започнах да изпитвам към Ка през онази вечер. Стоях до прозореца на стаята си в хотел „Карпалас“ и докато мокрият, не тъй поетичен, както го описваше Ка, сняг се стелеше по тротоарите, не знам колко пъти се попитах защо, четейки бележките на Ка, не бях стигнал до извода, че Ипек е невероятно красива. Инстинктивно и „точно като Ка“, израз, който през ония дни често употребявах, записах в бележника си нещо, което би могло да се счита като начало на романа, който четете в момента: спомням си, че се опитах да разкажа за Ка и за любовта му към Ипек, сякаш разказвам собствената си история. С частица от замъгленото си съзнание си мислех, че като се заровя в проблемите на една книга или статия — знаех го от опит това е добър начин да се отдалеча от любовта. Обратно на общоприетото схващане мисля, че стига да го пожелае, човек би могъл да стои далече от любовта.

Но за да го постигнете, е нужно да се отървете и от жената, поразила вашия ум, и от призрака на третия, който ви е подтикнал към тази любов. Вече споменах за срещата ми с Ипек в сладкарница „Йени хаят“ следващия следобед и за разговора ни за Ка.

Или пък само съм си мислел да й кажа, че бих желал да говорим за Ка. Докато седяхме в сладкарницата, в която освен нас нямаше никого другиго, и се взирахме в същия черно-бял телевизор — даваха двама влюбени, прегръщащи се на босфорския мост, — Ипек сподели с мен, че не й е лесно да говори за Ка. Би могла да разкрие болката и разочарованието си единствено пред човек, способен да я изслуша търпеливо и се утешаваше с мисълта, че този човек, пристигнал чак в Карс заради творчеството на Ка, е негов близък приятел. Защото ако успееше да ме убеди, че не е извършила никаква несправедливост спрямо Ка, обзелата душата й тревога поне малко щеше да се уталожи. Ала предпазливо спомена, че моето неразбиране би я измъчило. Носеше дълга кафява пола и пуловер, върху който бе сложила демодиран широк колан — така е била облечена, когато в утринта на „революцията“ е поднасяла закуска на Ка (мигом разпознах тоалета й, прочетох за него в бележките на Ка); изразът на лицето й бе полукапризен, полускръбен и ми напомняше за Мелинда. Слушах я дълго и внимателно.