Орхан Памук
Сняг (40)

40
Трудно е да бъдеш двоен агент
Една недовършена глава

Докато Ка крачеше към Народния театър, улиците вече бяха опустели, ресторантите, с изключение на един-два, бяха спуснали кепенците. Дори когато прекаралите дългия ден само на чай и цигари последни клиенти на чайните се надигаха от местата си, за да си тръгнат, те пак не откъсваха очи от телевизорите. Пред Народния театър Ка видя под върбите в края на стръмнината да преминават със сигналните си лампи три полицейски коли, а в ниското — танк. Вечерният студ бе захванал, но по тротоарите все още се оттичаше вода от ледените висулки по стрехите. Мина под опънатия от единия до другия край на булевард „Ататюрк“ телевизионен кабел и на влизане в Народния театър стисна в юмрука си ключа, който носеше в джоба.

До подредилите се по краищата на залата полицаи и военни долиташе ехото от репетицията, която вървеше на сцената. Ка се настани в едно от креслата и се заслуша в гръмовно изречените от Сунай думи, в немощните, плахи отговори на забрадената Кадифе, в забележките на намесващата се от време на време Фунда Есер (Мила Кадифе, говори по-искрено!), която примъкваше на сцената части от декора (дърво, тоалетка).

Когато дойде ред за репетицията на Фунда Есер и Кадифе, Сунай, забелязал пламъчето от цигарата на Ка, се приближи и седна до него.

— Тези са най-щастливите часове в моя живот — рече той. Миришеше на ракия, но не беше пиян. — Колкото и репетиции да направим, всичко ще се реши окончателно на сцената от нашите моментни усещания. Между другото, Кадифе притежава талант на импровизатор.

— Трябва да й съобщя нещо от името на баща й, а също така й нося мънисто против уроки — рече Ка. — Дали ще мога да поговоря с нея някъде насаме?

— Забелязахме, че си успял да се измъкнеш за малко от охранителите си. Снеговете вече се топят, ще отворят пътищата. Но преди това, ние ще изиграем пиесата си — каза Сунай. — Тъмносиния поне на добро местенце ли се е скрил? — подпита усмихнато Сунай.

— Не знам.

Сунай се надигна, обеща да изпрати Кадифе и се присъедини към репетицията. В същия момент светлината на сцената угасна. Ка забеляза как между тримата се установява една истинска хармония. Това, че забрадената Кадифе доста бързо навлиза в интимността на този екстровертен свят, го поуплаши. Кой знае, навярно би почувствал Кадифе по-близка, ако тя бе с открита глава и с някоя от ония поли, които биха подчертавали дългите, като на сестра й, крака, вместо с ужасното си манто, каквито носеха забрадените момичета, ала щом тя слезе от сцената и се настани до него, Ка осъзна защо Тъмносиния е зарязал Ипек и се е влюбил в нея.

— Кадифе, срещнах се с Тъмносиния. Освободили са го и вече се е укрил. Той не желае тази вечер да излизаш на сцената и да си откриеш главата. Изпрати ти и писмо.

За да не привлече вниманието на Сунай, Ка, както се прави на изпит, измъкна писмото, прикривайки го с ръка, подаде й го, Кадифе го отвори грижливо и го прочете. Изчете го още веднъж и се усмихна.

После Ка видя сълзи в гневните очи на Кадифе.

— И баща ти мисли по същия начин, Кадифе. Колкото и да е правилно решението ти да си откриеш главата, толкова е глупаво да го сториш тази вечер пред учениците от кораническия лицей. Сунай пак ще предизвика всички. Няма причина да оставаш тук тази вечер. Кажи, че си болна.

— Нямам повод да го кажа. Пък и Сунай вече ми предложи да ме върне у дома в същия момент, в който пожелая.

За Ка стана ясно, че изписаните върху лицето на Кадифе гняв и разочарование не са гневът и разочарованието на девойка, на която в последния момент не са позволили да участва в училищната пиеса.

— Тук ли ще останеш, Кадифе?

— Ще остана и ще участвам в пиесата.

— Знаеш ли, че това много ще наскърби баща ти?

— Дай на него мънистото против уроки, което ми изпрати.

— Това, с мънистото, го измислих аз, за да мога да разговарям с тебе.

— Трудно е да бъдеш двоен агент.

Ка забеляза разочарование по лицето й, но начаса с горчивина разбра, че умът й се рее нейде другаде. Прищя му се да обгърне раменете й, да я притегли към себе си и да я прегърне, не го направи.

— Ипек ми разказа за предишните им отношения с Тъмносиния — рече Ка.

Мълком, със съвсем бавни движения, Кадифе измъкна от джоба си пакет цигари и запали една.

— Предадох му цигарите и запалката — вметна неумело Ка. — Помълчаха малко. — Правиш това, защото много обичаш Тъмносиния, така ли е? Кажи ми, Кадифе, кое те кара толкова много да го обичаш?

Ка замълча, защото видя, че говори напусто и затъва все по-дълбоко.

Фунда Есер се провикна от сцената, че е ред на Кадифе.

Кадифе изгледа с насълзени очи Ка и стана. В последния миг се прегърнаха. Усещайки още известно време близостта и уханието на Кадифе, Ка наблюдаваше играта на сцената, но умът му не беше там; не можеше да проумее нищо. В душата му зееше празнота, ревност и разкаяние преобръщаха наопаки доверието, което изпитваше към себе си и собствената си логика. Догаждаше се криво-ляво за причината на своето страдание, ала не можеше да проумее защо страданието му е тъй разрушително и мощно.

Запали цигара, предвкусвайки, че щастливите години с Ипек във Франкфурт — ако успее, естествено, да замине с нея, — щяха да бъдат белязани от това смазващо, унищожително страдание. Умът му бе напълно объркан. Отби се в тоалетната, в която преди два дни се срещна с Неджип, влезе в същата кабинка. Отвори прозорчето и пушейки, се загледа в тъмното небе.

Отначало направо не повярва, ама след като излезе оттам, му дойде ново стихотворение. Записа го в зеления бележник, приемайки новата творба като утеха и надежда. С пълното съзнание, че същото унищожително страдание все още владее душата му, Ка напусна разтревожен Народния театър.

Докато вървеше по заснежените тротоари, внезапно си каза, че студеният въздух му идва доста добре. Двамата охраняващи го войници бяха до него и умът му бе още по-объркан. За да бъде разбрана правилно нашата история, сега се налага да приключа главата и да започна нова. Но не защото Ка не е сторил неща, които заслужават да се опишат в тази глава. Най-напред трябва да погледнем къде в стихосбирката „Сняг“ се намира последното стихотворение, озаглавено „Мястото, където свършва светът“, което Ка записа на един дъх в зеления си бележник.