Орхан Памук
Сняг (35)

35
Не съм ничий агент
Ка и Тъмносиния в килията

Прегърнатите в края на коридора Ипек и Кадифе останаха задълго пред очите на Ка. Военното транспортно средство, в което се настани до шофьора, спря на единствения светофар в Карс на пресечката между булевардите „Ататюрк“ и „Халитпаша“; през пролуката на полюшващото се от ветреца перде зад открехнатото, та да влиза чист въздух крило на небоядисан прозорец от втория етаж на близката арменска къща като един прецизен рентгенолог Ка за миг успя да види от своето извисено място до шофьора подробности от тайно провежданата там политическа сбирка и когато притеснена бяла женска ръка рязко затвори прозореца, той си представи със смайваща прозорливост какво се случва в светлата стая: двама опитни активисти, водачи на кюрдските националисти в Карс, се опитваха да убедят чирака от една чайна колко лесно ще взриви прикрепения към тялото си експлозив, като влезе през страничния вход на Дирекцията по сигурността на булевард „Фаикбей“ — при снощните нападения бяха убили брат му и сега, целият омотан с бинтове „Газо“, чиракът се обливаше в пот до печката.

Обратно на предположенията на Ка, военният камион не пое към споменатата Дирекция по сигурността, нито към намиращата се малко по-нагоре представителна сграда на Националната сигурност, строена през първите години на Републиката, а без да се отделя от булевард „Ататюрк“, прекоси булевард „Фаикбей“ и навлезе в двора на военния щаб в центъра на града. Това, предвидено през 60-те за голям парк пространство, през 70-те, след военния преврат, било оградено и превърнато в център с квартири за военните, където притеснени хлапета се провирали с велосипедите си измежду хилавите тополи, в център със своите помещения за новоназначените командващи и със своите полигони; по този начин, както отбелязал близкия до военните среди вестник „Хюрюрт“, били спасени от разрушение и къщата, в която при посещението си в Карс бил отседнал Пушкин, и построените четирийсет години след нея конюшни на царската казашка кавалерия.

Килията на Тъмносиния се намираше тъкмо до тия исторически конюшни. Военният камион остави Ка под огъналите се от тежестта на снега клонаци на стара върба пред стара, очарователна каменна постройка. Вътре двама представителни мъже (Ка правилно предположи, че са служители на МИТ) прикрепиха с бинтове „Газо“ към гърдите на Ка записващо устройство, което през 90-те години вече изглеждаше допотопно, и му показаха как да го включи. От една страна се държаха тъй, сякаш изпитваха съжаление, че арестуваният се намира тук долу и, видите ли, се стремят да му помогнат, от друга страна обаче с доста нешеговит тон уведомиха Ка, че се налага признанията за организираните и извършените от Тъмносиния престъпления да бъдат записани на лента. Ка дори не си и помисли, че тия мъже не знаят действителната причина за неговото присъствие тук.

На долния етаж, към който се спускаше студеното каменно стълбище на малката, използвана за щаб от руската царска кавалерия сграда, имаше обширна килия без прозорци, в която затваряха дисциплинарно провинените. Използвана по време на Републиката като склад, а през 50-те години квалифицирана като образец на противоатомно убежище, тази килия се стори на Ка далеч по-чиста и по-спокойна, отколкото си я представяше. Макар че помещението бе добре отоплено от електронагревателния уред от „Арчелик“, дарен някога с надежда за добро лично благоденствие на военните от Мухтар, главния търговец в областта, Тъмносиния се бе завил с чисто войнишко одеяло — лежеше на кревата и четеше книга. Щом видя Ка, се надигна, нахлузи обувките си без връзки, стисна му съвсем официално и все пак усмихнато ръката, и с решителността на човек, готов да води делови разговор, му посочи поставената в ъгъла масичка с пластмасово покритие. Седнаха на двата стола от двете страни на масичката. Забелязвайки препълнения с фасове поцинкован пепелник, Ка измъкна от джоба си пакета „Марлборо“ и го подаде на Тъмносиния; каза му, че никак не изглежда зле. Тъмносиния обясни, че не са го измъчвали, сетне с клечка кибрит първо запали цигарата на Ка, а сетне и своята.

— За кого шпионирате този път, ефенди? — попита го с мила усмивка.

— Зарязах шпионската дейност, сега се занимавам с посредничество.

— Това е още по-лошо. За пари шпионинът дава каква ли не, често пъти ненужна, информация. А посредникът, като неутрална страна, съвсем глупашки си пъха носа в нещата. Каква ти е ползата?

— Да се измъкна жив и здрав от гадния град Карс.

— Днеска единствено Сунай би могъл да се довери на един атеист, пристигнал от Запада, за да шпионира.

И за Ка стана съвсем очевидно, че Тъмносиния е прегледал последния брой на „Серхат шехир“. Усмихвайки се под мустак, Тъмносиния успя да предизвика ненавистта на Ка. Как е възможно тоя активист ислямист, който заедно с досиетата за две негови престъпления е в ръцете на възмутената от жестокостта му турска държава, да изглежда тъй ведър и спокоен? Едва сега Ка си даде сметка защо Кадифе е тъй влюбена в него. Тъмносиния изглеждаше по-привлекателен от всякога.

— И какво цели твоята посредническа мисия?

— Да бъдеш пуснат на свобода — отвърна Ка, съобщавайки му кротко и лаконично предложението на Сунай. Нищо не спомена обаче за възможността Кадифе да бъде с перука, като си открие главата, нито за филмовите трикове по време на телевизионното предаване на живо. Дордето обясняваше сериозността на ситуацията и амбицията на притисналите Сунай неотстъпчиви люде още при първа възможност да обесят Тъмносиния, Ка изпита задоволство, ала като малоумно копие на Сунай се усети виновен и затова допълни, че всичко ще се нормализира, щом снегът се стопи и отворят пътищата. По-късно щеше да се запита дали пък не го каза, само за да се хареса на служителите на МИТ.

— Съвсем ясно е, че малоумието на Сунай е едничкият ми шанс да бъда свободен.

— Така е.

— Тогава му кажи: отхвърлям предложението му. А на теб благодаря, че си си направил труда да дойдеш дотук.

Ка за миг си помисли, че Тъмносиния ще стане, ще му стисне ръката и ще го изпроводи до вратата. Мълчание.

Тъмносиния обаче спокойно се люлееше на стола, опрян само върху задните крака.

— Ако поради неуспешната си посредническа мисия не успееш да се измъкнеш жив и здрав от гадния Карс, вината няма да е моя, а твоя, понеже много говориш и се перчиш с атеизма си. В тази държава човек може да се гордее с атеизма си, само ако има подкрепата на военните.

— Не съм от хората, които се гордеят с атеизма си.

— Така да е.

Отново се умълчаха, пушеха си цигарите. Ка усети, че нищо повече не може да стори. Попита:

— Не се ли боиш от смъртта?

— Ако въпросът ти е заплаха, не, не се боя. Ако е приятелски интерес, да, боя се. Но каквото и да правя, тия тирани ще ме обесят. Нямам избор.

Тъмносиния се усмихна, ала погледът му направо разстрои Ка. Този поглед сякаш му казваше „виж, аз съм в по-затруднено положение от тебе, а съм по-спокоен!“. Ка изпита срам, усети, че собствената му тревога и безпокойство са свързани с надеждата за щастие, която, откакто се влюби в Ипек, носеше като тежка, сладка болка в корема си. Нима Тъмносиния нямаше подобна надежда? И си помисли: „Ще броя до девет и ще си тръгна. Едно, две…“ Науми си, че ако докато преброи до пет, Тъмносиния не се съгласи, няма да успее да отведе Ипек в Германия.

С вдъхновение задърдори какви ли не глупотевини. За злощастния посредник в черно-белия американски филм, който бе гледал като дете, за това как в Германия ще бъде публикувана оформилата се по време на срещата в хотел „Асия“ прокламация, ако, естествено, бъде доизпипана, за съжалението, което изпитва човек, когато под влияние на емоциите си вземе погрешно решение, за своето окончателно напускане на баскетболния отбор в лицея, сторено в миг на ярост, за усамотяването си край брега на Босфора същия ден и за продължителното съзерцаване на морето, за голямата си обич към Истанбул, за прелестта на Бебек напролет, привечер, и за какви ли не още неща. Под хладнокръвния поглед на Тъмносиния, Ка се опитваше да не изпадне в униние, да не спре да дърдори и оприличи случващото се на последна среща преди изпълнението на смъртна присъда.

— Дори да приемем и най-неприемливото, което искат, те пак не ще удържат на думата си — каза Тъмносиния. Посочи купчинката листове и писалката върху масата. — Искат от мен да опиша целия си живот, провиненията си и всичко, което бих решил да разкажа. И тогава, видите ли, ако забележели добронамереност, може би щели да ми простят и да ме помилват. Съжалявам глупците, повярвали на тия лъжи, глупците, които в своите сетни дни се отричат от делата си и извършват предателство спрямо собствения си живот. Ала щом като ще се умира, бих желал онези след мен да научат някои истини за Тъмносиния. — Притегли към себе си един от листовете на масата. Лицето му придоби извънредно сериозен израз, сякаш щеше да прави изявление пред германската преса:

„По повод на смъртната ми присъда искам да заявя, че досега, включително и днес, двайсети февруари, не съм съжалявал за нищо сторено по политически съображения. Баща ми се пенсионира като деловодител в истанбулския клон на Министерство на финансите. Аз съм неговото второ дете. Детските и младежките ми години преминаха в смирения и безмълвен свят на моя баща, който тайно посещаваше едно теке джеррахи. Като младеж се разбунтувах срещу баща си и станах левичар; в университета се свързах с активистите и замерях с камъни слизащите на брега от американските самолетоносачи матроси. По същото това време се ожених, после се разведох. Изживях криза. С години не се срещах с никого. Електронен инженер съм. Уважавах иранската революция, понеже се гневях на Запада. Станах отново мюсюлманин. Повярвах в тезата на имам Хомейни, че «днес е по-важно да опазим исляма, отколкото да правим намаз и да спазваме постите». Вдъхнових се от трудовете за насилието на Франц Фанон, от идеята на Саид Кутуб да се преселваш непрекъснато в знак на протест от едно място на друго, както и от идеите на Али Шариати. Избягах след военния преврат и намерих убежище в Германия. Върнах се. В Грозни воювах с чеченците срещу руснаците, раниха ме и сега накуцвам с единия крак. По време на сръбската обсада отидох в Босна, там се ожених за босненката Мерзука, тя дойде с мен в Истанбул. Заради политическата ми дейност и вярата ми в преселването, не се задържах за повече от две седмици в нито един град, по тази причина се разведох и с втората си съпруга. След като прекратих връзките си с изпратилите ме в Чечня и Босна мюсюлмански групировки, обиколих Турция от край до край. Въпреки убедеността ми, че когато е необходимо, враговете на исляма трябва да бъдат убивани, досега аз лично не съм убил никого, нито съм се разпореждал за подобно нещо. Старият общински кмет на Карс е бил прострелян от полудял кюрд файтонджия, понеже кметът възнамерявал да премахне файтоните в града. Аз дойдох в Карс заради самоубилите се момичета. Самоубийството е най-големият грях. След смъртта ми искам да бъдат издадени моите стихотворения, за да останат като спомен за мен. Всичките са у Мерзука. Толкоз.“

Настъпи мълчание.

— Не е задължително да умираш — обади се Ка. — Затова съм тук.

— Тогава ще ти разкажа нещо друго — каза Тъмносиния.

Убеден, че Ка ще го изслуша внимателно, си запали нова цигара. Дали не бе забелязал работещото като пъргава домакиня записващо устройство върху гърдите на Ка?

— В Мюнхен има кино, дето всяка събота след полунощ прожектират филми на по-ниски цени, отбивах се там — каза Тъмносиния. — Има един италианец, заснел е „Битката за Алжир“, филм за терора на французите в Алжир, та във въпросното кино даваха най-новата му творба „Queimada“. Филмът показва как английските колонизатори управляват и направляват революциите на остров в Атлантическия океан, където хората отглеждат захарна тръстика. Най-напред англичаните изнамират един чернокож водач и подпомагат организирането на въстание срещу французите, после се настаняват на острова и овладяват положението. Чернокожите, чието първо въстание се проваля, вдигат второ, този път срещу англичаните, но те владеят острова. Хващат чернокожия водач на двете въстания и решават призори да го обесят. Тогава Марлон Брандо, който всъщност открива чернокожия и го подбужда да вдигне първото въстание, а после, след като години наред владее положението и най-накрая потушава въстанието срещу англичаните, влиза в палатката, където е задържан чернокожия, прерязва въжетата, с които е овързан и го пуска на свобода.

— Защо?

— Как защо? — изрече леко изнервен Тъмносиния. — За да не го обесят! Той прекрасно съзнава, че обесят ли чернокожия, той ще се превърне в легенда, а името му — в знаме за бунтовниците. Но чернокожият отказва да бъде освободен от Марлон Брандо, и не избягва, защото осъзнава, че онзи тъкмо по тази причина е срязал въжетата.

— Обесват ли го? — попита Ка.

— Да, но във филма не показват самото обесване — поясни Тъмносиния. — Вместо това показват как един от местните намушква с нож и убива предложилия свобода на чернокожия агент, точно както постъпваш ти сега, убива Марлон Брандо, тъкмо когато той възнамерява да избяга от острова.

— Аз не съм агент — рече Ка, предизвикан от неговата необоснована подозрителност.

— Не се хващай за думата „агент“! И аз съм агент на Исляма.

— Не съм ничий агент — отвърна Ка, този път без да се притеснява от неговата подозрителност.

— Тоест, те не са сложили никакво вещество в цигарите „Марлборо“, което да ме отрови или да отслаби волята ми, така ли? Най-хубавото нещо, което американците са дали на света, е червеното „Марлборо“. Бих могъл да го пуша до края на живота си.

— Ако проявиш разум, поне още четирийсет години ще можеш да пушиш „Марлборо“.

— Като казвам „агент“, точно това имах предвид. Работата на агентите е да ограбват човешкия ум.

— Искам само да ти кажа, че ще бъде пълна глупост да те убият тия озверели фашисти с окървавени ръце. Отделно, дето никой няма да носи името ти като знаме. Този овчи народ е обвързан с религията си, но в края на краищата изпълнява повелите на държавата, а не на вярата си. Не ще останат дори гробовете на шейховете революционери, на разбунтувалите се, задето вярата им се изплъзва, на отгледаните в Иран активисти, па ако ще да са прочути колкото Саиди Нурси. В тази държава ще натоварят труповете на лидерите, чиито имена някой ден биха могли да се превърнат в знаме, в един самолет и ще ги изхвърлят в неведомо място нейде насред морето. Всичко това го знаеш. В Батман само за една нощ изчезнаха гробовете на завърналите се от поклонение привърженици на Хизбуллах^[1]. Къде са тези гробове?

— В сърцето на народа.

— Празни приказки. Само двайсет процента от тоя народ дава гласа си за ислямистите. И то за някоя умерена партия.

— Щом е умерена, защо се страхуват и защо прибегнаха до военен преврат, кажи ми, де? Та дотук с твоето неутрално посредничество.

— Аз не съм неутрален посредник — инстинктивно повиши глас Ка.

— Не си. Ти си агент на Запада. Ти си роб на европейците, който не приема своето освобождение и като всеки роб дори не осъзнаваш, че си роб. Ти се изживяваш като господар на този народ, понеже малко нещо си се поевропейчил в Нишанташъ и си се научил искрено да презираш неговите вяра и традиции. Според теб правилният и морален път на страната не минава през вярата, през Аллах и през това да споделяш живота на народа, а през подражателството на Запада. Дори да изтървеш някоя и друга дума против насилието срещу ислямистите и кюрдите, сърцето ти тайно подкрепя военния преврат.

— Искам да уточня още нещо: под забрадката си Кадифе ще носи перука, така че като си открие главата, никой няма да види косата й.

— Няма да можете да почерпите с вино! — провикна се Тъмносиния. — Няма да стана нито европеец, нито подражател. Ще живея своята си история и ще бъда себе си. Вярвам, че човек може да бъде щастлив и без да подражава на европейците, без да им става роб. Има една фраза, която поклонниците на Запада често повтарят, за да унизят този народ: за да се превърне в европеец, човек първо трябва да стане индивид, но, добавят те, в Турция индивиди няма. Такъв е смисълът и на смъртната присъда. Аз се обявявам против западняците като индивид и тъй като съм индивид, нямам намерение да им подражавам.

— Сунай много разчита на новата си постановка и искам да уточня още нещо. Народният театър ще бъде празен. В предаването на живо камерата първо ще улови протегнатата към забрадката ръка на Кадифе. После чрез филмови трикове ще бъде показана косата на друга жена.

— Подозрителни са тези огромни усилия с единствената цел да бъда освободен.

— Аз пък съм много щастлив — рече Ка, изпитвайки вината на човек, който лъже. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив. Искам да опазя щастието си.

— И какво те прави толкова щастлив?

Ка не каза „защото пиша стихове“, не каза „защото вярвам в Аллах“, както щеше да мисли по-късно, а внезапно изрече „защото съм влюбен!“, „защото любимата ми ще дойде с мене във Франкфурт“. За миг изпита радост, че е споделил за любовта си с някой непознат.

— Коя е любимата ти?

— Сестрата на Кадифе, Ипек.

Ка долови как се омрачи лицето на Тъмносиния. Тутакси съжали за спонтанния си порив. Настъпи мълчание.

Тъмносиния си запали още една цигара „Марлборо“ и рече:

— Да бъдеш тъй щастлив, че да поискаш да го споделиш с един осъден на смърт е божие благоволение. Да допуснем, че аз приема предложенията ти, за да успееш да се измъкнеш от града, без да помрачиш щастието си, да допуснем, че Кадифе пък, без да накърни честта си, вземе участие в пиесата, за да не помрачи щастието на сестра си, каква ще е тогава гаранцията, че те ще си удържат на думата и ще ме освободят?

— Знаех си, че ще ме попиташ! — рече развълнувано Ка. След което се умълча за кратко. Вдигна показалец към устните си и направи знак на Тъмносиния да мълчи. Разкопча сакото си и спря записващото устройство под пуловера. — Гарантът ще съм аз. Най-напред ще освободят тебе. Кадифе ще излезе на сцената едва след като й изпратиш съобщение от мястото, дето си се укрил, едва след като я известиш, че си свободен. За да се съгласи Кадифе обаче, ти ще трябва да й напишеш писмо, което ще ми дадеш и в което ще я уведомиш, че приемаш тази сделка. — Подробностите обмисляше на мига. — Ще уредя да те отведат на желаното от теб място, при желаните от теб условия — прошепна Ка. — Ще се укриваш на това място, за което никой няма да знае, докато отворят пътищата. Довери ми се.

Тъмносиния подаде на Ка един от листовете на масата.

— Пиши, че ти, Ка, ставаш посредник и гарант за моето освобождаване и заминаването ми по живо, по здраво от Карс, в замяна на което Кадифе ще излезе на сцената, където, без да бъде уронена честта й, ще си открие главата. Ако се включа в играта, а ти не удържиш на думата си, какво да е наказанието за гаранта?

— Каквото се случи на тебе, да се случи и на мене! — отвърна Ка.

— Това и напиши.

Ка на свой ред му подаде лист хартия.

— Сега пък ти напиши, че приемаш сделката, за която говорихме, че чрез мен изпращаш вест на Кадифе за своето съгласие и че предоставяш на нея правото сама да вземе решение. Ако и Кадифе се съгласи, ще трябва собственоръчно да напише, че ти трябва да си освободен по подходящия начин, преди тя да си е свалила забрадката, и накрая да се подпише. Напиши и това. Въпросът къде и как ще бъдеш освободен трябва да се уреди не чрез мен, а чрез човек, комуто имаш по-голямо доверие. Препоръчвам Фазъл, кръвния брат на Неджип.

— Младежът, дето праща любовни писма на Кадифе ли?

— Пращаше ги Неджип, само че той умря. Беше доста специален човек, направо дар божи — рече Ка. — И Фазъл е добър като него.

— Щом казваш, ще ти се доверя — каза Тъмносиния и захвана да пише.

Първи приключи писанието си Тъмносиния. Щом и Ка приключи своето писание на гарант, забеляза леко ироничната усмивка на Тъмносиния, ала не се засегна. Беше извънмерно щастлив, че нещата потръгват и ще може да замине с Ипек. Безмълвно си размениха листовете. И понеже Ка видя как Тъмносиния сгъва листа му без да го прочете и го пъхва в джоба си, Ка постъпи по същия начин, ама така, че Тъмносиния да забележи това, сетне натисна бутончето и записващото устройство се включи.

Настъпи тишина. Ка си припомни думите, които каза преди да изключи устройството.

— Знаех си, че ще ме попиташ — рече той. — Но ако страните си нямат доверие, не е възможно да се стигне до никаква сделка. Трябва да вярваш, че държавата ще удържи на думата си.

Гледайки се в очите, те се усмихнаха. По-късно всеки път, щом през годините си припомняше този миг, Ка със съжаление щеше да установява, че собственото му щастие е било пречка да забележи гнева на Тъмносиния, защото ако бе усетил този гняв, не би задал следващия въпрос.

— Ще се съгласи ли Кадифе с така направената сделка?

— Ще се съгласи — отвърна Тъмносиния, а очите му бълваха ярост.

Отново се умълчаха.

— Щом си тръгнал да правиш с мен сделка, която ще ме обвърже с живота, разкажи ми за твоето щастие — предложи Тъмносиния.

— Никога в живота си не съм обичал така — промълви Ка. — Намираше думите си за наивни и глупави, и все пак ги изрече. — Друго щастие, освен Ипек, не е възможно в моя живот.

— Какво е щастие?

— Да откриеш един свят, в който можеш да забравиш цялата пустота и угнетеност. Да държиш в ръцете си някого с усещането, че държиш в ръцете си целия свят — Ка щеше да продължи, но Тъмносиния внезапно се изправи.

И в този момент в ума на Ка взе да идва стихотворението „Шахмат“. Хвърли поглед към Тъмносиния, измъкна от джоба си бележника и бързо захвана да пише. Докато редеше стиховете, в които ставаше дума за щастие и власт, за знание и страст, Тъмносиния, надничайки през рамото на Ка в бележника, се мъчеше да проумее какво се случва. Ка усети този поглед вътре в душата си, по-късно щеше да установи, че нещичко, намекващо за този поглед, е включил и в стихотворението. Взираше се в ръката, записваща стихотворението, като в нечия чужда ръка. Знаеше, Тъмносиния няма да забележи това; но имаше желание Тъмносиния да усети как някаква сила движи ръката му. Тъмносиния обаче бе приседнал в крайчеца на кревата и като истински осъден на смърт пушеше цигара със свъсена физиономия.

Завладян от непонятна сила, за която по-късно често щеше да мисли, на Ка отново му се прииска да разкрие сърцето си.

— Години наред не можех да пиша — каза той. — Сега, в Карс, се отприщиха всички пътища, отвеждащи ме към поезията. Свързвам го с любовта си към Аллах, която тук усетих в душата си.

— Не ми се ще да те разочаровам, но твоята любов към Аллах е любов, дошла от западните романи — рече Тъмносиния. — Тук ако вярваш в Аллах като европеец, ще предизвикаш смях. Тогава не би могъл да повярваш, че вярваш. Тази страна не те засяга, ти не си турчин. Най-напред се опитай да станеш като останалите, а след това да повярваш в Аллах.

Ка определено усети, че Тъмносиния не го харесва. Сгъна няколко листа върху масичката и ги взе. Каза, че след малко му предстои да се срещне със Сунай и Кадифе и почука по вратата на килията. Когато я отвориха, той се извърна към Тъмносиния и попита дали няма някое специално послание за Кадифе. Тъмносиния се усмихна.

— Внимавай — рече той — някой да не те убие.