Орхан Памук
Сняг (33)

33
Един безбожник в Карс
Страхът да не те убият

На излизане от чайната Ка се сблъска на тротоара лице в лице с Мухтар, който го видя, но за част от секундата, като че ли устремен на нейде, се направи, че не го забелязва под гъстия сняг, от своя страна Ка също изпита желание да го избегне. Но сякаш по даден знак двамата се хвърлиха един към друг и се прегърнаха като стари приятели.

— Предаде ли на Ипек моите думи? — запита Мухтар.

— Да.

— И тя какво каза? Ела да се отбием в чайната да ми разкажеш.

Въпреки военния преврат, въпреки побоя, който изтърпя в полицията и въпреки провалилите се кметски избори Мухтар нямаше вид на потиснат човек.

— Защо не ме задържаха ли? Защото снегът ще спре, ще отворят пътищата, военните ще се оттеглят, общината ще проведе изборите. Така кажи на Ипек — рече той, когато се настаниха в чайната.

Ка обеща. Попита го дали не знае нещо за Тъмносиния.

— Бях първият, който го покани в Карс. Някога при всяко негово идване в града той отсядаше в моя дом — похвали се Мухтар. — Ала когато истанбулската преса го изкара терорист, той, за да не навреди на партията ни, спря да ни търси. Сега съм последният човек, който може да знае какво точно прави Тъмносиния. А как реагира Ипек на думите ми?

Ка обясни, че Ипек не е дала никакъв по-специален отговор на неговото предложение да се оженят повторно. Лицето на Мухтар придоби многозначителен израз, сякаш този отговор бе нещо твърде особено и каза, че би желал Ка да знае колко чувствителна, колко изискана, колко разбираща жена е бившата му съпруга. И колко съжалявал за неправилното си поведение по време на семейната им криза. И добави:

— Като се върнеш в Истанбул, нали лично ще връчиш на Фахир стиховете, които ти дадох?

Щом получи потвърждението на Ка, върху лицето му се изписа онзи угрижен, измъчен израз на чичка. Този път вместо гузността, която изпитваше към Мухтар, Ка изпита нещо средно между жал и отвращение.

— Да бях на твое място, не бих се разхождал тъй спокойно из улиците — с видимо задоволство изрече Мухтар.

Ка грабна от ръцете му утрешния брой на „Серхат шехир“, чието мастило още не бе изсъхнало и жадно зачете: „Успехът на актьорите революционери… Спокойните дни и изборите в Карс отложени. Нашенецът доволен от революцията…“ След което изчете материала на първа страница, Мухтар му го бе посочил с пръст.

Един безбожник в Карс

Обезпокояващ е въпросът какво търси в тези смутни времена тъй нареченият поет Ка в нашия град

Карсци посрещнаха с подозрение вчерашното представяне в нашия вестник на тъй наречения поет

Чули бяхме немалко слухове за тъй наречения поет Ка, който развали настроението на публиката с рецитацията на едно неразбираемо и скучно стихотворение по средата на донеслата мир и спокойствие на цял Карс ататюркска пиеса, успешно представена снощи от големия актьор Сунай Заим и колегите му не без съучастието на развълнуваните зрители. От години ние, карсци, си живеем в духовно разбирателство, а днес външни сили ни въвличат в братски раздори, изкуствено разделят обществото ни на две: на секуларисти и ислямисти, на кюрди, турци и азербайджанци, възкресяват твърдението за масовото клане на арменците, което отдавна би трябвало да бъде погребано, ето защо неочакваната поява сред нас, почти като на шпионин, на този непочтен индивид, който изоставяйки Турция, от години живее в Германия, повдига доста въпроси. Вярно ли е, че срещайки се преди два дни на гарата ни със склонни към подстрекателства младежи от кораническия лицей, бил казал „аз съм атеист, не вярвам в Аллах, всъщност Аллах няма“ (да не дава Господ!)? Дали свободната европейска мисъл отрича Аллах, обявявайки, че „работа на интелектуалците е да хулят светините на нацията“? Никой не ти дава право на теб, храненико на Германия, да пренебрегваш вярата на народа! Дали не криеш истинското си име, понеже те е срам, че си турчин, та използваш чуждоземската подражателска измишльотина „Ка“? Безбожният подражател на Запада, както със съжаление отбелязват обаждащите се на редакционния ни телефон читатели, явно е дошъл в града ни в тия тежки дни, за да всява смут; той хлопа по вратите на най-големите сиромаси в бедняшките махали, подстрекава към бунт, захванал се е дори с непосилната задача да хули включително и Ататюрк, който ни даде тази Родина, тази Република. Цял Карс се интересува защо тъй нареченият поет Ка, отседнал в „Карпалас“, е дошъл в града ни? Карската младеж знае как да постави на мястото им отричащите Аллах и нашия Пророк (А. Б. М. Д.)^[1] богохулници!

— Преди двайсетина минути се отбих в редакцията, синовете на Сердар бей току-що бяха отпечатали вестника — каза Мухтар, повече като човек, подхванал забавен разговор, отколкото като човек, съпричастен към страховете и страданията на Ка.

Ка се почувства абсолютно самотен и наново внимателно препрочете материала.

Преди години, когато мечтаеше за блестяща литературна кариера, смяташе, че ще бъде остро критикуван заради модернистичните иновации, които щеше да въведе в турската поезия (сега това националистическо понятие му изглеждаше смешно и жалко), че критиките ще създадат около него атмосфера на враждебност и неразбиране. През последвалите години обаче подобни войнствени критики не се появиха, макар че около него се вдигна известна шумотевица, и едва сега бе квалифициран като „тъй нареченият поет“.

Съобщавайки му, че не желае да се мотае наоколо като подвижна мишена, Мухтар го остави сам и в душата на Ка се загнезди страхът — страхът да не те убият. Напусна чайната, тръгна умислен под едрите, падащи сякаш с омагьосващото темпо от кадри в забавен каданс снежинки.

Най-високият духовен връх, който Ка копнееше да постигне в младежките си години, бе да умре в името на интелектуална или политическа кауза, да се пожертва в името на творчеството. Когато навърши трийсет, от тия идеи го отдалечи безсмисленият живот на доста негови другари и познати — едни, в името на глуповати, дори злотворни принципи умряха сред изтезания, други бяха избити по улиците от политически групировки, трети загинаха в престрелки при банкови обири, четвърти, и това бе най-неприятното, се самовзривиха с бомбите, които сами бяха изработили. От години изгнаник в Германия по политически причини, причини, в които отдавна не вярваше, Ка се бе дистанцирал от идеята за взаимовръзката между политика и човешка саможертва. Докато четеше в Германия из турските вестници например че, най-вероятно от политически ислямисти, е бил убит по политически причини водещия еди-коя си вестникарска колонка писател, Ка се разгневяваше, дори изпитваше почит към загиналия, но не и някаква специална възхита към самия загинал писател.

И отново, на ъгъла между булевардите „Халитпаша“ и „Кязъм Карабекир“ си представи как е мишена за нечие подаващо се иззад стената въображаемо дуло и как, улучен от куршума, умира на заснежния тротоар. Най-вероятно валийството и МИТ щяха да потулят политическия характер на събитието, та то да не се преекспонира и да не излезе наяве тяхната отговорност, а истанбулските вестници, на които им е все тая дали става дума за поет, я публикуват информация за събитието, я не. Дори след време приятелите му поети и приятелите му журналисти от „Джумхуриет“ да се опитат да изтъкнат политическото измерение на събитието, това по-скоро би омаловажило значението на оценъчната статия за поезията му, която сигурно ще се появи (Кой ли би я написал? Фахир? Орхан?), а може би просто ще споменат за кончината му в някоя литературна страничка, дето никой не я чете. Ако германският журналист, именуван Ханс Хансен, съществуваше в действителност и ако Ка наистина го познаваше, сигурно би предал информацията във „Франкфуртер рундшау“ и в никакъв друг западен вестник. И макар за своя утеха да си представяше как ще преведат стиховете му на немски и как ще ги публикуват в списание „Акценте“, Ка съвсем ясно съзнаваше: убият ли го заради излезлия в „Серхат шехир“ материал, „напразно ще е пропилял живота си“ и се боеше много повече от смъртта на появилата се надежда да бъде щастлив с Ипек във Франкфурт, отколкото от самата си смърт.

Пред очите му оживяха отново някои от простреляните през последните години от куршумите на политическите ислямисти писатели: и макар че в душата му се промъкваше предизвикваща сълзите обич, Ка приемаше за наивност и позитивистичния патос на оня стар ваиз, станал впоследствие атеист, който се опита да покаже „непоследователностите“ в Корана (бяха го простреляли в тила), и гнева на главния редактор, саркастично сравнил в своята колонка забрадените момичета и загърнатите в чаршафи жени с „хлебарки“ (една сутрин го бяха помлели заедно с шофьора му), и решителността на писателя колумнист, посочил връзката между ислямистките движения в Турция и Иран (щом завъртял ключа на колата си, той заедно с нея излетял във въздуха). Гневеше се не толкова на истанбулската и западната преса, непроявяващи никакъв интерес към живота на тия пламенни писатели или журналисти, застреляни с подобни мотиви по улиците на далечни провинциални градчета, колкото на принадлежността си към една култура, способна за нула време напълно да забрави загиналите писатели, и с огромна изненада установяваше колко умно е да се оттеглиш встрани и да бъдеш щастлив.

Когато стигна до редакцията на „Серхат шехир“ на булевард „Фаикбей“, зърна през прочистеното от леда местенце на витрината окачения отвътре утрешен брой на вестника. Изчете отново, посветения на него материал и влезе в редакцията. По-големият от двамата работливи синове на Сердар бей връзваше с найлонови върви част от отпечатания тираж. За да му обърнат внимание, Ка сне шапката си и забръска с нея снега от раменете си.

— Татко го няма! — извика по-малкият син, изскочил отвътре с парцала, с който почистваше печатарската машина. — Да желаете чай?

— Кой написа материала за мен в утрешния брой?

— Има материал за вас ли? — попита малкият син, повдигайки вежди.

— Има, да — дружелюбно и усмихнато отвърна големият син, който имаше същите плътни устни като на брат си. — Татко написа всички материали.

— Ако сутринта разпространите тоя вестник — рече Ка, замисляйки се за миг, — на мен ми се пише много лошо.

— Защо? — попита големият син. Имаше мека кожа и големи, нереално невинни очи, които гледаха с особена вътрешна простота.

Ка проумя, че ако съвсем приятелски и по детски простодушно зададе своите въпроси, би измъкнал от тях нужната му информация. От добре охранените младежи разбра, че вестникът засега е бил купен от Мухтар бей, от изпратеното от Общинската централа на Отечествената партия момче и от пенсионираната учителка по литература Нурие ханъм, която се отбивала всяка вечер, че вчерашните и днешните пакети с вестници ще бъдат, щом се отворят пътищата, натоварени на автобуси, та да отпътуват за Анкара и Истанбул, че останалият тираж ще бъде разпространен в Карс на заранта от две хлапета, че ако баща им реши, до сутринта ще отпечатат наново вестника, че баща им излязъл преди малко и нямало да се връща за вечеря. Ка им каза, че не му се пие чай, взе един вестник и излезе в студената, убийствена карска нощ.

Безгрижното и невинно поведение на момчетата малко поуспокои Ка. Вървейки под бавно спускащите се снежинки, той се запита дали не е попресилил страховете си и се почувства виновен. Ала с друга част от ума си съзнаваше, че немалко злочести писатели принудително се простиха със света, задето гордо и смело се намесваха в усложнени ситуации — гърдите и мозъците на едни бяха натъпкани с куршуми, други пък с надежда отваряха пристигналия по пощата пълен с взрив пакет, вземайки го за кутия с локум, изпратена от почитатели. Поетът Нуреттин например, поклонник на Запада, който не се интересуваше от наболелите проблеми, преди години бе написал псевдонаучна, по-скоро глупава статия на тема „религията и изкуството“, един вестник, поддръжник на политическия ислям бе преиначил, публикувайки я, нейния смисъл и бе отбелязал, че той „хули религията ни!“. Тогава, за да не изглежда страхливец, той настървено бе защитил старите си идеи, но подкрепящата военните секуларистка преса успя да превърне — пламенния му кемализъм, с помощта на доста хиперболи, които му се понравиха, в кариера на героизма и една сутрин при взривяването на бомбата, мушната в найлонова торба и завързана за предните колела на колата му, той бе разкъсан на парчета, а показното погребално шествие се проточи след празен ковчег. От кратките и безчувствени съобщения из последните страници на турските вестници, прелиствани във франкфуртската библиотека, Ка научаваше за завладените от предизвикателството на този тип кураж, за завладените от безпокойството „да не кажат, че съм страхливец“, от мечтата „дано привлека вниманието на света като Салман Рушди“ стари журналисти левичари, доктори материалисти и претенциозни религиозни анализатори от провинциални градчета, срещу които не се ползваха дори пистолети, камо ли прецизно изработена бомба както в големите градове — гневни млади ислямисти душаха с голи ръце своите жертви или ги пробождаха с ножове на някоя тъмна улица. Докато се опитваше да измисли опровержението, стига, разбира се, да му дадат възможност да отвърне на нападките в „Серхат шехир“, опровержение, чрез, което да спаси и кожата си, и честта си („атеист съм, ала не обругавам Пророка“ или „не съм вярващ, ала не проявявам неуважение към религията“), зад гърба си дочу хрущящи в снега стъпки, приближаваха, той трепна и се обърна; беше началникът на автобусната компания, когото вчера по същото време срещна в текето на шейх Саадеттин ефенди. Ка си помисли — ето, този мъж е свидетел, че не съм атеист, — но начаса се засрами.

Спусна се надолу от булевард „Ататюрк“, като забавяше ход на заледените места по тротоарите, беше като омагьосан от невероятната красота на падащия парцалив сняг, създаващ усещането за обичайна и загадъчна повторяемост. Подир години щеше да се пита защо непрекъснато носи в себе си като тъжни и незабравими пощенски картички прелестта на карския сняг, гледките, зърнати, докато е кръстосвал улиците на града (три деца бутат нагоре по стръмнината шейната си, а зелената светлина на единствения светофар в Карс се отразява във витрината на „Айдън фото“).

Пред вратата на използваното от Сунай за щаб шивашко ателие забеляза военен камион и двама часови. Многократно повтори на приютилите се на прага, за да се предпазят от снега войници, че желае да се срещне със Сунай, ала те го натириха като явил се от селата странник, който държи да подаде жалбата си на главнокомандващия. Възнамеряваше да се срещне със Сунай, за да спре разпространението на вестника.

Принуден бе да обвърже това си разочарование с обхваналите го впоследствие тревога и гняв. Първо му хрумна да се затича в снега към хотела, но още преди да стигне първия ъгъл, хлътна в кафене „Бирлик къраатханеси“. Седна на масата между печката и стената и веднага написа „Да умреш прострелян“.

И понеже основната тема не бе страхът, както по-късно щеше да отбележи Ка, той щеше да настани стихотворението между осите ПАМЕТ и ВЪОБРАЖЕНИЕ върху шестоъгълната снежинка и щеше да отмине с лекота съдържащото се в него предсказание.

Написа го и излезе от „Бирлик къраатханеси“, и когато се върна в „Карпалас“ бе деветнайсет и двайсет. Хвърли се на леглото си, загледа се в бавните едри снежинки, озарени от уличната лампа и розовеещата светлина на буквата „K“ и представяйки си колко щастливи ще бъдат с Ипек във Франкфурт, се опита да потисне тревогата си. След десетина минути, изпитвайки неудържимо желание да зърне Ипек, той, обзет от щастие, се спусна долу и видя около масата, на която Захиде току-що бе сервирала тенджерата с чорба, цялото семейство, някакъв гостенин и блясъка в кестенявите коси на Ипек. Настани се на посоченото му до Ипек място, усети как всички сътрапезници са наясно с тяхната любов и едва тогава забеляза, че гостът, който седеше точно срещу него, бе собственикът на „Серхат шехир“ Сердар бей.

Сердар бей с тъй дружеска усмивка му стисна ръката, че Ка направо се усъмни в прочетеното във вестника, свит в джоба му. Сипа си чорба в купичката, положи в скута си под масата ръката на Ипек, усети, приближавайки главата си към нея уханието на нейното присъствие и прошепна в ухото й, че за жалост няма никаква вест за Тъмносиния. Миг след това срещна погледа на седналата до Сердар бей Кадифе и разбра, че Ипек светкавично е успяла да й препредаде новината. Душата му бе изпълнена с гняв и възхита, ала все пак успя да изслуша оплакванията на Тургут бей от състоялата се в хотел „Асия“ среща: Тургут бей обяви, че цялата среща е била едно подстрекателство и добави, че полицията, естествено, е знаела.

— Никак не съжалявам обаче за участието си в тази историческа среща — рече той. — Доволен съм, че със собствените си очи видях колко се е снижило равнището на занимаващите се с политика в Карс възрастни и млади. Отидох на срещата, за да се противопоставя на преврата, но осъзнах, че политика не може да се прави с най-обезумелите, най-глупавите и най-отчуждените слоеве в Карс и че всъщност военните постъпиха много добре, като не оставиха в ръцете на подобни мародери бъдещето на града. Призовавам всички, и най-напред Кадифе, добре да размислят, преди да се захващат с политика в тази държава. Виждали сте оная, подвизаваща се в „Чаркъфелек“ нагримирина, попрезряла певачка, за която преди трийсет и пет години всички в Анкара знаеха, че е била метреса на екзекутирания бивш министър на външните работи Фатин Рюштю Зорлу.

Двайсетина минути след началото на вечерята Ка измъкна от джоба си „Серхат шехир“, показа го на присъстващите и съобщи, че във вестника има материал против него и въпреки че телевизорът бе включен, на масата се възцари абсолютна тишина.

— И аз тъкмо щях да ви го кажа — обади се Сердар бей. — Не се решавах обаче, да не би да се засегнете, ако ме разберете неправилно.

— Сердар, Сердар, от кого пак си получил нареждане? — запита Тургут бей. — Не е ли жалко за нашия гост? Дайте му вестника, та да види какви глупотевини е надробил.

— Искам да знаете, че не вярвам на нито една дума, която съм написал — рече Сердар бей, поемайки вестника от Ка. — Ще ме наскърбите, ако смятате, че вярвам. Това не е нищо лично, кажи му го и ти, Тургут бей, в Карс вестникарят е принуден да пише поръчкови статии.

— Щом получи нареждане от валийството, Сердар винаги хвърля кал върху някого. Чети да видим как е тоз път.

— В нито една дума не вярвам гордо заяви Сердар бей. — И читателите ни не вярват. Нищо страшно не се е случило. — Смеейки се, Сердар бей прочете собствения си материал като на места ставаше драматичен, на места — ироничен. — Както виждате, няма нищо страшно! — заключи той.

— Вие атеист ли сте? — попита Тургут бей, обръщайки се към Ка.

— Тате, въпросът не е в това — рече ядно Ипек. — Още утре сутринта ще застрелят Ка на улицата, ако този вестник бъде разпространен.

— Нищо няма да се случи — рече Сердар бей. — Военните прибраха политическите ислямисти и реакционерите. — После се обърна към Ка. — По очите ви разбирам, че не сте се засегнали, че знаете колко ценя вашето творчество и човечността ви. Не ме съдете според европейските норми, които изобщо не ни подхождат! Глупците, които смятат, че Карс е Европа, това и Тургут бей го знае, до три дни биват застрелвани на някой ъгъл и биват забравени. Източноанадолската преса е под огромен натиск. Нашите съграждани не ни купуват и не ни четат. Абонати на моя вестник са държавните учреждения. Естествено е да включваме материали, които нашите абонати желаят да четат. По цял свят, дори и в Америка, вестниците дават предимство на информациите, от които се интересуват читателите им. Ако читателят иска невярна информация, никъде по света никой няма да си свали тиража, като напише истината. Защо да не пишем истината, ако тиражът на вестника ми ще се увеличи? Отделно, дето и полицията няма да ни позволи да пишем истината. В Анкара и в Истанбул имаме сто и петдесет читатели, напуснали Карс. Ние преувеличаваме, ласкаем ги и пишем колко са успели там и колко са богати, та да подновяват абонамента си. Е, а това, че накрая самите те започват да вярват на тия лъжи, е съвсем друга история — разсмя се Сердар бей.

— Ти по-добре кажи кой ти заръча материала? — продължи да настоява Тургут бей.

— Ама моля ви се, дори и в западните вестници най-важното правило е да не издаваш своите източници!

— Дъщерите ми обикнаха нашия гост — рече Тургут бей. — Разпространиш ли утре това издание на вестника, те изобщо няма да ти го простят. Нали не искаш да носиш отговорността, ако озверели ислямисти застрелят нашия приятел?

— Чак толкова ли се страхувате? — рече усмихнато Сердар бей на Ка. — Щом се страхувате чак толкова, не излизайте утре на улицата.

— По-добре де не излизат вестниците, а не той — вметна Тургут бей. — Не разпространявай този тираж.

— Абонатите ми ще се раздразнят.

— Добре — рече вдъхновено Тургутбей. — Дай вестника единствено на онзи, който ти го е поръчал. За останалите направи нов тираж, след като махнеш лъжливия, подстрекателски материал за госта ни.

Ипек и Кадифе подкрепиха идеята.

— Гордея се, че толкова насериозно приемате вестника ми — каза Сердар бей. — Кажи ми обаче кой ще поеме разходите по новия тираж?

— Татко ще ви заведе заедно със синовете ви на вечеря в „Йешилюрт“ — обади се Ипек.

— Става, ако дойдете и вие — отвърна Сердар бей. — Разбира се, след като отворят пътищата и ни се махне от главите цялото това театрално гъмжило! И Кадифе ханъм ще дойде. Кадифе ханъм, ще направите ли изявление, подкрепящо театралния преврат, та да запълня освободилото се във вестника място? Това доста ще допадне на нашите читатели.

— Няма да направи, няма да направи — занарежда Тургут бей. — Ти изобщо ли не познаваш дъщеря ми?

— Кадифе ханъм, бихте ли заявили официално своята вяра, че след преврата на театралите, самоубийствата в Карс ще намалеят? Това също ще се хареса на нашите читатели. Нали и без друго сте против самоубийствата на мюсюлманските момичета?

— Вече не съм против самоубийствата! — рязко го прекъсна Кадифе.

— Ама това пък не означава ли, че сте атеистка? — смая се Сердар бей. Може би се опитваше да захване нов спор, ала все пак бе достатъчно трезвен, та да е наясно, че сътрапезниците му не гледат с добро око на него. — Добре де, обещавам да не разпространявам вестника.

— Нов тираж ли ще отпечатате?

— Да, веднага щом изляза оттук, преди да се прибера вкъщи.

— Благодарим ви — промълви Ипек.

Настъпи особена, продължителна тишина. Случилото се много се понрави на Ка: за първи път от години насам се почувства част от едно семейство; разбираше, че нещото, наречено семейство, въпреки нещастията и отговорностите е изградено върху удоволствието от отчаяното упорство на тази общност и съжаляваше, че в живота си бе пропуснал това. Щеше ли да е щастлив с Ипек до края на живота си? Съвсем ясно усети, особено подир третата чаша с ракия, че не търсеше щастието, че дори, би могло да се каже, предпочита нещастието. Главното беше да я има онази безнадеждна общност, главното беше създаването на онзи център за двама извън останалата част на света. Предчувстваше, че ще успее да го съгради, стига да не спира да се люби с Ипек. Беше безмерно щастлив да седи на трапезата с двете сестри, с едната от които привечер бе се любил, да усеща присъствието им и мекотата на тяхната плът, да знае, че няма да е самотен, щом се прибере вечерта у дома, да вярва в цялата тази еротична възможност и в неразпространяването на вестника.

Поради прекомерното си щастие възприемаше историите и слуховете, които се разказваха на масата не като злокобни вести, а като страховити епизоди от древна приказка: едно от момчетата, работещи в кухнята, разказало на Захиде какво е чуло — мнозина от арестуваните били отведени на футболния стадион, чиито врати едва се забелязвали изпод снега, подържали ги там цял ден, та дано се изпоразболеят, изпонамръзнат и изпомрат дори, а когато няколко души понечили да се вмъкнат в съблекалните, ги разстреляли за назидание. Разпространяваха се вероятно доста попресилени истории от очевидци на терора, отприщен от З. Желязната ръка и неговите другари в града: нападнали създаденото от млади кюрдски националисти дружество „Месопотамия“, където се правели проучвания, свързани с „фолклора и литературата“, и понеже не намерили никого, освен някакъв старец, който изобщо не се интересувал от политика и който денем приготвял чай, а нощем преспивал в дружеството, го смазали от бой. След като до сутринта малтретирали двама бръснари и един безработен — същите преди шест месеца не били арестувани, но били разпитвани по подозрението, че са залели с мръсотия от отходната канализация паметника на Ататюрк край входа на бизнес центъра „Ататюрк“ — те ги обявили за виновни по случая, както и за други вражески антиататюркски прояви (счупеният с чук нос на паметника на Ататюрк в градината на индустриалния професионален лицей, изписаните неприлични думи върху плаката с лика на Ататюрк, окачен на стената на кафене „Онбешлилер“, подготвяното съсичане с брадва на паметника на Ататюрк срещу правителствения конак). Бяха убили единия от двамата кюрдски младежи, изписвали лозунги по стените на сградите на булевард „Халитпаша“ след театралния преврат, сетне хванали другия и го били до припадък, довлекли млад безработен да трие лозунгите по стените на кораническия лицей и го простреляли в крака при опита му да избяга. Благодарение на информаторите от чайните, били прибрани мъжете, сипещи нецензурни думи по адрес на военните и актьорите, както и мъжете, разпространяващи безсмислени клюки, ала — тъй се случва във времена на трагедии и престъпления — преувеличените слухове продължаваха да се ширят, пак се говореше за самовзривили се кюрдски младежи, за самоубиващи се в знак на протест срещу преврата момичета с тюрбани, за натоварения с динамит камион, спрян малко преди да наближи полицейския участък „Иньоню“.

Понеже още преди това бе чул за самоубийствената атака на натоварения с взрив камион, темата привлече, ама съвсем за кратко, вниманието на Ка, през останалата част от вечерта той продължи спокойно да се наслаждава на това, че седи до Ипек.

В късните часове, когато подир вестникаря Сердар бей Тургут бей и дъщерите му се надигнаха, за да се оттеглят, на Ка му мина мисълта да повика Ипек при себе си. Ала за да не пада и най-малка сянка върху изживяваното от него щастие, Ка се отказа и се прибра в стаята си, без да отправи какъвто и да било намек към Ипек.