Орхан Памук
Сняг (30)

30
Кога ще се видим отново?
Едно тъй краткотрайно щастие

Бяха свършили да се любят, но продължаваха да лежат прегърнати. Светът бе тъй безмълвен и Ка бе тъй щастлив, че този момент му се стори невероятно дълъг. И единствено по тази причина той, обзет от нетърпение, се измъкна от леглото, и надникна през прозореца. Отсетне щеше да си каже, че продължилото безмълвие е било най-щастливото мигновение в живота му, и щеше да се запита защо това неповторимо щастливо мигновение приключи, щом се измъкна от прегръдката на Ипек. И щеше да си отговори, че причината е била в онази особена, тревожност — сякаш отвъд стъклата, на заснежената улица нещо предстоеше да се случи и той трябваше да го настигне.

А отвъд прозореца друго, освен снегопад, нямаше. Токът все още не бе дошъл, но запалената в кухнята на долния етаж свещ озаряваше в светлооранжево спускащите се полека снежинки. Подир време Ка щеше да реши, че сам е прекратил най-щастливото си мигновение в живота, тъй като не е можел да понесе прекомерното щастие. В онзи момент, докато още беше в прегръдките на Ипек, Ка и не подозираше, че е толкова щастлив; в душата му цареше спокойствие и всичко бе тъй естествено, сякаш усещането за скръб и тревожност от живота му дотук бе абсолютно забравено. Това спокойствие наподобяваше тишината, предхождаща стихотворение, само че когато идваше стихотворение, миг преди това целият вселенски смисъл му се струваше оголен и изпитваше особено вълнение. Този миг на щастие не носеше подобно просветление; носеше по-простичка, детинска чистота: като че ей сегичка щеше да изрече словата за вселенския смисъл като хлапе, заучило ги току-що.

Едно по едно в главата му възникна всичко около структурата на снежинката, за която бе чел следобед в библиотеката. Бе се отбил там, за да бъде подготвен, ако пак му дойде някое стихотворение за снега. Сега обаче в главата му нямаше никакво стихотворение. Уподоби за себе си хармонията на явяващите се едно подир друго, като снежинките, стихотворения на шестоъгълната структура на снежинките от детската енциклопедия. Тъкмо в този момент си каза, че творбите му трябва да съдържат по-дълбок смисъл. И тъкмо в този момент Ипек го попита:

— Какво правиш там?

— Гледам снега, мила моя.

Долавяше как Ипек усеща — макар частица от ума му да съзнаваше колко е невъзможно, — че той намира някакъв друг смисъл отвъд красотата и геометричната структура на снежинките. От своя страна пък Ипек се притесняваше, че освен от нея, Ка се интересува и от още нещо. Той остана доволен, понеже желаеше прекомерно Ипек и по тази причина се усещаше напълно обезоръжен пред нея — разбра, че любенето пък му е подсигурило леко надмощие, е, съвсем леко.

— За какво мислиш?

— За майка си — отвърна Ка, без да проумява защо внезапно отговори така, тъй като, въпреки че майка му бе починала наскоро, не тя бе завладяла съзнанието му. По-късно обаче, припомняйки си наново този момент, щеше да установи, че в карското си пътуване непрестанно е мислел за майка си.

— Какво за майка ти?

— Как, докато една зимна вечер гледах през прозореца валящия сняг, ме помилва по косата.

— Щастлив ли беше като дете?

— Човек, когато е щастлив, не знае, че е щастлив. Едва години по-късно реших, че като дете съм бил щастлив: а всъщност не бях. Макар че не бях и нещастен, както бе през последвалите години. В детството изобщо не ме интересуваше дали съм щастлив.

— Кога започна да те интересува?

На Ка му се прищя да каже „никога“, ала това хем нямаше да е вярно, хем щеше да е прекалено претенциозно. Тогава му хрумна, че е отвърнал по тоя начин, за да впечатли Ипек, сега обаче смяташе, че отговорът му е целял нещо по-дълбоко от това да впечатли Ипек.

— За щастието се замислих едва когато, поради нещастието си, вече не ме биваше за нищо — промълви Ка. Дали постъпи правилно, като го каза? Обезпокои се в тишината. Как ще убеди Ипек да дойде с него във Франкфурт, ако й говори за тамошната си самота и неволя? Вън, разпръсквайки снежинките, изви разтревожен вятър; след като се измъкна от постелята, Ка бе обзет от същата тревожност и усети с още по-голяма сила болката на любовта и очакването, причиняваща коремен спазъм. Само допреди миг бе тъй щастлив и мисълта, че може да изгуби щастието си, го подлудяваше. Това го пренесе от щастието към съмнението. Щеше му се да запита Ипек „Идваш ли с мене във Франкфурт?“, но се побоя, че няма да получи желания отговор.

Върна се в леглото, притисна се към гърба на Ипек, прегърна я и каза:

— На чаршията има магазинче. И в него пускат една стара песен — „Роберта“ на Пепино ди Капри. Отде ли са я измъкнали?

— В Карс още има от старите, ненапуснали града фамилии — рече Ипек. — Когато в края на краищата родителите починат, децата им разпродават всичко и си заминават, а на пазара се появяват невероятни, абсолютно несъответстващи на днешната карска мизерия вещи. По едно време всяка есен от Истанбул пристигаше възрастен антиквар, изкупуваше старите вещи на безценица и си тръгваше. Сега обаче и той не идва.

За миг на Ка му се стори, че неповторимото щастие отпреди малко отново се връща, ала чувството вече далеч не бе същото. Внезапно страхът, че няма отново да изпита онзи момент нарасна, превърна се в тревога, пришпорила всичко пред себе си: с ужас проумя, че не ще може да убеди Ипек да тръгне с него за Франкфурт.

— Е, мили мой, аз вече да ставам — въздъхна Ипек.

Думите „мили мой“, дори сладката целувка, с която го дари преди да се надигне, не утешиха Ка.

— Кога ще се видим отново?

— Притеснявам се за татко. Възможно е полицията да ги е проследила.

— И аз се притеснявам за тях… Но сега искам да знам кога ще се видим.

— Докато татко е в хотела, няма да се появя в тази стая.

— Но вече не е същото — възкликна Ка. И разтревожено си помисли, че за сръчно обличащата се мълком в мрака Ипек всичко щеше да си остане същото. — Да се преместя в друг хотел, тогава ще можеш да идваш при мен — предложи той.

Настъпи смазваща тишина. В душата на Ка нахлу безпокойство, породено и от ревност, и от истинска безизходица. Реши, че Ипек си има друг. Прекрасно съзнаваше, че това си е чиста ревност на неопитен влюбен, ала някакво мощно чувство му подсказваше, че трябва с все сила да прегърне Ипек и да щурмува препятствията помежду им. Остана обаче безмълвен и нерешителен, защото бе осъзнал, че приближи ли се още мъничко към Ипек, ще изпадне в трудната ситуация да действа и да говори прибързано.