Орхан Памук
Сняг (3)

3
Дайте своя глас за партията на Аллах
Бедността и историята

В детството си Ка възприемаше бедността като територия от един друг, външен свят, свят отвъд границите на „дома“ и на неговия собствен живот, типичен за средната класа в Нишанташъ: баща — адвокат, майка — домакиня, сладка сестра, предана прислужница, мебели, радио и завеси. Понеже онази, другата територия, бе неосезаема и опасно тъмна, в детинските представи на Ка тя придобиваше метафизично измерение. Въпреки че това измерение много-много не се бе променило през останалата част от живота му в миналото, трудно можеше да се обясни защо тъкмо в Истанбул, движен от някакъв порив към детството, той най-внезапно реши да предприеме пътуването до Карс. Ка живееше далеч от Турция, ала знаеше, че през последните години Карс е най-сиромашкият и най-изоставеният район в страната. Когато се прибра след дванайсетгодишния си престой във Франкфурт, той обходи с приятелите, както го правеше в детството, истанбулските улици, магазини, киносалони, забеляза колко са се променили, как някои изобщо са изчезнали, как са изгубили душата си, и тъкмо тогава се породи желанието му да потърси нейде другаде детското и чистото — Ка, може да се каже, предприе пътуването до Карс, за да сблъска изолираната средна класа, останала в детството му, с бедността. Почувства се извънредно щастлив, когато зърна по витрините на магазините гуменките „Гиславд“, носеше ги като дете и повече никога не ги видя, печките „Везувий“, кръглите карски кутии със сирене с по шест триъгълни парчета — това бе първото нещо, което научи за Карс като дете, — забрави за самоубилите се момичета и изпита някакво усещане за спокойствие от това, че е в Карс.

Към обед се раздели със Сердар бей и след като се срещна с представители на Партията на народното равенство и на шиитската азербайджанска общност, обиколи съвсем сам града под падащия на парцали сняг. Пое по булевард „Ататюрк“, отмина мостовете и сред тишината, нарушавана единствено от кучешки лай, се запъти към най-бедняшките махали — усети как снегът, който застилаше и едва забележимите в далечината недостъпни планини, и бордеите, почти неразграничаващи се от крепостите и древните руини, останали от селджуците, се разстила в някакво безпределно време, стори му се, че освен него, друга жива твар не съществува: очите му се наляха със сълзи. В махала Юсуф паша, сред пустеещо място край градинка с алеи от натрошен чакъл и изтръгнати люлки забеляза младежи, играещи футбол на светлината на високите лампи, осветяващи склада за въглища в съседство. Вслушан в крясъците и в ругатните на момчетата, чиято пъргавина снегът позабавяше, Ка дотолкова силно почувства тишината и отдалечеността от целия свят на това затрупано от сняг, обляно от светлината на високите лампи място, че го осени мисълта за Аллах.

Не, не като мимолетна мисъл, по-скоро като една картина — ала размазана, сякаш е последната, мерната из залите на музея, из който си препускал, след което изобщо не можеш да си я представиш. Не, не беше дори като картина, по-скоро като мигновено изникнало и изчезнало усещане — подобно изживяване не спохождаше Ка за първи път.

Той беше израснал в Истанбул, в секуларистко, републиканско семейство и не бе получавал достъп до никакво ислямско образование, ако не броим уроците по вероучение в началното училище. Когато през последните години пред него изникваха визии като днешната, Ка нито се обезпокояваше, нито изпитваше някакъв поетичен порив да последва трепета. Просто се оставяше на оптимистичната мисъл, че светът е едно прекрасно място за наблюдение.

Прибра се в хотелската стая, за да се постопли и да подремне — историята на Карс от книгите, които си донесе от Истанбул, се смеси с усещането за щастие, а чутото през деня се сля в съзнанието му с историята на Карс, напомняща приказките от детството.

Имало едно време в Карс заможна средна класа, организираща в конаците балове и празненства, продължаващи с дни — живот, останал далече-далече в миналото, който напомняше на Ка за детските му години. Тукашните хора черпели своята сила от минаващия някога през Карс път за Грузия, Табриз, Кавказ и Тифлис, от търговията, от значимостта на Карс като граничен пункт за две рухнали през последното столетие огромни империи — Османската и Руската, разположили тук своите велики армии, за да охраняват това кътче сред планините. В Карс още от времето на Османската империя живееха различни етноси, арменци например, чиито издигнати преди хиляди години църкви все още се извисяваха в цялото си великолепие, персийци, избягали от моголските и иранските армии, гърци, изостанали от времената на Византия и Понтийското царство, грузинци, кюрди, черкези от всевъзможни племена. След като петстотингодишната крепост се предала през 1878 година на руската армия, част от мюсюлманското население било заточено, ала богатството и суматохата на този град си останали същите. През руския период конаците на пашите, баните и османските постройки в Калеалтъ се простирали почти до крепостта; откъм южната страна на реката, на равното, царските архитекти построили съвсем нов град с пет успоредни главни булеварда и с пресичащи ги съвсем прави улици, в невиждан за никое източно селище ред. Този град, който цар Александър ІІІ посещавал както за да се среща с тайната си любовница, така и по време на своите ловни излети, бил съграден наново с огромна финансова помощ в съответствие с плановете на руснаците да контролират търговските пътища, спускащи се на юг, към Бяло море. Тъкмо този град, не османският, чиито дървени постройки били напълно разрушени от националните и племенни войни, а градът, който преди двайсет години със своите улици, с едрите си павета, със засадените по време на Турската република върби и кестени омагьоса Ка, сега бе просто един тъжен град.

След безкрайните сражения, кланета, масови убийства и въстания, след като Карс бил превземан от арменската, руската и дори от английската армии, през октомври 1920 година в него навлиза турската армия, предвождана от Кязъм Карабекир, чийто паметник се извисява сега на площад „Истасион“. След четирийсет и тригодишно отсъствие турците повторно завладяват града, заселват се в него, приемат царския градоустройствен план, като най-напред усвояват привнесената тук от руснаците култура, и за да са в тон с емоциите около европеизацията на републиката, наричат петте руски булеварда на имената на петима прочули се в историята на Карс паши, та да се помни и знае кои са по-велики от редовите воини.

Това, както бе пояснил и гордо, и ядно старият общински кмет Музаффер бей от Народната партия, било в годините на европеизация. Организирали се балове в народните домове, провеждали се състезания с кънки под железния мост — сутринта, като мина по него, Ка забеляза, че на места е ръждясал и прогнил, — макар да нямало и двайсет години от войната с гърците, карската републиканска средна класа приветствала с аплодисменти трагедията „Едип цар“, изпълнена от гостуващи анкарски актьори, старите богаташи, облечени в палта с кожени яки, се разхождали с шейни, теглени от яки унгарски коне, разкрасени с рози и позлата, по време на баловете в Народната градина, давани в подкрепа на местния футболен отбор, се танцували най-модерните танци под съпровод на пиано, акордеон и кларинет, лете карските девойки, облечени в дрехи с къс ръкав, спокойно обикаляли града с велосипедите си, зиме младежите отивали до лицея с кънки и облъхнати от републикански ентусиазъм, се кипрели със сака и папийонки, както повечето лицеисти. Когато се върнал в Карс подир години, за да се кандидатира за общински кмет, адвокатът Музаффер бей, обзет от предизборна треска, изпитал желание пак да си сложи папийонката, която носел в лицея — съпартийците му обаче се възпротивили, казали, че такова „контене“ ще доведе до отлив на гласове, ама кой да ги послуша.

Сякаш съществуваше някаква връзка между кроткото оттегляне на безкрайните зими и съсипията, обедняването и злополучието на града. Подир този си коментар за предишните зими и подир разказа си за полуголите актьори с напудрени лица, пристигнали от Анкара да представят гръцки пиеси, старият общински кмет заговори за революционната пиеса, поставена в края на 40-те в Народния дом, в която участвал самият той. „В тази пиеса се разказва за пробуждането на една девойка, загърната в черен чаршаф^[1]. На финала на пиесата — рече той, — тя сваля чаршафа и го запалва на сцената.“ За тая, значи, пиеса бил нужен черен чаршаф, ама понеже нийде в Карс не открили черен чаршаф, обадили се по телефона, та им доставили един от Ерзурум. „Сега пък улиците са пълни с жени с чаршафи, забрадки и тюрбани — заключи той. — Самоубиват се, защото държат да влизат на лекциите с това знаме, символ на политическия ислям, върху главите си.“

При всеки разговор в Карс Ка премълчаваше, не задаваше надигащите се в него въпроси, свързани с възхода на политическия ислям и с момичетата с тюрбани. Със същото упорство, въпреки че през 1940-а в Карс нямало и една загърната в чаршаф жена, разпалените младежи не спирали да организират вечерни представления, осъждащи носенето на чаршафи. Разхождайки се през деня из улиците, той не беше обърнал внимание на жените с чаршафи и кърпи на главите; за седмица нямаше как да придобие познанията и опита на интелектуалците, които, наблюдавайки големия брой забрадени жени, тутакси правеха политически изводи. В истанбулските европеизирани среди, там, дето бе расъл Ка, жена, която си покриваше главата, беше или от покрайнините на Истанбул, дошла, да речем, от лозята в Картал да продава грозде в квартала, или, примерно, жената на млекаря, или някоя друга жена от по-низшите прослойки.

Подир време чух доста истории за предишните собственици на хотел „Карпалас“, в който бе отседнал Ка: за някакъв университетски професор, поклонник на Запада, изпратен от руския цар вместо в Сибир тук, на по-леко заточение, за арменеца, търговец на едър рогат добитък, за използването на сградата като дом за гръцки сираци…

Който и да е бил първият собственик, той, както се правело във всички постройки в Карс през оня период, иззидал в тази петстотин и десетгодишна сграда печка, наричана „печь“, като я вградил в стените така, щото четирите й страни да отопляват четири стаи едновременно. През периода на Републиката обаче турците не успели да се оправят с руските печки и първият турски собственик превърнал къщата в хотел, настанил огромна месингова печка при входната врата към двора, а по-късно монтирал радиатори по стаите.

Ка се изтегна, унасяйки се в мечти, върху леглото с палтото си — на вратата се почука, той скочи и отвори. Рецепционистът Джавит, прекарващ целия ден пред телевизора, разположен срещу печката, заобяснява на Ка, че забравил, давайки му ключа, да му съобщи нещо:

— Преди малко забравих да ви предам, че собственикът на „Серхат шехир“ ви очаква незабавно.

Спуснаха се заедно във фоайето. Малко преди изхода Ка внезапно се закова на място: през вратата до рецепцията бе влязла Ипек — далеч по-красива, отколкото си я представяше. Спомни си колко беше красива като студентка. Това го обезпокои. Да, разбира се, че беше красива. Първо си стиснаха ръцете като европеизирани истанбулски буржоа, ала след кратко колебание си приближиха главите, не телата, прегърнаха се и се целунаха. После Ипек се поотдръпна и с откровеност, която смая Ка, рече:

— Знаех, че ще пристигнеш. Танер ми съобщи по телефона — гледаше го право в очите.

— Дойдох за общинските избори и заради самоубилите се момичета.

— Колко време ще останеш? — попита Ипек. — До хотел „Асия“ е сладкарница „Йени хаят“. Сега съм заета с татко. Да се видим там в един и половина и да си поговорим.

Понеже искрата помежду им бе прескочила в Карс, а не в Истанбул, примерно в Бейоглу, Ка се почувства някак особено. И все пак не красотата на Ипек бе причина за неговото безпокойство. Ка излезе от хотела и като повървя малко под снега, си каза: „Добре, че си взех това палто.“

По пътя към редакцията сърцето му, с онази позната непоколебима решителност на чувствата, му каза две неща, които умът му в никакъв случай не можеше да осъзнае. Първото: Ка бе пристигнал след дванайсет години от Франкфурт в Истанбул не само за погребението на майка си, а и за да издири своята любима в Турция, за която да се ожени. Второто: Ка бе пристигнал от Истанбул в Карс с вътрешното убеждение, че девойката, за която би се оженил, е тъкмо Ипек.

Ако някой истински негов приятел му бе подхвърлил втората идея, Ка никога не би му простил и цял живот, обладан от срам, би се самообвинявал поради справедливостта на това предположение. Ка бе от моралистите, дето си внушаваха, че човек е най-щастлив, когато не прави нищо за своето лично щастие. Отгоре на всичкото как да съвместиш своята елитарна западна начетеност с намерението да издириш някоя почти непозната, за която да се ожениш? И все пак не изпитваше никаква тревога, когато влезе в редакцията на „Серхат шехир“. Защото първата им среща с Ипек, независимо че не й бе отдал нужното значение, беше минала по-добре, отколкото си я представяше в автобуса на път за Карс.

Вестник „Серхат шехир“ се намираше на булевард „Фаик бей“, една пряка по-надолу от хотела на Ка; редакцията и печатницата заемаха малко по-голяма площ от хотелската му стая. Маломерното помещение беше разделено на две от дървена плоскост, върху която бяха окачени портрети на Ататюрк, календари, образци на визитни картички и сватбени покани, направените от Сердар бей снимки на посетилите Карс големци и други прочути турци, както и копие, от първия брой на вестника, издаден преди четирийсет години, поставено в рамка. Зад дървената преграда приятно и шумно потракваше електрическа печатарска машина — произведената преди сто и десет години в Лайпциг от фирма „Бауман“ машина четвърт век работила в Хамбург, а през 1910 година, в периода на свободната преса след втората конституционна монархия, била продадена в Истанбул и след като служила вярно и там четирийсет и пет години, и след като станала негодна за употреба, била докарана в Карс от покойния вече баща на Сердар бей през 1955 година. Плюнчейки пръста си, неговият двайсет и двегодишен син зареждаше с дясната си ръка машината с бяла хартия и събираше отпечатания тираж в ощърбената подир една разпра с брат му кошница, но въпреки това успя да поздрави Ка. Вторият син на Сердар бей не приличаше нито на брат си, нито на баща си, а на дебелата си, ниска, кръглолика, с дръпнати очи майка — поне такъв бе споменът на Ка за нея. Момчето бе седнало пред различните по размер оловни букви, калъпи и клишета в безбройните чекмедженца, разделили на стотици клетки почернелия от мастилото тезгях и като отрекъл се от света калиграф усърдно и търпеливо набираше на ръка някакво съобщение за след три дни.

— Вижте при какви условия води борба за съществуване Източноанадолската преса — каза Сердар бей.

В този миг токът угасна. Печатарската машина спря. Всичко потъна в загадъчен мрак и Ка съзря удивителната белота на падащия отвън сняг.

— Колко броя бяха готови? — попита Сердар бей. Запали свещ и настани Ка на един стол в предната част на помещението — в редакцията.

— Сто броя, тате.

— Като дойде токът, направи триста и четирийсет. Ще има гостуващи актьори.

„Серхат шехир“ се продаваше в Карс само на едно място, срещу Народния театър — при продавача се отбиваха да го купят двайсетина души на ден, ала както гордо заяви Сердар бей, благодарение на абонамента продажбите възлизаха общо на триста и двайсет броя. Двеста от абонатите бяха от държавните учреждения и от предприятията — Сердар бей бе принуден да възхвалява техните успехи. Останалите осемдесет абонати бяха „важни и достолепни“ персони, чиято дума се чуваше в държавата — те бяха напуснали Карс, живееха в Истанбул и купуваха вестника, за да не губят връзка с града си.

Токът дойде и Ка видя гневно изпъкналата вена на челото на Сердар бей.

— Вие, след като се разделихме, сте се срещнали с неправилните хора и сте получили неправилната информация за града ни — каза Сердар бей.

— Как разбрахте къде съм ходил? — отвърна Ка.

— Естествено, че полицията ви следи — рече вестникарят. — Е, от професионални нужди и ние подслушваме полицейските разговори по ей тая радиостанция. Деветдесет процента от излизащите във вестника новини ни се дават от валийството и от сигурността. Цялата полиция знае, че разпитвате наляво и надясно защо Карс е толкова изостанал и беден и защо се самоубиват нашите момичета.

Ка беше чул немалко обяснения защо Карс е изпаднал в такава мизерия: намаляването на търговския обмен със СССР в годините на студената война, затварянето на митницата, сплашването и прогонването на богаташите от комунистическите чети, господствали в града през 70-те, заминаването за Истанбул или за Анкара на всички, понатрупали някакъв капитал, забравянето на Карс от държавата и от Аллах, неспирните раздори между Турция и Армения…

— Реших да ви кажа как стоят нещата в действителност — рече Сердар бей.

С кристално ясно съзнание и с оптимизъм, каквито не бе усещал отдавна, Ка тутакси проумя, че срамът щеше да е основната тема. Тема, която бе основна и за него в Германия от години, макар да успяваше да се опази от този срам. Сега, заради изпълващата душата му надежда за щастие, можеше да приеме истината.

— Открай време си живеем тук като братя — каза Сердар бей, сякаш споделяше тайна. — Напоследък обаче всички почнаха да приказват едно и също: аз съм азербайджанец, аз съм кюрд, аз съм терекеме. Вярно е, тук има хора от всякакви етноси. Тюркмени, викаме им карапапак^[2], но те са братя на азербайджанците. Кюрди, викаме им чергарско племе — преди изобщо не знаеха, че са кюрди. Местните, дето са тук още от времето на Османската империя нито се възгордяваха, нито повтаряха „аз съм местен“. Тюркмени, лази, немци, заточени по тия места от руския цар, какви ли ги нямаше, обаче никой не се възгордяваше от това, че бил някакъв си. Цялото туй перчене го насади комунистическото тбилиско радио, дето се стреми да раздели и да срине Турция.

Когато реши, че е впечатлил достатъчно Ка, Сердар бей смени темата.

— Ислямистите обикалят от врата на врата, гостуват групово по къщите, раздават на жените съдове, тенджери, сокоизстисквачки, пакети със сапун, прах за пране, създават приятелски, близки отношения с мъжете и жените от бедняшките махали, окачват с безопасни игли златна сърма по раменете на дечурлигата. Убеждават ги да дадат гласовете си за Партията на Аллах, сиреч — за Партията на благоденствието, убеждават ги, че цялата тази сиромашия, цялата тази мизерия ни се е стоварила само защото сме кривнали от пътя на Аллах. С мъжете приказват мъже, с жените — жени. Печелят доверието на разгневените, на безработните с наранена гордост. Ободряват жените им, дето се чудят какво да сготвят за вечеря, сетне, с обещания за нови подаръци, ги карат да се закълнат, че ще гласуват за тях. Печелят уважението не само на денонощно подлаганите на унижения бедняци и безработни, но и на каращите с по една чорба дневно студенти, на надничарите, че дори и на занаятчиите, дето са по-работливи, по-почтени и по-скромни от всички останали.

Собственикът на „Серхат шехир“ каза, че са простреляли стария кмет не защото възнамерявал да отмени демодираните вече файтони (тя, инициативата, тъй си и останала неосъществена след прострелването му), а преди всичко заради натрупалото се отвращение към подкупите и злоупотребите. Обаче нито една от встъпилите в пагубно съперничество десни и леви републикански партии, разкъсвани и разделени от старите кръвнини, етническите различия и национализма, така и не смогнали да издигнат силен кандидат за кмет.

— Хората изпитват доверие единствено в почтеността на кандидата от Партията на Аллах — рече Сердар бей. — Това е Мухтар бей, бившият съпруг на Ипек ханъм, дъщерята на Тургут бей, който пък е собственик на хотела, в който сте отседнали.

Сгъстилият се безспирно сипещ се сняг наново пробуди у Ка усещането за самота, а страхът, че иде краят на европейския живот в Турция и в средите, в които беше израснал в Истанбул, съпътстваше тази самота. В Истанбул бе видял опустошени улиците, сред които бе преминало детството му, разрушени старинните и изящни сгради, в които живееха приятелите му, отсечени или изсъхнали дърветата от детството му, затворени киносалоните, превърнати от десетина години в тесни и мрачни магазини за конфекция. Това бе не само краят на цялото му детство, а и на мечтата му един ден отново да се засели в Истанбул. Хрумна му, че дойдат ли в Турция на власт привържениците на Шериата, сестра му не би могла дори да се покаже на улицата, без да се забради. Загледан в бавно падащия на едри парцали сняг, облян от светлината на неоновите лампи на „Серхат шехир“, Ка се размечта как се връща във Франкфурт с Ипек. Как пазаруват заедно на втория етаж от щанда за дамски обувки в „Кауфхоф“ — от този магазин беше купил плътно обгърналото го пепеляво палто.

— На част от международното Ислямистко движение му се иска Турция да заприлича на Иран…

— Това важи ли и за момичетата, които се самоубиват? — попита Ка.

— Според получаваната информация момичетата, за жалост, са заблудени, съпротивата им обаче все повече нараства, нараства и броят на самоубийствата, както и нашата отговорност, само че ние не пишем за тия неща. Разправят, че известният ислямистки терорист Тъмносиния бил в града ни, за да поучава момичетата с тюрбани, готови да сложат край на живота си.

— Ислямистите не са ли против самоубийството?

Сердар бей не му отвърна. Печатарската машина спря, в стаята настъпи тишина и Ка се загледа в невероятния сняг. Тревогата, породена от тревогите на Карс бе достатъчно ефикасно средство срещу все по-нарастващите безпокойство и страх от предстоящата среща с Ипек. Сега обаче, тъй като вече бе един и двайсет по обед, Ка желаеше да мисли единствено за Ипек и да се подготви за срещата с нея в сладкарницата.

По-големият и едър син на Сердар бей разположи пред Ка току-що отпечатаната първа страница на броя. Обикновено тъй се поднася грижливо подготвян подарък. Очите на Ка, привикнали от години да търсят и да откриват името му в литературните списания, мигновено мярнаха съобщението в края.

Прочутият наш поет Ка в Карс

Вчера известният в цяла Турция поет КА пристигна в нашия граничен град. Младият поет, носител на наградата „Бехчет Неджатигил“^[3] — и спечелил одобрението на страната с книгите си „Пепел и мандарина“ и „Вечерни вестници“, ще наблюдава общинските избори като кореспондент на вестник „Джумхуриет“. Поетът КА от дълги години проучва западната поезия в германския град Франкфурт.

— Името ми е набрано погрешно — рече Ка. — Буквата „а“ трябва да е малка — тутакси съжали за изреченото. — Станало е много добре — додаде той, изпълнен с усещането, че е длъжник.

— Майсторе, търсихме ви, защото не бяхме сигурни за името — рече Сердар бей. — Сине, сине, набрали сте погрешно името на нашия поет — допълни той, укорявайки синовете си с глас, в който не се усещаше никакво безпокойство. Ка подразбра, че тази не е била първата забелязана наборна грешка. — Веднага го поправете.

— Няма нужда — рече Ка. — В този момент забеляза своето, правилно набрано име в последните редове на пространна информация.

Вечер на триумфа за трупата на Сунай Заим в Народния театър

Снощи в Народния театър бе посрещнато с огромен интерес и с вълнение представлението на Театралната компания на Сунай Заим, известен в цяла Турция със своите народни, ататюркски и просветителски пиеси. Продължилото до среднощ представление бе прекъсвано с бурни овации и ръкопляскания от присъствалите на този празник заместник-валия, изпълняващия длъжността общински кмет и други първенци на Карс. Отдавна зажаднелите за подобно пиршество на изкуството граждани успяха да видят представлението по домовете си, намиращи се в близост до препълнения Народен театър. Защото телевизия „Серхат Карс“ в своята двугодишна история осъществи първото си предаване на живо и остави великолепното представление в спомените на всички. Телевизия „Серхат Карс“ реализира първото си извънстудийно предаване на живо. Понеже все още не разполага с ПТС за предавания на живо, телевизията прокара кабел, дълъг две преки, от центъра на булевард „Халитпаша“ до камерата в театъра. Гражданите пуснаха кабела през домовете си, за да не се повреди от снега. (Семейството на зъболекаря Фадъл бей например прокара кабела от прозореца на фасадния си балкон чак до задната си градина.) Гражданите на Карс биха искали такова сполучливо предаване на живо да се повтори и при други подходящи случаи. Представители на телевизия „Серхат Карс“ отбелязаха, че благодарение на живото предаване, всички предприятия в Карс успяха да осъществят своята реклама. По време на гледаното от целия ни граничен град представление бяха изпълнени сцени от пиеси ала Ататюрк и най-прекрасните сцени от драматургични произведения, родени в епохата на Просвещението, скечове, бичуващи рекламата, прояждаща нашата култура, част от митарствата на прочутия наш национален вратар Вурал, стихове за родината и за Ататюрк, най-новото стихотворение „Сняг“ на гостуващия в града ни известен поет Ка, рецитирано лично от него, както и основното произведение от годините на Републиката „Родината или чаршафът“, интерпретирано като „Родината или тюрбанът“.

— Не съм писал стихотворение „Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината ще е невярна.

— Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие, убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.

След информациите за предизборните митинги, за имунизацията в местните лицеи с пристигналата от Ерзурум ваксина, за поредното улеснение за гражданите — общината отлагала с два месеца инкасирането на неизплатените сметки за вода, Ка прочете новина, която в началото бе пропуснал.

Снегът затвори пътищата

Обилният снеговалеж, продължил два дни, прекъсна всички пътни комуникации на града ни с останалия свят. Вчера сутринта бе затворен пътят за Ардахан, а следобед и за Саръкамъш. Автобусът на компания „Йълмаз“, потеглил за Ерзурум, бе принуден да се завърне обратно в Карс, тъй като пътят е бил затворен, поради невъобразимото за всяка нормална логика количество от сняг и лед. Синоптиците съобщиха, че нахлуващият от Сибир студ, придружен с едър сняг, ще продължи още три дни. Карс, както казвали в старите казарми, ще се пържи в собствените си валежи още цели три дни. За нас това е сгоден случай да се мобилизираме.

Ка понечи да тръгне, ала Сердар бей скочи и запря вратата, за да каже още нещо последно на Ка:

— Кой знае какво ще ви наговорят Тургут бей и дъщерите му — рече Сердар бей. — Те са сърдечни хора, с които прекарвам приятни вечери, но не забравяйте: бившият съпруг на Ипек ханъм е кандидат за кмет от Партията на Аллах. За сестра й Кадифе — доведоха я тук, за да учи — се говори, че е сред активистките на момичетата с тюрбани. Баща, им е стар комунист! И днес едва ли би се намерил в Карс човек, който може да разбере защо те се появиха в Карс преди четири години, в най-трудното за града ни време.

Макар да чу доста неща, които го разтревожиха, Ка с нищо не го показа.