Орхан Памук
Сняг (29)

29
Празнотата у мен
Във Франкфурт

Четири години след появяването на Ка в Карс и четирийсет и два дни подир смъртта му се отбих във франкфуртската му квартирка, в която той бе прекарал последните осем години от живота си. Беше снежно-дъждовен, ветровит февруарски ден. Пристигнах със сутрешния самолет от Истанбул във Франкфурт и градът ми се стори по-неприветлив, отколкото на картичките с негови изгледи, пращани ми шестнайсет години от Ка. Улиците с профучаващите тъмни автомобили изглеждаха, като се изключат ту изникващите, ту чезнещи трамваи и забързаните домакини с чадъри в ръце, съвсем пусти. Беше тъй облачно и мрачно, че по обяд уличните лампи мъждееха с мъртвешка жълта светлина.

Все пак се зарадвах да срещна следи от безсмъртната енергия, поддържаща мегаполисите — павилионите за дьонер-кебап^[1], за сладолед, пътническите агенции и сексмагазините по улиците край централната гара. Настаних се в хотела, обадих се по телефона на млад турко-немец, почитател на литературата, поканил ме, по мое настояване, да изнеса лекция в Народния дом, и после се срещнах с Таркут Йолчюн в италианското кафене на гарата. Бях научил телефона му от сестрата на Ка. Този шейсетгодишен добронамерен и уморен мъж бе човекът, който познаваше най-добре Ка от годините на неговия франкфуртски период. Беше дал показания пред полицията при разследването на смъртта му, беше уведомил семейството му в Истанбул, с което беше установил връзка, беше помогнал за изпращането на трупа в Истанбул. По онова време смятах, че ръкописът на поетичната му книга (беше ми съобщил, че го е приключил четири години след завръщането си от Карс) е сред вещите му в Германия, така че запитах баща му и сестра му какво е станало с тях. Те тогава помолиха да ида аз в Германия, да прибера вещите му и да опразня квартирата, понеже нямали сили да го сторят сами.

Таркут Йолчюн бил от първите бежанци, пристигнали във Франкфурт в началото на 60-те. Години наред работил като учител и съветник в турските дружества и благотворителни организации. Имал син и дъщеря, тутакси ми показа техни снимки, родени били в Германия, следвали в университета, с което се гордееше, а и франкфуртските турци го тачеха; все пак и върху неговото лице забелязах печата на онази неповторима самота и пораженчество, характерен и за първото поколение живеещи в Германия турци, и за политическите изгнаници.

Таркут Йолчюн най-напред ми показа малката пътна чанта, с която е бил Ка, когато са го застреляли. Полицията му я предала срещу подпис. На мига я отворих и настървено затършувах из нея. Открих пижамите, които преди осемнайсет години Ка бе купил в Нишанташъ, зелен пуловер, прибор за бръснене, четка за зъби, чифт чорапи, чисто бельо и литературните списания, които му пращах от Истанбул, но не и зеления бележник със стихотворенията.

По-късно, докато си пиехме кафето и зяпахме как сред множеството на гарата двама възрастни турци, чистейки пода, си бъбреха и се смееха, той ми каза:

— Орхан бей, вашият приятел бе доста самотен човек. Освен мен във Франкфурт никой друг не знаеше с какво се занимава.

И отново обеща да ми разкаже всичко, каквото знаеше.

Първо минахме между постройките на стогодишната фабрика зад гарата и старата казарма и стигнахме до сградата, близо до „Гутлойщрасе“, в която Ка е живял последните осем години. Не открихме собственика, та да ни пусне в сградата и да ни отвори квартирката на Ка, гледаща към градина с детски кът и малък площад. Докато чакахме в лапавицата да ни отворят олющената стара врата, аз наблюдавах, ама така, сякаш си ги спомнях, занемарената градинка, бакалийката встрани и тъмните витрини на магазина за алкохол и вестници, които Ка ми бе описвал в писмата си и в редките ни чувания по телефона (с някаква параноична мнителност Ка не обичаше телефонните разговори с Турция, защото смяташе, че се подслушват). Пейките близо до люлките в градината, където през летните вечери Ка присядаше, за да пие бира с италиански и югославски работници, сега бяха обилно отрупани със сняг.

Поехме към гаровия площад, следвайки маршрута, изминаван през последните години от Ка на път за Общинската библиотека. И като Ка, комуто се харесваше да върви сред забързаните за работа хора, ние влязохме през един от входовете в гарата, минахме през подземния базар, после покрай сексмагазините, павилионите за туристически сувенири, сладкарниците и аптеките на „Кайзерщрасе“, закрачихме все край трамвайната линия и излязохме на площад „Хауптвахе“. Поздравявайки се с някои кюрди и турци от павилионите за дьонер-кебап, за кебапчета и за плодове и зеленчуци, Таркут Йолчюн ми обясни, че всички тия хора всяка сутрин казвали „Добро утро, професоре“ на Ка, който на път за библиотеката минавал оттук в един и същи час. Посочи ми големия магазин в края на площада: „Кауфхоф“ — бях го питал преди това за него. Казах му, че Ка е дошъл в Карс с палто, закупено оттук, но не приех предложението му да влезем вътре.

Франкфуртската общинска библиотека, посещавана от Ка всяка сутрин, бе модерна и безлична сграда. С типичните за подобни библиотеки посетители: домакини, старци, убиващи времето си, безработни, неколцина турци и араби, кикотещи се студенти, подготвящи курсовите си работи, както и вечни студенти; и още: дебелаци, сакати, луди и умствено изостанали. Младеж, от чиято уста се стичаше слюнка, вдигна глава от страницата на илюстрованата книга, която разглеждаше, и ми се изплези. Настаних своя спътник, притеснен от наличието на толкова много книги, в кафенето на приземния етаж и се отправих към лавиците с английска поезия, затърсих в читателските картони името на своя приятел, а срещу името му видях записано: Одън, Браунинг, Колридж… Всеки път, зърнех ли подписа на Ка, очите ми се наливаха със сълзи заради моя приятел, прекарал живота си в тази библиотека.

Прекратих издирването, потопило ме в плътна тъга. Върнахме се с моя спътник по същите булеварди. Някъде по средата на „Кайзерщрасе“, при магазина с тъпата табела „Световен сексцентър“, свихме наляво и една пряка по-надолу поехме по „Мюнхенерщрасе“. Тук видях турски павилиони за плодове и зеленчуци, за кебапчета и празен фризьорски салон. Вече бях подразбрал какво се гласи да ми показва Таркут бей; сърцето ми биеше лудо, но очите ми се приковаваха ту в портокалите и праза в павилиона, ту в еднокракия просяк, ту в отразените в замъглената витрина на хотел „Еден“ фарове на някаква кола, ту в неоновата буква „K“, проблясваща в искрящо розово сред спускащата се пепелява привечер.

— Ето тук, точно тук откриха тялото на Ка — рече Таркут Йолчюн.

Сведох безмислено поглед към мокрия паваж. От плод-зеленчука изскочиха, побутвайки се, две хлапета, едното стъпи на мокрите павета тъкмо там, дето бе рухнало надупченото от три куршума тяло на Ка, и отмина покрай нас. Червените стопове на спрелия малко по-нагоре камион се отразяваха върху асфалта. Няколко секунди Ка се бе гърчил от болка върху тези павета и бе издъхнал, преди да пристигне линейката. Вдигнах за миг глава и се взрях в късчето небе, което е виждал, умирайки: старите мрачни сгради, в чиито приземни етажи се помещаваха павилионите за турски дьонер-кебап, пътническите агенции, фризьорските салони и бирариите, очертаваха, заедно с уличните лампи и електропроводите, съвсем тясна ивица небе. Ка е бил застрелян нейде към полунощ. Час, в който, според Таркут Йолчюн, по тротоарите все пак още щъкат напред-назад проститутки. Истинската „проституция“ била една пряка по-нататък, на „Кайзерщрасе“, ала през някои по-оживени нощи, в края на седмицата или по време на панаирите „жените“ плъзвали и насам. Забелязвайки, че се оглеждам, сякаш издирвам някакви улики, каза:

— Не откриха нищо. Немската полиция работи добре, не е като турската.

Когато реших обаче да наобиколя един по един павилионите и магазините, той с искрена загриженост се присъедини към мен. Момичетата от фризьорския салон познаха Таркут бей, попитаха го как се чувства, само че в часа на престъплението, естествено, те просто не били в салона, дори не били чули за случилото се. Отвън Таркут бей ми поясни:

— Турските семейства пращат дъщерите си да се учат за фризьорки. Във Франкфурт стотици туркини се препитават като фризьорки.

Кюрдите от плод-зеленчука бяха по-осведомени за престъплението и за полицейското разследване. Вероятно по тази причина много-много не им допаднахме. Добродушният сервитьор, който в часа на престъплението почиствал с мръсния парцал масите с пластмасово покритие в заведението „Байрам кебап“, същия мръсен парцал стискаше в ръката си и сега, чул изстрелите, сетне, след известно забавяне, излязъл навън и бил последният човек, когото Ка зърнал в живота си.

Напуснах кебапчийницата, вмъкнах се в най-близкия пасаж и с бърз ход се озовах в задния двор на мрачна сграда. По указание на Таркут бей се спуснахме по едни стълби два етажа под земята, минахме през някаква врата и се озовахме в страховито място с големината на хангар, ползван някога явно за склад — същински подземен свят под нивото на сградата, простиращ се чак до отсрещния тротоар на улицата. Килимите в центъра и общността от петдесет и шест души, сбрали се за вечерния намаз, ясно подсказваха, че мястото се използва като джамия. Наоколо, досущ като в истанбулските подземни пасажи, бе опасано с мръсни, мрачни дюкяни: мярнах златар, витрината му далеч не блестеше, зърнах, виж ти, и джудже, продаващо плодове и зеленчуци, до него изключително зает месар, по-нататък бакалин, който продаваше кръгли суджуци, без да откъсва очи от телевизора на кафеджията. В ъгъла имаше тезгях, върху който се предлагаха докарани от Турция плодови сокове, макарони, консерви и религиозни книги, както и едно кафене, по-многолюдно и от джамия. Морни мъже се бяха съсредоточили в турския филм, даван по телевизията в задименото от цигари кафене, от време на време някои от мъжете излизаха и се отправяха към огромния пластмасов бидон, от чието кранче течеше вода, та да си направят абдест.

— За Байрама и за петъчните молитви тук идват около две хиляди души — рече Таркут бей. — От стълбите се изместват на двора.

Колкото за да върша нещо, купих един брой на списание „Теблиг“ от книжарската сергия.

Сетне поседнахме в бирария в старинен мюнхенски стил, току над джамията.

— Това тук отдолу е джамията на привържениците на Сюлеймания — рече Таркут бей. — Ортодокси са, но не си цапат ръцете с тероризъм. Не влизат в схватки с държавата Република Турция като Националните закрилници или Тигрите на Джемалеттин.

Може би заради изпълнения ми с подозрение поглед и заради начина, по който разлиствах списание „Теблиг“ — разгръщах го тъй, сякаш дирех улики в него, — ми разказа каквото знаеше за убийството на Ка и какво бе научил от полицията и от пресата.

Преди четирийсет и два дни, през първата събота от новата година в 23.30 часа Ка се прибирал от поетична вечер в Хамбург. След продължилото шест часа пътуване, той излязъл през южния изход на централната гара и без да пресича, поел в посока, обратна на тази, която би го отвела до дома му, близо до „Гутлойщрасе“, и така стигнал до „Кайзерщрасе“; помотал се сред гъмжилото от ергени, туристи и пияндета край все още отворените сексмагазини и проститутките, чакащи клиентела. Половин час по-късно свърнал вдясно от „Световния сексцентър“ и тъкмо когато минал на отсрещния тротоар на „Мюнхенерщрасе“, го застреляли. По всяка вероятно сте искал, преди да се прибере у дома, да си купи мандарини от „Позел Анталия“ — единственият отворен през нощта магазин наоколо. Продавачът си спомняше как нощем Ка си купувал мандарини.

Полицията не открила нито един свидетел, който да е забелязал убиеца на Ка. Сервитьорът от „Байрам кебап“ чул изстрелите, ама заради звука на телевизора и гълчавата на клиентите не преценил броя им. Впрочем, през запотените витрини на бирарията, намираща се над джамията, трудно се виждаше навън. Продавачът на плодове и зеленчуци, при когото се предполагало, че се е отбил Ка, заявил, че нищо не знае, полицаите се усъмнили в него, задържали го за едно денонощие, но резултат — никакъв. Малко по-надолу по улицата една проститутка пушела цигара в очакване на клиент и тъкмо тогава видяла как по посока на „Кайзерщрасе“ тича нисък, мургав като турчин мъж с черно палто, но не го описала достатъчно ясно. Когато Ка рухнал на тротоара, един случайно оказал се на балкона си немец повикал веднага линейка, само че и той не бил забелязал никого. Първият куршум проникнал отзад в главата на Ка и излязъл през лявото му око. Следващите два куршума проникнали в областта на сърцето и белите дробове, разкъсали артериите и пронизали предницата и гърба на пепелявото палто — цялото прогизнало от кръв.

„Прострелян е отзад, следователно някой упорито го е следвал“ — заключил възрастният, бъбрив детектив. Вероятно са го следили още от Хамбург. Полицията работела и по тези версии: ревност на сексуална почва и разчистване на политически сметки между турци. Ка нямаше никакви връзки с подземния свят от района на гарата. Като виждаха снимката му, продавачите обясняваха на полицията, че понякога обикалял сексмагазините и влизал в кабинките за порнофилми. След време полицията прекратила работата по случая, понеже нито била налице каквато и да е информация, вярна или невярна, нито пък от страна на пресата или на други влиятелни среди бил оказан натиск убиецът да бъде разкрит. Възрастният покашлюващ детектив, който се държал така, сякаш бил забравил, че разследва престъпление, поканил познатите на Ка, ала по време на разпита говорил предимно той. От този откровен детектив туркофил Таркут Йолчюн научил, че през осемте години преди заминаването за Карс, в живота на Ка е имало само две жени. Туркиня и германка. Грижливо записах в бележника си телефонните номера и на двете жени. През четирите години след завръщането си от Карс, Ка не бе имал връзка с нито една жена.

Безмълвно закрачихме под снега обратно към дома на Ка, открихме едрия, симпатичен, непрекъснато оплакващ се собственик на къщата. Отключи лъхащата на хлад и сажди мансарда на старата сграда, вметна ядно, че ако не изнесем вещите и цялата тая мръсотия, щял да ги изхвърли, понеже възнамерявал да даде квартирата под наем, и си тръгна. Щом пристъпих в тъмната, душна квартирка, където Ка бе прекарал осем години от живота си, ме лъхна неповторимия мирис на Ка, който познавах още от детството, и очите ми се насълзиха. Беше същият мирис, който, когато посещавах дома им, излъчваха изплетените от майка му вълнени пуловери, училищната му чанта и самата негова стая; мисля, че този аромат се разнасяше от някакъв турски сапун, чиято марка не познавах и така не се сетих да попитам коя е.

Първите години в Германия Ка бе работил като хамалин, като преносвач на мебели по домовете, като бояджия, като преподавател на турците по английски език; щом започнал да получава „имигрантската си заплата“, понеже бил признат официално за „политически изгнаник“, той се поотдръпнал от народните домове, чиито комунистически среди му били осигурявали препитанието дотогава. Турските комунисти в изгнание приемаха Ка за „буржоа“ и за доста затворен в себе си човек. През последните дванайсет години друг източник на приходи за Ка бе участието му в поетичните четения в общинските библиотеки, културните домове и турските дружества. Изнесеше ли три пъти месечно рецитали, посещавани само от турците (слушателите му рядко надхвърляха двайсетина), той изкарваше петстотин марки, а вземеше ли си и заплатата на политически изгнаник от четиристотин марки, успяваше да избута месеца, макар това да не се случваше често. Столовете и пепелниците му бяха изпочупени, електрическата му печка — ръждясала. Понеже бях ядосан, задето в началото собственикът на къщата ме притисна, бях решил да отнеса всички вещи на Ка, напъхвайки ги и в стария му куфар, и в найлонови торби: възглавницата, която ухаеше на косата му, коланът и вратовръзката, които, спомням си, носеше в лицея, обувките „Бали“, за които в едно писмо ми бе писал, че са меки като пантофи, макар бомбетата им да бяха пробити от ноктите му, четката за зъби и мръсната чаша, в която четката още стоеше, около триста и петдесетте книги, стария телевизор и видеото, за което не ми бе споменал, опърпаното му сако, ризите му и осемнайсетгодишните пижами, които си беше донесъл от Турция. Ала изгубих самообладанието си, когато не видях на писалището онова, което се надявах да открия още с влизането си в стаята му и заради което всъщност бях пристигнал във Франкфурт.

В последното писмо, което ми прати от Франкфурт, Ка ми пишеше с радост, че подир четиригодишно усилие е приключил новата си поетична книга. Заглавието й било „Сняг“. Повечето от стихотворенията бил записал в Карс в зеления си бележник, благодарение на експлозиите от вдъхновение, „дошли“ най-внезапно. Като се върнал от Карс, Ка осъзнал, че книгата, без самият да го е забелязал, притежава свой „дълбок и загадъчен“ ред и през четирите години във Франкфурт се отдал изцяло на това — да запълва празнотите в книгата. Изнуряващо, изискващо страдание усилие. Защото стиховете, дето му идвали в Карс с лекота, сякаш някой му ги нашепвал в ухото, във Франкфурт не ги чувал изобщо.

Ето защо се захванал да открие скритата логика на книгата, вдъхновено сътворена в по-голямата си част в Карс и, изследвайки нейната логика, успял да запълни с нови творби празнотите й. В последното си писмо до мене написа, че това усилие най-сетне е приключило и че ще подложи на проверка стихотворенията си, като ги рецитира в някои градове на Германия, че най-накрая всяка творба е заела мястото си, че ще препише на пишеща машина сбралата се в един-едничък бележник книга, че ще прати едно копие до мен и едно до истанбулския си издател. И още: дали не бих драснал няколко реда за задната корица, и дали не бих ги изпратил на издателя — нашия общ приятел Фахир?

Писалището на Ка, подредено неочаквано педантично за поет, бе обърнато към покривите на чезнещия в мрака на снега и на вечерта Франкфурт. Вдясно на покритото със зелено сукно писалище бяха подредени бележниците, в които е анализирал прекараните в Карс дни и написаните там стихотворения, вляво бяха струпани четените от него тогава книги и списания. Точно в средата на писалището бе подредил на еднакво разстояние, като по конец, бронзова настолна лампа и телефон. С тревога огледах всяко ъгълче, дето би могъл да бъде укрит един бележник: колекцията — всеки турчин в изгнание имаше такава — от вестникарски изрезки, скътана по чекмеджета, книги и бележници, гардероба, леглото, шкафчетата в банята и кухнята, хладилника, найлоновата торбичка за бельо. Не ми се вярваше, че този бележник би могъл да изчезне, и докато Таркут Йолчюн, пушейки цигара, съзерцаваше потъналия в сняг Франкфурт, аз наново претършувах всичко. Щом го нямаше в пътната чанта, с която бе заминал за Хамбург, трябваше да е някъде тук, в квартирата. Преди окончателното приключване на книгата, Ка не би правил копие на никое стихотворение, би си казал, че това е лоша поличба, ама пък нали ми писа, че е приключил с книгата.

След около два часа, вместо да се примиря, че бележникът, в който Ка бе записвал стихотворенията си в Карс е изгубен, аз започнах да се самоубеждавам, че той е някъде пред очите ми, но от тревога просто не мога да го зърна. Когато собственикът на къщата похлопа на вратата, натъпках в найлоновите торби всички попаднали под ръцете ми бележници и листове, изписани на ръка от Ка, които намерих върху писалището и по чекмеджетата. Върху небрежно нахвърлените до видеото порнокасети (доказателство, че в дома на Ка не са стъпвали гости) имаше фирмена торбичка на „Кауфхоф“ — пъхнах касетите в нея. Като пътник, предприемащ продължително пътешествие, който взема със себе си някоя най-обикновена вещ, та тя да му напомня за живота му, и аз потърсих за себе си някакъв последен спомен от Ка. Ала както обикновено, изпаднах в една от своите кризи на нерешителност и със страстта на музеен работник напъхах в торбите пепелника, пакета с цигари и ножа за отваряне на пликове, направо ги награбих от писалището, после часовника над леглото, двайсет и петгодишния опърпан елек, успял да съхрани мириса му, тъй като през зимните нощи го е навличал върху пижамата си, и още куп други неща — от мръсните чорапи в шкафа до изобщо неупотребяваните носни кърпи, от вилиците в кухнята до измъкнатия от кошчето за боклук смачкан пакет от цигари, но не и снимката със сестра му, правена на пристанището в Долмабахче. При една от последните ни срещи в Истанбул Ка ме подпита за следващия ми роман и аз му разказах за „Музеят на невинността“, нещо, което старателно криех от всички.

Разделих се със спътника си и щом се прибрах в хотелската стая, се разрових из вещите на Ка. А бях решил тази нощ да забравя за приятеля си, та да се отърва от гнетящата тъга. Първо огледах набързо кутиите с порнокасетите. В стаята нямаше видео, но по надрасканите връз тях бележки от приятеля ми, установих, че е проявявал специален интерес към американската порнозвезда Мелинда.

Сетне зачетох бележниците, в които анализираше стихотворенията, дошли му в Карс. Защо бе укривал от мен ужаса и любовта, които е изживял в Карс? Отговор на този въпрос открих в папката с приблизително четирийсет любовни писма, която намерих в едно чекмедже и пъхнах в торбата. Всичките ги бе адресирал до Ипек, без да ги изпрати, и всички започваха с тези думи: „Мила моя, дълго мислих дали да ти пиша.“ Всяко от тях съдържаше различен спомен на Ка от Карс, различни болезнени, насълзяващи очите моменти от любовта на Ка и Ипек и две-три наблюдения от франкфуртското му ежедневие. (Писа ми за куцото куче, което срещнал в парка „Фон Бетман“, както и за предизвикващите печал поцинковани маси от Еврейския музей.) Писмата не бяха прегъвани, по което се разбираше, че Ка не е бил достатъчно решителен да ги затвори в пликове.

В едно от писмата Ка бе написал: „Само една твоя дума и идвам там.“ В друго беше написал, че повече никога няма да се върне в Карс, за да не позволи на Ипек да го разбере неправилно. В трето писмо отваряше дума за изчезнало стихотворение, следващо писмо пък създаваше при прочита впечатление, че е отговор на писмо от Ипек. Ка бе написал: „Колко жалко, че си разбрала писмото ми неправилно.“ Нея вечер пръснах по пода на хотелската стая и по леглото всичко, което измъкнах от торбите и се убедих, понеже тъкмо това търсех, че Ка не е получил нито едно писмо от Ипек. Подир седмица, когато отидох в Карс и се срещнах с Ипек, узнах от нея, че никога не е писала на Ка. Защо Ка се е правел, че отговаря на Ипек, когато още докато е писал писмата си е знаел, че няма да ги изпрати?

Може би стигнахме до сърцевината на нашата история. В каква степен може да се проумее болката и обичта на другия? В каква степен можем да проумеем хората, изпитващи по-силни страдания, лишения и терзания от нас? Ако богаташите и мъдреците на света можеха да се поставят на мястото на различните, щяха ли да успеят да разберат милиардите страдалци около себе си? До каква степен един романист би могъл да проникне в мрака на тежкия и мъчителен живот на своя приятел поет?

Ка бе написал: „Страдах като ранено животно и целият ми живот премина с усещането за плътна загуба и празнота. Вероятно ако не бях те прегърнал така силно-силно, нямаше толкова да ти се разгневя накрая, нямаше да се върна към мястото, откъдето започнах, изгубвайки равновесието, което бях намерил през дванайсетте години. Сега отново в душата си изпитвам чувство на непоносима загуба и изоставеност и това чувство облива в кръв всяка моя частица. Понякога ми се струва, че не само ти пораждаш празнотата у мен, поражда я целият свят.“ Четях всичко това, ала дали го разбирах?

Когато късно вечерта главата ми понатежа от изпитото уиски, което бях открил в минибара на хотелската си стая, излязох и се запътих към „Кайзерщрасе“ в търсене на Мелинда.

Огромни, прекалено огромни, тъжни, леко кривогледи очи с цвят на маслина. Бяла кожа, дълги крака, малки като череша устни, така ги описваха диванските поети^[2], само че плътни. Оказа се доста известна: след двайсетминутно тършуване в раздела за видеокасети на денонощно отворения „Световен сексцентър“, открих шест касети с нейното име. В тези филми, по-късно ги пренесох в Истанбул и ги изгледах, открих нещата, въздействали върху Ка. Дори когато потъващият между краката на Мелинда мъж се оказваше грозен и примитивен, по нейното бледо лице, докато той стенеше от удоволствие и губеше контрол над себе си, се появяваше характерното за майките загрижено изражение. Точно колкото облечената жена (страстната работеща жена, непрестанно оплакващата се от тиранията на съпруга си домакиня, кокетната стюардеса) изглежда предизвикателна, точно толкова голата жена изглежда ранима. По-късно, когато отидох в Карс, щях да се убедя, че с огромните си очи, с едрото си здраво тяло и с нещо от поведението си Мелинда напомня на Ипек.

Знам, твърдението ми, че моят приятел е прекарвал по-голямата част от времето си през последните четири години с такъв тип видеокасети, сигурно ще предизвика гнева на желаещите да откриват в Ка съвършения и свят поет, пристрастен, досущ като сиромасите, към утопиите и легендите. Докато наобиколен от самотни като призраци мъже търсех още видеокасети с Мелинда в „Световния сексцентър“, си казах, че едно нещо обединява мъжете самотници по света — желанието им да се уединят в някое кътче и да гледат порнофилми, глождени от чувството за вина. В киносалоните на 42-а улица в Ню Йорк, на „Кайзерщрасе“ във Франкфурт, из задните улички в Бейоглу бях виждал как тези самотници гледат филмите с чувство на срам, малоценност и обреченост, как след това се стараят да не срещат очите си през антрактите в мизерните фоайета, което просто доказваше колко смайваща е приликата помежду им, въпреки различаващите ги национални предразсъдъци и антропологически характеристики. С черната найлонова торбичка, претъпкана с видеокасетите на Мелинда, напуснах „Световния сексцентър“ и под падащия на едри парцали сняг се върнах в хотела по безлюдните улици.

На импровизирания бар във фоайето изпих още две чаши уиски и зачаках въздействието им, взирайки се в снега през прозореца. Казвах си, че ако позамъгля малко главата си преди да се кача в стаята, тази вечер Мелинда и бележниците на Ка няма да ме обсебят. Обаче още с влизането си в стаята, без дори да съм се съблякъл, аз се хвърлих върху леглото и нехайно разгърнах един от бележниците — и се зачетох. След три-четири страници пред очите ми изникна тази снежинка.