Орхан Памук
Сняг (27)

27
Дръж се, момичето ми, от Карс идва подкрепа
Ка прави опит да привлече за прокламацията Тургут бей

На излизане от къщата Ка не забеляза никого покрай опасалите двора работилници и пое към чаршията. Вмъкна се в магазинчето за чорапи, канцеларски принадлежности и касети, в което вчера чу „Роберта“ на Пепино ди Капри и подаде на младия продавач със сключените вежди и бледото лице писмата на Неджип до Кадифе, за да ги фотокопира. За тази цел се бе наложило да разкъса пликовете. Сетне напъха оригиналните писма в същия тип поизбелели евтини пликове и имитирайки почерка на Неджип, изписа отгоре им името Кадифе Йълдъз.

Забърза се към хотела, представяйки си образа на Ипек, която го подтикваше да се пребори, ако ще и с лъжи, и с интриги, за своето щастие. Снегът пак се сипеше на едри парцали. Из улиците усети необяснимата тревожност на обикновената привечер. Каруца с въглища, теглена от уморена кранта бе запречила пътя на кръстовището между улица „Сарай йолу“ и булевард „Халитпаша“, стеснени от струпалия се по краищата им сняг. Чистачките на спрелия отзад камион разчистваха достатъчно добре предното му стъкло. Из въздуха витаеше тъгата на оловните зимни вечери от неговото детство, когато с найлонова торбичка в ръце всеки бързаше към своя дом, към своето ограничено щастие, но Ка се чувстваше, изпълнен с решимост, сякаш денят току-що бе започнал.

Прибра се директно в стаята си. Скри копията от писмата на Неджип на дъното на пътната чанта. Смъкна палтото си, окачи го. Изми си ръцете с неподобаващо старание. Съвсем машинално си изми и зъбите (обикновено го правеше вечер) и се загледа продължително през прозореца, убеден, че новото стихотворение идва. Топлеше се на радиатора под прозореца и вместо стихотворение, в съзнанието му нахлуха позабравени спомени от детските и младежките му години: „гаднярът“, последвал ги с майка му в една пролетна утрин, когато се бяха разшетали из Бейоглу, за да купуват копчета… Изгубилото се от погледа му зад ъгъла такси, дошло, за да отведе от Нишанташъ към аерогарата майка му и баща му, потеглящи на пътешествие из Европа… Коремните болки, причинени от невъзможността отново да открие високото, зеленооко, дългокосо момиче, с което се запозна на една сбирка в Бююкада и с което не спря да танцува… Спомени, които нямаха абсолютно никаква връзка помежду си и сега Ка прекрасно разбираше, че те са поредица от несвързани помежду си, безсъдържателни, обикновени случки от живота, извън пределите на любовта и щастието.

Спусна се долу и с непоколебимостта на отдавна възнамерявал да осъществи визитата си човек, с хладнокръвие, което смая дори него самия, похлопа на бялата врата, отделяща апартамента на собственика от фоайето. Усети как прислужницата, кюрдка, го посрещна „колкото загадъчно, толкова и любезно“, както се случва в романите на Тургенев. Влезе в хола, дето вечеряха снощи — Тургут бей и Ипек бяха седнали редом с гръб към вратата върху дълъг диван и гледаха телевизия.

— Къде се забави, Кадифе, вече почва! — възкликна Тургут бей.

В нахлуващата отвън бледа, снежна светлина, просторното, с висок таван помещение на старата руска къща се привидя на Ка като абсолютно друго място, различно от снощното.

Щом откриха, че влезлият е Ка, баща и дъщеря трепнаха като влюбена двойка, чиято интимност е била нарушена от натрапник. Миг след това Ка се почувства щастлив, зървайки блясъка в очите на Ипек. Настани се в креслото, извърнато и към бащата и дъщерята, и към включения телевизор и смаяно отбеляза, че Ипек е по-красива, отколкото си я беше представял. От това страхът в душата му нарасна, ала в този момент просто вярваше, че най-накрая ще бъде щастлив с нея.

— Всеки следобед в четири часа сядам с щерките тук и гледам сериала „Мариана“ — леко притеснен изрече Тургут бей, макар изражението му да говореше „не се отчитам пред никого“.

„Мариана“ беше мелодраматичен мексикански сериал, любим на цяла Турция, който големите истанбулски телевизионни канали излъчваха пет пъти седмично. Нисичката, с големи зелени очи сърдечна и чаровна Мариана, чието име носеше сериала, бе въпреки снежнобялата си кожа бедна девойка от низините. Когато изживяваше мъчителни моменти, несправедливи обвинения, безответна любов или недоразумения, зрителят се сещаше за сиромашкото минало, сирачеството и самотата на дългокосата Мариана с невинно лице; тогава настанилият се в креслото си Тургут бей се примъкваше като котарак и прегръщаше дъщерите си, а те, седнали от двете му страни, прислоняваха глави на раменете му и от очите на всички се процеждаха сълзи. Тъй като Тургут бей изпитваше срам, че е възможно да му допада подобен мелодраматичен сериал, от време на време изтъкваше мизерията на Мариана и на Мексико, казваше, че девойката съвсем сама воюва срещу капиталистите, а понякога се провикваше: „Дръж се, момичето ми, от Карс идва подкрепа.“ В такива моменти дъщерите му се подсмихваха с насълзени очи.

Щом сериалът започна, Ка едва забележимо се подсмихна, ала срещайки погледа на Ипек, проумя, че това не й се понрави и мигом сбърчи делово вежди.

Още в първата рекламна пауза Ка припряно и доверително отвори дума за прокламацията и не след дълго успя да събуди интереса на Тургут бей. Тургут бей изпита особено задоволство от собствената си значимост. Поинтересува се кой е определил темата на прокламацията и как би могъл да положи подписа си под нея.

Ка му поясни, че под влияние на разговорите си с демократични журналисти в Германия, сам е взел решение каква да е темата. Тургут бей се поинтересува за тиража на „Франкфуртер рундшау“ и дали Ханс Хансен е „хуманист“. За да подготви Тургут бей за Тъмносиния, Ка подметна, че Тъмносиния е опасен фундаменталист, проумял смисъла да си демократ. Тургут бей не обърна никакво внимание на думите му и заяви, че пълното отдаване на религията е плод на мизерията, припомни как, макар и да не вярвал в делото на дъщеря си и на нейните другарки, питаел уважение към него. Все в същия дух поясни как уважава кюрдските националисти и как, например, ако днес е млад кюрд в Карс, самият той, като ответна реакция, би станал също националист. Сякаш преживяваше някой от вълнуващите мигове, в които отдаваше подкрепата си на Мариана.

— Нередно е да го изричам открито, ама аз съм противник на военните преврати — възбудено каза той.

Успокои се едва когато Ка му съобщи, че и без друго прокламацията няма да се публикува в Турция. После му каза, че за по-голяма сигурност срещата ще се осъществи в едно таванско помещение на хотел „Асия“, че ще може, минавайки през задния изход на магазина, да се промъкне незабелязано в хотела през двора, до който се стига през задната врата на съседния пасаж.

— Трябва да покажем на света, че в Турция има истински демократи — набързо приключи Тургут бей, понеже сериалът тръгна наново. И преди Мариана да се появи на екрана, той погледна часовника си и отново попита: — Къде се забави Кадифе?

След което и Ка, като бащата и дъщерята, се загледа в сериала.

По някое време Мариана, понесла любовната си мъка, изкачи стълбището и прегърна своя любим, уверена, че не ги вижда никой. Не се разцелуваха, ала сториха нещо, което доста повече впечатли Ка: прегърнаха се с все сила. Ка знаеше, че цял Карс — прибралите се от пазар домакини и мъжете им, момичетата от средните училища и пенсионерите — гледа сериала, че тъкмо заради сериала опустяват не само тъжните карски улици, а улиците из цяла Турция и междувременно осъзна, че поради интелектуалния си сарказъм, политическите си притеснения и мисълта за културното си превъзходство, той е твърде далеч от чувствителността, която пробужда този филм и че собствената му глупост го е обрекла на самотното му съществувание. Беше сигурен — след като са се налюбили, Тъмносиния и Кадифе гальовно са се гушнали в някое ъгълче и също гледат „Мариана“.

Когато Мариана каза на любимия си: „Цял живот съм очаквала този ден.“, Ка усети, че далеч неслучайно думите й отразяват собствените му размисли. Опита се да срещне погледа на Ипек. Любимата му бе прислонила глава на бащините гърди, бе вперила замъглените си от тъга и любов очи в екрана и бе се отдала с охота на чувствата, които предлагаше сериалът.

„Твърде съм разстроен — рече привлекателният любим на Мариана с непоквареното лице. — Моето семейство няма да ни позволи да бъдем заедно.“

„Щом се обичаме, нищо не бива да ни плаши“ — ведро отвърна Мариана.

— Истинският ти враг, момичето ми, е този мъж! — намеси се Тургут бей.

„Бих искала да ме обичаш, без да се боиш“ — каза Мариана.

Ка настойчиво загледа Ипек в очите, опитвайки се да задържи погледа й, ала тя тутакси отвърна очи. По време на рекламната пауза се обърна към баща си:

— Татенце, според мен е опасно да ходите в хотел „Асия“.

— Не се притеснявай — отвърна Тургут бей.

— Вие от години повтаряте, че ха сте излезли на улицата, ха ни е сполетяла някоя беда.

— Да, така е, само че ако не отида, би трябвало да е от принципни съображения, а не от страх — каза Тургут бей и се обърна към Ка: — Въпросът е в какво преди всичко би трябвало да повярвам като комунист, модернист, секуларист, демократ и родолюбец — в просветителството или в народната воля? Ако съм изцяло убеден в просветителството и в европеизирането, би следвало да подкрепя този насочен срещу фундаменталистите преврат. Ако за мен на първо място е народната воля и ако съм безупречен демократ, би трябвало да отида и да подпиша прокламацията. Вие на кое вярвате?

— Заемете страната на онеправданите и подпишете прокламацията — отсече Ка.

— Не е достатъчно да си онеправдан, трябва и да си справедлив. Повечето онеправдани са глупашки несправедливи. В кое да повярваш?

— Той не вярва в нищо — намеси се Ипек.

— Всеки вярва в нещо — отвърна Тургут бей. — Кажете ми, ако обичате, вие как мислите?

Ка се опита да внуши на Тургут бей, че подпише ли прокламацията, в Карс ще се възцари малко повече демокрация. С тревога установи, че вероятността Ипек да не пожелае да замине с него за Франкфурт е голяма, и че убеждава Тургут бей така хладнокръвно, само защото се бои да не би той да не излезе от хотела. Усети главозамайващото чувство на свобода, породено от изговарянето на неща, в които вярва, без да им вярва. Докато изреждаше баналности като прокламация, демокрация, човешки права, в очите на Ипек зърна пламъче, което подсказваше, че тя изобщо не му вярва. Но това не бе укоризнено, моралистично пламъче; тъкмо напротив — бе еротично и предизвикващо. То сякаш казваше: „Зная, дрънкаш всички тия лъжи, само защото ме желаеш.“ Ка реши, че е открил освен смисъла на мелодраматичната чувствителност и друга голяма истина, която никога не бе разбирал: някои жени намират за твърде привлекателни мъжете, които не вярват в нищо друго, освен в любовта… С породеното от новото си познание вълнение, той надълго заговори за човешките права, за свободата на мисълта, за демокрацията и за тем подобни работи. Докато повтаряше ординарните схващания за човешките права на някои пооглупели от свръхдобронамереност европейски интелектуалци и на техните имитатори в Турция, Ка прикова очите си в очите на Ипек, развълнуван от възможността да се люби с нея.

— Прав сте — процеди Тургут бей към края на рекламите. — Къде ли се забави Кадифе?

Сериалът продължи, ала Тургут бей си остана все тъй обезпокоен, понеже хем му се щеше да иде в хотел „Асия“, хем се боеше. Докато зяпаше „Мариана“ с тъгата на зареял се сред мечтите и спомените старец, той отвори дума за младежките си политически преживелици, за страха си от влизането в затвора, за човешката отговорност. Ка се досети: Ипек се измъчва, тъй като той тласка баща й към безпокойството и страха, но и му се възхищава, тъй като е достатъчно убедителен. Ка не се ядоса, задето избегна погледа му и не се засегна, когато тя прегърна баща си към края на сериала с думите:

— Не отивайте, ако не желаете, достатъчно сте се намъчили заради другите.

Ка отбеляза мярналата се по лицето на Ипек сянка, ала в ума му бе дошло ново стихотворение. Седна безмълвно на стола до кухненската врата, зает допреди малко от загледаната във филма и заливаща се в сълзи Захиде ханъм, и преизпълнен с оптимизъм, взе да записва новодошлото стихотворение.

Когато приключи окончателно творбата си, доста по-късно щеше да я озаглави, вероятно не без ирония, „Ще бъда щастлив“, в стаята, без да го забележи, влезе Кадифе. Тургут бей скочи от мястото си, прегърна я и я целуна, попита къде е била и защо ръцете й са толкова ледени. От окото й се процеди сълза. Отвърна, че е била при Ханде. Закъсняла да си тръгне и за да не пропусне сериала, останала да го гледа у тях. „Как е нашето момиче?“ — попита Тургут бей (визираше Мариана), ала без да дочака отговора на Кадифе, мина към темата, обезпокоила цялото му същество, и набързо разказа какво е научил от Ка.

Кадифе не се задоволи единствено с преструвката, че за първи път чува всичко това, а се направи и на ужасно изненадана от присъствието на Ка в мига, когато го забеляза.

— Колко се радвам да ви видя тук — изрече тя, понечвайки да си покрие главата, но не го стори, настани се срещу телевизора и започна да съветва баща си.

Изненадата на Кадифе изглеждаше тъй убедителна, че щом се захвана да уговаря баща си да иде на срещата и да подпише прокламацията, на Ка му се стори, че играе роля за пред баща си. Това подозрение би могло да се окаже и вярно, когато, според искането на Тъмносиния, прокламацията бъде публикувана извън страната, ала по преминалия през лицето на Ипек страх Ка прозря, че има и друга причина.

— Ще дойда с вас в хотел „Асия“, татенце — каза Кадифе.

— Не желая заради мен да те сполети някоя беда — отвърна Тургут бей в тон със сериалите, които гледаха заедно и в тон с книгите, които четяха заедно.

— Участието ви в тая работа, татенце, може да ви изложи на опасност — рече Ипек.

Докато Ипек говореше на баща си, Ка осъзна, че тя казва нещичко и на него, че като всички в тази стая се изразява с двусмислия, че когато отбягва погледа му или пък начесто го търси, подчертава и двата смисъла. Доста по-късно Ка щеше да отбележи, че всички, с които се бе срещал в Карс — с изключение на Неджип — се изразяваха двусмислено с някаква инстинктивна хармоничност и щеше да се запита кое я обуславя — бедността, страхът, самотата, изолираният живот? Ка разбираше, че изричайки „Не отивайте, татенце“, Ипек предизвиква Ка и едновременно, говорейки за прокламацията и за привързаността към баща си, всъщност го уведомява за връзката на Кадифе с Тъмносиния.

Ето как Ка се оказа въвлечен в нещо, което по-късно щеше да определи като „най-задълбоченият иносказателен разговор в живота ми“. Бе осъзнал напълно, че не успее ли сега да убеди Тургут бей да напусне хотела, никога повече не ще може да се люби с Ипек, прочете го в предизвикателните й очи и реши, че това е последният шанс в живота му да се усети щастлив. Когато заговори, Ка включи целия арсенал от слова и умозаключения, необходими за убеждаването на Тургут бей и едновременно с това подчерта умозаключенията, които предизвикваха алюзии за напразно пропилян човешки живот. Това пробуди у Тургут бей желанието все някак да бъдат овъзмездени левите му младежки идеали, дето лека-полека биваха забравяни. Докато в стремежа си да убеди Тургут бей говореше за необходимостта да стори нещо за другите, да усети отговорност за бедността и страданията на страната си, за цивилизационната воля, за чувството на неафиширана солидарност, една необичайна откровеност внезапно овладя душата му. Бе си припомнил левичарските си младежки тежнения, решимостта си да не остане само един редови, отвратителен турски буржоа като другите, носталгията по живота сред книги и идеали. С вълнението на двайсетгодишен той изреди наново пред Тургут бей своите упования, изтормозили майка му, противопоставяща се, с основание, на копнежа на сина си да стане поет, упования, заточили го най-накрая в една миша дупка във Франкфурт, където погубил целия си живот. От друга страна усещаше, че пламенността в словата му носи за Ипек и смисъла „със същия плам копнея да се любя с тебе“. Струваше му се, че левичарските фрази, объркали живота му, най-сетне могат да свършат работа, и че благодарение на тях ще се люби с Ипек; отдавна не им хващаше вяра и смяташе, че няма по-голямо житейско щастие от това да прегърне красиво и умно момиче и да може да пише в някое кътче своите стихове.

Тургут бей заяви, че „още на мига“ тръгва за срещата в хотел „Асия“. И за да се облече и подготви, напусна стаята заедно с Кадифе.

Ка се приближи до Ипек, тя седеше на същото място, отдето допреди малко бе гледала телевизия с баща си. Седеше си тъй, сякаш все още се облягаше на бащиното рамо.

— Ще те чакам в стаята си — прошепна Ка.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те много.

— Това истина ли е?

— Да, истина е.

Помълчаха. Проследявайки погледа на Ипек, Ка се извърна към прозореца. Снегът бе завалял наново. Явно отдавна запалена, уличната лампа пред хотела изглежда бе светила напусто, щом, макар и да осветяваше едрите снежинки, не бе успяла да прогони сгъстяващия се мрак.

— Ти излез от стаята. Тръгнат ли, веднага ще дойда — промълви Ипек.