Орхан Памук
Сняг (24)

24
Аз, Ка
Шестоъгълната снежинка

Следван от черното куче, Ка извървя пътя до хотела, наслаждавайки се на прелестта на заснежените, пусти улици. На рецепцията остави бележка: „Ела бързо.“ Помоли Джавит да я предаде на Ипек. Изтегна се на леглото в стаята си и докато чакаше, се замисли за майка си. Не задълго обаче, защото все още неидващата Ипек просто обсеби ума му. Беше му изключително мъчително да я чака, дори и за кратко, и с разкаяние установи как е сглупил да се влюби в Ипек и да дойде в Карс. Но ето, бе изминало сума ти време, а Ипек все я нямаше.

Трийсет и осем минути след Ка в хотела пристигна и Ипек.

— Бях при въглищаря — каза тя. — В дванайсет без десет излязох през задния двор, понеже изтече ли часът на забраната да се излиза на улицата, пред дюкяна ще се струпа огромна опашка. След дванайсет часа се помотах малко из улиците. Ако знаех, щях да дойда веднага.

Ка се почувства тъй щастлив от жизнеността и живостта, които Ипек внесе в стаята, че чак се уплаши да не би да се развали мига, който изживяваше в момента. Загледа се в блестящите, дълги коси на Ипек и в малките й ръце, които непрестанно сновяха (лявата й ръка бе докоснала косата й, за да я пооправи, носа, колана, крайчеца на вратата, красивата й дълга шия, отново косата, която бе пооправила току-що, и колието от яспис — Ка едва сега го забеляза.

— Безнадеждно съм влюбен в теб и това ме измъчва — рече Ка.

— Не страдай толкова, бързо пламналата любов също тъй бързо угасва.

Ка я прегърна тревожно и се опита да я целуне. За разлика от тревожността у Ка обаче, Ипек се отдаде на целувката абсолютно спокойно. Почувства обгръщащите раменете му малки ръце на жената, изпита цялата сладост на целувката — това направо го зашемети. По отзивчивостта на тялото й Ка разбра, че сега и Ипек го желае. Благодарение на способността си да преминава шеметно от дълбок песимизъм към блаженство, той се почувства тъй щастлив, че отвори очите си, ума си и паметта си за този миг и за цялата вселена.

— И аз искам да се любя с теб — рече Ипек. За секунда се загледа пред себе си. Сетне вдигна поглед и решително впери леко кривогледите си очи в Ка. — Но вече ти казах, не и тук, под носа на татко.

— Баща ти кога излиза?

— Никога — отвърна Ипек. Отвори вратата. — Трябва да вървя — отсече тя и се отдалечи.

Ка се загледа подире й, докато надолу по стълбите в края на полутъмния коридор Ипек се изгуби от погледа му. Затвори вратата и когато седна на леглото, измъкна бележника от джоба си и още на първата празна страница започна да записва стихотворението, което озаглави „Безизходици и затруднения“.

Остана така в края на леглото и след като завърши стихотворението, и за първи път, откакто бе пристигнал в тоя град се замисли, че тук няма какво друго да прави, освен да преследва Ипек и да пише стихове: това му създаваше усещане и за безизходица, и за свобода. Бе сигурен, че успее ли сега да убеди Ипек да напуснат заедно Карс, ще бъде щастлив с нея до края на живота си. Бе благодарен на снега, затворил пътищата, защото му подсигуряваше нужното време да убеди Ипек, а съвместното им съжителство нямаше как да не улесни нещата.

Навлече палтото и без да го забележи никой се измъкна навън. Тръгна не по посока на общината, а надолу, вляво от булевард „Истиклялъ Милли“. От „Аптека на знанието“ купи витамин C, върна се, зяпайки ресторантските витрини наляво от площад „Фаикбей“, свърна по булевард „Кязъм Карабекир“. Бяха свалили предизборните знаменца, развяващи се вчера на площада, и бяха отворили магазините. От магазинче за канцеларски принадлежности и касети гръмко се разнасяше музика. Само и само да са на улицата, смръзналите се карсци, изпълнили тротоарите, шетаха нагоре-надолу по търговската улица, озъртаха се и се зазяпваха по витрините. В града обаче още не бяха пристигнали микробусите с хората от околиите, идващи тук да подремят по чайните или да посетят бръснаря. Децата по улиците го накараха да забрави страха си и да се усети щастлив. Наблюдаваше ги как се возят в шейните си, как се бият със снежни топки, как сноват, как се ругаят в малките незастроени пространства на оснежените площади, по градинките на държавни учреждения и училища, по стръмнините, по мостовете над карската река, и докато се взираше в цялото това оживление, Ка мерна и група подсмърчащи хлапета. Малцина от тях бяха с палта, повечето носеха училищните си сака, шалчета и такета. Вглеждаше се в щастливото множество, посрещнало с радост обявената заради военния преврат ваканция, ала усетеше ли, че здравата е премръзнал, се вмъкваше в най-близката чайна, сядаше на маса срещу агента Саффет, изпиваше чаша чай и отново — на улицата.

Понеже попривикна с агента Саффет, Ка престана да се бои от него. Знаеше, че ако действително искаха да го следят, биха пратили подире му агент, който той не би забелязал. Видимият агент е чудесно прикритие за невидимия. Ето защо, когато по някое време агентът Саффет изчезна, Ка се разтревожи и взе да го търси. Откри тежко дишащия Саффет с найлоново пликче в ръка на ъгъла на булевард „Фаикбей“, там, дето снощи бе зърнал танка.

— Портокалите са на безценица, та не се стърпях — смотолеви агентът. Благодари на Ка, че го е изчакал и добави, че щом като не е избягал, това само потвърждава неговата „лоялност“. — Кажете къде ще отидете сега, та да не се морим напразно и двамата?

Ка не знаеше къде ще иде. Едва по-късно, когато седна в друга празна чайна със заледени прозорци и изпи две ракии, разбра, че му се ще да се отбие при шейх Саадеттин ефенди. В този миг бе невъзможно да види Ипек и цялата му душа бе обгърната от мъчителния страх да мисли за нея. Прииска му се да разкрие пред шейх ефенди стаената в душата му любов към Аллах и да поговори изискано за Него и за смисъла на света. Ала се сети как се разсмяха служителите от сигурността на думите, че текето било претъпкано с микрофони.

Все пак, когато минаваше покрай смирения дом на шейх ефенди на улица „Байтархане“, се поспря.

После видя, че вратата на Областната библиотека е отворена. Влезе, изкачи калните стъпала. На стълбищната площадка върху дървеното табло за новини грижливо бяха закрепени с кламери седемте местни вестника. И в тях, както и в „Серхат шехир“, понеже бяха печатани вчера следобед, се говореше не за революцията, а за успешното представление в Народния театър и за продължаващия снеговалеж.

В читалнята мерна пет-шест ученици, въпреки ваканцията им, и няколко пенсионирани чиновници, избягали от студа в домовете си. Сред изпокъсаните от четене речници и пораздърпаните илюстровани детски енциклопедии в един ъгъл забеляза томовете на любимата му като дете „Енциклопедия на живота“. На вътрешната задна корица към всеки том бе сложена притурка от цветни рисунки, представляващи анатомични илюстрации — разлистваш ги и виждаш отделните органи или части на автомобил, на мъж, на кораб. Ка инстинктивно затърси в притурката към вътрешната задна корица на четвърти том рисунката на майката и на бебето, сгушило се като в яйце в издутия й корем, но тъкмо тя отсъстваше, личеше си само мястото, отдето е била откъсната.

Внимателно изчете този абзац на 324 страница от същия том.

СНЯГ. Твърдото състояние, което приема водата в момент на своето падане, кръжене или издигане в атмосферата. То представлява красив кристал, обикновено в шестоъгълна форма. Всяка кристална снежинка притежава специфична шестоъгълна структура. От най-древни времена тайните на снега са предизвиквали интереса и възхитата на човека. През 1555 година шведският свещеник Олаус Магнус от град Упсала открива, че всяка снежинка е с шестоъгълна структура и както личи от формата й…

Не бих могъл да посоча колко пъти Ка е изчел абзаца в Карс, нито до каква степен е вплел в душата си рисунката на този снежен кристал. Подир години, когато посетих дома им в Нишанташъ, разговарях надълго за него с вечно обезпокоения му и разтревожен баща с просълзени очи — бях поискал позволение да разгледам старата им библиотека. Не библиотеката в стаята на Ка, където бе прекарал детските и младежките си години, а библиотеката на баща му в един от тъмните ъгли на дневната. Сред изящно подвързаните юридически книги, турски и преводни романи от 40-те и телефонни справочници бях съзрял прекрасно подвързаните томове на „Енциклопедия на живота“ и бях хвърлил едно око на анатомичната рисунка на бременната жена в притурката към вътрешната задна корица на четвърти том. Разтваряйки го наслуки, 324-а страница се появи пред мен от само себе си. Страницата с абзаца за Снега бе отбелязана с късче трийсетгодишна попивателна хартия.

Ка разглеждаше енциклопедията и внезапно, като нахвърлил се върху задачите си ученик извади бележника от джоба си и взе да записва десетото, дошло му в Карс стихотворение. Тръгвайки от уникалността на всяка отделна снежинка и от представата си за бебето в корема на майката от тъй и неоткритата в тома на енциклопедията рисунка, той обоснова своето място в този свят, своите страхове, своите различия, своята неповторимост, и го озаглави „Аз, Ка“.

Бе усетил как, още преди да е достигнал финала на стихотворението, някой се настанява на масата му. Надигна глава и се смая: Неджип. Поява, която пробуди у него не ужас и възхита, а чувство на вина, че е повярвал в смъртта на човек, който не може да умре така лесно.

— Неджип — промълви той и му се прищя да го прегърне и разцелува.

— Аз съм Фазъл — каза младежът. — Видях ви на улицата и ви последвах. — Бегло огледа масата, на която седеше агентът Саффет. — Кажете ми бързо вярно ли е, че е Неджип е мъртъв?

— Вярно е. С очите си го видях.

— Тогава защо ме нарекохте Неджип? Пак ли не сте сигурен?

— Не съм.

За миг лицето на Фазъл побеля като платно, после той с огромно усилие се съвзе.

— Настоява да отмъстя за него. По това разбирам, че е мъртъв. На мен обаче ми се ще, щом отворят училището, да уча, както преди, а не да се занимавам с мъст и политика.

— Пък и отмъщението е нещо ужасно.

— Въпреки това, пожелае ли, ще отмъстя — рече Фазъл. — Говорил ми е за вас. Предадохте ли писмата му на Хиджран, тоест на Кадифе?

— Предадох ги — отвърна Ка. Почувства се неловко под погледа на Фазъл и си помисли: „Дали пък да не си призная и да не кажа «ще ги предам»?“ Ала вече бе късно. А и незнайно защо, изречената лъжа изпълни душата му със сигурност. Обезпокои го само мярналия се върху лицето на Фазъл израз на болка.

Фазъл покри с длани лицето си, поплака малко. Сълзите идваха трудно, беше ядосан.

— Ако Неджип е мъртъв, кому ли трябва да отмъстя?

— Забелязвайки мълчанието на Ка, се вгледа в очите му. — Вие трябва да знаете.

— Неджип сподели с мен, че понякога вие двамата с него мислите едно и също нещо в един и същи миг. Щом ти мислиш, значи мисли и той.

— Онова, за което настоява да мисля, изпълва душата ми с болка — каза Фазъл. — Ка за първи път забеляза в очите му светлината, която долавяше и в погледа на Неджип. Стори му се, че е седнал до призрак.

— За какво настоява да мислиш?

— За мъст — отвърна Фазъл и се разплака отново.

Ка всъщност схвана веднага, че мислите на Фазъл не са свързани с отмъщението. Защото Фазъл му бе отговорил по този начин едва след като забеляза, че внимателно наблюдаващият ги агент Саффет се надигна от масата си и приближи.

— Покажете си личната карта — рече агент Саффет, гледайки строго.

— Училищната ми карта е на масата за получаване на книги.

Ка забеляза: Фазъл се досети, че мъжът е цивилен полицай и се паникьоса. Тръгнаха към масата за вземане на книги. По личната карта, която грабна от ръцете на наплашената по принцип служителка, агентът разбра, че Фазъл учи в кораническия лицей и хвърли към Ка обвинителен поглед, който трябваше да означава „всъщност ние си знаехме“. Сетне, с маниера на присвоило си топката дете, пъхна личната карта в джоба си.

— Ела в Дирекцията по сигурността и си вземи личната карта на имам-хатиб.

— Господин служителю — рече Ка. — Този младеж не е набъркан в нищо, той току-що научи, че най-добрият му приятел е починал, върнете му личната карта.

Саффет, въпреки молбата на Ка, не отстъпи.

Надявайки се да вземе личната карта от него на някое безлюдно място, Ка се уговори с Фазъл да се срещнат в седемнайсет часа на железния мост. Фазъл тутакси напусна библиотеката. Всички в читалнята се бяха разтревожили — да не би да ги проверят и тях. Но Саффет изобщо не забеляза това, бе се върнал на масата си и вече разлистваше течението на списание „Хаят“ от началото на 1960-а, вглеждайки се в последните снимки на министър-председателя Аднан Мендерес, преди да го обесят, и на тъжната принцеса Сюрейя, принудена да се разведе, тъй като не успяла да роди дете на иранския шах.

Ка реши, че няма да успее да вземе личната карта от агента и напусна библиотеката. Всичките му страхове се стопиха, като видя красотата на снежните улици и радостта на замерящите се със снежни топки дечурлига. Идеше му да се затича. На една опашка на площад „Хюкюмет“ забеляза тъжни премръзнали мъже с платнени торби и със загънати във вестници и овързани с канап пакети. Все боязливи карсци, решили покорно да предадат на държавата личното си оръжие, тъй като съвсем насериозно бяха приели съобщението за извънредното положение. Ала тъй като държавата много-много им нямаше вяра, опашката не бе допусната във валийството и те трябваше да зъзнат навън. Веднага след споменатото съобщение, посред нощ, под падащия сняг повечето от хората бяха заровили оръжията си на потайни места в заледената земя.

Докато вървеше по „Фаикбей“, срещна Кадифе и се изчерви. Допреди малко мислеше за Ипек и възприе Кадифе като нещо твърде близко и невероятно красиво, свързано с Ипек. Ако не бе се сдържал, щеше да прегърне и разцелува забраденото момиче.

— Трябва незабавно да ви съобщя нещо — рече Кадифе. — Но ви следи някакъв мъж и сега не мога да говоря. Ще дойдете ли в хотела в стая 217? Последната в края на коридора, дето е и вашата стая.

— Там ще можем ли да поговорим на спокойствие?

— Никой не трябва да узнае за нашия разговор, дори на Ипек не бива да казвате — рече тя и отвори широко очи. Пред наблюдаващото ги множество тя най-официално стисна ръката на Ка. — Сега, ама тайничко, проверете дали ще ме последват агенти, един ли ще е, двама ли ще са, ще ми кажете после.

Съвсем леко разтягайки крайчетата на устните си в усмивка, тя с такъв маниер кимна утвърдително с глава, че Ка се смая на хладнокръвието й. Пък и вече го бе завладяла идеята да се срещне в една стая с Кадифе тайно от Ипек.

Тутакси осъзна, че не би желал дори бегло да мерне Ипек в хотела, преди срещата с Кадифе. И за да убие времето дотогава, продължи да скитосва из улиците. Никой не изглеждаше недоволен от военния преврат; точно както в детството му наоколо витаеше атмосферата на новото начало, на промяната в напрегнатия живот. Награбили чанти и деца, жените вече подбираха плодове, като ги опипваха, вече се пазаряха по бакалници и плод-зеленчуци, а стърчащите по ъглите мустакати мъже, димейки с безфилтърните си цигари, оглеждаха минувачите и клюкарстваха. От мястото си отсъстваше единствено преструващия се на слепец просяк, когото Ка вчера на два пъти зърна под стряхата на обезлюдена къща в пустеещото пространство между гаражите и пазара. Не видя и паркиралите насред улицата пикапи, от които се продаваха портокали и ябълки. И без друго рехавият трафик бе съвсем оредял, само че беше трудно да се определи дали това е по причина на военния преврат, или на снега. Броят на цивилните полицаи в града бе нараснал (един бе поел от долната част на булевард „Халитпаша“, там, дето няколко момчета играеха футбол, към крепостта); за неопределено време двата хотела до гарата („Пан“ и „Хюриет“), които работеха като публични домове, бяха прекратили тъмната си дейност, прекратени бяха и боевете с петли, бяха се спотаили нейде и месарите, занимаващи се с колене на контрабанден добитък. Нищо не нарушаваше покоя, пък и карсци вече бяха навикнали на гърмежите, разнасящи се сегиз-тогиз нощем из бедняшките махали. За да усети пълновластно в душата си чувството за свобода, с което го даряваше тази музика на незаинтересоваността, Ка си купи един канелен шербет от „Модерн бюфе“ на ъгъла между булевардите „Кючюк Кязъмбей“ и „Кязъм Карабекир“ и го изгълта с огромно удоволствие.