Орхан Памук
Сняг (22)

22
Най-подходящият мъж за ролята на Ататюрк
Военната и модернистично-театралната кариера на Сунай Заим

На бърза ръка Ка даде показания, че е разпознал един от труповете в Социално-осигурителната болница, подписа ги и те надлежно бяха заведени. Двамата с мъжа с орловия нос потеглиха със същия военен камион и докато пътуваха по безлюдните улици, изпъстрени с предизборни и осъждащи самоубийството плакати, подплашени кучета се разбягваха встрани. По пътя Ка успя да забележи как неуморимите хлапета и техните любопитни родители хвърляха по едно око на камиона през пролуките на спуснатите пердета, ала умът му бе ангажиран с нещо съвсем друго. Не можеше да изличи от съзнанието си лицето на Неджип и проснатото му вкоравено тяло. Мечтаеше си да се върне в хотела и Ипек да го утеши, но отминавайки пустия градски площад, камионът пое надолу по булевард „Ататюрк“ и две преки след Народния театър спря пред деветдесетгодишна сграда, останала от времето на руснаците.

Това бе едноетажен конак, който със своята прелест и занемареност бе натъжил Ка още първата вечер след пристигането му в Карс. Когато градът преминал в турски ръце, тук през първите години на републиката, заедно със семейството, готвачите и прислугата си бе водил разкошния свой живот Маруф бей, един от прочутите търговци, който притежавал екипажи и шейни с конски впрягове и въртял търговия със Съветския съюз, предлагайки там дървен материал и кожи. Към края на Втората световна война и в началото на Студената война Националната сигурност обвинила в шпионаж търгуващите със Съветския съюз по-известни богаташи, арестували ги, измъчвали ги, след което те изчезнали яко дим и никога повече не се върнали тук, а конакът на Маруф бей, поради разни наследствени претенции, останал без собственик близо двайсет години. В средата на 70-те агресивна марксистка фракция си присвоила това място, ползвайки го за свое седалище, като тук били замислени немалко политически престъпления (адвокатът Музаффер бей, кмет на общината, се разминал само с едно раняване), след военния преврат пък през 1980 година сградата била опразнена, по-късно обаче закупилият магазина в съседство пресметлив търговец я превърнал в склад за хладилници и печки, а преди три години завърналият се в родния си край с доста спестени пари от Истанбул и Саудитска Арабия предприемчив и мечтателен шивач я преустроил в ателие за оверлог.

Влизайки вътре, Ка видя машини за копчета, грамадни шевни машини, все стари модели, и сума ти огромни ножици, окачени на гвоздеи по стените — на мекия фон на тапетите с оранжеви рози всичко това наподобяваше на странни уреди за изтезания.

С износеното си палто и същия пуловер, с които Ка за първи път го срещна преди два дни, и обут във военни ботуши, Сунай Заим сновеше из стаята напред-назад с цигара без филтър в ръка. Щом зърна Ка, лицето му грейна, сякаш виждаше стар, обичан приятел, изтича към него, прегърна го и го разцелува. Целувка, която сякаш казваше „Щастие и благоденствие и за преврата, и за страната ни!“, почти както го беше изрекъл оня мъж с вид на търговец на едър рогат добитък в хотела, и все пак целувката говореше много повече за приятелство, нещо, което накара Ка да се усети още по-отчужден. Отсетне щеше да си обясни този приятелски порив със срещата на двама истанбулчани в бедно, затънтено място като Карс при доста трудни обстоятелства, ала вече знаеше, че част от тия трудни обстоятелства ги създава самият Сунай.

— Мрачният орел на отчаянието всеки ден разперва криле в душата ми — изрече Сунай, горд от своята загадъчност. — Аз не му позволявам да ме сграбчи, дръж се и ти. Всичко ще бъде наред.

Орнаментите по ъглите на високите тавани и огромната печка, които Ка забеляза в излъчваната от снега светлина, проникваща през големите прозорци, подсказваха, че широката стая е имала своите разкошни дни, сега обаче в нея се подвизаваха мъже с радиотелефони в ръце, двама грамадни охранители, които не изпускаха от поглед Ка, а върху масата до вратата, отваряща се към коридора, бяха разположени карта, оръжие, пишеща машина и досиета: тук, каза си мигом Ка, ще трябва да е щабът на „революцията“, в който Сунай разполага с достатъчно власт.

— Имаше години, и това бяха най-лошите ми години — заговори крачейки напред-назад из стаята Сунай. — В най-затънтените, в най-бедните и най-мизерни провинциални градчета в душата ми полека-лека се надигаше едно отчаяние, наречено тъга, когато научех, че стар приятел отдавна е напуснал града, а не когато не успявах да открия място, където да поставя пиесите ни, или хотелска стая, в която да се подслоним и да подремнем. И за да не ме завладее отчаянието, тичах, обикалях от врата на врата лекари, адвокати, учители, та да открия някого в града, който би проявил интерес към модерното изкуство, към нас, вестителите на модерния свят. И когато не откривах никого на единствения адрес, с който разполагах, когато узнавах, че полицията не разрешава да изнесем представлението си, или пък че полковникът, с когото исках да се срещна като последна надежда да получа това разрешение дори няма да ме приеме, тогава осъзнавах, че тъмнината в душата ми вече се надига. Че дремещият в нея орел бавно разперва криле и излита с намерението да ме задуши. Аз обаче не се поддавах на отчаянието, а изнасях представлението ни в най-мизерните чайни на света, по най-издигнатите места пред автогарите, насред железопътната гара, понеже, видите ли, началникът й бил хвърлил око на една от актрисите ни, в гаража на пожарна, в празните класни стаи на начално училище, в дъсчени ресторанти, зад витрината на бръснарски салон, по стълбите на някой пасаж, насред обори и по тротоари.

Откак през вратата, отваряща се към коридора, бе влязла Фунда Есер, Сунай започна да казва „ние“, вместо „аз“. Между двамата съществуваше такава близост, че този преход не се стори неестествен на Ка. Фунда Есер пъргаво и изящно придвижи огромното си тяло към Ка, подаде му ръка, сетне прошепна нещо на съпруга си и със същия вид на делови човек напусна стаята.

— Това бяха нашите най-лоши години — продължи Сунай. — Всички вестници тогава писаха, че обществото ни отритва — нас, глупаците от Анкара и Истанбул. Веднъж ме споходи най-големият шанс, отреждан единствено на гениите — със своето изкуство да участвам в градежа на историята, ала точно в същия ден внезапно ми издърпаха килимчето изпод краката и аз се пльоснах в най-жалката кал. Обаче не се отказах, борех се с отчаянието. И ако съм затъвал все по-дълбоко в тази кал сред мръсотия, низост, сиромашия и невежество, аз нито за миг не съм губел вярата си, че ще успея да стигна до същинския материал, до големия бисер. Ти от какво се боиш?

В стаята влезе доктор с бяла риза и с някаква не съвсем естествена тревога измъкна от чантата си апарат за измерване на кръвно налягане, и докато го наместваше върху ръката на Сунай, Сунай така „трагично“ се вгледа в нахлуващата през прозореца бяла светлина, че Ка си припомни за „отритването му от обществото“ в началото на 80-те. Но още по-добре си спомняше ролите му през 70-те, донесли истинската слава на Сунай. През ония години, когато левият политически театър изживяваше своя златен век, сред многобройните малки театрални трупи името на Сунай изпъкна не само заради таланта и трудолюбието, осигурили му главни роли в не една пиеса, а и заради лидерските му качества, дар от Бога, които публиката съзираше у него. Младите турски зрители харесваха Сунай най-вече в постановките, в които изпълняваше ролите на облечени във власт, силни исторически личности, на якобински тип революционери като Наполеон, Ленин, Робеспиер, Енвер паша, или роли на народни герои, които приличаха на тях. Лицеистите и „прогресивните“ студенти го зяпваха с просълзени очи и го аплодираха, когато с мощния си, въздействащ глас Сунай се терзаеше заради страдащия народ, когато след плесницата на тираните се възправяше гордо и изричаше „Един ден непременно ще им потърсим сметка“, когато в най-лошия си ден (налагало се незабавно да влезе в болница), той, стискайки зъби, вдъхвал надежда на другарите си и въпреки всичко, макар душата му да се късала, успявал да извлече от себе си безпощадна сила заради щастието на този народ. Говореше се, че военното му образование доста е повлияло на неговата решителност, която демонстрираше най-вече във финалите на пиесите, когато вземаше властта и наказваше несправедливите. Беше учил в кулелийския военен лицей. Изпъдили го оттам в последния курс, понеже забегнал с лодка в Истанбул, взел да се подвизава из театрите в Бейоглу и тайно опитал да постави пиесата „Преди да се стопят ледовете“.

Военният преврат през 1980 година доведе до забраната на всички политически леви театри и държавата реши да се направи мащабен филм за Ататюрк по случай стогодишнината от рождението му, който да бъде разпространяван по телевизията. В миналото никому не бе и хрумвала мисълта турчин да изпълнява ролята на този рус, синеок, велик европеизиран герой, представяха си, че главната роля в големите нереализирани национални продукции трябва да бъде поверена на западни актьори като Лорънс Оливие, Курт Юргенс, Чарлтън Хестън. Този път обаче вестник „Хюриет“ своевременно бе подготвил общественото мнение: „най-после“ ролята на Ататюрк ще бъде поверена на турчин. Освен това бяха оповестили, че изпълнителят на ролята на Ататюрк ще се определи чрез изрязаните от вестника и изпратени пак там попълнени талони. Още в първите дни станало ясно, че народният вот дава голяма преднина на Сунай — той, утвърдил популярността си през продължителния демократичен период, бил един от кандидатите, номиниран от предварителното жури. Турските зрители предусещали, че привлекателният, величествен и вдъхващ доверие Сунай, години наред изпълнявал ролите на революционери, ще успее да пресъздаде образа на Ататюрк.

Първата грешка на Сунай бе, че прие твърде насериозно народния вот. Тръгна да се изявява по телевизията и вестниците, произнасяше речи пред всеки, който бе готов да го слуша, публикуваше снимки от щастливия си семеен живот с Фунда Есер. Разкривайки своя живот и политическите си възгледи, Сунай се зае да демонстрира, че е достоен за ролята на Ататюрк, че по някои свои вкусове и привички дори прилича на Него (ракията, танците, елегантните дрехи), че непрестанно Го препрочита — най-позьорски се снимаше с томовете от неговите „Речи“ в ръце. (Когато списващ една громяща вестникарска колонка писател доста по-рано го беше взел на мушката си и се подигра на Сунай, че всъщност четял не самите речи, а по-популярните извадки от тях, той взе от библиотеката оригиналните произведения и започна да позира с тях — въпреки всичките му усилия обаче, снимките, за негово съжаление, така и не бяха публикувани в същия вестник.) Посещаваше откривания на изложби, концерти и важни футболни мачове и навсякъде, където й да било, той приказваше пред второразредни репортери за Ататюрк и изобразителното изкуство, за Ататюрк и музиката, за Ататюрк и турския спорт. С неподхождаща на един якобинец страст, той направи изявления и в антизападни „религиозни“ вестници. В един от тях, отговаряйки по-скоро на провокативен въпрос, той възкликна: „Някой ден, естествено ако народът прецени, че съм достоен, бих могъл да изиграя и ролята на Пророк Мохамед.“ Това злополучно изявление постави начало на бъркотията.

В малотиражни политически ислямистки списания написаха, че никой не може да изпълнява ролята на нашия Пророк и Повелител Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Според колонките на тия гневни издания той се отнесъл „неуважително към Пророка“ и дори се „изгаврил“ с Него. Да накарат политическите ислямисти да замълчат не успяха дори военните, тъй че се наложи Сунай сам да потушава огъня. С Корана в ръка той започна да разяснява на консервативните читатели колко много обича Пророк Мохамед и колко е модерен всъщност, надявайки се да поуспокои обществеността. Това пък даде шанс на кемалистки настроените автори на вестникарски рубрики, недоволни от неговите пози на „избрания Ататюрк“ да напишат: Ататюрк никога не е правил мили очи на религиозните фанатици. В подкрепящите военния преврат вестници непрестанно се публикуваха снимки на Сунай, демонстриращ своята духовност с Корана в ръка и питаха „Това ли е Ататюрк?“. Ислямистката преса, повече за да се предпази, отколкото за да се опълчи срещу него, също премина в атака. Започнаха да публикуват снимки на пийващия ракия Сунай, придружени с материали и подзаглавия от рода на „И той бил ракиджия като Ататюрк!“, или „Тоя ли щял да изпълнява ролята на нашия Пророк?“. Този път поводът за пламналите ислямистко-секуларистки дебати в истанбулската преса, продължили не повече от два месеца, се оказа той.

За седмица във вестниците се появиха сума ти фотографии на Сунай: Сунай с видимо удоволствие отпива бира в рекламен клип отпреди години; Сунай с вдигнат юмрук пред знаме със сърп и чук; Сунай гледа как жена му, изпълнявайки възложените й роли, се целува с други мъже… Изписани бяха десетки страници с най-разнообразни слухове: жена му била лесбийка, пък той продължавал да е комунист; бил участвал в дублажа на незаконни порнофилми; за пари бил готов да изиграе всяка роля, не само на Ататюрк; бил поставил пиеси на Брехт с пари от Източна Германия; след военния преврат бил оскърбил Турция, заявявайки, че „измъчват жените от Швейцарското дружество, дошли в страната с изследователска цел“ и други подобни. През същия този период „офицер с висок чин“ извикал Сунай в Генералния щаб и лаконично му съобщил, че армията е взела решение той да оттегли кандидатурата си за ролята на Ататюрк. Този офицер обаче не бил като онзи милозлив, замислен мъж, дето сбрал в Анкара истанбулските вестникари, критикуващи военните за намесата им в политиката и след като здравата ги нахокал, и след като те се разстроили и разревали, ги почерпил с шоколад, не, този се оказал много по-решителен и саркастичен офицер от Отдела за връзки с народа. Виждайки колко измъчен и уплашен е Сунай, той не смекчил тона, а тъкмо напротив, осмял политическите възгледи, с които Сунай се перчел като „избрания Ататюрк“. Два дни преди това, докато бил на кратко посещение в родния си град, Сунай, ескортиран от коли, посрещнат като любим политик от насъбралото се хилядно множество от безработни и тютюнопроизводители, спрял на градския площад, изкачил се до паметника на Ататюрк и сред нестихващи ръкопляскания му стиснал ръката. По този повод популярно истанбулско списание му задало въпроса „Бихте ли прекрачили от сцената в политиката?“, на което той бил отвърнал „Ако народът го пожелае!“. От страна на правителството било съобщено, че „за момента“ филмът за Ататюрк се отлага.

Сунай притежаваше достатъчно опит да се измъкне без сътресения от неприятното поражение, обаче последвалият развой на събитията направо го срази: в рамките само на един месец толкова пъти се бе появявал по телевизията, за да се обвърже още по-сигурно с ролята на Ататюрк, че вече всички вземаха прекомерно познатия му глас за гласа на Ататюрк и тъкмо по тази причина не му предлагаха да участва в никакви дублажи. Телевизионните рекламни агенти, надпреварвали се доскоро да го търсят за ролите на благоразумния татко, който избира най-качествените и най-сигурни продукти, сега му обърнаха гръб, защото им се струваше нелепо да показват как един неосъществен Ататюрк с кутия боя в ръка баданосва стени или пък колко е доволен от своята банка. Дълбоко вярващият на вестниците народ, и това бе най-лошото, прие за чиста монета, че той е враг както на Ататюрк, така и на религията: някои бяха повярвали дори на това, че докато жена му се целува с чужди мъже, той не обелва и дума. Най-малкото, настроенията говореха, че дим без огън няма. Поради всички тия главоломно развиващи се събития намаля и посещаемостта на неговите представления. Хора го спираха на улицата с думите „Срам и позор!“. Ученик от коранически лицей, повярвал, че Сунай действително се е изказвал против Пророка и преизпълнен с желание да попадне във вестниците, се вмъкна една вечер на негово представление, размаха нож и плю в лицата на неколцина зрители. Всичко това се случи в рамките на пет дни. И съпружеската двойка изчезна от хоризонта.

За последвалия период клюките са различни: били заминали за Берлин и под прикритието, че се занимават с театрално изкуство в Брехтовия „Берлинер ансамбъл“, се подготвяли за терористи; били приети във френската психиатрична клиника „La Paix“ в Шишли с отпусната от френското Министерство на културата субсидия. А те просто се бяха приютили на черноморския бряг в дома на майката на Фунда Есер, художничка. Година по-късно си намериха работа като „аниматори“ във второразреден хотел. Сутрин играеха волейбол с германски бакали и холандски туристи, подиробед, пременени като Карагьоз и Хадживат^[1], развличаха децата на лош немски език, вечер се изявяваха като падишах и харемска гьобекчийка на сцената. Оттук тръгна кариерата на Фунда Есер като изпълнителка на гьобеци, кариера, в която тя през следващите десет години щеше да се доусъвършенства в малките градчета. Сунай успял да издържи на тия шутовщини точно три месеца — веднъж, пред ужасените погледи на група туристи, той пребил швейцарски бръснар, комуто скимнало и извън сцената да продължи с харемските, фесовски турски шегички и призори, на плажа, подхванал флирт с Фунда Есер. Известно е, че подир този инцидент те си намерили работа като водещи, като танцьори и „актьори“ по сватби и вечерни забави в Анталия и околността. В ролята си на водещ Сунай представяше долнопробни певци, фанатично имитиращи истанбулските изпълнители, гълтачи на огън и треторазредни комедианти, Фунда Есер хвърляше гьобеци, той държеше речи за брачната институция, Републиката и Ататюрк, а после, за около десетина минути, изиграваха стегнато някоя сцена, като убийството на краля от „Макбет“, след което идваха аплодисментите. В ония вечери поникнали кълновете на бъдещата театрална трупа, която по-късно щеше да тръгне по турнета из Анадол.

Премериха кръвното на Сунай, той даде някакви разпореждания по радиотелефона, връчен му от охранителите, изчете поднесения му лист хартия и смръщи лице от отвращение.

— Всеки доносничи срещу всекиго — каза.

После добави, че докато изнасял години наред представления из затънтените анадолски градчета е виждал как мъжете в тая страна се вцепеняват от тъга.

— Седят в кафенетата ден подир ден, без нищо да вършат — заразказва той. — Стотици във всеки град, стотици хиляди, милиони безработни, неуспели, обезверени, апатични, нещастни мъже в Турция. Тези мои братя са изпаднали в такова състояние, че не могат да си подредят живота, нямат воля да закопчеят мазните си, лекьосани сака, нямат енергия да размърдат ръцете си, не могат да се съсредоточат, за да изслушат докрай една история, не могат дори да се засмеят на някоя шега.

Мнозина от тях, според Сунай, заспивали трудно, защото се чувствали нещастни, изпитвали удоволствие да казват, че цигарите убиват, оставяли недовършено започнатото изречение, проумявайки безсмислието да го изрекат изцяло, гледали телевизионните програми не защото им харесвали и ги забавлявали, а защото не понасяли тъгата на околните, всъщност искали единствено да умрат, ала не смятали, че са достойни сами да посегнат на живота си, гласували като мазохисти по време на избори за най-презряната партия, за най-скандалните кандидати, предпочитали поддръжниците на военния преврат, които непрестанно говорят за наказание, пред политиците, които непрестанно обещават надежда. А влязлата в стаята Фунда Есер пък каза, че нещастни всъщност са техните жени — отглеждали децата, които мъжете им правели без мяра, припечелвали по четири-пет куруша като прислужнички, тютюноработнички, килимарки или медицински сестри, а мъжете им и представа си нямали къде работят. Ако ги нямало тези жени, тези плачещи и навикващи дечурлигата си жени, вкопчили се в живота, милионите неразличаващи се един от друг анадолски мъже с кирливи ризи, небръснати, безрадостни, безработни, безборбени, щели да изчезнат като просяците, мрящи от студ по стъгдите, като пияниците, пропадащи на връщане от кръчмата в първата отворена канализационна шахта, като изгубилите се сенилни старци, тръгнали по пижама и пантофи да купят хляб от бакалина. Пък и на туй отгоре, както го „виждаме и в злощастния Карс“, те представляват болшинството от мъжете и тяхното най-любимо нещо е да потискат с обич любимите си жени, защото им се чувстват длъжници за целия свой живот и ги е срам.

— Отдадох десет години от живота си, за да могат моите анадолски братя да се измъкнат от тая смазваща тъга, от тая мъка — рече Сунай без всякакво състрадание. — Наричаха ни какви ли не — комунисти, западни агенти, смахнати, Свидетели на Йехова, сводника и проститутката, вкарваха ни по затворите, измъчваха ни, пребиваха ни. Опитаха да ни насилят, замеряха ни с камъни. Но се научиха да обичат щастието и свободата, с които ги даряват моите постановки и моята компания. Сега, когато в ръцете си държа най-големия си шанс в живота, не ще си позволя да проявя слабост.

Междувременно в стаята бяха влезли двама мъже, единият подаде радиотелефона си на Сунай. От разговора, проведен по радиотелефона, Ка подразбра, че в махала Сукапъ е обграден бордей, че отвътре се разнася стрелба, че в къщата се намират семейството и мъж от кюрдската гериля. На отворената радиотелефонна линия явно беше военен — раздаваше заповеди, обръщаха се към него с „Командире“. После същият този военен, се поинтересува от мнението на Сунай и общувайки с него не като с революционен лидер, а като със стар другар от ученическите години, го уведоми за начертания план.

Забелязвайки любопитството на Ка, Сунай поясни:

— В Карс е разположена малка армейска бригада. По време на Студената война държавата струпала основните си сили, предназначени да се противопоставят на евентуалната руска инвазия, в Саръкамъш. Все пак и местната бригада можела да допринесе с нещичко за удържане на първия руски щурм. Сега бригадата е тук по-скоро за да пази границата ни с Армения.

После разказа как предишната вечер, след като слязъл с Ка от ерзурумския автобус, в ресторант „Йешилюрт“ срещнал своя приятел от трийсет години Осман Нури Чолак. Били учили заедно в кулелийския военен лицей. По онуй време той бил единственият човек, който знаел кой е Пирандело и какво представляват пиесите на Сартр.

— Не го изхвърлиха като мен от лицея за лоша дисциплина, ама пък и не прегърна с две ръце военната служба. Не стана щабен офицер. Говореше се, че не успял да стане паша, понеже бил нисък. Да, гневен е, тъжен е, ала причината за това според мен е по-скоро семейна, отколкото служебна, защото жена му го напусна, вземайки и детето им. Мъчат го и самотата, и бездействието, и клюките в малкия град, макар че най-много клюки създава самият той. В ресторанта първи заговори за месарите контрабандисти, в чиято дейност се намесил след революцията, за нарушения като кредитите на Земеделската банка и кораническите курсове. А и пие много. Като ме видя, страхотно ми се израдва, най-вече заради самотата си. Същата вечер ми каза, че, за жалост, му се налагало да си тръгне по-рано, тъй като Карс бил под негово командване — в гласа му се долавяше оправдателна, но и определено горделива нотка. Заради ревматизма на съпругата си командирът на бригадата бил заминал за Анкара, заместникът му, полковникът, бил извикан спешно на заседание в Саръкамъш, а валията бил в Ерзурум. Тъй че властта била изцяло в ръцете му. Снегът не стихвал и било очевидно, че пътищата, както всяка зима, ще останат затворени поне за още няколко дни. Начаса осъзнах, че това е шансът на моя живот и заръчах на своя приятел двойна ракия.

Според по-късния рапорт на разследващия инспектиращ майор, пратен тук от Анкара след събитията, приятелят на Сунай от военния лицей полковник Осман Нури Чолак, за Сунай просто Чолака, чийто глас преди малко Ка чу по радиотелефона, бил участвал в раждането на идеята за необичайния военен преврат, който той възприел като шега, като невероятно забавление, зародило се сред трапезната атмосфера на бъбрене под влияние на алкохола, и първи бил изразил съждението, че цялата работа ще приключи с два танка. Вече по-нататък, по настояване на Сунай, се включил в същата тая работа, за да не опетни храбростта си, и защото вярвал, че в края на краищата Анкара ще остане доволна от стореното, а не поради лична омраза, гняв или изгода. („Чолака“, според рапорта на майора, за жалост погазил законите и заради разправия, в дъното на която стояла жена, щурмувал дома на зъболекар ататюркист в квартал Джумхуриет.) В щурмуванията на домове и училища участие взели половин рота, четири камиона и два танка Т-1, които трябвало да бъдат управлявани извънредно внимателно, поради липсата на резервни части — никакви други армейски сили не взели участие. Ако не броим, разбира се, „спецотряда“ на З. Желязната ръка и другарите му, които поели върху себе си отговорността за „неразкритите случаи“, инак повечето инциденти били дело на трудолюбиви служители на МИТ и Сигурността, които години наред, за да се застраховат при внезапни извънредни ситуации, картотекирали целия Карс и ползвали услугите на една десета от жителите като разпространители на информация. Тези служители, осведомени овреме за превратаджийските кроежи, бяха тъй щастливи от плъзналите вече из града слухове за предстояща демонстрация на секуларистите в Народния театър, че дори телеграфираха на колегите си отпускари, намиращи се извън пределите на Карс, да се завръщат светкавично, за да не изтърват веселбата.

От възобновения разговор по радиотелефона Ка разбра, че престрелката в махала Сукапъ е навлязла в нова фаза. Най-напред от радиотелефона проехтяха три изстрела — чувайки изстрелите, идващи омекотени от снежната долина и със закъснение от няколко секунди, Ка отбеляза, че усиленият от радиотелефона звук е по-приятен.

— Не бъди тиранин — нареди по радиотелефона Сунай, — но ги накарай да усетят, че революцията и държавата са силни и няма да се огънат пред никого.

Той подпря замислено брадата си с палеца и показалеца на лявата си ръка, жест, характерен за него, и Ка си припомни как Сунай изрича същите думи в една историческа пиеса от средата на 70-те. Сега обаче не беше тъй привлекателен, както тогава — бе поуморен, поизхабен и възблед. Вдигна от масата военен бинокъл от 40-те. Сложи си калпака и поовехтялото вълнено палто, което носеше вече десета година по турнетата си из Анадол, улови Ка под ръка и излязоха. Студът за миг пообърка Ка, той усети, че на фона на карския мраз човешките въжделения и мечти, политиката и обичайните далавери изглеждат дребнави и незначителни. Забеляза също така, че Сунай накуцва с левия крак доста повече, отколкото му се бе сторило преди. Докато вървяха по заснежените тротоари, пустотата на абсолютно белите улици и усещането, че са сами в целия град, изпълниха сърцето му с щастие. Потъналият в сняг прелестен град и старите, безлюдни конаци пробуждаха у човек не само вкуса към живота и порива към любов: в момента Ка изпитваше удоволствие и от това, че е в близост до властта.

— Най-прекрасното място в Карс е тук — промълви Сунай. — За десет години трети път посещавам Карс с театралната ми компания. И всеки път щом се здрачи, идвам тук под тополите и върбите, става ми тъжно, докато слушам гаргите и свраките и съзерцавам крепостта, моста и четиристотингодишната баня.

Намираха се на моста над заледената карска река. Сунай посочи един от бордеите на отсрещния хълм вляво. Малко под него, малко над пътя Ка съзря танк, а малко преди него — военно транспортно средство.

— Виждаме ви! — провикна се Сунай по радиотелефона и погледна през бинокъла. Миг по-късно по радиотелефона прозвучаха два изстрела. После чуха как звукът отекна в ширналата се пред реката долина. Дали не бяха салюти, предназначени за тях? По-нататък, в началото на моста стояха двамата охранители, чакаха ги. А те наблюдаваха махалата с бордеите, съградена на мястото на разрушените от руските топове конаци на богатите османски паши сто години по-късно, парка на отсрещния склон, дето някога се е забавлявала карската буржоазия и града, прострял се зад него.

— Първи Хегел е отбелязал, че историята и театърът се градят от един и същ материал — каза Сунай. — И театърът, и историята възлагат някому „ролята“. И театралната, и историческата сцена изкарват на преден план смелчаците…

Цялата долина се огласи от пукотевица. Ка разбра — задействала се е картечницата върху танка. Беше стрелял и танкът, ала беше пропуснал целта. Последваха експлозиите на гранатите, хвърлени от войниците. Долетя кучешки лай. Вратата на бордея се отвори, отвътре се измъкнаха двама души. Вдигнаха ръце. Ка зърна лумналите през строшените прозорци огнени езици. Излезлите с вдигнати ръце мъже легнаха на снега. Отнейде се появи черно куче, което, помахвайки с опашка, се защура наоколо с радостен лай, приближавайки все повече просналите се на земята. Сетне Ка видя как някакъв човек се затича отзад и чу изстрелите на войниците. Човекът рухна и всички звуци секнаха. Доста по-късно някой изкрещя, ала интересът на Сунай бе вече отминал.

Следвани от охранителите, те се върнаха в шивашкото ателие. В мига, в който зърна прекрасните тапети на стария конак, Ка разбра, че няма да може да устои на идващото ново стихотворение и се оттегли встрани.

В стихотворението, озаглавено „Самоубийството и властта“, Ка без всякакви притеснения описа удоволствието от властта, осъзнато в близост до Сунай преди малко, описа насладата, с която го бе дарила тяхното приятелство и усетената заради самоубилите се момичета вина. По-късно щеше да си каже, че най-вече в това „витално“ стихотворение беше успял да включи повечето от нещата, на които се бе оказал очевидец в Карс: без да ги украсява, с цялото им въздействие и мощ.