Орхан Памук
Сняг (20)

20
Щастие и благоденствие за страната и нацията ни
Нощта, в която Ка се наспа, и утрото

Точно в двайсет и два и двайсет Ка заспа като къпан. По някое време засънува, че вали сняг. Преди малко снегът бе завалял наново над бялата улица, която виждаше през полуоткрехнатото перде — изглеждаше необикновено мек на бледата светлина от лампата, осветяваща розовата табела „Хотел Карцалас“: вероятно Ка преспа спокойно цялата нощ, тъкмо защото странната омагьосваща мекота на снега поглъщаше звуците от изстрелите по карските улици.

Две преки по-нагоре един танк и два военни камиона бяха щурмували общежитието на кораническия лицей. Стълкновението станало не пред парадния вход, все още напомнящ за изящния майсторлък на арменските железари, а пред дървената порта, през която се влиза в общежитието на учениците от последния клас и в общия салон за срещи — за да ги сплашат, войниците в градината най-напред стреляли нагоре към мрака. Тъй като най-активните ученици — политически ислямисти били в Народния театър, където ги държали под око, в общежитието били останали единствено по-наивните и индиферентните, но дори и те, видели случващото се на сцената по телевизията, се разбунили; барикадирали портата с маси и чинове и изпълнени с очакване, заскандирали „Аллах е велик!“. Няколко луди глави вече били замерили войниците през прозорчето на тоалетната с отмъкнати от столовата вилици и ножове; към края на стълкновението наново, понеже им хрумнало да си поиграят с единствения пистолет, който притежавали, проехтели изстрели, а улученият в челото слабичък, с красиво тяло и красиво лице ученик паднал мъртъв. Повечето от облечените в пижами ученици от средното училище — и по-нерешителните, дето съжалявали, че са участвали в стълкновението само колкото да сторят нещо, и по-активните, чиито лица вече били в кръв — плачели, докато ги наблъсквали в автобуси, докато ги биели и откарвали в Дирекцията по сигурността. Поради обилния снеговалеж малцина забелязали случилото се.

Почти всички жители на Карс били будни, ала вниманието им все така било приковано към телевизионния екран, а не към улицата. Когато в излъчваното на живо от Народния театър предаване Сунай Заим обявил, че това не е пиеса, а революция, войниците извели викащите от залата и изнесли на носилки телата на ранените и убитите; тогава на сцената се качил добре познатият на цял Карс заместник-валия Имман бей и с обичайния си официален, изнервен, ала вдъхващ доверие и попритеснен от първата си изява на живо в ефира глас съобщил, че е забранено да се излиза на улицата до дванайсет часа на следващия ден. Понеже двайсетина минути освободената от него сцена останала пуста, карсци виждали единствено завесите на Народния театър, сетне предаването за кратко било прекратено, след което на екрана пак се появили завесите. Те бавно започнали да се вдигат и излъчването на „нощта“ продължило.

У мнозинството от гражданите, които се опитвали, взрени в телевизорите си, да проумеят ставащото, ситуацията предизвикала действителна тревога. В плен на надигащия се в душите им смут били дори позадремалите и подпийналите; едни предчувствали, че нощта и смъртта могат да се повторят. Други, безразлични към политическата страна на събитията, се вглъбявали в подновения спектакъл, както след години щях да го сторя и аз, откривайки в него нова възможност за осмисляне на събитията от онази нощ в Карс.

Така, докато карският зрител продължавал да гледа изпълненията на Фунда Есер: приемът, даван от обляната в сълзи възрастна министър-председателка за група американски бизнесмени, пародията на една филмова реклама и жизнерадостното хвърляне на гьобеци, спецчастите тихо и необезпокоявано нахлули в Областната централа на Партията на народното равенство в пасажа „Халил паша“, арестували прислужника кюрд, единственият човек, когото заварили там, конфискували наличните досиета и книжа от чекмеджета и шкафове. Предната нощ същите полицаи с бронираните коли били изловили един по един членовете на партийната областна управа — познаваха ги, знаеха и къщите им, — били ги затворили в ареста с обвинения в сепаратизъм и кюрдски национализъм.

Но това не били единствените кюрдски националисти през онази нощ. Според съобщение на силите по сигурността, трите измъкнати от изгорялото такси „Мурад“ тела в началото на пътя за Дигор, открити на заранта, преди още снегът да ги е затрупал, били на активисти на ПКК. Месеци преди това тримата младежи предприели инициативата да се внедрят в града, ала обезпокоени от развоя на събитията вечерта, решили да забегнат с едно такси в планината, само че заради затрупания от снега път духът им се сломил, сдърпали се, някой от тях взривил граната и загинали до един. Майката на едно от загиналите момчета, чистачка в здравно заведение, подала жалба, в която заявявала, че непознати въоръжени лица отмъкнали сина й от дома им; братът на таксиметровия шофьор също подал жалба, в която обяснявал, че брат му не е кюрдски националист, още по-малко пък кюрд; и двете жалби така и останали без последствия.

Всъщност към онзи час вече цял Карс разбирал, че се извършва революция, че, най-малкото, в града, из чиито улици като мощни и мрачни призраци сновели два танка, се случва нещо необяснимо, ала в предаваната по телевизията пиеса и в непрестанно сипещия се като в старите приказки сняг зад прозорците не се усещало дори и намек за страх. Обезпокоени били единствено хората, занимаващи се с политика.

Уважаваният от всички кюрди в Карс журналист и изследовател на фолклора Садуллах бей например, още като чул по телевизията за забраната да се излиза на улицата, моментално, като свидетел на не един военен преврат, захванал да се подготвя за бъдните затворнически дни, предусещайки тяхната неизбежност. Пъхнал в куфара си сините карирани пижами, без които не можел да спи, хаповете за простата и против безсъние, вълненото таке и чорапите, снимката на усмихнатата си дъщеря, прегърнала внука му в Истанбул, сбираните с много труд материали за подготвяната книга с кюрдски погребални песни, изпил с жена си един чай, попоглеждайки как Фунда Есер хвърля гьобеци, и зачакал. След полунощ, когато на вратата се похлопало, той се сбогувал с жена си, взел куфара, отворил и като не видял никого, пристъпил навън — там, под омагьосващата, с цвят на сяра, светлина на уличните лампи, сред безмълвната снежна красота на улицата, той си припомнил как като дете се пързалял с кънки по заледената карска река и тъкмо тогава, според анонимни свидетели, го простреляли в главата и гърдите.

Когато подир месец снегът се разтопи, стана известно, че нея нощ са били извършени и други престъпления, ала аз досущ като предпазливата карска преса ще се постарая да не описвам тия събития, та да не мъча повече читателите. Слуховете, че „неразкритите престъпления“ били дело на З. Желязната ръка и другарите му се оказаха неверни, поне що се отнася до първите часове на нощта. Групата, макар и с известно закъснение, успяла да прекъсне телефонните линии, след което нахлула в карската телевизия, там се уверили в революционната подкрепа на предстоящите емисии до края на нощта и насочили всички усилия към откриването на „изпълнител на героични и местни народни песни с мощен глас“ — една превърнала се в идея фикс тяхна стратегия. Защото революцията само тогава е истинска революция, когато по радиото и телевизията звучат героични и народни песни.

Обходили казарми, болници, лицея по естествени науки, нощните чайни и в края на краищата попаднали на подходящ изпълнител сред дежурните пожарникари — човекът изпърво помислил, че се канят да го арестуват, да го разстрелят, дори, а те го отвели право в студиото; на заранта, пробуждайки се, Ка чу неговия разнасящ се от телевизора в хотелското фоайе лиричен глас, който се процеждаше през стените, през гипсовата облицовка и завесите. Неотразима снежна светлина нахлуваше с невероятна сила през полуоткрехнатите завеси в безмълвната стая с висок таван. Беше си поспал и отпочинал доста добре, но още преди да се надигне от леглото знаеше, че някакво чувство на вина ще потисне енергията и решителността му. Имаше усещането, че е клиент на евтин хотел, че е другаде, в друга баня — изплакна лицето си, обръсна се, съблече се, облече се, грабна ключа, вързан за пиринчена тежест и се спусна във фоайето.

Мярна певеца на телевизионния екран и забелязвайки глъбината на тишината, обсебила хотела (във фоайето разговаряха шепнешком) и града, в миг проумя и случилото се снощи, и всичко, което умът му просто не желаеше да приеме. Усмихна се хладно на момчето от рецепцията, премина в салона за хранене като забързан пътник, който изобщо не възнамерява да си губи времето в този самоунищожаващ се с жестоките си и политически идеи фикс град, и зачака закуската си. Бе зърнал в един ъгъл кипящ самовар с кръгло чайниче връз него, тънко нарязан в чиния карски кашкавал и невзрачни, загубили блясъка си маслини в малка купичка.

Ка си избра маса до прозореца. Вгледа се през пролуката между тюлените завеси към улицата, скрита под излъчващия цялото си великолепие сняг. Имаше нещо дотолкова тъжно в безлюдната улица, че Ка си припомни за преброяването на населението и на гласоподавателите — тогава също бе забранено да се излиза на улицата, за масовите обиски и за всички военни преврати, скупчващи хората пред радиоапаратите и телевизорите в детските му и младежки години. По радиото звучаха военни маршове и докато Ка се вслушваше в комюникета и в забрани, свързани с обсадното положение, му се приискваше да се втурне из пустите улици. Като дете Ка си падаше по някои от дните на военния преврат, така си падаше и по веселбите за рамазана, понеже тогава всички се обединяваха около една-единствена тема — лели, чичовци и съседи се сближаваха. Фамилиите от средната и едрата буржоазия, сред които премина детството на Ка, водени от стремежа да поприкриват задоволството си от военните преврати, създаващи по-голяма сигурност в техния живот, безмълвно, с усмивка иронизираха безсмислените, множащи се подир всеки военен преврат разпоредби (варосването, например, като в казарма на бордюрите по истанбулските тротоари или задържането на всеки дългокос и брадат и най-безцеремонното му обръсване). От една страна едрата истанбулска буржоазия изпитваше силна боязън от военните, но от друга — тайничко презираше тези чиновници с тяхното посредствено и дисциплинирано битие.

Когато отдолу по улицата, напомняща за изоставен преди стотици години град, се зададе военен камион, Ка, досущ като в детството си, наостри слух. Влезлият в салона за хранене мъж с вид на търговец на едър рогат добитък прегърна внезапно Ка и го разцелува по бузите.

— Честито, бейефенди! Щастие и благоденствие за страната и нацията ни!

Ка си припомни как подир всеки военен преврат възрастните бързаха да си честитят, както си честитяха някога старите религиозни празници. Чу се да измърморва в ответ нещо от рода на „Нека да е благоденствие!“ и се засрами.

Вратата откъм кухнята се отвори и Ка усети как цялата кръв се изтегли от главата му. Ипек. Погледите им се срещнаха и Ка като че ли се обърка как да постъпи. Хрумна му да скочи от мястото си на мига, ала Ипек, дарявайки го с усмивка, се отправи към седналия току-що мъж. Носеше поднос с чаша и чинийка.

Ето: в момента Ипек ги оставяше на масата на мъжа. Като сервитьорка.

Чувство на песимизъм, разкаяние и вина завладяха Ка — обвиняваше се, че не поздрави Ипек както подобава, ала май не беше само това, начаса проумя, че няма да може да избяга от себе си. Стореното през вчерашния ден беше грешка: предложението за женитба, отправено като към непозната жена, прекомерното му заслепление, улавянето на ръката й по време на вечерята, главозамайващото сексуално привличане, което изпита към нея и което най-безсрамно, като най-обикновен пиян турчин, бе демонстрирал пред всички. В момента не му хрумваше какво да й каже, искаше му се Ипек колкото може по-дълго да се прави на „сервитьорка“.

Мъжът с вид на търговец на едър рогат добитък просташки се провикна:

— Чай!

С празния поднос в ръка Ипек уверено се отправи към самовара. Сервира бързо чая на мъжа и се примъкна към масата на Ка — той усети ударите на сърцето си чак в гърлото.

— Какво стана? — усмихнато попита Ипек. — Добре ли поспа?

Благосклонността й, породена от вчерашната нощ, от вчерашното щастие, уплаши Ка. Той едва успя да измънка:

— Снегът като че ли никога няма да спре.

Изгледаха се от глава до пети. Ка осъзна — не ще успее да промълви нито дума, а и дори да го стори, ще изглежда фалшиво. Взря се в нейните огромни, светлокафяви, леко кривогледи очи, показвайки й, че не би могъл да стори нищо друго, освен да мълчи. Ипек бе вече усетила, че душевното състояние на Ка е съвършено различно от вчерашното и й бе станало ясно, че пред нея стои съвсем друг човек. Ка също усети как Ипек долавя мрака в душата му и дори го приема с разбиране. Усети как това разбиране го обвързва за цял живот с тази жена.

— Снегът няма да спре скоро — внимателно изрече Ипек.

— Нямам хляб — отвърна й Ка.

— Ах, извинявай.

Отскочи до бюфета, върху който димеше самоварът. Остави подноса и започна да реже хляб.

Поиска й хляб, защото не издържаше на създалата се атмосфера. Гледаше след жената, а изразът му сякаш говореше: „Всъщност и сам можех да си нарежа хляб.“

Ипек бе с бял вълнен пуловер, с дълга кафява пола и с широк колан, какъвто вече никой не носеше — беше модерен през 70-те. Талията й бе тънка, бедрата й — изрядни. Ръстът й — подходящ за ръста на Ка. Той харесваше глезените й и бе сигурен, че завърне ли се във Франкфурт без нея, до края на живота си с горчивина ще си спомня как държеше ръката й, как полу на шега, полунасериозно я целуваше и колко щастлив се усещаше, докато двамата се шегуваха.

Ръката на Ипек спря да реже хляба и Ка се извърна встрани миг, преди тя да се е обърнала.

— Слагам в чинията ви сирене и маслини — провикна се Ипек.

Ка се досети — говори му на „вие“, понеже не бяха сами в салона.

— Разбира се, благодаря — отвърна със същия тон Ка, оглеждайки останалите клиенти.

Когато очите им се срещнаха, по лицето й разбра — усетила е, че я е наблюдавал допреди малко. Мисълта как добре се ориентира Ипек в отношенията между мъжа и жената, как отлично владее сложните дипломатически тънкости в тия отношения, които той никога нямаше да може да усвои, го постресна. Впрочем, той и без друго се боеше от вероятността, че тя е едничкият му шанс в живота да бъде щастлив.

— Хляба го докара военен камион — изрече Ипек с усмихнат поглед, който смазваше сърцето на Ка. — Поради забраната да се излиза на улицата, Захиде ханъм не дойде и сега аз се грижа за кухнята… Доста се изплаших, като видях войниците.

Защото войниците, може би, бяха дошли да приберат Ханде или Кадифе. Дори баща й…

— Отвели са в Народния театър дежурните пазачи на болницата, за да почистват кръвта — прошепна Ипек и седна на масата му. — Нахлули са в студентските общежития, в кораническия лицей, в партийните централи…

Там също имало убити. Задържани били стотици хора, но някои били освободени на сутринта.

При извънредни политически ситуации всички започваха да си шепнат — Ка си припомни университетските лавки отпреди двайсет години, разказваните шепнешком подобни истории за изтезания и насилия, изпълнените с гняв и мъка коментари във връзка с тях. В онзи период на Ка му се искаше да забрави, че в Турция се живее в душевен мрак и с чувството на вина, искаше му се да се прибере у дома и да чете, да чете някоя книга. А сега изпита импулса да подпомогне Ипек, като завърши фразата й с „Много страшно, много!“; обаче се отказа, защото разбираше, че всяко негово намерение, да говори ще е неестествено, тъй че продължи да дъвче виновно хляба и сиренето.

Докато Ипек му нашепваше, че транспортните средства, изпратени по кюрдските села, та да могат бащите да идентифицират труповете на синовете си от кораническия лицей, били заседнали в снега, че е обявен денят, в който всеки трябвало да предаде оръжието си на държавата, че е забранена дейността на кораническите курсове и на политическите партии, Ка се вглеждаше в ръцете, в очите и в кожата на изящната й шия, в кестенявата й коса, обрамчваща шията. Би ли го обикнала? Опита се да си представи как се движат по Кайзерщрасе във Франкфурт, как излизат от вечерната прожекция и се прибират в собствения си дом. Песимизмът обаче бързо овладя душата му. Сега пренасочи вниманието си към дебело нарязаните, както е в мизерстващите семейства, филии хляб в кошничката и към нещо дори по-лошо — дебелите филии хляб бяха подредени на пирамида, както го правеха в рибните ресторанти.

— Моля те, говори за нещо друго — внимателно каза Ка.

В момента Ипек обясняваше как ей тук, две сгради по-нататък, са спипали някакъв по нечий донос, както прекосявал градинката — млъкна разбиращо.

Ка съзря страх в очите й.

— Вчера, знаеш, бях безкрайно щастлив, за първи път от години прописах стихове — заоткровеничи Ка. — Но сега не издържам на тези истории.

— Вчерашното ти стихотворение бе много хубаво — каза Ипек.

— Ще ми помогнеш ли, преди изцяло да ме е завладяло нещастието?

— Как да ти помогна?

— Сега ще се кача в стаята си — отвърна Ка. — Ти ела след малко и притисни с ръце главата ми. За кратко, съвсем за кратко.

Още докато го изричаше, по уплашените й очи Ка разбра, че не ще го стори. Надигна се. Беше си провинциалистка, от местните; бе чужденка за Ка и той беше поискал от нея нещо, което една чужденка не можеше да проумее. Поначало не трябваше да прави това глупаво предложение, за да не вижда лицето на жената, изразяващо неразбиране. Изкатервайки тичешком стъпалата, той не спря да се самоукорява, за да може да убеди себе си, че е влюбен в нея. Влезе в стаята си, хвърли се на леглото — колко глупаво постъпи, каза си, да дойдеш тук от Истанбул и колко много сбърка, като се върна в Турция от Франкфурт. Какво ли би рекла майка му, която преди двайсет години се опитваше да държи сина си далеч от поезията, от литературата, за да води нормален живот, ако знаеше, че на четирийсет и две години щастието му е тук, в Карс и е свързано с жена, която се „грижи за кухнята“ и реже хляба на дебели филии? Какво ли би рекъл баща му, ако научеше, че синът му коленичи пред някакъв си дошъл от село шейх и с насълзени очи разговаря с него за вярата в Аллах? Тъжните и едри снежинки на завалелия отново сняг забавено се нижеха пред прозореца.

На вратата се почука, той скочи, изпълнен с надежда. Беше Ипек, но лицето й изразяваше нещо различно: съобщи му, че е пристигнал военен камион, че от него слезли двамина, единият военен, и че питали за Ка. Казала им, че ще му съобщи за тях.

— Хубаво — рече Ка.

— Ако искаш, да ти направя оня масаж — предложи Ипек.

Ка я притегли в стаята, затвори вратата, целуна я, сетне я отведе да седне на леглото. Той самият се изтегна върху него и положи главата си в скута й. Постояха безмълвно известно време, наблюдавайки през прозореца гаргите, сновящи по заснежения покрив на сто и десетгодишната сграда на общината.

— Благодаря, достатъчно — каза Ка.

Грабна от куката на вратата палтото си с цвят на пепел и излезе. В един миг, докато се спускаше по стълбите, вдъхна мириса на палтото си, напомнящо му за Франкфурт и му домъчня за живота в Германия, с всичките му там нюанси. Името на русия продавач от „Кауфхоф“, помогнал му да си купи палтото — когато на следващия ден отиде да си вземе скъсеното палто, го видя отново, — бе Ханс Хансен. Най-вероятно понеже името му бе типично немско, а косата руса, Ка веднъж-дваж се беше присетил за него в просъницата на отминалата нощ.