Орхан Памук
Сняг (2)

2
Нашият град е спокойно място
Крайните махали

Снегът, покрил мръсотията, калта и мрака, бе пробудил у Ка позабравеното усещане за чистота, ала още през първия си ден в Карс той изгуби това усещане за невинност. Тук снегът бе нещо изнурително, отегчително и застрашително. Валяло бе цялата нощ. На сутринта Ка потегли из улиците, надникна в едно-две от кафенетата, пълни с безработни кюрди, като ревностен журналист с бележник и писалка в ръка се срещна с някои избиратели, изкатери стръмните, заледени пътища из бедняшките махали, видя се със стария кмет, със заместник-валията и с близки на самоубилите се момичета. Онези приказни видения от заснежените улици, нахлували в детството му през прозорците на добре защитените къщи в Нишанташъ, сега му изглеждаха като начало на безнадеждната нищета в живота на средната класа, към който от години отправяше надеждите си като към последно убежище и дори не желаеше да си представя неговия крах.

На сутринта, докато още градът се разбуждаше, той, без да обръща внимание на сипещия се сняг, се забърза от булевард „Ататюрк“ към махалите с бордеите, към най-бедняшките райони на Карс, към Калеалтъ. Напредваше бързо под върбите и чинарите със заснежени корони и го обземаше такава тъга, че очите му се наливаха със сълзи, докато гледаше старите, порутени руски сгради с щръкнали през прозорците им кюнци, снега, сипещ се право във вътрешността на хилядолетната, извисяваща се между склада за дърва и трафопоста арменска църква, кучетата, които облайваха всеки минаващ по петстотингодишния каменен мост над карската река, изтънелите струйки дим, виещи се над схлупените бордеи в Калеалтъ, на вид пусти и изоставени под снега. Някакъв мъж, едно момче и две момичета, отскочили рано-рано до фурната на отсрещния бряг на реката, стискаха в пазвите си топлите хлябове, подбутваха се и се смееха тъй щастливо, че и Ка им отвърна с усмивка. Не нищетата, не и безнадеждността жегнаха толкова остро душата му, а странното и силно усещане за самота, което непрестанно щеше да го съпровожда навсякъде из града — грозните витрини на фотографските ателиета, заледените прозорци на чайните, претъпкани с играещи карти безработни, покритите със сняг площади. Сякаш това място бе забравено от всички и снегът безмълвно щеше да го затрупва до края на света.

Цяла сутрин шансът бе на негова страна — всички проявиха жив интерес към Ка, посрещнаха го като известен истанбулски журналист и пожелаха да му стиснат ръката, всеки — от заместник-валията до най-последния бедняк — го прие най-радушно и поговори с него. Ка бе представен на местните от Сердар бей, издател на вестник „Серхат шехир“ с тираж триста и двайсет броя, изпращал до неотдавна редовно кореспонденции в „Джумхуриет“ (повечето така и непубликувани). Първата работа на Ка, след като напусна хотела сутринта, бе да се види с „нашия местен кореспондент“, както го нарекоха в Истанбул — сва̀ри го пред вратата на редакцията и тутакси проумя, че Сердар бей няма как да не познава всекиго в този град. За първи път чу от него въпроса, който щеше да му бъде задаван стотици пъти през трите дни на престоя му в Карс.

— Добре дошли в нашия граничен град. По каква работа обаче насам?

Ка отвърна, че е дошъл да наблюдава провеждането на изборите и евентуално да напише материал за момичетата, сложили край на живота си.

— Историята със самоубилите се момичета е преувеличена, същото важи и за Батман. Нека се отбием при Касъм бей, заместник-директора на сигурността в Карс. Така или иначе знае, че сте пристигнали.

Явяването в полицията на всеки новодошъл в града, пък бил той и журналист, бе провинциален навик, останал от 40-те. Като политически изгнаник, завърнал се след доста години в родината, пък и тъй като по някакъв начин, без да е било коментирано, усещаше присъствието на герилята на ПКК, Ка изобщо не възрази.

Прекосиха целия град за петнайсетина минути — минаха под бавно спускащия се сняг покрай халите за плодове, покрай наредените един до друг по булевард „Кязъм Карабекир“ продавачи на дребна железария и резервни части, покрай чайните, в които мрачни безработни зяпаха телевизорите и падащия сняг, покрай мандражийските дюкяни с изложените огромни пити кашкавал.

Сердар бей поспря за миг и посочи на Ка мястото, дето бяха простреляли стария кмет. Кметът, според слуховете, бил прострелян вследствие на елементарен общински проблем — разрушаването на незаконно изграден балкон. Престъпникът бил спипан заедно с оръжието му три дни по-късно в плевнята на селската къща, където се укрил след деянието си. Три дни, през които плъзнали толкова много слухове, че преди да го заловят, никой изобщо не можел да им повярва — разочарованието било огромно, тъй като причината се оказала елементарна.

Дирекцията по сигурността се помещаваше в триетажна продълговата постройка на булевард „Фаикбей“, по протежение на който се издигаха стари, останали от руснаците и от богатите арменци каменни сгради — голяма част от тях се ползваха за държавни учреждения. Докато чакаха заместник-директора по сигурността, Сердар бей посочи на Ка резбованите тавани и му обясни, че по време на руския период от 1877-а до 1918-а, сградата, собственост на богат арменец, е била конак^[1] с четирийсет стаи, а по-късно била използвана като болница.

Появи се заместник-директорът по сигурността Касъм бей с биреното си шкембе и ги покани в кабинета си. Ка тутакси го усети — не чете „Джумхуриет“, намира го за ляв, не се и впечатли от хвалбите, които Сердар бей изсипа за някой си там, дето бил притежавал поетически дар, ала съвсем очевидно бе, че се бои от собственика на най-продавания местен вестник в Карс. Щом Сердар бей приключи с представянето, онзи се обърна към Ка:

— Искате ли охрана?

— В какъв смисъл?

— Ще прикрепим към вас един цивилен. Да ви е по-спокойно.

— Има ли нужда от това? — попита Ка разтревожено, като болен, комуто лекарят препоръчва да се движи с бастун.

— Нашият град е спокойно място. Прогонихме терористите сепаратисти. Ама за всеки случай няма да е зле.

— След като Карс е спокойно място, нямам нужда от охрана — отвърна Ка. Щеше му се заместник-директорът да повтори, че градът е спокойно място, ала Касъм бей не го стори.

Най-напред се насочиха към северната част на Карс, към най-бедняшките махали — Калеалтъ и Байрампаша. Под неспирно сипещия се сняг Сердар бей тропаше по вратите на бордеите, съградени от камък, кирпич и тенекиени покривни материали, отвореше ли жена, питаше за мъжа й, ако пък го познаеха, с глас, внушаващ доверие, поясняваше, че този негов приятел, известен вестникар, е пристигнал в Карс от Истанбул заради изборите, но и не само заради тях, щял да пише за проблемите на Карс и за самоубийствата на жените; ако споделят с него тревогите си, щяло да е добре за Карс. Някои, възприемайки ги като кандидати за кметското място, ги посрещаха с радост, понеже такива обикновено им носеха тенекии със слънчогледово олио, кутии със сапун или пакети с бисквити и макарони. Онези, дето се решаваха да ги поканят — и от любопитство, и от гостоприемство — най-напред предупреждаваха Ка да не се бои от лаещите кучета. Други боязливо открехваха вратите си, решавайки, че това е някаква нова форма на продължаващите с години полицейски набези и обиски по домовете — когато обаче осъзнаваха, че пристигналите не са държавни особи, се обгръщаха в мълчание. Близките на самоубилите се момичета (за съвсем кратко време Ка успя да научи за шест подобни случая) повтаряха едно и също — дъщерите им не се били оплаквали от нищо, самите те били смаяни и страдали извънредно много.

В малките, мразовити като лед стаички с пръстени подове, застлани тук-таме с машинно тъкани килими, двамата мъже, за да се постоплят, се настаняваха на овехтели дивани, на разкривени столове пред печките — пред печките, в които някой непрекъснато ръчкаше цепеници, пред работещите с краден ток електрически печки и пред постоянно включените без звук телевизори, а край тях гъмжеше от деца — с всяка новопосетена къща броят им сякаш нарастваше, — които си играеха единствено с потрошени пластмасови играчки (колички, едноръки кукли-бебета), с шишета, с празни кутийки от лекарства или от чай; настаняваха се двамата мъже и се вслушваха в историите за нескончаемите страдания, за нищетата на Карс, в историите на изхвърлените от работа мъже и на самоубилите се момичета. Майките, ронещи сълзи, понеже синовете им или бяха в затвора, или без работа, теляците, бъхтещи се в банята по дванайсет часа на ден и едва изхранващи осемчленните си фамилии, безработните, запецнали върху темата редно ли е или не да се отскача до чайната заради харчовете — всички се жалваха от съдбата си, от държавата, от общината и споделяха с Ка собствената си орис, като че тя беше проблем на държавата и страната. Слушайки преизпълнените с гняв разкази, от един миг нататък на Ка започваше да му се струва, че в посетените от него домове се спуска някакъв особен здрач и Ка все повече се затрудняваше да различава предметите, въпреки нахлуващата през прозорците бяла светлина. Нещо повече — същата слепота, принуждаваща го да извърне поглед към стелещия се навън сняг, се спускаше в мозъка му като тюлена завеса, като тишината на снега, а съзнанието и паметта му направо отблъскваха тия истории за нищета и мизерия.

До края на живота си нямаше да забрави нито един от чутите повторно разкази за самоубийствата. Не нищетата, безнадеждността и равнодушието разтърсиха издъно Ка. Не равнодушието на родителите, които смазваха от бой дъщерите си и дори не им позволяваха да се покажат на улицата, не тормозът на ревнивите съпрузи, не и безпаричието. Ка бе истински уплашен и смаян от внезапното нахлуване на самоубийствата в ежедневието — без предизвестие и без всякаква церемониалност.

Едно момиче например, сгодено против волята му за възрастен собственик на чайна, след обичайната вечеря с майка си, баща си, братята и баба си раздигнало мръсните съдове, смеейки се и закачайки се както винаги с братята си, сетне отишло в кухнята, за да донесе десерта, оттам се измъкнало в градината, влязло през прозореца в стаята на своите родители и се застреляло с ловната пушка на баща си. След проехтелия изстрел, родителите, които си мислели, че дъщеря им е в кухнята, намерили нейното окървавено, сгърчено тяло в спалнята си; не можели да проумеят нито защо се е самоубила, нито как се е озовала от кухнята в спалнята им. Друго, шестнайсетгодишно момиче, спречкало се яростно, както всяка вечер, с двамата си братя кой да държи дистанционното и да превърта телевизионните канали, и отнесло за това две яки плесници от бащата, скочил да ги разтърве, се прибрало в стаята си и пресушило на един дъх — като газирана вода, голямо шише с фитосанитарния препарат „Морталин“. Едно друго момиче пък, омъжило се на петнайсет години по любов и родило са̀мо преди шест месеца своята рожба, било дотолкова стресирано от побоищата, които му нанасял безработният и потиснат съпруг, че след невероятен скандал се заключило в кухнята и въпреки виковете на съпруга, опитващ се да разбие заключената врата, понеже подозирал какво би могло да се случи вътре, се обесило с предварително подготвените кука и въже.

Във всички тези случаи Ка забелязваше някаква магическа внезапност, някаква безнадеждност в прехода от ежедневието към смъртта. Закрепените на тавана куки, предварително заредените оръжия, пренесените от килера в спалнята отровни препарати доказваха, че момичетата дълго са обмисляли идеята да сложат край на живота си.

Началото на внезапните самоубийства на момичета и млади жени било поставено в Батман, отдалечен на стотици километри от Карс. В цял свят мъжете се самоубиват три-четири пъти по-често от жените, но един старателен млад служител от Държавния статистически институт в Анкара забелязал първи, че в Батман жените се самоубиват три пъти по-често от мъжете и четири пъти по-често от средния показател в световната статистика — никой в Турция обаче не обърнал внимание на краткото, публикувано в „Джумхуриет“ съобщение, написано от негов приятел журналист. Кореспондентите на немски и френски вестници в Турция прочели за този феномен, той провокирал интереса им и след като посетили Батман, публикували репортажите си в своите вестници; едва тогава и турската преса отдала нужното внимание на самоубийствата — сума ти журналисти се изсипали в Батман. Заместник-валията, с когото Ка разговаря, го уведоми, че според статистиката самоубийствата в Карс не достигат нивото на самоубийствата в Батман и не възразява в „настоящия момент“ Ка да се срещне със семействата на самоубилите се момичета, помоли го в разговорите си с тях по-рядко да използва думата „самоубийство“ и да не преекспонира феномена в материала си за „Джумхуриет“. В ход бе подготовката по пристигането в Карс на нарочна делегация от Батман, състояща се от експерти по самоубийствата — психолог, полицай, прокурор и длъжностни лица от Диянет^[2]; из града вече бяха окачени отпечатаните от Диянет плакати, върху които пишеше: „Човекът е велико творение на Аллах и самоубийството е неверие“; религиозна брошура със същото заглавие пък бе пристигнала във валийството, за да бъде разпространена. Заместник-валията не бе уверен, че взетите мерки ще възпрат разразилата се наново в Карс епидемия от самоубийства; боеше се „мерките“ да не доведат до обратен резултат. Защото смяташе, че и кореспонденциите на тема самоубийства, и решението на доста от момичетата да сложат край на живота си са своего рода отпор срещу непрестанните поучения на държавата, на бащите, на съпрузите и на ваизите^[3] срещу самоубийствата.

„Нямам абсолютно никакви съмнения: нашите момичета се самоубиват, тъй като са твърде нещастни — бе споделил заместник-валията с Ка. — Ако обаче истинският мотив за самоубийствата е в тяхното нещастие, то половината жени в Турция би трябвало да се самоубият.“ Заместник-валията — с мустаци като четка и с лице като на катерица — бе споделил, че онова, което вбесява жените, е мъжкарският глас на държавата, семейството и религията, внушаващ им да не прибягват до самоубийства; тъкмо по тая причина той бе писал до Анкара, че в делегацията, идваща да агитира срещу самоубийствата, трябва на всяка цена да има поне една жена — факт, който разкри пред Ка не без чувство на гордост.

За първи път се заговорило, че самоубийството е заразно досущ като чумата, след като едно момиче пристигнало от Батман в Карс, за да сложи край на живота си. Докато си подръпваше от цигарата под заснежените върби в една градинка сред квартал Ататюрк, вуйчото на момичето (не ги бяха поканили — него и Сердар бей — в дома си) разказа на Ка какво се бе случило — преди две години племенницата му заминала като булка в Батман, от сутрин до вечер вършела къщната работа, ала тъй като не се сдобила с дете, свекърва й не преставала да я укорява, това обаче не е още повод да слагаш край на живота си, тази идея я завладяла в Батман, където жените се самоубивали, поне тук, в Карс, племенницата му, сега покойница, изглеждала щастлива, ето защо, като я намерили мъртва в кревата на заранта, когато трябвало да тръгва за Батман, всички били шокирани — в писмото, което оставила пишела, че е изпила две опаковки приспивателни хапчета.

Подир месец шестнайсетгодишната дъщеря на леля й изцяло изкопирала постъпката на младата жена, пренесла идеята за самоубийство от Батман в Карс. С насълзени очи родителите на момичето обясниха, че виновникът дъщеря им да сложи край на живота си бил нейният учител, който на всеослушание съобщил в клас, че тя не била девствена — Ка обеща да опише във вестника техния случай с най-пълни подробности. Слухът светкавично обиколил Карс, годеникът на девойката се отказал от нея, спрели да посещават дома им и онези, които допреди това искали красавицата за жена. Баба й заповтаряла, че никога не ще може да се омъжи и една вечер, докато гледали по телевизията някаква сватбена церемония, бащата на девойката се разплакал, а тя глътнала на един дъх приспивателните хапчета, предварително откраднати от бабата (заразителна се оказала не само идеята за самоубийство, но също и методът). При аутопсията се установило, че девойката е девствена — бащата обвинил учителя, разпространил клеветата, а също и своята самоубила се племенница, пристигнала от Батман. И най-малките подробности около самоубийството на дъщеря си споделяха с Ка, тъй като държаха той да оповести в своята кореспонденция, че обвинението срещу детето им е невярно и разчитаха да охули учителя, сътворил лъжата.

При всичките споменати случаи момичетата успяваха да сложат край на живота си потайно и в нужния момент; тъкмо това изпълваше Ка с невероятна безнадеждност. Девойките, самоубили се с приспивателни хапчета, макар и да споделяха стаята си с други, бяха издъхнали в уединение. Израсналият в истанбулския квартал Нишанташъ Ка, четящият западна литература Ка знаеше, че който реши да сложи край на живота си, се нуждае от определено време и място, където да го извърши — някоя стая, на чиято врата никой не би похлопал дни наред. Всеки път, когато Ка си представяше собственото си самоубийство, извършено разкрепостено и бавно с приспивателни хапчета и уиски, безпределната самота така го стряскаше, че така и не помисли сериозно за самоубийство.

Едно-едничко същество бе пробудило у Ка усещането за самотата на самоубийството — „момичето с тюрбана“, обесило се преди пет седмици. Беше от девойките в Педагогическия институт, на които първо не позволяваха да влизат в часовете, а сетне, по заповед, пристигнала от Анкара, и в институтските сгради, заради нежеланието им да свалят забрадките от главите си. От всички семейства, с които Ка успя да разговаря, нейното бе най-малко бедно. Тъжният баща, собственик на бакалничка, почерпи Ка с бутилка кока-кола — извади я от хладилника — и докато отпиваше, Ка узна от него, че преди да се обеси, дъщеря му споделила идеята за самоубийство и със семейството си. Девойката виждала, че жените в семейството покриват главите си, ала от институтските управници, забраняващи подобно одеяние и от бунтовните си приятелки научила, че това се приема като символ на политическия ислям. Тъй като девойката, въпреки натиска на родителите си, отказала да си открие главата, полицаите не я допуснали в сградата и тя била на път да бъде изключена от Педагогическия институт. Някои от приятелките й престанали да се съпротивяват и свалили забрадките, други пък вместо кърпи за глава си сложили перуки — наблюдавайки всичко това, тя започнала да говори на баща си и на приятелките си, че „в живота нищо няма смисъл“ и че „не желае повече да живее“. Междувременно управлението Диянет, обвързано и с държавата, и с ислямистите, било заляло Карс с листовки и с плакати, прокламиращи, че самоубийството е най-големият грях и никому не дошло и на ум, че тази религиозна девойка възнамерява да сложи край на живота си. Името й било Теслиме — през последната вечер от своя живот тя гледала телевизионния сериал „Мариана“, приготвила чай, поднесла го на майка си и баща си, оттеглила се в стаята си, направила абдест^[4], после намаз^[5], после потънала в дълбок размисъл и след като се помолила отново, се обесила с кърпата си за глава, която прекарала през куката на лампата.