Орхан Памук
Сняг (19)

19
Как красиво валеше снегът
Нощта на революцията

Когато завесите се спуснаха, тримата въоръжени с пушки и пистолети щастливи мъже се втурнаха към изхода под уплашените погледи на множеството; най-отпред подтичваше един журналист, стар комунист, известен с прозвището си З. Желязната ръка. Бе се изявявал като писател, поет и най-вече като „охранител“ в просъветски комунистически организации през 70-те. Огромен мъжага. След военния преврат през 1980-а бе избягал в Германия; след падането на Берлинската стена, със специалното разрешение на властите, се бе завърнал в Турция, за да защитава модерната държава и Републиката от кюрдската гериля и от ислямските „фундаменталисти“. Спътниците му бяха от Турската националистическа групировка, която нощем организираше въоръжени схватки из истанбулските улици — З. Желязната ръка се бе сдушил с тях някъде между 1979-а и 1980-а, но сега ги бяха обединили авантюризмът им и идеята за защита на държавата. Зрителите, понеже нямаха никаква представа кои са мъжете, спуснали се припряно и страхливо по стъпалата и напуснали току-що Народния театър, приеха, че това са персонажи от пиесата, която продължаваха да играят на сцената.

Като видя колко сняг е натрупал по улицата, З. Желязната ръка се израдва, потропа от щастие с крака като същинско дете, стреля два пъти във въздуха и изкрещя: „Да живее турският народ, да живее Републиката!“ Разотиващото се множество пред входа се отдръпна да им стори път. Някои дори им се усмихнаха боязливо. Други пък просто стояха, изпълнени със съжаление, че не са се прибрали по-рано по домовете си. От булевард „Ататюрк“ З. Желязната ръка и другарите му се затичаха нагоре. Скандираха лозунги и приказваха на висок глас с превъзбуда, присъща на пияния. Старци, едва напредващи в снега, опирайки се един на друг и бащи, повели домочадията си към къщи, след кратко колебание изръкопляскаха.

Щастливата тройка настигна Ка на ъгъла на булевард „Кючюк Кязъмбей“. Забелязаха, че щом ги зърна, Ка им стори път като на кола — отдръпна се под върбите на тротоара.

В този миг Ка забрави незаписаното си стихотворение, което по-късно щеше да озаглави „Мястото, където Аллах не съществува“.

3. Желязната ръка и другарите му продължиха от булевард „Ататюрк“ нагоре. Понеже нямаше желание да ги следва, Ка свърна надясно по булевард „Карадаа“ и установи, че стихотворението напълно се е изпарило от главата му.

Изпитваше чувство на вина и срам, както когато излизаше от политически събрания в младостта си. Тогава Ка се срамуваше не само защото беше богат младеж от буржоазните среди, жител на Нишанташъ, а и понеже дискусиите им бяха преизпълнени с детински хиперболи. С надеждата, че забравеното стихотворение отново ще дойде, той реши да не се връща веднага в хотела и да удължи пътя си.

Мерна по прозорците немалко любопитни мъже, разтревожени от телевизионното предаване. Трудно е да се каже в каква степен Ка е бил наясно със случилите се в театъра ужасяващи неща. Преди да напусне сградата, стрелбата вече бе почнала, но съществува и вероятността, че е приемал стрелбата на З. Желязната ръка и другарите му като част от постановката.

Цялото му внимание бе съсредоточено върху забравеното стихотворение. Предчувствайки, че на негово място се кани да дойде друго, той го причакваше да се яви в някое кътче на съзнанието и да узрее.

В далечината проехтяха два изстрела. Снегът погълна звука.

Как красиво валеше снегът! На какви едри парцали, колко решително, сякаш нямаше никакво намерение да спира, и колко безмълвно! Широкият булевард „Карадаа“ представляваше едно нанагорнище, губещо се в сърцето на тъмната нощ под дълбокия до коленете сняг. Бяло и загадъчно! В триетажната, останала още от арменците красива сграда на общината нямаше никого. Ледените висулки, провесили се от една върба, бяха стигнали до снега, натрупал се върху вече незабелязваща се кола — бе се получило нещо като тюлена завеса от сняг и лед. Ка подмина закования с дъски прозорец на едноетажна, необитаема арменска къща. Докато слушаше собственото си учестено дишане и звука от стъпките си, Ка усети в сърцето си сила, способна решително да надмогне зова (доловен сякаш за първи път) на живота и щастието.

Малкият парк със статуята на Ататюрк срещу валийството бе безлюден. Ка не забеляза никакви признаци на живот пред тази издигната през руския период на Карс сграда — бе най-разкошната в града. Преди седемдесет години, след Първата световна война, когато царските и султанските войски се оттеглили от района, в нея се помещавали резиденцията и меджлисът на създадената от турците независима държава. Срещу нея се намираше старата арменска сграда, щурмувана от английската армия, тъй като е била президентски дворец на същата тази провалила се държава. Без изобщо да доближава добре охраняваната сграда, ползвана сега за валийство, Ка свърна надясно, към парка и продължи пътя си. Подминавайки поредната стара арменска къща, красива и тъжна като останалите, Ка видя, като на сън, как от празното пространство в съседство се отдалечава танк. Малко по-напред, близо до кораническия лицей, зърна военен камион. Снегът отгоре му бе доста тънък и Ка се досети, че камионът ще трябва да е пристигнал наскоро. Проехтя изстрел. Ка се обърна. Полицаите, опитващи да се сгреят в будката пред валийството, нямаше как през заскрежените й стъкла да забележат поелия към булевард „Орду“ Ка. Бе осъзнал, че новото стихотворение и свързаният с него спомен могат да се съхранят в съзнанието му само ако се завърне, ведно с тишината на снега, в хотелската си стая.

По средата на нанагорнището, откъм тротоара, се чу шум и Ка забави ход. Двама души налагаха с ритници вратата на Телефонната компания.

В снега се провидяха светлините на някакъв автомобил — после Ка чу приятния звук на веригите по колелата му. От приближилата се до Телефонната компания черна цивилна кола слязоха двамина — единият поулегнал мъж, а другият въоръжен и с вълнена барета — Ка си припомни, че го е виждал съвсем наскоро, точно когато се канеше да напусне театъра.

Те се скупчиха пред вратата. Завърза се някакъв спор. По гласовете им и благодарение на уличната лампа Ка се досети, че това бяха З. Желязната ръка и другарите му.

— Как така нямаш ключ, бе? — извиси глас единият. — Ти не си ли генералният директор на Телефонната компания? Не те ли доведохме тук, за да прекъснеш телефоните? Как така ще си забравяш ключа?

— Телефонните линии не се прекъсват оттук, а от новата централа на булевард „Истасион“.

— Това е революция и ние искаме да влезем тук — рече З. Желязната ръка. — Ако пожелаем, ще идем и на другото място. Става ли? Къде е ключът?

— Дете мое, подир два дни снегът ще стихне, ще отворят пътищата, после държавата на всички ни ще подири сметка.

— Ние сме държавата, от която толкова се боиш — отвърна З. Желязната ръка, повишавайки глас. Ще отключиш ли незабавно?

— Без писмена заповед няма да отключа!

— Ще видим — рече З. Желязната ръка. Измъкна пистолета си и стреля два пъти във въздуха. — Хванете го тоя, опрете го до стената и ако продължи да упорства, ще го разстреляме.

Не че някой му повярва, ала все пак хората на З. Желязната ръка повлякоха Реджаи бей към стената на Телефонната компания. Поизбутаха го малко вдясно, та да не би куршумите да увредят стъклените витрини отзад, там снегът бе доста пухкав и директорът се изтърси на земята. Извиниха му се, подадоха му ръка и го изправиха. Свалиха вратовръзката му и завързаха с нея ръцете му зад гърба. Междувременно си приказваха, че до заранта ще очистят предателите на родината до крак.

По заповед на З. Желязната ръка вдигнаха пушките и като отряд командоси ги насочиха срещу Реджаи бей. В този миг в далечината се разнесоха изстрели. (Това бе залпът за сплашване, произведен от войниците в градината към общежитието на кораническия лицей.) Всички замряха в очакване. Сипещият се през целия ден сняг най-сетне бе попрестанал. Тишината бе необикновено красива и омагьосваща. Тогава единият каза, че старецът (изобщо не беше старец) има право на последна цигара. Набутаха цигара в устата на Реджаи бей, поднесоха към нея запалка и докато директорът пушеше, захванаха, понеже душичките им се бяха стегнали, да трошат вратата на Телефонната компания с прикладите и с грубите си чепици.

— Жалко за държавната собственост — обади се отстрани директорът. — Развържете ме, ще ви отключа.

Щом се вмъкнаха вътре, Ка продължи по пътя си. От време навреме дочуваше изстрели, но не им обръщаше по-голямо внимание, отколкото на кучешкия вой. Цялото му внимание бе съсредоточено към вълшебството на безбурната вечер. Поспря се пред стара, безлюдна арменска къща. После пред руините на църква — почтително се загледа в ледунките, виснали от напомнящите привидения клони на градинските дървета. Изпита чувство на вина, понеже под мъртвешката светлина на бледожълтите градски улични лампи всичко му изглеждаше като изникнало от тъжен сън. От друга страна душата му преливаше от благодарност към тази безмълвна, забравена страна, навяваща в сърцето му поезия.

Малко по-нататък ядосана майка кореше сина си през прозореца, викаше го да се прибере, пък той й отвърна: „Ще ида да видя какво става.“ Ка мина между тях. На ъгъла на булевард „Фаикбей“ видя, че от обущарницата разтревожено изскочиха двама на неговата възраст: единият по-едричък, а другият слабичък като дете. Цели дванайсет години те два пъти седмично казвали на жените си: „Отивам до чайната.“ Двамата любовници се срещаха тайно във вонящата на лепило обущарница и сега, дочули по вечно включения телевизор на съседа от горния етаж, че е забранено да се излиза на улицата, се бяха разтревожили. Ка сви по булевард „Фаикбей“ и две преки по-надолу, срещу дюкяна, пред който тази сутрин оглеждаше пъстървата връз тезгяха, забеляза танк. Сред омагьосващата тишина и танкът, и улицата изглеждаха тъй неподвижни — направо като мъртви — та Ка си помисли, че в машината няма никого. Люкът обаче се отвори, подаде се една глава и човекът му каза веднага да се прибира вкъщи. Ка го попита как да стигне до хотел „Карпалас“. Още преди войникът да му е отговорил, Ка зърна тъмната редакция на вестник „Серхат шехир“ и сам откри посоката за връщане.

Топлината в хотела, светлината на фоайето изпълниха с радост сърцето му. По лицата на гостите, които пушеха по пижами и гледаха телевизия, Ка разбра, че се е случило нещо извънредно, обаче съвсем фриволно, като дете, избягващо нелюбимата тема за разговор, освободи ума си от всичко. Влезе окрилен в апартамента на Тургут бей. Цялата групичка продължаваше все така да седи на масата и да се взира в телевизионния екран. Забелязвайки Ка, Тургут бей скочи и укоризнено му каза, че се прибира твърде късно, а те всички изгаряли от любопитство. Очите на Ка и Ипек се срещнаха, докато Тургут бей продължаваше да говори.

— Много добре изпълни стихотворението — рече Ипек. — Гордея се с тебе.

Ка тутакси проумя, че няма да забрави този миг до края на своя живот. Толкова бе щастлив, че ако не бяха въпросите на момичетата и изтерзаната от любопитство душа на Тургут бей, сигурно щеше да се разреве.

— Май войниците сториха нещо — каза Тургут бей. Гласът му бе притеснен, той още не можеше да реши да се обнадеждава ли или да страда.

Върху трапезата цареше хаос. Някой бе изтръскал пепелта от цигарата си в обелка от мандарина — вероятно Ипек. Когато Ка беше малък, по същия начин постъпваше младата леля Мюнире, далечна роднина на баща му — тя, докато разговаряше с майка му, никога не забравяше да каже „моля, госпожо“, и все пак беше презирана от нея заради маниерите си.

— Забраниха да се излиза на улицата — рече Тургут бей.

— Разкажи ни какво се случи в театъра.

— Политиката не ме интересува — отвърна Ка.

Първо Ипек, а после и всички останали осъзнаха, че го изрича с глас, идещ от дълбините на душата му, ала Ка все пак се почувства виновен.

Едничкото му желание бе дълго, безмълвно да седи тук и да гледа Ипек, но го тревожеше настроението, обгърнало къщата — то бе в унисон с „революционната нощ“. И не защото не си спомняше военния преврат от детството си, а защото всеки го подпитваше за нещо. Ханде бе заспала в един ъгъл. Кадифе се взираше в телевизионния екран, а на Ка не му се щеше дори да погледне към него; Тургут бей бе доволен, че се е случило нещо интересно и същевременно беше обезпокоен.

Ка приседна до тях, улови ръката на Ипек и й каза да се качи в горната стая. Предчувстваше, че едва ли ще се сближат повече, това му причини болка и той излезе сам от стаята. Лъхна го познатият мирис на дърво. Окачи на куката върху вратата палтото си. Запали малката лампа до леглото: умората, като прииждащо дълбоко от недрата му бучене, бе обгърнала цялото му тяло, клепачите, дори стаята и хотела. Ето защо, докато припряно записваше в бележника новата си творба, той усещаше, че стиховете, постелята, на която бе приседнал, хотелът и оснеженият Карс са продължение на цялата вселена.

Озаглави стихотворението си „Нощта на революцията“. То започваше с нощите на военния преврат, когато се будеше цялото му семейство и всички слушаха по пижами радиото и военните маршове, после следваше описание на общите им празнични трапези. Затуй по-късно реши, че творбата му не е плод на една изживяна революция, а на паметта и щеше да обозначи стихотворението тъкмо на разклонението ПАМЕТ върху снежната звезда. Един от значимите проблеми в него бе, че съзнанието на поета има интерес да се затваря за трагедията, завладяла света. Само поет, който успее да го постигне, изживява настоящето като мечта: успешната реализация на поета е трудна работа! Привършвайки стихотворението, Ка запали цигара и се загледа през прозореца.