Орхан Памук
Сняг (18)

18
Не стреляйте, пушките са заредени
Революция на сцената

Сетне всичко се разви със светкавична бързина. На сцената излязоха двама ислямски фанатици със заоблени бради и с такета. В ръцете им — ножове и въжена примка за душене. Играта им подсказваше как възнамеряват да накажат Фунда Есер — тя бе захвърлила и подпалила чаршафа си, което си беше истинско предизвикателство спрямо повелята на Аллах. Фунда Есер, обладана от мисълта как да се избави от тях, се закърши с почти еротични движения.

Не приличаше на героиня от епохата на Просвещението, а на „жена, която всеки миг ще бъде изнасилена“ — образ, пресъздаван често от самата нея в пътуващите из провинцията театри. Тя сведе леко врат с привичността на жертвата, ала умоляващият й поглед не успя, както се надяваше, да предизвика сексуални желания у мъжете в залата. Единият от фанатиците ислямисти със заоблени бради я просна на пода (в предходната сцена същият игра ролята на бащата и сега бе нагримиран доста нескопосно), повлече я за косата, а пък другият, заел позата на героя от ренесансовите картини, изобразяващи Авраам, който принася в жертва сина си, опря ножа в гърлото й. В тази сцена се долавяше нещо от предпазливата представа за „революцията на реакционерите и ислямистите“, популярна сред европеизираните интелектуалци и чиновници през първите години на Републиката. Най-напред се сепнаха възрастните чиновници от предните редове и настанилите се зад тях консервативни старци.

Без да променят многозначителната си поза, Фунда Есер и „двамата фундаменталисти“ замръзнаха точно за осемнайсет секунди. Немалко от карсците, с които разговарях след време, споделиха, че тримата останали неподвижни доста повече секунди, достатъчни да се разбесува множеството в залата. Учениците от кораническия лицей бяха вбесени не само от грозотата и озлобения вид на пръкналите се на сцената „ислямски фанатици“, от техните окарикатурени образи, но и от това, че се показва не страданието на момичетата с тюрбани, а на отхвърлилите чаршафа. Бяха се усетили, че постановката е чисто предизвикателство. Запращайки с крясъци по сцената половин портокал и една възглавничка, те осъзнаха, че губят контрол и така попадат в заложената срещу самите тях клопка — тази безизходица ги вбесяваше неимоверно повече. Ето защо политически най-опитният измежду тях, Абдуррахман Йоз (три дни по-късно баща му, отивайки в Сивас да прибере тялото на сина си, щеше да е принуден да го запише с истинското му име), нисък, широкоплещест ученик от последния курс, се опитваше да успокои другарите си, да ги накара да млъкнат и да заемат местата си, но безуспешно. Ръкоплясканията и дюдюканията, долитащи откъм различни места в залата, както и реакциите на любопитните окуражиха още повече разгневените ученици. Младите ислямисти, все още „без влияние“ в Карс и околностите му, нея вечер за първи път — и това беше по-важното — бяха чули как дръзките им гласове се спояват в единогласие и с изненада и радост бяха осъзнали, че са способни да парализират от страх първенците и военните. Сега, когато телевизията предаваше събитието в целия град, те вече не можеха да се откажат, преди да се насладят докрай на най-фундаменталното представление. Отпосле, естествено, бързичко щеше да бъде забравено, че зад шеметно нарастващата олелия се криеше единствено желанието за веселба. Понеже многократно изгледах видеоматериала, забелязах как част от скандиращите лозунги и ругателства ученици дори се подхилкваха, а окуражаващите ги ръкопляскания и дюдюкания идеха от най-обикновени граждани, решени да се позабавляват и да поразсеят притесненията си към финала на тази непонятна „театрална“ нощ. Чух да разправят, че „щом предните редове не се притесняват и не приемат насериозно безсмислената шумотевица, значи възможните последствия са взети предвид“; разпространяваха се слухове, че „обезпокоените през ония осемнайсет секунди висши чиновници и богаташи всъщност са знаели какво предстои и са извели семействата си от залата, и че всичко било предварително замислено в Анкара“.

Тъкмо тогава, обезпокоен, че в суматохата е забравил появилото се в ума му стихотворение, Ка е напуснал залата. Междувременно на сцената изникна избавителят, който щеше да измъкне Фунда Есер от лапите на нападателите „реакционери“ със заоблени бради — Сунай Заим; с калпак като на Ататюрк и на героите от Освободителната война, в стара военна униформа от 30-те години. Още след първите му уверени стъпки по сцената (лекото му накуцване изобщо не си личеше), двамата реакционери ислямисти със заоблени бради се проснаха ничком. Все същият самотен, възрастен учител се надигна и гръмко зааплодира Сунай. Двама-трима поизвисиха глас: „Да си ни жив и здрав!“ А когато ярка светлина озари фигурата му, на карсци им се привидя, че Сунай Заим е чудо, пристигнало от друга планета.

Хората наистина бяха впечатлени от вида му — красив и просветлен. Не бе помръкнало нищо от неговото сурово, решително, драматично излъчване, не бе помръкнала крехката му, дори женствена красота, похабявана в изнурителните турнета из Анадол, където бе си осакатил крака — всичко онова, което привличаше като магнит левите студенти през 70-те, когато Сунай Заим изпълняваше ролите на Че Гевара, Робеспиер и бунтовния Енвер паша. Повдигайки показалеца на дясната си ръка в бяла ръкавица не към устните си, а към брадичката си, той каза:

— Замълчете.

Беше излишно — публиката и без друго се бе притаила, пък и в текста отсъстваше подобна реплика. Изправилите се мигом си седнаха по местата и повече никой не обели дума.

— Сред страдания!

Изглежда не бе успял да довърши фразата си, защото никой не разбра кой е сред страдания. В миналото тези думи достигаха до съзнанието на народа, на нацията; сега обаче карсци не проумяваха кой е сред страдания — представлението, самите те, Фунда Есер или Републиката? Вярно бе обаче усещането, което подсказваха тия думи. Цялата зала бе обладана от прочувствено мълчание, примесено със страх.

— Предостойни, скъпи мой турски народе — произнесе Сунай Заим, — никой не ще успее да те върне от великото, благородно пътуване, което си наченал в посока на просвещението. Нека нищо не те смущава. Реакционерите, мръсниците и консерваторите никога не ще успеят да турят прът в колелото на историята. Ще се изпотрошат ръцете, посегнали на Републиката, свободата и светлината.

Чу се една-единствена подигравателна реплика и тя беше на развълнуван Неджипов приятел, настанил се през две места от него. Инак в залата се бяха възцарили дълбока тишина и страх, примесен с възхита. Не помръдваше никой, седяха изправени като свещи в очакване да чуят няколкото сурови и благи думи от избавителя, проумял колко е притеснителна вечерта, или пък някоя и друга полезна историйка, която да обсъждат отпосле по домовете си. В този момент иззад двата края на завесите излязоха двама войници. Към тях се присъединиха още трима, вероятно влезли през задния вход — те минаха по пътеките между редовете в залата. Появата, както е в модерните постановки, на актьори измежду зрителите първоначално стъписа публиката, сетне я развесели. Междувременно на сцената изтича очилато хлапе-вестоносец — хората го познаха и се закискаха. Беше очилаткото, хитроватото, мило племенниче на продавача на вестници в павилиона срещу Народния театър — познаваха хлапето, понеже денем киснеше при чичо си. То се приближи към Сунай Заим, той се наведе и детето нашепна нещо на ухото му.

Цял Карс видя как се натъжи Сунай Заим.

— Директорът на Педагогическия институт почина в болницата — промълви той. — Това подло престъпление ще е последен удар срещу Републиката, секуларизма и бъдещето на Турция.

Още преди публиката да смели печалната вест, войниците на сцената снеха пушките от раменете си, свалиха предпазителите и обърнаха дулата срещу множеството. Стрелбата отекна с непоносимата си пукотевица.

Това можеше да се приеме като нежно сплашване, като знак, проводил ни тъжна вест от нереалната вселена на спектакъла. Омаяни от театралния експеримент, карсци си казаха, че това ще трябва да е модерна, повлияна от Запада, постановъчна иновация.

И отново откъм публиката придойде някакво оживление, някакъв трепет. Стресналите се от пукотевицата на оръжията отдадоха този трепет на страха у околните. Неколцина от зрителите понечиха да се надигнат, а „реакционерите със заоблени бради“ още повече се спотаиха на сцената.

— Никой да не мърда — заповяда Сунай Заим.

В същия миг войниците отново насочиха пушките си към публиката и се прицелиха. Нисичкият ученик, смелчагата, седнал през две места от Неджип, се надигна и заскандира:

— Долу безбожните секуларисти, долу безбожните фашисти!

Войниците стреляха повторно.

Ведно с пукотевицата, в залата пак полъхна вятърът на трепета и страха.

Зрителите от задните редове видяха как скандиращият до преди миг младеж се свлече на седалката и как със същата бързина се изправи, размахал некоординирано ръце. Онези, които цяла вечер се забавляваха с пакостите и странностите на учениците от кораническия лицей, тутакси се изкикотиха на това как ученикът с некоординираните движения се строполи между редовете, като същински мъртвец.

Чувството, че срещу отделни места в залата се стреля наистина, възникна при третия залп. Защото, за разлика от стрелбата с халосни патрони, тази я чуваш не само с ушите си, а и със стомаха си, точно както е в нощите, когато полицаите преследват терористи. Голямата немска печка, отопляваща от четирийсет и четири години залата, бе издала особен звук. От продупчилия се тенекиен кюнец бе заструил дим като от чучур на кипнал чайник. Хората вече бяха забелязали окървавената глава на отправилия се към сцената мъж, надигнал се от средните редове. Миришеше на барут. И макар да се усещаше нарастващото безпокойство, хората продължаваха да седят като истукани. В залата се бе настанило усещането за самота, което човек изпитва при кошмар. Учителката по литература Нурие ханъм, навикнала при всяко свое заминаване за Анкара да посещава постановките на Държавния театър, за първи път се изправи и зааплодира участниците на сцената, тъй като бе любителка на реалистичните театрални ефекти. Тъкмо в този миг бе се надигнал и Неджип, досущ като готов за отговор ученик.

Тогава войниците стреляха за четвърти път. Според секретния и прецизен рапорт на изпратения по-късно да разследва събитията майор от Инспектората, по време на стрелбата куршумите улучили двамина и те починали на място. Единият, улучен в челото и в окото, бе Неджип, ала тъй като чух всевъзможни версии, не бих могъл да твърдя, че е починал тъкмо тогава. Хората от предните и средните редове бяха единодушни, че Неджип е забелязал свистящите из въздуха куршуми от третия залп и ги е изтълкувал другояче. Бил се изправил две секунди преди залпа и мнозина го чули да вика: „Спрете, не стреляйте, оръжията са заредени!“ (Това не присъстваше във видеозаписа.)

Най-накрая всички в залата вече се уверили — сърцата им го знаели, ала умовете им отказвали да го приемат. Един от петте куршума, излетели при първия залп, бе улучил гипсовите дафинови листа в ложата, в която преди четвърт век, загледан в някакъв филм, е седял с кучето си последният съветски генерален консул в Карс. Защото кюрдът от Сиирт не искал да убива никого. Обзет от същото притеснение, следващия път, малко несръчно, той бе улучил тавана на театъра — сто и двайсетгодишна вар и боя се посипали като сняг връз разтревожената публика. Третият куршум се насочил към извисения подиум, дето настаняват обикновено телевизионната камера и бе улучил дървените перила, на които някога са се опирали бедните, романтични арменски девойки — от това място, с най-евтините билети за правостоящи, те наблюдавали гастролиращите московски трупи, акробати и камерни оркестри. Четвъртият куршум бе пробил облегалката на стола в един доста отдалечен от камерата ъгъл и бе улучил в рамото търгуващия с трактори и резервни части за земеделски инвентар Мухиттин бей — той седял там със съпругата си и с овдовялата си балдъза; в първия миг и той погледнал нагоре, мислейки, че от тавана се отронва нещо, както варта преди малко. Петият куршум бе раздробил лявото стъкло от очилата на дядо, пристигнал от Трабзон да види внука си, отбиващ, военната си служба в Карс и седнал зад учениците ислямисти, куршумът минал през мозъка му и излязъл през тила — задрямалият старец починал кротко, без дори да усети, — сетне куршумът преминал през облегалката на стола и се сврял в едно от едрите яйца в торбата на продавача на яйца, дванайсетгодишно кюрдче — в този миг то било протегнало пълната си с дребни монети шепа към редовете със зрители.

Спирам се върху тия подробности, за да разкрия защо по-голямата част от зрителите в Народния театър са останали неподвижни, въпреки стрелбата. Улученият в слепоочието, врата и малко над сърцето при втория залп ученик, секунди преди това, за да демонстрира куража си, бе показал, че приема случващото се като забавна част от една страховита пиеса. Единият от другите два куршума бе пронизал гърдите на още един ученик от кораническия лицей — седял отзад, не проронвал и дума (братовчедка му бе първото самоубило се момиче в Карс); следващият куршум се беше забил в покрития с прах и паяжини циферблат на часовника, висящ на стената от шейсет години, без да работи — приблизително на два метра над прожекционния апарат. Куршумът, забил се на абсолютно същото място при третия залп бил, според инспектиращият майор, доказателство, че някой от войниците, отличен мерач, заклел се привечер над Корана, не е удържал на клетвата и се е побоял да стреля на месо. Като аналогичен проблем в рапорта на майора било отбелязано в скоби, че тъй като убитият при третия залп разпален ислямист бил не само ученик, а и усърден, предан агент в карския отдел на МИТ, семейството му имало правни основания да претендира за обезщетение от държавата. Последните два куршума покосили обичания от консерваторите и от дълбоко вярващите Ръза бей, съградил чешма в Калеичи, и неговия прислужник, едва придвижващ се с бастуна си старец — трудно е да се изясни защо мнозинството от зрителите не помръднали от местата си, макар че, докато споменатите двама доверени спътници в живота стенели и берели душа насред залата, войниците отново надигнали пушките си. Подир години собственик на мандра, който така и не ми позволи да спомена името му, сподели: „Ние, от задните редове бяхме осъзнали, че се случва нещо ужасяващо. Гледахме безмълвно и се бояхме, че ха сме мръднали, ха сме привлекли вниманието върху себе си и злото ще сполети и нас!“

Майорът така и не бе открил къде е заседнал единият от куршумите при четвъртия залп. Друг куршум бе ранил дошлия от Анкара в Карс да предлага енциклопедии и пиеси на разсрочено плащане млад търговец (той щеше да почине два часа по-късно от загуба на кръв). Третият куршум бе изровил голяма дупка в долната част на специалната ложа, от която вечер е гледал постановките Киркор Чизмеджиян със семейството си — един от най-заможните търговци на кожи в началото на ХХ век. Според една доста преувеличена версия Неджип не бил починал на място от двата куршума, попаднали в него — първият в едно от красивите му зелени очи, вторият точно в средата на светлото му чело, — а проронил „Виждам!“, поглеждайки за миг сцената: така приказваха някои подир време.

Всички — и бягащите към изхода, и вайкащите се, и пищящите — се бяха спотаили след този последен залп. Снимащият представлението оператор ще трябва да се е прислонил до стената; подскачащата до този момент камера вече се бе застопорила. Карският телезрител можеше да вижда единствено стълпотворението на сцената и безмълвната уважаема публика от предните редове. По изстрелите, писъците и виковете, долитащи от екрана, голяма част от гражданите на Карс разбрали, че в Народния театър се случва нещо необичайно. Към полунощ дори и задрямалите пред телевизорите, понеже намирали пиесата за притеснителна, вперили очи в екрана след изстрелите през последните осемнайсет секунди.

Сунай Заим притежаваше достатъчно опит, за да усети сюблимния миг и каза:

— Юначни войници, вие изпълнихте своя дълг.

Извърна се демонстративно към все още лежащата на пода Фунда Есер, сведе се театрално над нея и й подаде ръка. Жената пое ръката на своя спасител и се вдигна на крака.

Пенсионираните чиновници от първия ред станаха прави и зааплодираха. Към тях се присъединиха и други. Неколцина отзад изръкопляскаха също — вероятно от страх, а може би поради навика да се аплодира винаги, когато околните го правят. Останалите зрители бяха застинали безмълвно като риби. Сякаш всеки се отърсваше от пиянството си; наблюдаваха се и такива, които едва забележимо се подсмихваха, успокоени от решението си, че случващото се, макар и да виждаха телата на умиращите, е част от света на театъра; други пък надзъртаха иззад ъглите, дето се бяха изпокрили — гласът на Сунай ги бе сепнал. С назидателен тон Сунай изрече:

— Това не е игра, това е начало на революция. Ще сторим всичко за нашите съотечественици. Имайте доверие в доблестната турска армия! Войници, доведете ги тук.

Двама войници измъкнаха на сцената „реакционерите“ със заоблените бради. Останалите войници нарамиха пушките и слязоха сред публиката; иззад тях изскочи странен мъж и се покачи на сцената. Странен, защото по нетърпеливите му, лишени от финес движения, твърде нетипични за артист, моментално ставаше ясно, че не бе нито войник, нито актьор. Немалко карсци се взираха в него с надеждата да обяви, че всичко дотук е било просто шега.

— Да живее Републиката! Да живее армията! Да живее турският народ! Да живее Ататюрк! — извика той.

Завесите се заспускаха плавно. И странният мъж, заедно със Сунай Заим, мина две крачки напред — спряха се пред завесите. В ръката си стискаше пистолет, изработен в Къръккале, носеше цивилни дрехи и войнишки ботуши.

— Долу ислямските фанатици! — изкрещя той, слезе по стъпалата от сцената и тръгна сред публиката. Последваха го двама мъже с пушки. Войниците от тази тройка внимателно наблюдаваха учениците от кораническия лицей и избягвайки всякакъв допир с уплашено взиращите се в тях зрители, решително се затичаха към изхода, продължавайки да скандират лозунги.

Преливаха от щастие, от превъзбуда. Защото в края на краищата, след продължителни спорове и пазарлъци, било решено и те да вземат участие в този спектакъл — в малката революция в Карс. Сунай Заим се бе запознал с тях още първата вечер при пристигането си в Карс; цял ден се бе колебал, понеже смяташе, че въоръжени, замесени в тъмни дела авантюристи биха омърсили „произведението на изкуството“, което държеше да представи, в последния момент обаче решил, че с подкрепата на човек, владеещ оръжието, ще може съвсем справедливо да се опълчи на неразбиращото изкуството простолюдие. Подир време щеше да се говори колко дълбоко съжалявал за това си решение и как съвестта му се измъчвала заради кръвта, която мъжете с вид на гангстери бяха пролели; както немалко други неща, и това се оказа слух.

Когато след години посетих Карс, Мухтар бей ме разведе из Народния театър — половината от него бе разрушена, а другата половина бе станала негова собственост, беше я превърнал в складова база на магазина си „Арчалик“: сподели, колкото за да отклони въпросите ми, свързани с оная нощ и последвалите я ужасяващи дни, че в Карс, още от арменския му период, та до наши дни, са се вършили немалко престъпления, злини и масови кланета. Така че, ако съм искал поне малко да ощастливя тукашните сиромаси, трябвало, завърна ли се в Истанбул, да опиша не сторените в миналото грехове, а красотата на чистия въздух и добросърдечието на местните хора. В театралната зала, превърната в мрачен, мухлясал склад, между силуетите на хладилници, перални и печки, зърнах единствената следа от онази нощ: голямата дупка от куршума, улучил предната стена на ложата, в която по време на театрални представления е седял Киркор Чизмеджиян.