Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (28)

Двадесет и седем

Къщата на Мора се намираше в Сиера Линда близо до „Сънсет“. Бош спря на тротоара на около половин пресечка от нея и загледа към тъмната й фасада. Повечето от домовете на улицата бяха дървени бунгала с тавански мансарден етаж. Бош предположи, че преди десетина години улицата наистина може да е изглеждала красива като името си. Повечето от къщите сега бяха занемарени. Онази, която се намираше до дома на Мора, беше напусната и със заковани врати и прозорци. На други къщи пък собствениците явно бяха предпочели да сложат подвижни метални щори на прозорците, вместо да ги боядисат последния път, когато са разполагали с пари. Почти всички имаха решетки по прозорците. Дори и на спалните горе. Малко по-нататък върху тротоара имаше кола, вдигната на трупчета. Мястото беше такова, че сигурно по всяко време тук можеше да се намери земя за продан.

Бош беше намалил звука на радиостанцията и я беше поставил на седалката до себе си. Последния доклад, който чу, беше, че Мора се намира в един бар близо до булеварда. Барът се казваше „Куршум“. Бош беше ходил в него преди и сега си представи как Мора е седнал там. Помещението беше тъмно, с две неонови реклами за бира, две маси за билярд и телевизор, закачен на тавана над барчето. Не изглеждаше като място, където някой се отбива да пийне набързо. „Куршум“ не беше място за само едно питие. Бош предположи, че Мора е седнал там да прекара вечерта.

Докато небето ставаше все по-тъмнолилаво, той наблюдаваше прозорците на дома на Мора, но зад никой от тях не светна лампа. Бош знаеше, че полицаят е разведен, но не и дали си няма някой съквартирант. Като гледаше към тъмната къща от колата си, той се усъмни да има нещо такова.

— Екип едно? — каза Бош по радиото.

— Екип едно.

— Тук е Шест. Как е нашето момче?

— Още си клати краката. Какво ще правиш довечера, Шест?

— Само ще се навъртам около къщата. Ако ви трябва нещо или ако той тръгне нанякъде, осведомете ме.

— Ще го направим.

Чудеше се дали Шийхан и Опелт разбраха какво им казва и се надяваше Роленбергер да не е загрял. Той се наведе към жабката на колата и извади оттам торбичката си с шперцове. Бръкна под синьото найлоново яке и я сложи в левия джоб. После намали звука на радиостанцията до минимум и я пъхна в другия джоб отвътре на якето. Тъй като на гърба пишеше с ярки жълти букви ЛАПД, той беше облякъл якето наопаки.

Излезе, заключи колата и тъкмо се приготви да пресече улицата, когато чу разговор по радиото. Извади ключовете, отключи колата и отново седна вътре. Усили звука.

— Какво става, едно? Пропуснах.

— Обектът се движи. На запад към Холивуд.

— Пеша ли?

— Отрицателно.

„Мамка му“ — помисли Бош. Остана в колата още четиридесет и пет минути, докато Шийхан съобщаваше за като че ли безцелното движение на Мора нагоре-надолу по булевард „Холивуд“. Обикалянето не беше характерна черта за втория убиец. Доколкото знаеха, Последователя работеше изключително в хотели. Там примамваше жертвите си. Обикалянето не отговаряше на начина му за действие.

Радиото мълча десетина минути, а после Шийхан се обади отново.

— Слиза към ивицата.

„Сънсет стрип“ беше нов проблем. Тя беше в Л.А., но веднага на юг от нея започваше районът на Западен Холивуд, намиращ се под юрисдикцията на местния шериф. Ако Мора отидеше на юг и започнеше да действа, това можеше да доведе до юридически проблеми. А пък тип като Ханс Пързалката се боеше от тях като от огън.

— Сега се движи по булевард „Санта Моника“.

Това вече беше Западен Холивуд, Бош очакваше Роленбергер да се обади скоро. Не се излъга.

— Екип едно, тук е ръководителят на екипа. Какво прави обектът?

— Ако не знаех с какво се занимава тоя тип, бих казал, че се разхожда.

— Добре, Екип едно, наблюдавайте го, но не искам никакъв контакт. Там сме извън нашите граници. Ще се обадя в офиса на шерифа и ще го информирам.

— Не планираме никакви контакти.

Минаха пет минути. Бош наблюдаваше как един мъж разхожда кучето си по „Сиера Линда“. Той спря и остави кучето си да се изпикае до една от изоставените къщи.

— Спокойно — каза гласът на Шийхан. — Върнахме се у нас.

Значи бяха влезли отново в границите на Лос Анджелис.

— Едно, накъде сте сега? — попита Бош.

— Още на „Санта Моника“. Движим на изток. Покрай „Ла Бреа“. Не, сега на север по „Ла Бреа“. Може да си отива у дома.

Бош се смъкна ниско на седалката, за да не се вижда, в случай че Мора мине по улицата. Слушаше Шийхан да казва, че сега ченгето от нравствената се движи на изток по „Сънсет“.

— Тъкмо пресече „Сиера Линда“.

Мора нямаше да се прибира. Бош се поизправи на седалката. Заслуша се в петминутната тишина.

— Отива в „Черупката“ — най-после каза Шийхан.

— „Черупката“ ли? — отговори Бош.

— Киното на „Сънсет“, до „Уилкокс“. Паркира. Плаща за билет и влиза. Може да е обикалял, докато дойде време да почне прожекцията.

Бош се опита да си представи района. Голямата сводеста зала на „Черупката“ беше един от известните кинотеатри на Холивуд.

— Екип едно, говори ръководителят. Искам да се разделите. Единият от вас влиза с обекта, а другият остава в колата. Край.

— Прието. Екип едно, край.

„Черупката“ беше на десет минути от „Сиера Линда“. Бош реши, че това му разрешава максимум час и половина престой в къщата на Мора, освен ако той не излезе по-рано от киното.

Бързо се измъкна от колата, пресече улицата и се насочи към къщата на Мора. Широкият чардак засенчваше напълно входната врата. Бош почука и докато чакаше, се огледа към отсрещната къща. Долу светеше, а през пердетата на горния етаж проникваше синкавата светлина от работещ телевизор.

Никой не отговори. Той отстъпи и разгледа прозорците. Не видя нищо, което да го наведе на мисълта за алармена система, нямаше и нишки по стъклата. Надзърна между решетките към стаята, която трябва да беше хол. Погледна към ъглите на покрива, като търсеше блясъка на сензор за движение. Както и очакваше, нямаше нищо. Всяко ченге знаеше, че най-добрата защита е добрата ключалка или куче. Или и двете.

Той се върна към вратата и извади фенерчето си. Върху стъклото му беше залепена черна лента, така че когато светна, се появи само един тънък лъч. Той коленичи и погледна ключалките на вратата. Мора имаше секретна ключалка и допълнително заключване. Бош сложи фенерчето в устата си и насочи светлината към секрета. С два шперца, пружинка и кукичка той започна да работи. Беше хубава ключалка с дванадесет зъбци. По-евтина от „Медеко“, но добра. Бяха му необходими десет минути, за да я отвори. Дотогава под косата на челото му потече пот и му влезе в очите.

Той извади ризата от панталона си и изтри лице. Избърса и шперцовете, които вече се плъзгаха из запотените му пръсти. Бързо огледа улицата и къщата отсреща. Горе още работеше телевизорът. Той се извърна и светна към копчето на втората ключалка. После чу, че идва кола. Угаси светлината и се сви зад рамката на вратата, докато колата отмине.

Продължи да работи. Хвана дръжката и пъхна кукичката в ключалката, когато разбра, че копчето не е натиснато. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Копчето не беше заключено. Бош знаеше, че може да е и така. Спирачката беше секретът. Ако крадецът го отвори, копчето беше играчка. За какво да си прави труда да го заключва?

Остана в тъмнината на антрето, без да мръдне, докато очите му свикнат. Когато беше във Виетнам, той можеше да скочи в един от тунелите и очите му свикваха с тъмнината за петнадесет секунди. Сега му трябваше повече време. Предположи, че защото е загубил тренинг. Или защото остарява. Остана в антрето почти цяла минута. Когато вече виждаше предметите и сенките, той повика:

— Хей, Рей? Тук ли си? Оставил си вратата отключена. Ало?

Нямаше отговор. Знаеше, че ако Мора не живееше сам, може би щеше да има куче.

Бош пристъпи няколко крачки напред в хола и огледа тъмните очертания на мебелите. И преди беше влизал така в къщи, дори и в дома на ченге, но чувството винаги беше като за пръв път. Някакво оживление, смесено със страх и паника. Чувстваше се, като че ли центърът на тежестта му се беше преместил в топките. Изпитваше го като някаква странна сила, която не би могъл да опише с думи.

За момент у него се надигна паниката и заплаши да наруши крехкия баланс на мислите и чувствата му. Пред очите му блесна заглавие: „Ченге под съд, хванато при взлом“. Но той бързо го отхвърли. Ако мисли за неуспеха, ще го предизвика. Видя стълбите и веднага се насочи нататък. Мислеше, че Мора би крил трофеите или в спалнята си, или близо до телевизора, което можеше да означава едно и също. Значи трябваше да започне от спалнята.

Вторият етаж беше с две спални и баня между тях. Спалнята вдясно бе покрита с мокет и превърната в стая за гимнастика. Имаше различни уреди — неподвижен велосипед и още нещо, което Бош не успя да разпознае. Имаше рафт с тежести, пружини за разтягане. На едната стена видя огледало до тавана, ударено с топка и счупено точно на мястото, където се оглеждаше лицето на застанал прав човек. За миг Бош се погледна и разгледа начупеното лице отсреща. Представи си как Мора наблюдава лицето си.

Бош погледна часовника си. Откакто Мора беше влязъл в киното, вече бяха минали тридесет минути. Извади радиото.

— Едно, какво прави той?

— Още е вътре. Ти как си?

— Просто обикалям. Обади се, ако ти потрябвам.

— Нещо интересно по телевизията?

— Още не.

Тогава се чу гласът на Роленбергер.

— Екип едно и шест, оставете линията само за служебни разговори. Ръководител на екипа, край.

Нито Бош, нито Шийхан му обърнаха внимание.

Бош пресече коридора и влезе в другата спалня. Тук явно спеше Мора. Леглото не беше оправено и върху стола до прозореца имаше нахвърляни дрехи. Бош отлепи малко от лепенката върху фенерчето, за да освети повече пространство.

На стената над леглото видя портрет на Исус с наведени надолу очи и сърце, което се виждаше върху гърдите. Бош отиде до нощното шкафче и задържа за миг лъча на фенерчето върху снимката, поставена до будилника. Беше на млада руса жена и Мора. Разбра, че това е бившата му жена. Косата й беше изрусена и Бош оцени, че тя се вписва във физическия прототип на жертвите. Дали Мора не убиваше отново и отново бившата си жена? — зачуди се отново той. Това можеше да преценят Локи и другите психиатри в полицията. На шкафчето под снимката имаше религиозна картичка. Бош я взе и освети с фенерчето. Беше снимка на „пражкия младенец“ със златен ореол около главата.

Шкафчето отдолу съдържаше разни боклуци: карти за игра, шишенца от аспирин, очила, презервативи, но не от марката, която бе използвал Майстора, и малък телефонен бележник. Бош седна на леглото и го прелисти. Имаше изброени няколко жени с първите им имена и той не се изненада, че не намира името на нито една от жертвите, свързани с делата на Майстора или Последователя.

Затвори шкафчето и освети рафтовете над него. Там намери купчина порнографски списания. Бош предположи, че са над петдесет. На корицата бяха снимани всякакъв вид актове: мъж с жена, мъж с мъж, жена с жена, мъж с жена и мъж и така нататък. Той ги прелисти набързо и видя върху десния ъгъл на всяко направен знак с маркер, както бе видял Мора да прави в отдела. Значи Мора си носеше работа вкъщи. Или беше донесъл тук списанията поради друга причина?

Като гледаше списанията, Бош усети как нещо стяга гърлото му и го обхвана странно чувство за вина. „Ами аз? — запита се той. — Аз тук само работата ли си върша? Не съм ли воайор?“ Той сложи купчината списания на място. Знаеше, че ще му отнеме твърде много време да ги разглежда, за да намери в тях жертвите на Последователя. А и да открие някоя, какво ще докаже с това?

До стената срещу леглото имаше масивен дъбов шкаф. Бош отвори вратичките му и вътре откри телевизор и видеокасетофон. Върху телевизора имаше три видеокасети. Бяха 120-минутни. Той отвори двете чекмеджета на шкафа и в горното откри още една касета. В долното чекмедже бяха подредени закупени готови касети с порнофилми. Извади две от тях, но отново реши, че касетите са твърде много, а той няма достатъчно време. Вниманието му беше привлечено от четирите касети, записани в дома.

Той пусна телевизора и видеото и провери дали вътре няма и друга касета. Нямаше. Зареди една от онези, поставени върху телевизора. Бяха само неподвижни снимки на пози. Превъртя я на бързи обороти и видя, че до края е само това. За петнадесет минути успя да прегледа и останалите три касети върху телевизора. Бяха празни.

„Интересна работа“ — помисли Бош. Ясно беше, че касетите са използвани поне веднъж, защото не бяха в целофанената си опаковка, както и ги продаваха по магазините. Макар че нямаше видео, той знаеше добре, че обикновено хората не изтриват филмите, които правят сами. Просто записват отгоре нещо друго. Защо Мора си е губил времето да трие онова, което е било записано върху тези ленти? Изкуши се да вземе една и да я даде за анализ, но прецени, че е твърде рисковано. Може Мора да забележи.

Последната касета, онази от чекмеджето, не беше празна. Виждаше се вътрешността на къща. Едно дете играеше с някаква играчка животинче. През прозореца зад момиченцето се виждаше заснежена поляна. После се появи някакъв мъж и прегърна момичето. Първоначално Бош помисли, че е Мора. После човекът каза: „Габриела, покажи на чичо Рей колко много обичаш кончето.“

Момичето прегърна плюшеното конче и извика: „Фанко, грозниче!“

Бош спря видеото, извади лентата и я върна в чекмеджето. После измъкна и двете чекмеджета, за да види дали няма нещо скрито отдолу. Нямаше нищо. Стъпи върху леглото, за да види какво има върху шкафа. И там нищо. Той изключи телевизора и видеото и подреди шкафа в същото състояние, в каквото го беше намерил. Погледна часовника си. Досега беше минал почти час.

В гардероба от двете страни бяха подредени дрехи на закачалки. На пода имаше осем чифта обувки, подравнени с носовете към стената. Не намери нищо интересно и се върна към спалнята. Погледна под леглото и в чекмеджетата на бюрото, но не намери нищо интересно. Върна се долу по стълбите и бързо огледа хола, но там нямаше телевизор. Нямаше нито в кухнята, нито в трапезарията.

Бош продължи по коридора след кухнята към задната страна на къщата. От коридора нанякъде водеха три врати. Това място беше или преустроен гараж, или допълнително направена пристройка. В тавана на коридора се виждаха тръби за климатична инсталация, а боровите дъски на пода бяха доста по-нови от издрасканите и потъмнели дъбови подове на останалата част на първия етаж.

Първата врата водеше към стая за пране и гладене. Бош бързо отвори шкафовете, но не намери нищо интересно. Следващата врата беше към баня с доста по-ново оборудване от това на онази на горния етаж.

Последната врата водеше към спалня с квадратно легло в центъра. Покривката беше розова и той имаше чувството, че спалнята е на жена. Разбра, че това иде от парфюма. И все пак стаята не изглеждаше обитавана. По-скоро приличаше на стая, която очаква обитателката си да се върне. Бош се зачуди дали Мора няма дъщеря, която да учи някъде в колеж в друг град, или тази стая е била на бившата му съпруга, преди да реши окончателно да го напусне.

В единия ъгъл върху шкаф тук имаше телевизор и видео. Той отиде до тях и отвори чекмеджето на шкафа под видеото, но то беше празно. Имаше само някакъв кръгъл метален предмет с размери на шайба за хокей. Бош го взе и го разгледа, но не можа да разбере какво е. Помисли, че може да е тежест за щангите горе. Постави го обратно и затвори чекмеджето.

Отвори и чекмеджетата на бялата ракла, но не намери нищо, освен дамско бельо в най-горното. Във второто имаше кутия с гримове и различни четки. Имаше също и кръгла кутия с пудра. Кутиите с гримове бяха за домашна употреба, защото бяха твърде големи, за да се носят в чанта, и поради това не можеше да се предположи, че са принадлежали на някоя от жертвите на Последователя. Те бяха на жената, която ползваше тази стая.

Долните чекмеджета бяха съвсем празни. Той се погледна в огледалото над раклата и видя, че отново се е изпотил. Знаеше, че губи много време. Погледна часовника си. Вече бяха минали шестдесет минути.

Бош отвори вратата към гардероба и веднага я тресна обратно със спазъм от страх в гърдите. Прикри се встрани, докато вадеше пистолета си.

— Рей? Ти ли си?

Никой не отговори. Той разбра, че се е облегнал на ключа за лампата, която светва вътре в гардероба. Той светна и посегна към вратата, наведен и с насочен пистолет към човека, който беше видял, когато отвори вратата.

Бързо се пресегна и изключи светлината. На рафта над дрехите имаше направена от стиропор поставка с форма на глава и с поставена отгоре й перука с дълга черна коса. Бош затаи дъх и застана пред гардероба. Разгледа перуката, без да я пипа. „Как ли се връзва това?“ — чудеше се той. Извърна се надясно и видя още фино дамско бельо, както и няколко красиви копринени рокли на закачалки. Долу на пода под тях с пръстите към стената стояха чифт червени обувки с висок, тънък ток.

В другия ъгъл на гардероба под няколко облекла в найлонови пликове от химическо чистене имаше статив за видеокамера. Адреналинът на Бош започна бързо да се покачва. Той бързо вдигна очи и започна да оглежда кутиите по рафтовете над дрехите. Една от кутиите беше надписана с японски йероглифи и той я взе внимателно. Беше изненадващо тежка. Когато я отвори, намери видеокамера и записващо устройство.

Камерата беше голяма и той позна, че това не е нещо, купено от магазин. По-скоро приличаше на камерите, които Бош беше виждал да ползват телевизионните екипи. Имаше сменяема промишлена батерия. Беше свързана с около триметров коаксиален кабел със записващото устройство. То имаше малко екранче и контролно табло.

Фактът, че Мора притежава толкова скъпо оборудване, му се стори любопитен, но не знаеше за какво ли би могло да му служи. Зачуди се дали ченгето от нравствената не го е конфискувало от някой производител на порнофилми, а после е решил да не го предава в полицията. Натисна бутона за освобождаване на касетата, но мястото й беше празно. Той опакова отново всичко в кутията и я сложи на мястото й на рафта. Продължаваше да се чуди защо ли човек с такова оборудване има само празни касети. Сега, докато огледа още веднъж бързо вътрешността на гардероба, се сети, че лентите, които бе намерил, може би са били изтрити съвсем наскоро. Ако беше така, значи Мора е разбрал, че го следят.

Той погледна часовника си. Седемдесет минути. Трябваше да изчезва.

Докато затваряше шкафа и се обръщаше, с края на окото видя образа си в огледалото върху раклата. Той бързо се извърна към вратата, за да излезе. Едва тогава видя комплекта прожектори, поставени на шина, издигаща се високо на стената над вратата на стаята. Прожекторите бяха пет и не беше необходимо да ги пали, за да разбере, че лъчите им се фокусираха върху леглото.

За момент се вгледа в леглото и започна да схваща каква е работата. Отново погледна часовника си, макар че знаеше, че е време да си тръгва, и се насочи към вратата.

Докато пресичаше стаята, погледна към телевизора и видеото отново и се сети, че е забравил нещо. Бързо коленичи пред уредите и включи видеото. Натисна бутона за изхвърляне на видеокасетата и тя се показа. Той я бутна обратно и натисна бутона за превъртане. Пусна и телевизора и извади радиостанцията.

— Едно, какво правим сега?

— Филмът свърши. Гледам за него.

Бош знаеше, че това не е вярно. Никой пълнометражен филм не продължаваше толкова кратко време. А пък и знаеше, че в „Черупката“ прожекциите бяха единични. Значи Мора е влязъл след началото на филма. Ако наистина е влязъл. Изпълни го тревога.

— Сигурен ли си, че е свършил, Едно? Изминал е малко повече от час.

— Влизаме!

В гласа на Шийхан се чувстваше тревога. Тогава Бош разбра. „Влизаме.“ Опелт не е проследил Мора в киното. Бяха приели заповедта на Роленбергер да се разделят, но не бяха я изпълнили. Не са можели. Предния ден Мора бе видял Шийхан и Опелт пред закусвалнята на централното управление. Нямаше начин някой от тях да влезе в тъмното кино и да се оглежда за Мора, рискувайки полицаят да го види. Ако това се случеше, Мора моментално щеше да се досети, че го следят. Щеше да знае със сигурност. Шийхан беше приел заповедта на Роленбергер, защото иначе трябваше да каже на лейтенанта за провала предния ден.

Лентата спря да се превърта. Бош остана неподвижен с пръст, насочен към бутоните. Знаеше, че са разкрити. Мора беше ченге. Той ги бе изиграл. Влизането в киното беше за заблуда.

Той натисна пусковия бутон.

Тази лента не беше изтрита. Качеството на картината беше по-добро, отколкото на онези клипове, които Бош беше гледал преди няколко вечери. Лентата носеше всички белези на порнофилм. На екрана се виждаше квадратното легло, върху което двама мъже и една жена се занимаваха със секс. Бош погледа минута и след това натисна копчето за бързо превъртане, като продължи да гледа екрана. Действието се забърза и изглеждаше почти смешно. Бош гледаше как позите се сменят непрекъснато. Най-накрая той се върна към нормална скорост и забеляза изпълнителите.

Жената не съответстваше на шаблона на Последователя. Тя беше с черна перука. Освен това беше много слаба и млада. Всъщност не беше жена — поне според закона. Бош се съмняваше тя да е на повече от шестнадесет години. Единият от партньорите също беше млад, може би на нейните години или дори по-малък. Бош не можеше да прецени сега. Но беше сигурен, че третият участник е Рей Мора. Лицето му беше извърнато настрани от камерата, но Бош беше сигурен. И освен това виждаше златния медальон със Светия дух, висящ на гърдите му. Той изключи видеото.

— Забравил съм тази лента, нали?

Все още коленичил пред телевизора, Бош се обърна. Зад него стоеше Рей Мора, с пистолет, насочен в лицето му.

— Хей, Рей.

— Благодаря, че ми напомни.

— Не бой се за това. Виж, Рей, недей да…

— Не ме гледай.

— Какво?

— Не искам да ме гледаш! Обърни се с лице към екрана. Бош се подчини и се загледа в тъмния екран.

— Левак си, нали? Сега измъкни с дясната ръка пистолета си и го бутни по пода насам.

Бош внимателно изпълни заповедта. Стори му се, че чува как Мора вдига пистолета от земята.

— Вие, копелета, си мислите, че аз съм Последователя.

— Виж какво, няма да те лъжа, Рей. Просто те проверяваме. Това е всичко… Сега знам, знам, че сме сгрешили. Ти…

— Онези момчета със сандвичите. Някой трябва да ги научи как се следи, мамка му. Те не знаят нищо… съвсем малко ми трябваше, за да разбера, че нещо става, след като ги зърнах.

— Значи сме се излъгали спрямо теб, нали така, Рей?

— Трябва ли да питаш, Бош? След това, което току-що видя? Отговорът е да, заврели сте си носа в лайната. Чия идея беше да ме проверяват? На Ейман ли? Или на Лейби?

Ейман и Лейби бяха заместник-началници в нравствената полиция.

— Не. Идеята беше моя. Аз реших.

Това признание бе последвано от дълго мълчание.

— Тогава може би ще трябва просто да ти пръсна главата тук? В правото си съм, нали?

— Виж какво, Рей…

— Недей!

Бош спря завъртането, което беше започнал, и отново се вгледа в екрана на телевизора.

— Ако направиш това, Рей, животът ти отива на кино. Знаеш го.

— Можех да го направя още като влезе, Бош. Защо трябва да върша всичко по законите на логиката? Можех да те гръмна и да изчезна.

— Защото си ченге, Рей.

— Така ли? И още ли ще бъда ченге, след като те пусна да си идеш? Ще седиш там на колене и ще ми кажеш какво си решил да правиш с мен.

— Рей, не знам какво да ти кажа. Тези деца на видеото са малолетни. Но аз го знам само защото съм ги видял, когато съм претърсвал незаконно. Ако ти веднага го изтриеш и махнеш този пистолет, можем да измислим нещо.

— Така ли, Хари? И всичко ще си остане така, както е било? Аз имам само значката си. Не мога да…

— Рей, аз…

— Млъкни! Просто млъкни! Опитвам се да мисля.

Бош усети как яростта го блъска в гърба като дъжд.

— Ти знаеш тайната ми, Бош. Как, по дяволите, се чувстваш сега?

Бош нямаше отговор. Умът му беше объркан. Опитваше се да реши какво да прави, какво да каже, когато трепна от звука на гласа на Шийхан, идващ от радиостанцията в джоба му.

— Изпуснахме го. Той не е в киното.

В гласа на Шийхан се усещаше ясна нотка на предупреждение. Бош и Мора слушаха мълчаливо.

— Какво искаш да кажеш, Екип едно? — каза гласът на Роленбергер.

— Кой е това? — попита Мора.

— Роленбергер от ОКУ — отговори Бош.

Гласът на Шийхан се обади:

— Филмът свърши преди десет минути. Хората излязоха, но той не. Аз влязох вътре. Няма го. Колата му е още тук, но той си е отишъл.

— Нали ви казах единият да влезе вътре? — изръмжа Роленбергер с изтънял от паниката глас.

— Влязохме, но го изгубихме — каза Шийхан.

— Лъжец — каза Мора. Последва дълго мълчание.

— Сега те сигурно ще започнат да проверяват хотелите, за да ме търсят — каза после той. — Защото мислят, че аз съм Последователя.

— Да — каза Бош. — Но те знаят, че аз съм тук, Рей. Трябва да им се обадя.

Като че ли по поръчка гласът на Шийхан се чу по радиото:

— Екип шест?

— Това е Шийхан, Рей. Аз съм шест.

— Обади му се. Внимавай, Хари.

Бош бавно извади радиото от джоба с дясната си ръка и го поднесе към устните си. Натисна бутона.

— Едно, намерихте ли го?

— Отрицателно. Изчезна. Какво има по телевизията?

— Нищо. Тази вечер не дават нищо.

— Тогава трябва да напуснеш къщата и да ни помогнеш навън.

— Вече тръгвах — каза бързо Бош. — Къде сте вие?

— А… хм, Екип шест, ръководителят е. Трябва да дойдеш. Изпращаме целевия екип да търси заподозрения. Всички екипи да се съберат на паркинга на „Черупката“.

— Ще съм там в десет. Край.

Той свали ръката си.

— Целевият екип, а? — попита Мора.

Бош наведе глава и кимна.

— Виж, Рей, всичко е закодирано. Те знаят, че съм в къщата ти. Ако не се явя при „Черупката“ след десет минути, те ще дойдат да ме търсят тук. Какво искаш да правим?

— Не знам… но предполагам, че това ми дава петнадесет минути, за да реша, нали?

— Да, Рей. Ползвай ги. Недей да правиш грешки.

— Късно е — каза той тъжно. После добави: — Знаеш ли какво. Извади лентата.

Бош я извади и я подаде през лявото си рамо към Мора.

— Не, не. Искам ти да направиш това вместо мен, Хари. Отвори горното чекмедже и извади магнита.

Ето за какво била хокейната шайба. Бош сложи лентата до телевизора и взе магнита. Докато го повдигаше, усети тежестта му и се зачуди дали ако се обърне и го хвърли към Мора би могъл да го уцели, преди онзи да стреля.

— Ще си мъртъв, преди да опиташ — каза Мора, като че ли прочел мислите му. — Нали знаеш какво трябва да направиш с него?

Бош прекара магнита откъм горната страна на касетата.

— Хайде сега я сложи вътре да видим какво си направил — нареди Мора.

— Добре, Рей. Както кажеш.

Бош сложи касетата във видеото и натисна бутона. Екранът се изпълни със снежинки и освети в сиво седящия отпред Бош. Той превъртя бързо лентата. Сивотата на екрана не се промени. Лентата беше изтрита.

— Добре — каза Мора. — Това трябваше да се направи. Беше последната лента.

— Няма никакви веществени доказателства, Рей. Сега си чист.

— Но ти винаги ще знаеш. И ще им кажеш, нали, Хари? Ще кажеш на ОВР. Ще кажеш на всички. Аз никога вече няма да съм чист, така че не го казвай, мамка ти. Всички ще знаят.

Бош не отговори. След малко му се стори, че чува изскърцване на пода. Когато Мора заговори, той знаеше, че вече са много близо.

— Нека ти подскажа нещо, Хари… Никой на този свят не е такъв, какъвто казва, че е. Никой. Нито когато са насаме и вратата е заключена. И никой не познава никого, независимо какво си мисли… В най-добрия случай човек се надява, че познава поне сам себе си. А понякога, когато наистина се опознаеш и видиш какво представляваш в действителност, ти се налага да се извърнеш дори от себе си.

Няколко секунди Бош не чуваше нищо. Гледаше право в телевизионния екран и му се струваше, че вижда призраци, които се появяват и изчезват между снежинките. Усети, че тази сивота изгаря очите му и започва да го боли глава. Надяваше се да живее достатъчно дълго, за да усети наистина главоболието.

— Ти винаги си бил добър към мен, Хари. Аз…

От коридора се чу звук, а после вик:

— Мора!

Беше гласът на Шийхан, последван от ярка светлина, запълнила стаята. Бош чу тропота на няколко чифта крака върху дървения под, после вика на Мора и звук от сблъсък, като от нападение. Бош свали пръста си от бутона на радиото и започна да се придвижва надясно, извън обсега на борбата. Точно в този миг стаята се изпълни със звука на изстрел, който отекна като че ли по-силно от всякога.