Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (23)

Двадесет и две

В петък сутринта, когато влезе в съдебната зала, Бош изглеждаше смачкан и изморен. Белк вече беше там и пишеше нещо в жълтия си бележник. Когато Бош седна, той вдигна поглед и го поздрави.

— Изглеждаш зле и миришеш на пепелник. И заседателите ще забележат, че си със същия костюм от вчера.

— Явен знак, че съм виновен.

— Не се прави на умник. Никога не можеш да знаеш какво може да ги накара да вземат едно или друго решение.

— Всъщност не ме засяга. Освен това днес ти си тоя, който трябва да изглежда добре. Нали, Белк?

Това не беше голяма любезност към човек с поне четиридесет килограма наднормено тегло, който се потеше всеки път, щом съдията го погледне.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „не ме засяга“? Днес се решава всичко, а ти се мотаеш тук с вид, като че ли си спал в колата, и заявяваш, че не те засяга.

— Аз съм спокоен, Белк. Наричам го Зен и изкуството да не ти пука.

— И защо точно сега ми го казваш, Бош, като можеше да го заявиш отдавна и аз да съм свършил с всичко това още преди две седмици?

— Защото сега разбирам, че има много по-важни неща, с които да се съобразявам, отколкото с тези дванадесет така наречени заседатели. Те не могат да ми отнемат дневната светлина.

Белк погледна часовника си.

— Остави ме на мира, Бош — каза той. — Ще започнем след десет минути и аз искам да съм готов. Все още работя по резюмето си. Ще бъда дори по-кратък, отколкото иска Кейес.

По време на делото съдията бе наредил заключителните резюмета да не са по-дълги от половин час за всяка от страните. При това времето трябваше да бъде разделено. Ищецът в лицето на Чандлър да говори двадесет минути, после адвокатът на ответника да изложи всичките си аргументи за тридесет минути. Накрая на ищеца се даваха още десет минути. Чандлър щеше да има първата и последната дума. Това, смяташе Бош, бе още един знак, че системата се е настроила против него.

Бош погледна към масата на ищеца и видя Дебора Чърч, седнала там сама, с очи, вперени напред. Двете й дъщери бяха на първия ред на галерията, точно зад нея. Чандлър още я нямаше, но папките и жълтия бележник стояха върху масата. Значи беше някъде наблизо.

— Ти си работи по речта — каза той на Белк. — Ще те оставя сам.

— Не закъснявай. Моля те, не закъснявай пак.

 

 

Както и се надяваше, Чандлър беше навън и пушеше до статуята. Тя му хвърли студен поглед, не каза нищо, а после направи няколко крачки встрани от сандъчето за фасове, за да покаже, че не му обръща внимание. Беше със син костюм. Сигурно той й носеше късмет. Един кичур от русата й коса висеше от плитката върху врата й.

— Репетираш ли? — попита Бош.

— Нямам нужда от репетиция. Това е най-лесната част.

— Предполагам.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Предполагам, че не се чувстваш ограничена от параграфите на закона. Няма толкова правила, които да трябва или да не трябва да споменеш. Мисля, че сега ти ще бъдеш в апогея си.

— Много си схватлив.

Това беше всичко, което тя каза. Нямаше и намек да знае, че уговорката й с Едгар е разкрита. Бош разчиташе точно на това, когато репетираше думите, които щеше да й каже. След като се събуди от краткия сън, той бе обмислил събитията от изминалата нощ с ясен ум и очи и бе видял нещо, което бе пропуснал преди. Сега мислеше да я притисне с това. Беше я подбутнал леко в началото. Сега следваше рязък завой.

— Когато това тук приключи — каза той, — ще искам писмото.

— Какво писмо?

— Онова, което Последователя ти е изпратил.

Лицето й бе докоснато от мигновен израз на шок, но тя бързо го изтри и погледна отново с безразличие. Но не беше достатъчно бърза. Той бе видял по израза на очите й, че тя чувства опасността. Разбра, че я държи в ръцете си.

— То е веществено доказателство — каза той.

— Не знам за какво говорите, детектив Бош. Трябва да влизам вътре.

Тя загаси полуизпушената цигара със следи от червило по филтъра и направи две крачки към вратата.

— Аз знам за Едгар. Видях ви заедно снощи.

Това я спря. Тя се обърна и го изгледа.

— В „Съда на обесените“. С „Блъди Мери“ на бара.

Тя претегли отговора си, преди да каже:

— Каквото и да ти е казал, аз съм сигурна, че го е направил така, че да се представи в по-добра светлина пред тебе. Ако мислиш да го съобщиш, аз ще внимавам много…

— Няма да съобщавам нищо… освен ако откажеш да ми дадеш бележката. Прикриването на доказателства за престъпление само по себе си е вече престъпление. Но не аз съм тоя, който трябва да ти го казва.

— Каквото и да ти е казал Едгар за бележката, то е лъжа. Казах му да не…

— И той нищо не ми е казал за бележката. Нямаше нужда. Аз се досетих. Ти си му се обадила в понеделник, след като беше намерено тялото, защото вече си знаела за него и си била наясно, че е свързано с Майстора. Чудех се как си разбрала и после ми светна. Ние също получихме бележка, но до следващия ден я държахме в тайна. Единственият, който разбра, беше Бремер, но в репортажа му пишеше, че не е било възможно да се добере до теб за коментар. Така е станало, защото ти си била на среща с Едгар. Той каза, че си се обадила след обяд да питаш за трупа. Попитала си и дали ние сме получили бележка. Това е било, защото ти също си получила, адвокатке. И аз трябва да я видя. Тя е различна от онази, която получихме ние, и може да ни помогне.

Тя погледна часовника си и бързо запали друга цигара.

— Мога да получа съдебно постановление — каза той.

Тя се засмя насила.

— Бих искала да видя как ще го получиш. Искам да видя кой съдия в този град ще подпише съдебно постановление, даващо право на полицията да претърси дома ми, след като за това дело вестниците пишат всеки ден. Съдиите са политически животни, детектив, и никой няма да подпише постановление за обиск, след като има опасност да излезе, че е сгрешил.

— Мислех по-скоро за рафтовете в офиса ти. Но ти благодаря, че поне ми каза къде да я търся.

Онзи израз на лицето й се появи отново за част от секундата.

Беше се изпуснала и това за нея може би беше по-шокиращо, отколкото всичко, което й бе казал. След две дръпвания, тя зарови цигарата си в пясъка. Томи Фарауей щеше да е благодарен, когато я намери.

— Започваме след минута. Детектив, аз не знам за никаква бележка. Разбра ли? Нищо не знам. Няма бележка. Ако се опиташ да ми създадеш някакви неприятности по този въпрос, аз ще ти го върна тъпкано.

— Не съм казал на Белк и няма да му кажа. Искам само бележката. Тя няма нищо общо с делото в съда.

— Лесно е да…

— Лесно е да го кажа, защото не аз съм я получил? Измъкваш се, адвокате. Бъди по-внимателна с това.

Тя се направи, че не го чува, и смени темата.

— Още нещо. Ако мислиш, че моята… хм… уговорка с Едгар е основа за незаконно действие или неправилно обвинение, ще видиш, че си се излъгал. Едгар се съгласи да си сътрудничим, без да бъде провокиран. Всъщност той го предложи. Ако се оплачеш, аз ще те дам под съд за клевета и ще го съобщя на пресата.

Той се съмняваше, че всичко, което се е случило, е било по предложение на Едгар, но не й възрази. Тя го възнагради с най-хубавия си убийствен поглед, след което отвори вратата и изчезна вътре.

Бош привърши цигарата си, като се надяваше, че поне малко я е изкарал от релсите и тя няма да бъде чак толкова нападателна по време на заключителната си реч. Но най-вече беше доволен, че беше получил безмълвно потвърждение на теорията си. Последователя й бе изпратил бележка.

 

 

Тишината, която се възцари в съдебната зала, докато Чандлър отиваше към катедрата, напомняше на затишието, възникващо преди четенето на присъда. Бош чувстваше, че това е, защото всъщност присъдата вече се предполагаше от доста голяма част от хората в залата, а думите на Чандлър просто щяха да я предизвикат. Това беше финалният смъртен удар.

Тя започна с формални благодарности към съдебните заседатели за тяхното търпение и внимание към делото. Каза, че е напълно сигурна, че те ще се произнесат свободно и честно.

На процесите, където Бош беше присъствал като следовател, и двамата адвокати винаги бяха казвали така и той все беше смятал, че е глупаво. По-голяма част от съдебните заседатели идват тук, за да не ходят в канцеларията или фабриката, където работят. Но веднъж дошли, те прекарват дните си на заседателските места, опитвайки се да не заспят помежду почивките, когато могат да се подкрепят със захар, кофеин или никотин.

След това обръщение Чандлър бързо навлезе в същината на въпроса. Тя каза:

— Спомнете си този понеделник, когато застанах тук пред вас и ви разказах за пътната карта. За маршрута. Аз ви казах какво ще се опитам да докажа, какво трябва да докажа. Сега е ваш ред да решите дали съм го направила. Мисля, че когато прецените свидетелските показания, които чухте през седмицата, вие няма да се съмнявате, че аз съм го доказала. И като говоря за съмнения, сигурна съм, че съдията ще ви инструктира, но аз бих искала да отделя една минутка и още веднъж да ви обясня, че това е гражданско дело. Това не е криминален процес. Не става дума за Пери Мейсън или нещо друго, което сте гледали по телевизията или на кино. В едно гражданско дело, за да вземете решение в полза на ищеца, е необходимо само да има превес на гласовете в полза на ищеца. Превес. Какво означава това? Това значи гласувалите в полза на ищеца да са повече, отколкото онези, които са гласували против. Може да бъде обикновено мнозинство. Само петдесет процента, плюс един.

Тя отдели много време на този въпрос, защото именно това щеше да реши дали делото е спечелено или загубено. Тя трябваше да убеди тези дванадесет юридически неграмотни хора. Изборът на съдебните заседатели изискваше да са именно такива и те бяха избирани стриктно чрез съдебната система. Та тя трябваше да ги накара да се абстрахират от втълпените им от медиите представи или предразсъдъци, че решението по едно дело е резултат на основателни съмнения или сянка от съмнение. Това се отнася за криминалните дела. А сегашното беше гражданско. В гражданските дела ответникът губеше онзи пиедестал, на който биваше поставян при криминалните.

— Мислете за степенуването. Степенуването на присъдата. Всяко едно доказателство или свидетелско показание, дадено тук, има своя собствена тежест в зависимост от стойността му, която ще оцените вие. Аз мисля, че когато вие се оттеглите в заседателната зала, за да прецените точно тежестта на доказателствата по делото, няма да остане и съмнение, че те ще натежат на страната на ищеца. Ако вие наистина прецените така, делото ще бъде решено в полза на госпожа Чърч.

След като тя сега нямаше възможност да се върне към встъпителната си реч, Бош разбра, че ще започне да им обяснява подробно и по-нататък, тъй като всъщност ищецът представяше обвинението си в две части и тя се надява да спечели поне в едната от тях. Първата беше, че даже ако Норман Чърч е бил Майстора — чудовищният сериен убиец, — действията на Бош са били неправилни и еднакво отвратителни, заради което не може да му бъде простено. Втората част, която сигурно щеше да й донесе невероятно богатство, ако заседателите решаха в нейна полза, бе, че Норман Чърч е бил невинен и Бош го е убил хладнокръвно, отнемайки на семейството любим съпруг и баща.

— … Доказателствата, приведени през тази седмица, ви предлагат две възможности за решение — каза Чандлър. — И това е вашата най-трудна задача. Да определите степента на вината на Бош. Без съмнение се вижда, че той е действал прибързано, безразсъдно и с умишлено незачитане на живота и сигурността в нощта, когато Норман Чърч е бил убит. Действията му са непростими и за тях един човек е заплатил с живота си. Семейството е заплатило за тях със съпруг и баща.

Но вие трябва да погледнете и още по-нататък по отношение на убития. Доказателствата от видеофилма, осигуряващи ясно алиби за поне едно от убийствата, приписвани на Норман Чърч, ако не за всички останали, както свидетелстваха онези, които са го обичали, ще ви убедят, че полицията се е насочила не към онзи, когото трябва. Ако ли не, то от личното признание на детектив Бош от свидетелската скамейка ще ви стане ясно, че убийствата не са спрели. Това ще ви убеди, че той наистина е убил друг човек.

Бош видя, че Белк пише в бележника си. Надяваше се, че си води бележки по думите й за свидетелските му показания и за онова, което Чандлър умишлено не споменава в речта си.

— Най-накрая — казваше тя, — вие трябва да се вгледате в човека, който е бил убит, и в убиеца.

„Убиец“ — помисли Бош. Звучеше толкова ужасно, когато се отнасяше за него. Повтори и преповтори думата в ума си. Да, беше убил. Беше убивал и преди, и след Чърч, но просто така да го нарекат убиец без други определения, му се струваше ужасяващо. В този момент той разбра, че всъщност това го засяга. Независимо какво беше казал по-рано на Белк, на него му се искаше заседателите да оценят онова, което бе направил. Имаше нужда да му кажат, че е постъпил правилно.

— Пред вас стои човекът — каза тя, — който показа своята непресъхваща жажда за кръв. Един „ловец“, който е убивал и преди епизода с невъоръжения господин Чърч. Човек, който първо стреля, а после търси доказателствата. Ето го човекът, имащ дълбок мотив да убие друг, когото е мислел за масов убиец на жени, на уличници… като собствената му майка.

Тя остави последните си думи да се носят из въздуха на залата, като се направи, че търси нещо в бележника си.

— Когато се върнете в тази зала, вие ще трябва да решите това ли е полицаят, когото искате за своя град. Предназначението на полицията е да наблюдава и да пази обществото. Нейните служители трябва да олицетворяват най-доброто в нас. Попитайте се насаме, кого олицетворява Хари Бош? Коя част от нашето общество се отразява в негово лице? Ако отговорите на тези въпроси не ви притесняват, тогава се върнете тук с присъда в полза на ответника. Ако обаче те ви притесняват, ако вие мислите, че нашето общество заслужава нещо по-добро от хладнокръвното убийство на потенциално заподозрени хора, тогава вие нямате друг избор, освен да ни кажете, че ищецът е прав.

Тук Чандлър направи пауза, за да отиде до масата на ищеца и да изпие чаша вода. Белк се наведе до Бош и зашепна:

— Не е лошо, но съм я виждал и в по-добра форма… и в по-лоша също.

— А когато беше в по-лоша форма — зашептя в отговор Бош, — тя ли спечели?

Белк сведе поглед към бележника си. Отговорът беше ясен. Докато Чандлър се връщаше към катедрата, той пак се наведе към Бош:

— Започва нещо рутинно за нея. Сега ще заговори за парите. Щом глътне вода, Мани винаги заговаря за пари.

Чандлър прочисти гърлото си и започна отново.

— Вие, дванадесетте души, сте в изключително положение. Вие имате възможността да извършите промяната на обществото. Не са много хората, които имат този шанс. Ако вие чувствате, че детектив Бош е сгрешил в каквато и да било степен, и решите делото в полза на ищеца, вие ще направите тази промяна, защото ще подадете ясен сигнал, послание до всеки полицай в този град. За шефа и администраторите в управлението, намиращо се на две пресечки оттук, както и за всеки патрулен полицай на улицата, вашето послание ще означава, че ние не искаме да се действа по този начин. Че ние няма да го приемем. И така, ако вие произнесете подобна присъда, ще трябва да определите и паричния размер на вредата. Това не е най-трудната част. Трудна е първата част. Да определите дали детектив Бош е постъпил правилно или не. Вредата може да бъде оценена всякак. От един долар до милион и повече. Това няма значение. Важно е посланието. Защото с него вие ще осигурите правосъдие за Норман Чърч. Ще осигурите правосъдие за семейството му.

Бош се огледа наоколо и зад себе си. Видя Бремер в галерията, заедно с другите репортери. Бремер леко се усмихна и Бош се обърна пак напред. Репортерът беше прав по отношение на Мани за парите.

Чандлър отново отиде до масата на ищеца, взе една книга и се върна на катедрата. Беше стара книга без подвързия с напукана зелена корица. На Бош му се стори, че вижда някакъв печат, вероятно на библиотека, в горната част на страниците.

— Сега в заключение — каза тя — аз бих искала да обясня едно притеснение, което вие може би чувствате. Знам, че и аз бих го усетила, ако бях на ваше място. Това е въпросът: как така се получава, че ни се случва да имаме хора като детектив Бош в нашата полиция? Е, аз мисля, че ние не можем и да се надяваме да си отговорим на този въпрос, а и той не е тема на това дело. Но ако си спомняте, в началото на тази седмица аз ви цитирах философа Ницше. Прочетох ви думите за черната дупка, която той нарича бездна. И ако го перифразирам, той казваше, че трябва да внимаваме, за да не допуснем да се превърне в чудовище и онзи, който се бори с чудовища заради нас. В днешното общество не е трудно да се приеме, че там, навън, има чудовища, и то много. И затова никак не е трудно да се повярва, че един полицейски служител също би могъл да се превърне в чудовище… След като приключихме вчера тук, аз прекарах вечерта в библиотеката.

Когато каза тази нагла лъжа, тя погледна към Бош. Той отвърна на погледа й и се възпротиви на импулса си да отмести очи.

— И аз бих искала да завърша, като ви прочета нещо, което намерих. Написано е от Натаниел Хоторн и е по същата тема, с която се занимаваме днес. Става дума за тъмнината на бездната, където на човек му е много лесно да сбърка пътя. В книгата си „Мраморният фавън“ Хоторн е написал: „Бездната бе просто отвърстието на онази черна яма, която лежи под нас… навсякъде.“ Дами и господа, бъдете внимателни в изводите си и имайте вяра в себе си. Благодаря.

Беше толкова тихо, че Бош чуваше лекото тупкане на токчетата й в килима, докато тя си отиваше на мястото.

— Приятели — каза съдията Кейес. — Ще вземем петнадесет минути почивка, след което идва редът на господин Белк.

Когато станаха, за да изпратят съда, Белк прошепна:

— Не мога да повярвам, че тя използва думата „отвърстие“ в заключителната си реч.

Бош го погледна. Белк изглеждаше ликуващ и Бош разбра, че той просто току-що се бе сдобил с нещо, което да му помогне да се подготви за своята изява зад катедрата. Защото Бош знаеше, че каквито и думи да е използвала Чандлър, тя все пак беше невероятно добър специалист. А като преценяваше потния дебел мъж до себе си, той не можеше да почувства и капка доверие в неговия професионализъм.

Бош излезе отвън до статуята на правосъдието и изпуши две цигари през почивката, но Хани Чандлър не се появи изобщо. Томи Фарауей се примъкна и изцъка одобрително, когато намери почти цялата цигара, която тя бе пуснала в сандъчето преди. Той се отдалечи, без да каже нещо друго. На Бош му мина през ум, че никога не е виждал Томи Фарауей да запали направо някой от фасовете, които събираше от пепелта.

 

 

Белк изненада Бош със заключителната си реч. Тя изобщо не беше лоша. Просто той не беше от ранга на Чандлър. Словото му беше по-скоро реакция към казаното от нея, отколкото самостоятелен дебат за невинността на Бош и нечестните обвинения към него. Той каза неща като: „Госпожица Чандлър говори за двете възможни решения, които вие можете да вземете, но тя напълно забрави да спомене за едно трето решение. А то е, че детектив Бош е действал така както трябва. И умно, и правилно.“

Това даде точки за защитата, но също така беше и непряко потвърждение от нейна страна, че за ищеца има две възможни решения. Белк не забеляза това, но Бош — да. Сега помощник градският адвокат даваше на заседателите възможност за три вместо за две решения. И все пак само едното от тях освобождаваше Бош от отговорност. Понякога му се искаше да дръпне Белк обратно до масата и да го накара да напише словото си отново. Но не можеше. Трябваше да си виси там на мястото, както навремето в тунелите във Виетнам, когато бомбите поразяваха целите, и да се надява, че земята няма да го затрупа.

Голяма част от речта на Белк заеха доказателствата, свързващи Чърч с деветте убийства. Той непрекъснато напомняше, че Чърч е чудовището в тази история, а не Бош и доказателствата ясно го сочат. Той отново напомни на заседателите как фактът за продължаващите убийства с подобен характер не означава, че те са свързани с онова, което бе сторил Чърч, нито с начина, по който бе реагирал Бош тогава в апартамента на улица „Хиперион“.

Накрая достигна до онова, което Бош разбра, че е венецът на словото му, преди да завърши. В гласа му се появи истинска ярост, когато започна да критикува начина, по който Чандлър бе описала действията на Бош като безотговорни и с необуздано пренебрежение към живота.

— Истината е, че когато Бош е влязъл през онази врата, той именно е защищавал живота. Действията му са били предопределени от вярата, че там има още една жена, още една жертва. Детектив Бош е имал само един избор: да премине през тази врата, да овладее положението и да се справи с обстоятелствата. Норман Чърч бе убит, когато е отказал да се подчини на неколкократните заповеди на полицейски служител и е направил движение към възглавницата. Той е онзи, който е предизвикал, а не Бош. И е заплатил за това с живота си. Но помислете за положението, в което се е намирал Бош. Можете ли да си представите себе си в такова положение? Сами? Изплашени? Кой би могъл да се сблъска с такава ситуация, без да трепне? Не много хора. Именно тях нашето общество нарича герои. Аз мисля, че когато вие се оттеглите в заседателната зала и внимателно претеглите фактите, а не обвиненията по това дело, вие ще достигнете точно до такова решение. Много ви благодаря.

Бош не можеше да повярва, че Белк бе употребил думата „герой“ в заключителната си реч, но реши да не говори за това с едрия адвокат, когато той се върна на масата на защитата.

Вместо това той прошепна:

— Добре беше. Благодаря.

Чандлър отиде до катедрата за последния тур и обеща да бъде кратка. Така беше.

— Вие лесно можете да видите несъответствието във възгледите на адвокатите в този процес. Същото несъответствие, каквото има и в значението на думите „герой“ и „чудовище“. Аз, както и вероятно всички останали, се съмнявам, че истината по това дело и детектив Бош имат нещо общо помежду си. Преди да започнете обсъждането, искам да ви кажа само две неща. Първо, аз искам вие да помните, че и двете страни имаха възможност да представят тук свободно и изцяло своите аргументи. За Норман Чърч тук говориха неговата съпруга и неговият колега и приятел. Те свидетелстваха за характера му, за това какъв човек е бил той. Защитата избра да покани тук пред вас само един свидетел. Детектив Бош. Никой друг не застана зад детектив…

— Възражение! — изрева Белк.

— … Бош.

— Веднага млъкнете, госпожице Чандлър — гръмна съдия Кейес. Лицето му беше станало виненочервено, докато решаваше как да постъпи. — Когато взема отношение по държанието ви, аз ще помоля заседателите да излязат, но мисля, че щом си играете с огъня, трябва да знаете, че може и да се опарите. Госпожице Чандлър, обвинявам ви в опит за подвеждане, с което застрашихте вземането на безстрастно и принципно решение от страна на съда. За санкциите по този въпрос ще говорим друг път. Но аз ви гарантирам, че няма да ви бъде приятно.

След това съдията се извърна в стола си към заседателите и се наведе напред.

— Приятели, тази дама не биваше никога да казва тези думи. Виждате ли, защитата не е длъжна да призовава никого като свидетел и дали ще го направи или не, това не е отражение нито на вината, нито на невинността на ответника по случая. Госпожица Чандлър много добре знае това. Фактът, че тя излезе и го каза въпреки всичко, знаейки, че и господин Белк, и аз самият наистина ще избухнем, мисля, че показва едно лукавство от нейна страна, което аз намирам за твърде безвкусно и застрашително в съдебната зала. За това аз ще уведомя държавната правна комисия, но…

— Ваша светлост — прекъсна го Чандлър. — Възразявам да казвате…

— Не ме прекъсвайте, адвокат. Вие ще стоите там и ще мълчите, докато аз приключа.

— Да, ваша светлост.

— Казах, да мълчите. — Той се обърна отново към заседателите. — Както казах, това, което се случва с госпожица Чандлър, вас не ви засяга. Вижте, тя разчита, че независимо от това какво ви говоря сега, вие ще продължите да мислите за онова, което тя каза за детектив Бош. Че не е дошъл никой, който да го подкрепи със своите свидетелски показания. Сега с най-голямата строгост, която е в рамките на моите права, аз ви предупреждавам да не обръщате внимание на думите й. Това, което тя каза, не означава нищо. Всъщност аз подозирам, че ако бяха пожелали, детектив Бош и господин Белк можеха да строят цяла редица от полицаи и полицейски служители, дълга от тази врата тук до „Паркър сентър“, които да свидетелстват в тяхна полза. Казвам, ако искаха. Но те не поискаха. Те избраха тази стратегия и не е ваша работа да я поставяте под въпрос. Изобщо. Някакви въпроси?

В ложата на съдебните заседатели никой даже и не помръдна. Съдията извъртя стола си и погледна към Белк.

— Да искате да кажете нещо, господин Белк?

— Един момент, ваша светлост. — Белк се обърна към Бош. — Как мислиш? Той е готов да обяви процеса за неправилно проведен. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Ако успеем да получим нов процес, може би дотогава случаят с „папагала“ ще бъде изчистен, а? — прошепна той.

Бош помисли малко. Искаше му се това да свърши и не му хареса перспективата да преживява друго дело с Чандлър насреща си.

— Господин Белк? — каза съдията.

— Мисля да продължим с това — прошепна Бош. — Ти как мислиш?

Белк кимна.

— Мисля, че може би тъкмо сега получихме присъда в наша полза — каза той. После стана от мястото си.

— Нямам какво да кажа засега, ваша светлост.

— Сигурен ли сте?

— Да, ваша светлост.

— Добре. Госпожице Чандлър, както казах, ще решаваме вашия въпрос друг път. Но ще го решим. Сега можете да продължите, но много внимавайте.

— Благодаря ви, ваша светлост. Преди да продължа, искам да кажа, че се извинявам за начина си на изказване. Не съм искала да покажа неуважение към вас. Аз, хм, импровизирах и се увлякох.

— Така беше. Приемам извинението, но въпреки това, опитът ви за подвеждане ще бъде наказан. Нека да продължим. Искам заседателите да започнат работата си веднага след обяда.

Чандлър се намести зад катедрата, така че да гледа към заседателите.

— Дами и господа, в края на процеса вие чухте и самия детектив Бош да дава показания. Аз ви моля да си спомните какво каза той накрая. Той каза, че Норман Чърч е получил онова, което е заслужавал. Помислете за това твърдение, излязло от устата на полицейски служител, и какво означава то. „Норман Чърч си получи заслуженото.“ Вие видяхте как работи съдебната система тук, в тази съдебна зала. Проверките и балансът. Съдията, който изпълнява ролята на арбитър, и заседателите, които решават. По свое собствено признание детектив Бош е взел решение, което не е било необходимо. Той е решил, че няма нужда от съдия. Няма нужда от съдебни заседатели. Той е отнел на Норман Чърч шанса за правосъдие. И така в края на краищата е отнел този шанс и от вас. Помислете по този въпрос.

Тя вдигна жълтия си бележник от катедрата и си седна на мястото.