Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (8)

Седем

Приличаше на торта в кутия. Една от онези новости, направени да приличат на Мерилин Монро или нещо подобно. Антропологът беше боядисал лицето в бежовия цвят на кожата, бе сложил на устните подходящо за сините очи червило. На Бош всичко това му заприлича на глазура. Беше добавена и перука с чуплива руса коса. Той стоеше в канцеларията и гледаше към гипсовата маска, като се чудеше дали тя изобщо има прилика с някого.

— Пет минути до предаването — каза Едгар.

Той седеше на стола си, обърнат към шкафовете, върху които беше поставен телевизорът. В ръката си държеше дистанционното за смяна на каналите. Тъмносиньото му сако висеше подредено на закачалката до масата. Бош съблече якето си и също го окачи. Провери отделението си в кутията за съобщения и седна на своето място. Нямаше никакво важно съобщение, освен обаждане от Силвия. Новините по четвърти канал започваха, когато той набра номера й. Знаеше добре приоритетите в новините на града, така че не очакваше съобщението за бетонената блондинка да бъде в началото им.

— Хари, щом я покажат, линията ще трябва да е свободна — каза Едгар.

— Ще ми отнеме само минутка. Засега няма да я покажат, ако изобщо съобщят за нея.

— Ще я покажат. Аз им се обаждах тайно на всички. Ако успеем да я идентифицираме, всички станции се надяват, че ще получат изключителните права. Искат да показват после интервюта с роднините.

— Играеш си с огъня, човече. Обещаваш такива неща, а после, като разберат, че си ги минал…

Силвия вдигна слушалката.

— Хей, аз съм.

— Здрасти, къде си?

— В службата. За известно време ще дежурим на телефона. Тази вечер ще покажат лицето на жертвата, която намерихме вчера.

— Как беше в съда?

— В момента вървят свидетелите на ищеца. Но мисля, че ние събрахме малко точки.

— Днес на обяд четох „Таймс“.

— Да. Е, хванали са около половината от истината.

— Ще дойдеш ли? Нали каза?

— Ами сигурно. Не сега. Трябва да помогна за съобщенията на телефона, а после зависи от това, което ще разберем. Ако ни изиграят, сигурно ще си тръгна рано.

Забеляза, че е понижил глас, за да не чуе Едгар разговора.

— А ако получите добра информация?

— Ще видим.

Сподавена въздишка, после мълчание. Хари изчака.

— Много често казваш „ще видим“, Хари. Бяхме си говорили по този въпрос. Понякога…

— Знам.

— … мисля, че ти просто искаш да бъдеш сам. Да си стоиш в малката къща на хълма и да се откъснеш от целия свят. Включително от мен.

— Не от теб. Знаеш го.

— Понякога не съм сигурна. Точно сега се чувствам така. Ти ме отстраняваш винаги, точно когато всъщност имаш нужда от мен, от някой… близък.

Той не отговори. Представи си я там, на другия край на жицата. Тя може би седеше на стола в кухнята. Може би току-що е започнала да приготвя вечеря за тях двамата. Или може би вече беше свикнала с навиците му и е очаквала да й звънне преди това.

— Виж, извинявай — каза той. — Знаеш как е. Какво гласиш за вечеря?

— Нищо. И няма да направя нищо.

Едгар свирна тихичко. Хари погледна към телевизора и видя, че показват изрисуваното лице на жертвата. Сега телевизорът беше настроен на седми канал. Камерата показа лицето в близък план. На екрана изглеждаше добре. Поне не приличаше чак толкова на торта. Появиха се двата телефонни номера на детективското бюро.

— Показват го в момента — каза Бош на Силвия. — Трябва да освободя линията. Нека да ти се обадя по-късно, когато ще знам нещо по-определено.

— Добре — каза тя студено и затвори.

Сега Едгар бе обърнал на четвърти канал, където също показваха лицето. После се прехвърли на втори и хвана последните две секунди от съобщението им. Те бяха успели даже да интервюират антрополога.

— Бедни новини — каза Бош.

— Мамка им — отговори Едгар. — А ние се изтрепваме от работа. Само ако…

Телефонът звънна и той грабна слушалката.

— Не, току-що свършиха — каза, след като слуша няколко секунди. — Да, да, добре. Добре.

Той затвори и поклати глава.

— Паундс? — попита Бош.

— Аха. Мисли, че до десет секунди след предаването ще знаем името й. Господи, каква вечер се задава.

Следващите три обаждания бяха шеги, потвърждаващи ярката липса на оригиналност и ум у телевизионните зрители. И тримата, които се обадиха, ги псуваха на майка и затвориха с подигравателен смях. След около двадесет минути Едгар вдигна слушалката на звънящия телефон и започна да си води бележки. Другият телефон иззвъня и Бош се обади.

— Аз съм детектив Бош, с кого говоря, моля?

— Това записва ли се?

— Не, не се записва. Кой се обажда?

— Няма значение. Обаче мисля, че ще поискате да знаете, че името на момичето е Маги. Маги някоя си. Името е латиноамериканско. Виждал съм я на видео.

— Какво видео? МТВ?

— Не, Шерлок. Порно. Тя се чукаше във филма. Беше добра. Можеше да постави презерватива с устицата си на самото място.

Прекъсна. Бош записа няколко реда върху бележника пред себе си. Латиноамериканско? Не мислеше, че начинът, по който бе изрисувано лицето, даваше някакъв намек, че жертвата е латиноамериканка.

Едгар затвори и каза, че събеседникът му я е нарекъл Беки и съобщил, че преди няколко години е живяла в „Студио сити“.

— А ти какво получи?

— Маги. Без фамилно име. Вероятно да е латиноамериканско. Каза, че била в порнобизнеса.

— Може и да съответства, само че на мен не ми се струва тя да е мексикански тип.

— Знам.

Телефонът звънна отново. Едгар вдигна слушалката, слуша няколко минути и затвори.

— Още един, който е познал мамка ми.

Бош пое следващия разговор.

— Само искам да ви кажа, че момичето, което показаха по телевизията, беше в порнобизнеса — каза гласът.

— Откъде знаете?

— Мога да кажа от това, което видях по телевизията. Взех под наем видеокасета. Само веднъж. Тя беше във филма.

„Само веднъж ли? Ами естествено…“ — помисли Бош. Но не го каза.

— Знаете ли името й?

— Не го знам, човече — отвърна събеседникът на Бош. — Те и без това винаги ползват фалшиви имена.

— А какво беше името върху лентата?

— Не си спомням. Бях пиян, като го гледах. Както казах, беше само веднъж.

— Виж, аз не искам признания от теб. Кажи само каквото знаеш. Нещо друго да ти е направило впечатление?

— Не, умнико.

— Кой си ти?

— Не е необходимо да казвам.

— Виж, ние се опитваме да открием убиеца. Как се казваше мястото, откъдето взе лентата?

— Няма да кажа, защото можете да намерите моето име чрез тях. Няма значение. Тези филми ги има навсякъде. Във всяко място, където дават порно видеофилми под наем.

— Откъде знаеш, щом си вземал само веднъж?

Онзи затвори.

Бош остана още един час. Накрая бяха се събрали пет обаждания, в които се твърдеше, че лицето принадлежи на порноактриса. Само един беше казал, че името й е Маги. Другите четирима не бяха обърнали внимание на имената. Имаше едно обаждане, в което я бяха нарекли Беки от „Студио сити“ и едно, което ги осведоми, че тя е била стриптийзьорка, работила кратко в „Капана на Боби“ в Ла Бреа. Един от мъжете, който се беше обадил, беше казал, че лицето било на изчезналата му съпруга, но когато Бош продължи да го разпитва, се оказа, че нея я няма само от два месеца. Надеждата и отчаянието в гласа на човека изглеждаха искрени на Бош и той не знаеше дали е направил добро, като е казал на човека, че това не може да бъде неговата жена, или зло, като го е захвърлил отново в неизвестността.

Имаше още три обаждания, в които събеседниците описваха надълго и нашироко коя жена мислят, че може да е бетонената блондинка, но във всеки разговор след няколко въпроса Едгар и Бош установяваха, че това са маниаци, които изпитват удоволствие от разговор с полицията.

Най-странното позвъняване дойде от някаква жена медиум от Бевърли Хилс. Тя спомена, че си била сложила ръката на екрана на телевизора, когато показали лицето, и усетила, че душата на умрялата вика.

— Какво викаше? — попита търпеливо Бош.

— Възхвала.

— Възхвала за какво?

— За Господ, нашия спасител, бих казала, но не знам. Само това можах да усетя. Бих могла да усетя повече, ако мога да пипна истинската гипсова маска на…

— Добре. А душата, която се молеше, каза ли си името? Вижте, ние тук това правим. Нас ни интересува по-скоро името, отколкото виковете й за възхвала.

— Някой ден вие ще повярвате, но дотогава ще сте загубен.

Тя затвори.

В седем и половина Бош каза на Едгар, че ще се чупи.

— А ти? Ще висиш ли тук за новините в единадесет?

— Да, ама няма да мога да се справя. Ако се обаждат много, ще сваля едната от скапаните слушалки.

„Ще набере точки извънреден труд“ — помисли Бош.

— А после какво ще се прави? — попита той.

— Не знам. Ти какво мислиш?

— Ами, като изключим всички обаждания, които казаха, че това е мамка ти, на мен ми се струва, че си заслужава да се насочим по линия на порното.

— Остави благословената ми майка на мира. Как мислиш, че ще мога да проверя в порното?

— Управлението на нравствената полиция. Имаме човек там. Детектив. Казва се Рей Мора, работи по порното. Той е най-добрият. Беше също и в целевия екип по случая на Майстора. Обади му се и виж дали не може да дойде да погледне лицето. Може и да я е познавал. Кажи му, че сме имали обаждане и са казали, че името й е Маги.

— Ще го направя. Прилича на Майстора, нали? Говоря за порното.

— Да, прилича. — Той помисли момент и добави: — Две от другите жертви бяха в този бизнес. Онази, която успя да избяга, също.

— Щастливката… още ли е в бизнеса?

— Така бях чул. Но вече може и да е умряла, нали знаеш…

— Това още нищо не значи, Хари.

— Кое?

— Порното. Още не означава, че е бил Майстора. Говоря за истинския.

Бош само кимна. Беше си намислил да свърши нещо по пътя към къщи. Отиде до колата си и взе фотоапарата „Полароид“ от багажника. В канцеларията направи две снимки на лицето в кутията и след като се проявиха, ги прибра в джоба на сакото си.

Едгар го гледаше.

— Какво ще правиш? — попита той.

— Може да спра в онзи сексмагазин в Долината по пътя към Силвия.

— Гледай да не те хванат в някоя от онези малки стаички и да те разпознаят.

— Благодаря за предупреждението. Дръж ме в течение, след като говориш с Мора.

 

 

Бош мина напряко към холивудската магистрала. Зави на север и излезе на „Ланкършим“, който го изведе към Северен Холивуд в долината Сан Фернандо. Беше свалил всички прозорци. Въздухът беше хладен и му духаше от всички посоки. Той пушеше цигарата си и остави вятърът да издухва пепелта. По радиото свиреха някакъв техно-фънк джаз и той го изключи. Продължи да шофира.

Долината беше нещо като спалнята на града не само в буквалния смисъл. Тук беше мястото на националната порнографска индустрия. Търговско-индустриалните райони Ван Найс, Канога Парк, Нортридж и Чатсуърд приютяваха стотици производители, дистрибутори и складове на порнографската промишленост. Агенциите за модели в Шърман Оукс осигуряваха деветдесет процента от жените и мъжете, които се представяха пред камерите. И естествено, Долината беше също един от най-големите продавачи на продукцията. Тя се изготвяше тук и се продаваше също тук. Чрез видеопощата по поръчка, която също си беше намерила място в складовите помещения на производителите. Също и чрез магазините „Х-Марк“ за сексматериали на булевард „Ланкършим“.

Бош спря на паркинга пред обширен магазин и го огледа. По-рано това беше обикновен супермаркет, но сега стъклата на предните прозорци бяха свалени и под червения неон на „Х-Марк“ се виждаше, че стените бяха измити и пребоядисани. Сега там се мъдреха изрисувани в черно фигури на голи, доста гърдести мадами, също като металните силуети, които Бош бе виждал по калниците на камионите по магистралите. Мъжете, които слагаха подобни неща по камионите си, вероятно бяха същите, за които бе предназначено и това място — мислеше си Бош.

„Х-Марк“ бе притежание на Харолд Барне, който беше начело на чикагските производители. Той изкарваше по повече от милион годишно — на книга. Вероятно изкарваше още един милион на черно. Всичко това Бош го беше научил от Мора от нравствената, с когото беше патрулирал заедно няколко нощи, когато ги събраха в целевия екип преди четири години.

Бош наблюдаваше един мъж на около двадесет и пет години, който излезе от тойотата си, запъти се бързо към масивната дървена входна врата и се вмъкна вътре като таен агент. Той го последва. Предната половина на бившия супермаркет беше предназначена за търговия на дребно. Продаваха се или се даваха под наем видеокасети, списания и други, предимно гумени изделия за секс. Задната част беше нещо смесено между стаи за „срещи“ и самостоятелни кабини за видеофилми. Към тази част се минаваше през отвор със завеса. Бош чуваше хевиметъл рока, носещ се оттам, примесен с приглушени викове на фалшива страст, идещи откъм кабините за видео.

Отляво имаше остъклена будка, в която стояха двама мъже. Единият беше едър, явно за да усмирява посетителите, а другият дребен и по-възрастен — да събира парите. По начина, по който го погледнаха, Бош разбра, че са го познали още с влизането. Той заобиколи и сложи една от снимките върху поставката.

— Опитвам се да я идентифицирам. Чувал съм, че е работила във видеото. Познавате ли я?

Дребният се наведе да разгледа снимката, но другият не се помръдна.

— Прилича на шибана торта, човече — каза дребният. — Не познавам торти. Само ги ям.

Той се обърна към другия и двамата си размениха хитри усмивки.

— Значи не я познаваш. А ти?

— Ще кажа каквото и той — отвърна едрият. — Аз също ям торти.

Този път те се изсмяха силно и вероятно едва се сдържаха да не си плеснат ръцете от радост. Очите на дребния блеснаха зад розовите стъкла на очилата.

— Добре — каза Бош. — Тогава ще поогледам наоколо. Благодаря.

Големият пристъпи напред.

— Само си дръж пищова скрит, човече — каза той. — Не ни се иска да тревожим шефовете.

Очите му бяха мътни и от тялото му вонеше на два метра.

„Парцал“ — помисли си Бош. Чудеше се защо ли дребният го търпи.

— Няма да са по-разтревожени от друг път — каза Бош. Обърна се към двете стени с рафтове със стотици видеокасети за продан и даване под наем. Имаше дузина мъже, включително и тайния агент, които ги разглеждаха. Преценявайки мястото и многобройните кутии с касети, Бош си спомни как веднъж беше изчел всички имена в мемориала на падналите във виетнамската война. Беше му отнело няколко часа.

Стената с видеокасетите обещаваше да отнеме по-малко време. Като прескачаше онези с мъжки секс и чернокожи, той разгледа всяка друга касета, търсейки лицето на бетонената блондинка или името Маги. Касетите бяха подредени по азбучен ред и му отне почти час, докато стигне до буквата „П“. Лицето, върху кутията на една видеокасета със заглавие „Приказки от гробницата“ привлече погледа му. Това беше гола жена, лежаща в ковчег. Беше руса, с чип нос, също като гипсовото лице. Той обърна кутията. Отзад имаше друга снимка на актрисата, застанала на колене и подпряна на ръцете си, с някакъв мъж зад нея. Устата й беше леко отворена, а лицето бе извърнато към секспартньора.

Бош разбра, че това е тя. Погледна надписите и видя, че името съвпада. Взема празната кутия и се върна при гишето.

— Тъкмо навреме — каза дребният. — Не позволяваме да се шляят тук. Ченгетата ни пречат.

— Искам да наема тая.

— Не може, вече е наета. Не виждаш ли, кутията е празна.

— Тая тук има ли я в някой друг филм? Дребният взе кутията и разгледа снимките.

— Магна Кум Лауди^[1], аха. Ми не знам. Тя тъкмо започна и изчезна някъде. Сигурно се е оженила за някой богаташ. Много го правят.

Големият се приближи да погледне и той кутията, а Бош се дръпна от зоната на вонята му.

— Сигурно — каза той. — В кой друг филм играе тя?

— Ами — поколеба се дребният. — Тъкмо започна да се снима в главни роли и пуф — изчезна. „Приказките“ бяха първият й филм с главна роля. Беше направила страхотен акт с двама в „Блудницата на розите“ и с това започна. Преди това беше само в клиповете.

Бош се върна и на „Б“ намери кутията на „Блудницата на розите“. Тя също беше празна, а и върху нея нямаше снимки на Магна Кум Лауди. Името й беше на последно място в надписите. Той се върна пак при дребния и му показа кутията на „Приказки от гробницата“.

— Ами кутията? Ще я купя.

— Не можем да продаваме само кутиите. Иначе, като ни върнат касетата, как ще я изложим? Тук не продаваме кутии. Хората, които искат снимки, си купуват списания.

— Каква е цената на цялата касета? Ще я купя. Когато онзи, който я е взел, я върне, вие ще ми я запазите и аз ще си я взема. Колко?

— Ами… „Приказките“ са популярни. Иначе ги даваме за 39,95 долара, но на теб, полицай, не мога да ти дам законната отстъпка. Петдесет кинта.

Бош не възрази. Имаше парите и плати.

— Искам фактура.

След като приключи с писането, дребният пъхна кутията в кафяв хартиен плик.

— Знаеш ли — каза той. — Маги Кум Лауди я има в два клипа. Може да искаш да ги провериш, а? — Той се усмихна и показа знака на стената зад себе си. — Между другото при нас няма дубльорки.

Бош също му се усмихна.

— Ще ги проверя.

— Хей, а на чие име да запазим филма, като го върнат, а?

— Карло Пинци.

Беше името на техния бос от Лос Анджелис.

— Ега ти смешката, господин Пинци. Ще ти я запазим.

Бош премина през втора завеса към стаичките отзад и почти веднага бе посрещнат от жена на високи токове, черна престилчица и чантичка за пари на кръста. Не носеше нищо друго по себе си. Огромните й силиконови гърди бяха украсени с необикновено дребни зърна. Боядисаната руса коса беше къса, а около стъкленокафявите очи имаше твърде много грим. Можеше да бъде както на деветнадесет, така и на тридесет и пет години.

— Лична среща ли искате, или дребни за видеокабините? Бош извади отънялото си портмоне и й даде два долара да ги размени за дребни.

— Мога ли да задържа един долар за себе си? Тук не ми плащат нищо. Издържам се от бакшишите.

Бош й даде още един долар и взема монетите. Влезе в една от кабините със завеси, над която не светеше „заето“.

— Ако искате нещо, обадете ми се — каза жената.

Тя или беше много закоравяла, или много глупава, щом не позна, че е ченге. Бош й махна да си гледа работата и дръпна завесата зад себе си. Пространството беше с размерите на телефонна кабина. Имаше прозорче, през което се виждаше видеоекран. На него бяха изредени надписите на дванадесет клипа за избор.

Нямаше стол, но видя малка поличка с пепелник и кутия кърпички за еднократна употреба. Върху пода се търкаляха използвани кърпи и в кабината миришеше на дезинфектанта, който се използваше в колите на моргата. Той пусна всички монети в устройството и картината се появи.

Бяха две жени в легло, които се целуваха и мачкаха. Само след две секунди Бош елиминира всяка възможна прилика с момичето от кутията. Започна да превключва каналите и картината заскача от двойка на двойка — хетеросексуални, хомосексуални, бисексуални — очите му ги оглеждаха, колкото да определи дали жената, която търси, е някоя от тях.

Тя беше в деветия клип. Позна я от снимката върху кутията от видеокасета, която беше купил. Това, че я вижда в движение, му помогна да се убеди, че жената, която се е наричала Магна Кум Лауди, е блондинката в бетона. На клипа тя лежеше по гръб на кушетка, захапала единия пръст на ръката си, докато мъж, коленичил между бедрата й на пода, ритмично се приближаваше и отдалечаваше от нея.

Знанието, че тази жена е мъртва и е умряла по насилствен път, и това, че стоеше тук и я гледаше подложена на друг вид насилие, го засегна по начин, който не беше сигурен, че разбира. Докато гледаше, го заля вълна от вина и скръб. Както повечето ченгета, той бе работил известно време в нравствената полиция. Също така беше гледал някои от филмите на две от другите порноактриси, убити от Майстора. Но сега за пръв път се почувства неудобно.

На екрана актрисата извади пръста от устата си и започна да стене високо, за да покаже, че приближава оргазма си. Бош се пресегна и изключи звука. Но все още я чуваше. Чуваше стенанията й, които се превърнаха във викове, откъм другите кабини. Други мъже гледаха същия клип. На Бош му се стори зловещо това, че филмчетата привличат интереса на различни мъже по различни причини.

Завесата зад него помръдна и той чу, че някой се движи зад гърба му в кабината. В същия миг почувства една ръка да се движи по бедрото му. Той посегна към пистолета под сакото си, но като се обърна, видя жената, която обменяше парите.

— Какво да направя за теб, скъпи? — изчурулика тя.

Той бутна настрани ръката й.

— Можеш да започнеш, като се махнеш оттук.

— Хайде, миличък, защо да гледаш на екрана, като можеш да го направиш сам? Двайсет кинта. Не мога да сляза по-надолу. Трябва да ги деля с управата.

Сега тя се беше притиснала до него и Бош не можеше да прецени неговият или нейният дъх миришеше на цигари. Гърдите й бяха твърди и тя се натискаше в него. После изведнъж се вцепени. Беше усетила пистолета. Очите им се срещнаха за момент.

— Точно така — каза Бош. — Ако не искаш да се разходиш до участъка, се махай оттук.

— Няма проблеми, полицай — каза тя.

Дръпна завесата и си отиде. Точно тогава на екрана отново се появиха заглавията. Монетите на Бош се бяха свършили.

Докато излизаше, откъм други кабини се чуваха фалшивите радостни стенания на Магна Кум Лауди.