Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (6)

Пет

На сутринта Бош седна пред масата в задната част на кухнята и се наслади на изгрева на слънцето над прохода Кахуенга. То изсушаваше утринната мъгла и къпеше в светлина дивите цветя по склоновете на хълма. Хари гледаше, пушеше и пиеше кафе. Така дочака звукът от трафика по холивудското шосе да прерасне в непрекъснато бучене.

Облече тъмносиния си костюм с бяла риза. Докато връзваше тъмночервената си връзка със златисти фигури пред огледалото, той се чудеше как ли ще погледнат на него съдебните заседатели днес. Предния ден беше забелязал, че когато погледнеше някой от тях в очите, човекът винаги пръв отместваше поглед. Какво ли означаваше това? Трябваше да попита Белк, но понеже не го харесваше изобщо, знаеше, че ще се почувства неудобно да го пита за мнение по какъвто и да било въпрос.

Като използва направената вече във вратовръзката дупчица, той я притисна с иглата, на която беше написано „187“ — номерът на онзи член в наказателния закон на Калифорния, който предвижда наказанията за убийство. Среса все още влажната си посивяваща кестенява коса с четка, а после приглади и мустаците си. Сложи си капки в очите, а после се наведе към огледалото. Очите му бяха зачервени от недоспиване, а ирисите им — блестящи и тъмни като парченца лед върху асфалта. „Защо те избягват погледа ми?“ — зачуди се отново. Помисли как Чандлър го беше описала пред тях и разбра причината.

Беше се насочил към вратата с куфарчето в ръка, когато тя се отвори и влезе Силвия.

— Здрасти — каза тя, щом го видя. — Надявах се да те заваря.

После се усмихна. Носеше панталони в цвят каки и розова блуза с копчета. Той знаеше, че във вторник и четвъртък тя не облича рокли, защото това бяха дните, когато беше дежурна в двора на училището. Понякога й се налагаше да тича подир учениците. Дори да ги разтървава. Слънцето, което я осветяваше откъм гърба, правеше тъмнорусата й коса да изглежда златна.

— Защо?

— Знам, че те бавя. Аз също закъснявам. Но просто исках да дойда и да ти пожелая късмет днес. Не че ти е необходимо…

Той я прегърна и помириса косата й. Откакто се познаваха, беше минала почти година, но Бош все още я прегръщаше със затаен страх, че тя може да се дръпне и да си иде, да заяви, че той повече не я привлича. Може би просто е заместник на починалия съпруг — ченге като Хари, но в управлението по наркотици, чието предполагаемо самоубийство Бош беше разследвал.

Връзката им бе достигнала до пълно разбирателство, но през последните седмици той бе усетил, че помежду им като че ли нещата тръгват по инерция. Тя го бе забелязала също и дори му го беше казала. Смяташе, че проблемът е в това, че той не може да се отпусне напълно, и той знаеше, че е така. Бош бе прекарал голяма част от живота си сам, но не и самотен. Имаше си тайни, много от тях заровени твърде дълбоко, за да й ги открие. Или поне не толкова скоро.

— Благодаря ти, че мина — каза той и се отдръпна да погледне лицето й, което още излъчваше светлина. На един от предните зъби имаше следа от червило. — Ще внимаваш днес на двора, нали?

— Да — тя трепна. — Знам за какво намекваш, но аз все пак искам да дойда в съда. Поне веднъж. Искам да съм там заради теб, Хари.

— Не е нужно да си там, за да присъстваш. Нали знаеш какво искам да кажа?

Тя кимна, но на него му беше ясно, че думите му не я удовлетворяват. Изоставиха темата и поговориха за други неща още няколко минути, като решиха да вечерят заедно. Бош каза, че ще отиде при нея у дома в каньона „Букет“. Целунаха се отново и тръгнаха. Той за съда, а тя към гимназията — и двете места пълни с опасности.

 

 

В началото на всеки съдебен ден, докато се очакваше председателят на съда да отвори вратата и да се изкачи на мястото си, в залата винаги цареше напрежение. Минаваше вече 9,10, а още нямаше и следа от съдията — нещо необичайно, защото той бе педантичен привърженик на точността. Бош се огледа и видя няколко репортери. Бяха като че ли повече от предния ден. Стана му чудно, защото обикновено встъпителните речи привличаха повече репортерите.

Белк се наведе към Бош и зашепна:

— Може би Кейес чете статията в „Таймс“. Ти видя ли я?

Понеже бе тръгнал по-късно заради Силвия, Бош не бе успял да прочете вестника. Беше го оставил в джобчето на предната врата на колата.

— За какво става дума?

Преди Белк да успее да отговори, тежката врата се отвори и съдията се появи.

— Извикайте съдебните заседатели, госпожице Ривера — нареди той на помощничката си. След това тежко зае мястото си в тапицирания стол, огледа съдебната зала и каза:

— Адвокати, имаме ли въпроси за дискутиране, преди заседателите да заемат местата си? Госпожо Чандлър?

— Да, ваша светлост — отвърна Чандлър и се насочи към катедрата. Днес беше облечена в сив костюм. Откакто бе започнал подборът на заседателите, тя се обличаше основно в три костюма. Белк беше казал на Бош, че е така, защото тя не иска да набива в очите на заседателите факта, че е богата. Каза още, че адвокатките понякога губят гласовете на жени съдебни заседатели поради подобни грешки.

— Ваша светлост, ищецът моли за санкции срещу детектив Бош и господин Белк.

Тя вдигна в ръка сгънатия „Таймс“. Бош видя, че статията е заела горния десен ъгъл, така както и вчерашната. Заглавието беше „Бетонната блондинка — свързана с Майстора“. Белк стана, но не каза нищо, защото се съобрази със строгото изискване на съдията да не се прекъсват.

— Санкции за какво, госпожо Чандлър? — попита съдията.

— Ваша светлост, откриването на този труп вчера ще има огромно влияние върху показанията по нашето дело. Като служител на съда господин Белк е бил длъжен да съобщи тази информация. В съответствие с правилник 11 за новите факти адвокатът на защитата е длъжен…

— Ваша светлост — прекъсна я Белк. — Аз не съм бил информиран за случката до снощи. Смятах тази сутрин да съобщя на съда. Тя…

— Спрете, господин Белк. Моля да се изказвате по единично в моята съдебна зала. Изглежда, трябва да ви напомням това всеки ден. Госпожо Чандлър, прочетох статията, за която говорите, и мисля, че детектив Бош е споменат само във връзка с нашето дело, иначе не. А господин Белк достатъчно ясно каза, че до приключване на заседанието вчера, не е бил информиран за този нов случай. Честно казано, аз не виждам какво бихме могли да санкционираме и кого. Освен ако нямате да ни кажете нещо различно.

Тя имаше.

— Ваша светлост, детектив Бош е знаел много добре за това ново събитие, независимо дали е споменат в статията или не. По време на вчерашното обедно прекъсване той е бил на местопрестъплението.

— Ваша светлост? — обади се срамежливо Белк.

Съдията Кейес се обърна, но погледна към Бош.

— Вярно ли е това, което тя казва, детектив Бош?

Хари погледна към Белк, а после се обърна към съдията. „Мамка ти, Белк“ — помисли той. Лъжата на адвоката поставяше него на мушката.

— Бях там, ваша светлост. Когато се върнах за следобедната сесия нямаше време да осведомя господин Белк. Казах му снощи, след приключване на заседанието. Тази сутрин още не съм чел вестника и не знам какво пише там, но нищо, което да е свързано с Майстора или с който и да било друг все още не е разкрито. Дори трупът още не е идентифициран.

— Ваша светлост — обади се Чандлър. — Детектив Бош за свое удобство забравя, че между встъпителните слова имаше петнадесетминутна почивка. Аз мисля, че времето е било напълно достатъчно, за да съобщи на своя адвокат толкова важна информация.

Съдията погледна към Бош.

— Имах желание да му го съобщя по време на почивката, но Белк каза, че има нужда от малко време, за да подготви речта си.

Съдията го погледа внимателно няколко секунди, без да каже нищо. Бош беше сигурен, че съдията се досеща, че твърдението му е на ръба между истината и неистината. Кейес като че ли вземаше някакво решение в момента…

— Добре, госпожо Чандлър — най-после проговори той. — Не мога да разбера какви тайни планове кроите. Ще отхвърля молбата ви с предупреждение към всички — прикриването на доказателства е най-ужасното престъпление, което може да бъде допуснато в моята съдебна зала. Ако го допуснете и ви хвана, ще съжалявате, че изобщо сте се дипломирали по право. А сега, ще разговаряме ли още по новите събития?

— Ваша светлост — обади се бързо Белк. Той се насочи към катедрата. — В светлината на това ново разкритие отпреди по-малко от двадесет и четири часа аз бих предложил отлагане, за да може да се прецени внимателно новата ситуация и да се разбере точно каква връзка има тя с нашето дело.

„Най-после се сети да го поиска“ — помисли Бош. Но знаеше, че точно сега нямаше начин да се спечели подобно отлагане.

— Хм, хм — промърмори съдия Кейес. — Какво мислите по този въпрос вие, госпожо Чандлър?

— Никакво отлагане, ваша светлост. Това семейство е чакало делото четири години. Аз мисля, че всяко забавяне ще увековечи престъплението. Освен това, кого предлага господин Белк да разследва този случай? Детектив Бош ли?

— Сигурен съм, че защитата ще бъде задоволена, ако Лосанджелиското полицейско управление разследва това престъпление — каза съдията.

— Но аз няма да съм.

— Знам това, госпожо Чандлър, но това не е ваша работа. Вие самата вчера казахте, че по-голямата част от полицаите в този град са добри и компетентни хора. Затова просто трябва да вярвате на собствените си думи… Но аз ще откажа искането за отлагане. Започнахме процеса и няма да спрем. Полицията може и ще разследва новия случай и ще информира съда, но аз няма да я чакам. Това дело ще продължи, докато не се разбере дали е необходимо да се съобразяваме с новия случай или не. Нещо друго? Съдебните заседатели чакат.

— А по отношение на статията във вестника? — попита Белк.

— Какво за нея?

— Ваша светлост, бих искал да бъде проверено дали някой от заседателите я е чел. Също мисля, че те отново трябва да бъдат предупредени да не четат вестници и да не гледат новините по телевизията довечера. Сигурно всички канали ще предават репортажи след публикацията във вестник „Таймс“.

— Вчера дадох инструкции на заседателите да не четат вестници, нито да гледат новините по телевизията. Но смятам да ги проверя точно заради този репортаж днес. Нека чуем какво ще кажат и едва тогава в зависимост от това ще решим дали има основание вашето искане за невалидност на процеса.

— Аз не желая обявяване на невалидност — каза Чандлър. — Защитата го иска. Това само ще забави делото с още два месеца. А семейството вече е чакало четири години, за да получи правосъдие. Те…

— Добре, нека просто чуем заседателите. Съжалявам, че ви прекъснах, госпожо Чандлър.

— Ваша светлост, искам да се изкажа за санкциите — обади се Белк.

— Не мисля, че е необходимо, Белк. Отказах искането за санкции вече. Какво още има да се говори?

— Знам, ваша светлост. Аз бих искал да поискам санкции срещу госпожица Чандлър. Тя предизвика недоверие към мен с твърдението, че съм премълчал доказателства и аз…

— Господин Белк, седнете на мястото си. Току-що ви казах и на двамата: престанете с излишните спорове, защото те няма да доведат доникъде. Особено пред мен! Няма да има санкции по този въпрос. Още веднъж питам: нещо друго?

— Да, ваша светлост — каза Чандлър.

Тя имаше още един коз. Изпод юридическия си бележник адвокатката извади някакъв документ и се приближи до помощничката, която го взе и го подаде на съдията. Чандлър се опря при катедрата.

— Ваша светлост, това е призовка, която съм приготвила за полицейското управление и желая да бъде отразена в стенограмата. Искам копие от бележката, за която пише „Таймс“. Бележката, написана от Майстора и получена вчера, трябва да ми бъде предоставена като писмено доказателство.

Белк скочи прав.

— Почакайте, господин Белк — предупреди съдията. — Оставете я да довърши.

— Ваша светлост, това е доказателство към настоящото дело. Трябва да бъде предоставено веднага.

Съдия Кейес кимна на Белк и заместник градският адвокат се втурна към катедрата, което накара Чандлър да отстъпи назад, за да освободи мястото.

— Ваша светлост, тази бележка по никакъв начин не може да бъде доказателство към настоящото дело. Още не е потвърдено от кого е написана и може да е била изпратена от всеки. Освен това тя е веществено доказателство по убийство, което няма никаква връзка с настоящото дело. Полицията няма тази практика да размахва доказателства в съда, докато заподозреният още не е арестуван. Моля ви да откажете искането й.

Съдията Кейес преплете пръсти и се замисли за момент.

— Знаете ли какво ще ви кажа, господин Белк? Вземете пие копие от полицията и ни го донесете. Аз ще го видя и тогава ще реша дали ще се ползва като доказателство. Това с всичко. Госпожице Ривера, извикайте заседателите, моля. Загубихме цялата сутрин.

След като заседателите заеха местата си и всички присъстващи в залата седнаха, съдията Кейес попита дали някой е виждал или чел нещо, засягащо делото. Никой от заседателите не вдигна ръка. Бош знаеше, че дори някой да е чел статията, няма да си признае. Това би предизвикало отстраняване от заседанието и изпращането му в стаята на заседателите, където минутите се точеха като часове.

— Много добре — каза съдията. — Извикайте първия си свидетел, госпожо Чандлър.

Тери Лойд зае свидетелското място като човек, който е свикнал с него като със столчето на бара, където си пие питието всяка вечер. Той дори нагласи микрофона пред себе си без чужда помощ. Лойд имаше пиянски зачервен нос и необикновено тъмна за възрастта си коса. За всеки, който го видеше, освен, изглежда, за самия него, бе очевидно, че носи перука. Чандлър започна с няколко предварителни въпроса, за да потвърди, че той е бил лейтенант в елитния отдел по кражбите и убийствата.

— Бяхте ли натоварен преди четири и половина години да ръководите екипа от детективи, които се занимаваха с идентифицирането на серийния убиец?

— Да, бях.

— Можете ли да кажете на съда как бе съставен този екип и как действаше?

— Екипът беше създаден, след като бе определено, че удушвачът е извършител на пет убийства. В отдела бяхме известни неофициално като „Целеви екип по издирване на удушвача от западния район“. След като медиите научиха, убиецът беше наречен „Майстора на кукли“, защото използваше гримовете на жертвите, за да изрисува лицата им след убийството. В екипа ми участваха осемнадесет души. Бяхме разделени на две смени — А и Б. Смяна А работеше през деня, а Б — през нощта. Ние разследвахме извършените убийства на базата на съобщенията, които получавахме. След като и медиите се заеха да пишат за тях, вече имахме стотици обаждания на седмица. Хората съобщаваха, че този или онзи е Майстора. Трябваше да проверяваме всяко едно съобщение.

— Значи този целеви екип, или както и да са го наричали, не си е вършил добре работата, така ли е?

— Не, госпожо, не е така. Ние имахме успех. Хванахме убиеца.

— И кой беше той?

— Норман Чърч беше убиецът.

— Преди или след като беше убит, беше идентифициран като такъв той?

— След това. Той беше отговорен за всичките убийства.

— Беше удобен за отдела, нали?

— Не ви разбирам.

— За отдела ви беше удобно да го приеме за убиец, щом е можело да бъде свързан с убийствата. Иначе вие щяхте…

— Задавайте въпроси, госпожо Чандлър — прекъсна я съдията.

— Извинете, ваша светлост. Лейтенант Лойд, човекът, който вие казвате, че е бил убиецът — Норман Чърч, — беше застрелян чак след като последваха още поне шест убийства от създаването на целевия екип, така ли е?

— Така е.

— Тоест вие сте допуснали поне още шест жени да бъдат удушени. Как е било оценено това от управлението?

— Ние не сме допуснали нищо. Ние направихме всичко възможно да установим кой е извършителят. И го открихме. Значи сме работили успешно. Много успешно по мое мнение.

— По ваше мнение. Кажете ми, лейтенант Лойд, името Норман Чърч появявало ли се е във вашите разследвания, преди да бъде убит от детектив Бош? Да се е споменавало някъде?

— Не. Но ние свързахме…

— Отговаряйте само на въпросите, които ви задавам, лейтенант. Благодаря ви.

Чандлър се консултира с жълтия си бележник. Бош забеляза, че Белк непрекъснато си водеше бележки в единия от тефтерите пред себе си, а във втория записваше въпроси.

— Добре, лейтенант — каза Чандлър. — Значи вашият целеви екип, след като е бил създаден, не е успял да хване извършителя на още шест убийства. Може ли да се каже, че ние и хората ви сте били подложени на силен натиск да го откриете, за да бъде приключен този случай?

— Ние бяхме подложени на натиск, да.

— От кого? Кой ви караше да бързате, лейтенант Лойд?

— Ами вестниците, телевизията. От отдела също ми искаха резултати.

— Така ли? И от отдела ли? Викаха ли ви началниците на отчет?

— Аз се отчитах ежедневно пред ръководителя на отдела си и всяка седмица в понеделник пред началника на полицията.

— Какви нареждания ви даваха те за разрешаването на случая?

— Те изискваха да бъде приключен. Умираха хора. Нямаше нужда да ми се повтаря това.

— А вие споделяхте ли тези разговори с хората от екипа си?

— Разбира се. Но на тях също не беше нужно да им се напомня. Те виждаха какво става. Виждаха всеки следващ труп. Беше тежко. Искаха да открият този човек. Не им беше необходимо нито да четат от вестниците, нито да чуват от шефа или дори от мен какво трябва да правят.

Лойд като че ли започна да се вживява в ролята на ченгето — самотен ловец. Бош забеляза, че той, без да се усети, е влязъл в клопката на Чандлър. На края на този процес тя щеше да пледира, че Бош и другите ченгета са били подложени на такъв натиск да намерят убиеца на всяка цена, че след като той е застрелял Чърч, те са изфабрикували връзката му с убийствата. Теорията за погрешно убития… На Хари му се искаше да прекъснат, за да може да каже на Лойд да си затваря проклетата уста.

— Значи всеки един в екипа е бил подложен на натиск да намери убиец?

— Не убиец. Убиецът. Да, имаше натиск. Това е част от службата.

— Каква беше ролята на детектив Бош в целевия екип?

— Той беше ръководител на смяна Б. Работеше нощна смяна. Като детектив трети ранг той можеше да ръководи, когато мен ме нямаше, което се случваше често. По принцип аз имах часове и с двете смени, но обикновено работех през деня със смяна А.

— Спомняте ли си да сте казвали на детектив Бош „трябва да го хванем тоя“ или нещо подобно?

— Не съвсем. Подобни думи съм казвал на съвещанията на екипа. Той присъстваше. Но това беше нашата цел и затова няма нищо лошо, че съм го казал. Ние трябваше да го имаме тоя човек. Ако сега се случи, пак бих го казвал.

На Бош започна да му се струва, че Лойд му връща, защото сам е приключил случая, без негово участие. Отговорите му бяха не само образец на глупост, а като че ли на лошотия. Бош се наведе към Белк и пошепна:

— Такова ми мамата тоя. Защото аз, а не той е застрелял Чърч.

Белк сложи пръст пред устните си, за да го накара да замълчи. После се наведе и продължи да пише.

— Чували ли сте някога за отдела по поведенчески изследвания на ФБР? — попита Чандлър.

— Да, чувал съм.

— С какво се занимава?

— Изследват поведението на масовите убийци между другото. Правят психологически изследвания на убийци, на жертви, дават съвети, такива работи.

— След единадесет убийства какъв съвет ви даде отделът от ФБР?

— Никакъв.

— Защо така? Объркани ли бяха?

— Не, ние не сме ги питали.

— Аха. И защо не ги попитахте?

— Ами, госпожо, мислехме, че ще се справим сами. Ние също бяхме правили изследвания и не считахме, че ФБР може да ни помогне кой знае колко. Съдебният психолог ни помагаше — доктор Локи от Калифорнийския университет, който е бил и съветник по престъпленията на сексуална основа към ФБР. Ние също имахме опит, а и служебният психолог ни помагаше. Ние считахме, че силите ни са достатъчни.

— Предложи ли ви ФБР помощ?

Тук Лойд се поколеба. Като че ли най-после разбра накъде го водеше тя.

— Хм, да, някой се беше обадил, след като пресата зашумя. Искаха да се включат. Казах им, че се справяме и нямаме нужда от помощ.

— Сега съжалявате ли за това си решение?

— Не. Не мисля, че ФБР би се справило по-добре от нас. Те обикновено се включват в разследванията на по-малките полицейски управления в случаи, които са раздухани от пресата.

— А вие мислите, че така не е честно, нали?

— Какво?

— Фукльовци, мисля, че така ги наричате. Не сте искали да дойдат тези от ФБР, да вземат случая от ръцете ви, така ли е?

— Не. Беше, както вече ви казах. Ние се справяхме и без тях.

— Не е ли вярно, че между Лосанджелиското полицейско управление и ФБР съществуват дългогодишни отношения на ревност и конкуренция, които се изразяват в това, че двете служби рядко се свързват в съвместна дейност?

— Не, не бих казал, че съм съгласен с това.

Нямаше значение дали е съгласен. Бош знаеше, че тя събира своите точки пред заседателите. Дали те ще се съгласят, това беше от значение.

— Вашият целеви екип имаше евентуално описание на заподозрения, вярно ли е?

— Да. Мисля, че го споменах.

Тя попита съдията Кейес дали може да се приближи до свидетеля и да му покаже документ, който е заведен под номер 1А от ищеца. Подаде го на секретарката, която го връчи на Лойд.

— Какво е това, лейтенант?

— Това е рисунка по описание и психологическият профил, до който достигнахме след седмото убийство, мисля.

— Как получихте описанието на заподозрения?

— Между седмата и осмата жертва имаше друг опит за убийство, но жената бе успяла да се спаси. Тя избягала от мъжа и се обадила в полицията. Работихме с нея и направихме портрета.

— Добре. Познат ли ви е външният вид на Норман Чърч?

— Не много добре. Видях го след смъртта.

Чандлър отново поиска разрешение да стане от мястото си, за да представи документ 2А на ищеца. Това беше колаж от няколко снимки на Чърч, залепени на картон. Тя позволи на Лойд да ги разглежда няколко минути.

— Виждате ли някаква прилика между портрета по описание и снимките на господин Чърч?

Лойд се поколеба за момент.

— Знаехме, че убиецът се дегизира, а нашата свидетелка беше наркоманка — каза той. — Тя беше порноактриса. Нейното описание не беше много благонадеждно.

— Ваша светлост, моля да наредите на свидетеля да отговаря точно на зададените въпроси.

Съдията го направи.

— Не — отговори Лойд с наведена глава. — Няма прилика.

— Добре — каза Чандлър. — Да се върнем към описанието, което имаме. Как бе съставено то?

— Първоначално от доктор Локи от Калифорнийския университет и доктор Шафер — щатния психиатър на управлението. Мисля, че те се консултираха и с други специалисти, преди да го съставят.

— Можете ли да прочетете първия абзац?

— Да. Там се казва: „Предполага се, че обектът е бял мъж, на възраст между двадесет и пет и тридесет и пет години. Той е физически силен, макар че може и да не е едър. Живее сам, откъснат от семейство и приятели. Реагира с дълбоко вкоренена омраза към жените, което предполага злоупотреба със сила от страна на майката или друга жена. Гримирането на лицата на жертвите е опит да се преработи техният образ във вид, който му харесва. Да им придаде образ на жена, която му се усмихва. Да ги превърне от заплаха в приятелски усмихната кукла.“ Искате ли да прочета и частта за повторяемост на убийствата?

— Не, не е необходимо. Вие бяхте включен в разследването за господин Чърч, след като той бе убит от Бош, така ли е?

— Точно.

— Избройте пред заседателите всички точки от описанието, които вашият екип е установил, че съвпадат с такива на господин Чърч.

Лойд остана дълго време мълчалив и загледан в листите, които държеше в ръка.

— Ще ви помогна да започнете, лейтенант — каза Чандлър. — Той беше бял мъж, така ли е?

— Да.

— Какво от другите качества съвпада? Сам ли е живял?

— Не.

— Всъщност той е имал жена и две дъщери, така ли е?

— Да.

— Беше ли на възраст между двадесет и пет и тридесет и пет години?

— Не.

— Всъщност е бил на тридесет и девет, нали?

— Да.

— Бил ли е ниско образован?

— Не.

— Всъщност той е бил дипломиран машинен инженер, нали?

— Тогава какво е правил там, в онази стая? — каза ядосано Лойд. — Защо гримовете на жертвите бяха там? Защо…

— Отговаряйте на въпросите, лейтенант — прекъсна го съдия Кейес. — Не задавайте въпроси. Това не е ваша работа тук, на това място.

— Извинете, ваша светлост — каза Лойд. — Да, той беше с висше образование. Но не знам какво точно.

— Споменахте за гримове преди малко, когато се опитвахте вие да задавате въпроси — продължи Чандлър. — Какво искахте да кажете?

— В апартамента над гаража, където Чърч беше убит, бяха намерени гримове. Те принадлежаха на девет от жертвите и бяха намерени в шкафа в банята. Това беше пряка връзка с нашия случай. Девет от единадесетте — това е убедително.

— Кой намери гримовете там?

— Хари Бош.

— Когато е отишъл сам и го е убил.

— Това въпрос ли е?

— Не, лейтенант. Оттеглям думите си.

Тя замълча, за да остави време на заседателите да помислят, докато прелистваше жълтите страници на бележника си.

— Лейтенант Лойд, разкажете ни за онази нощ. Какво се случи?

Лойд разказа всичко така, както бе разказвано много пъти. И както бе описано от вестниците, телевизията и в книгата на Бремер. Било е полунощ, времето на смяна Б е приключвало, когато на „горещия“ телефон се е получило последното обаждане. Бош го приел. Улична проститутка на име Дикси Маккуин е казала, че, току-що е избягала от Майстора на кукли. Бош е тръгнал сам, тъй като останалите са си били отишли и той е предположил, че обаждането би могло и да е фалшиво. Той взел жената в колата си от ъгъла на булевард „Холивуд“ и Западния булевард и следвал указанията й за посоката до Силвърлейк. Тя убедила Бош, че е успяла да се спаси от Майстора, и му показала осветените прозорци на апартамента над гаража. Бош се качил там сам. След няколко минути Чърч бил убит.

— Той е ритнал вратата, за да я отвори, нали? — попита Чандлър.

— Да. Имало е вероятност убиецът да е излязъл и да е довел друга на мястото на избягалата проститутка.

— Извикал ли е, че е полицай?

— Да.

— Откъде знаете?

— Той каза така.

— Някой свидетел да е имало? Някой да е чул?

— Не.

— А госпожица Маккуин, проститутката?

— Не. Бош я е оставил в паркираната кола на улицата. За в случай, че нещо се обърка.

— Значи според вас излиза, че детектив Бош се е опасявал, че там може да има друга жертва, че той се е представил и че господин Чърч е направил заплашително движение към възглавницата.

— Да — неохотно потвърди Лойд.

— Забелязвам, че вие самият носите перука, лейтенант Лойд.

Откъм залата се чу тих смях. Бош се обърна и видя, че групата на репортерите се е увеличила значително. Видя и Бремер, седнал в галерията.

— Да — каза Лойд. Лицето му силно почервеня и цветът му стана като на носа му.

— Поставяли ли сте някога перуката си под възглавницата? Така ли се съхранява тя обикновено?

— Не.

— Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Съдията Кейес погледна към часовника на стената и после към Белк.

— Какво ще кажете, господин Белк, ако направим сега обедната почивка, за да не прекъсваме после въпросите ви?

— Аз имам само един въпрос.

— О, тогава го задайте, моля.

Белк взе бележника си, отиде до катедрата и се наведе към микрофона.

— Лейтенант Лойд, от всичко, което знаете по този случай, възниквали ли са у вас някога съмнения, че Норман Чърч може и да не е Майстора на кукли?

— Никога. Никакви… никога.

След като заседателите напуснаха залата, Бош се наведе към ухото на Белк и зашепна настойчиво:

— Какво става? Тя го обърна с червата навън, а ти му задаваш само един въпрос. Ами другите неща, които свързват Чърч с делото?

Белк вдигна ръка, за да успокои Бош, а после му заговори спокойно:

— Ти ще даваш показания по тях. Това дело е твое. Ние с теб или ще го спечелим, или ще го загубим.