Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (5)

Четири

Малко след четири часа следобед Бош паркира колата си зад управлението в Холивуд. Белк беше използвал само десет минути от отпуснатия му един час за встъпително слово и съдията Кейес обяви края на заседанието, като каза, че иска разпитът на свидетелите да не започва в деня на откриването, за да не би някой от съдебните заседатели да се повлияе от речите на адвокатите.

Бош не беше доволен от кратката реч на Белк пред съда, но адвокатът му каза, че няма за какво да се страхува. Той влезе през задния вход и се насочи по коридора към детективското бюро. Обикновено към четири офисът вече беше празен. И сега, когато Бош влезе, вътре беше само Джери Едгар, застанал пред една от пишещите машини. Бош видя, че той попълва стандартна форма номер 51 — „Хронологична записка на следователя“. Когато Бош се приближи, колегата му вдигна глава.

— Къде си бе, Хари?

— Тук.

— Свършил си по-рано май. Не ми казвай, че делото е предрешено. Съдията ще й го изкара през носа на Мани Чандлър.

— Надявам се.

— Аха, сигурен съм.

— Казвай сега, какво ново?

Едгар отговори, че няма нищо ново. Още няма идентификация.

Бош седна до бюрото си и отпусна вратовръзката. В офиса на Паундс беше тъмно, значи можеше да си запали цигара. Мисълта му отново се върна към делото и Мани Чандлър. Повечето от нейните аргументи бяха завладели вниманието на заседателите.

Всъщност беше го нарекла убиец, беше го обвинила, че е стрелял под въздействие на емоциите си. Белк бе отвърнал с препратка към закона и правото на полицейския служител да използва смъртоносно оръжие при неизбежна опасност. Дори и да се е разбрало в последствие, че не е имало опасност и под възглавницата е нямало оръжие, Белк беше наблегнал на това, че действията на Чърч са създали впечатление за наличието на такова, което е давало право на Бош да действа по начина, по който е трябвало.

Накрая Белк беше контрирал цитата на Чандлър от Ницше, като цитира „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Белк каза, че Бош е бил навлязъл в „мъртвата зона“, когато е отворил вратата на апартамента на Чърч. В този момент той или е трябвало да се бие, или да загине. Да убие, или да бъде убит. Друго обяснение на неговите действия би било невярно.

Сега, когато вече беше седнал срещу Едгар, Бош трябваше да признае пред себе си, че речта не беше направила впечатление. Белк навяваше досада, докато Чандлър беше интересна и убедителна. Началото не изглеждаше добро… Забеляза, че Едгар беше спрял да говори, а той не беше чул и дума.

— Какво става с отпечатъците?

— Хари, ама ти слушаш ли ме? Току-що ти казах, че преди около час сме приключили със силиконовата смола. Донован взе отпечатъци от ръката. Каза, че изглеждат добре, смолата ги е запечатала идеално. Тази нощ той ще прегледа базата данни и може би до сутринта ще намери онези, които са подобни на нашите. После вероятно ще му е нужно времето до обяд, за да ги сравни. Но поне с това няма да се бави. Паундс нареди да го обслужват с предимство.

— Добре, ще ми съобщиш какво се е получило. Аз ще идвам от време на време през тази седмица.

— Хари, не се притеснявай. Ще те осведомявам за всичко. Но ти се опитай да запазиш спокойствие. Виж какво, наистина си хванал този, когото трябва. Ти имал ли си някакви съмнения по този въпрос?

— До днес не.

— Тогава не се бой. Силата е право. Дори Мани Чандлър да се скъса да го духа на съдията и заседателите, това няма да се промени.

— Правото е сила.

— Какво?

— Нищо.

Бош се замисли върху онова, което беше казал Едгар за Чандлър. Интересно колко често заплахата от страна на жена, дори и тя да е специалист в професията си, се превръщаше за ченгетата в сексуална заплаха. Мислеше, че повечето от тях, също като Едгар, считат, че сексуалността на Чандлър й дава предимство. Те не искаха да признаят, че тя е дяволски добър професионалист, докато дебелакът градски адвокат, който защитава Бош, не е.

Бош се изправи и се приближи до шкафчетата с документи. Отвори едно от своите чекмеджета и бръкна в дъното, за да извади две сини папки, наречени „книги за убийствата“. И двете бяха тежки и почти по шест сантиметра дебели. На гърба на първата пишеше „Основни биологични данни“, а на втората, „Документи“. И двете бяха по случая „Майстора на кукли“.

— Кой ще свидетелства утре? — попита Едгар откъм дежурната.

— Не знам точно какъв ще бъде редът на извиканите. Съдията не й позволи да го каже. Но аз съм призован, също така Лойд и Ървинг. Извикала е също Амадо — координатора по медицинските изследвания, и дори Бремер. Всички трябва да се явят и тогава тя ще каже кой ще дава показания утре и кой по-късно.

— „Таймс“ няма да позволи на Бремер да свидетелства. Те винаги се пазят от подобни лайна.

— Да, ама той не е призован като репортер на „Таймс“. Нали беше написал онази книга по този случай. Така че тя му е изпратила призовка като на автор на книгата. Съдията Кейес вече каза, че в случая той няма да може да се ползва от правото на репортерите. Юристите на „Таймс“ може и да се опитат да възразят, но заповедта е вече издадена. Бремер ще дава свидетелски показания.

— Чуй ме какво ти казвам. Тя сигурно си е поиграла със стареца в задните стаи. Както и да е, Бремер не може да ти причини вреда. В онази негова книга ти си описан като герой на деня.

— Предполагам, че си прав.

— Хари, ела тук да хвърлиш един поглед.

Едгар стана иззад машината и се насочи към шкафчетата. Той внимателно свали една кутия отгоре и я сложи върху масата. Беше с размерите на опаковка за шапки.

— Внимавай. Донован каза, че трябва да съхне цяла нощ.

Той повдигна капака и вътре се появи женско лице, отлято от гипс. Лицето е било леко извърнато, така че дясната му страна беше се получила цяла. По-голяма част отдолу вляво под челюстта липсваше. Очите бяха затворени, устата леко отворена и неравна. Линията на косата беше почти незабележима. Лицето изглеждаше издуто откъм дясното око. Приличаше на класическа маска от някой фриз, каквито Бош беше виждал по гробищата и музеите. Но това лице не беше красиво. Защото беше посмъртна маска.

— Изглежда, като че ли оня я е ударил по окото. Подуто е.

Бош кимна, но не проговори. Имаше нещо изнервящо в разглеждането на това лице в кутията. Доста по-неприятно от огледа на истински труп. Не знаеше защо. Най-после Едгар сложи капака на кутията и внимателно я постави обратно върху шкафа.

— Какво ще правите с това?

— Не знам. Ако не получим информация чрез отпечатъците, може би това ще е единственият начин да я идентифицираме. В Кол Стейт Нортридж има един антрополог, който сътрудничи по договор със следствието, когато при смъртни случаи има нужда от възстановяване на образи. Той обикновено работи с черепи. Ще му занеса това и ще го питам дали би могъл да възстанови лицето, да й сложи руса перука или нещо подобно. Може да изрисува гипса, да му придаде телесен цвят. Не знам, може би си губим времето, но си мисля, че си заслужава усилието да опитаме поне.

Едгар се върна при пишещата машина, а Бош седна и постави пред себе си двете папки. Отвори онази, която съдържаше биологичните данни, но така си и остана седнал и загледан в Едгар. Не знаеше дали да се възхищава от активността му или не. По-рано бяха работили заедно и всъщност Бош беше го обучавал цяла година, за да го направи следовател по убийства. Но така и не можа да се увери дали Едгар е станал добър професионалист. Той винаги излизаше да си върши работата с недвижимите имоти, обядваше по два часа, преди да направи заключенията… Като че ли не разбираше, че работата в екипа по убийствата не е служба. Това е мисия. Така както убийствата бяха изкуство за извършителите, разследването им също беше изкуство за екипа. И това не беше професия, която човек си избира по вкус. Напротив, самата работа намираше хората, които да й служат.

Тъкмо защото мислеше така, Бош трудно можеше да повярва, че Едгар ще си скъса задника от работа по този случай поради същите причини, които би имал той самият например.

— Какво гледаш? — попита Едгар, без да вдига глава и без да спре да печата.

— Нищо. Мисля си.

— Хари, не се бой. Всичко ще се оправи.

Бош пусна фаса си в чашата с изстинало кафе и запали нова цигара.

— Обслужването с предимство, което е наредил Паундс, отнася ли се и за извънработно време?

— Абсолютно — усмихна се Едгар. — Нали всички работим и мислим по случая непрекъснато.

„Така е“ — помисли Бош.

Доволен, че авторитетът му пред Едгар е непокътнат, той насочи вниманието си към папката за убийствата. Вътре имаше единадесет разделителни картона, всеки надписан с името на една от жертвите на Майстора. Започна да ги прелиства, като разглеждаше снимките от местопрестъпленията и биографичните данни на всяка от жертвите.

Всички жени бяха, общо взето, със сходни професии. Бяха или улични проститутки, или такива, които обслужват при повикване по телефона. Стриптийзьорки или порноактриси, които проституират в извънработно време. Майстора явно е познавал тази част от подземния живот на града. Той бе намирал жертвите си със същата лекота, с която и те са го следвали в тъмнината… Психологът, който бе работел с екипа тогава, бе казал, че в действията може да се открие шаблон, спомни си Бош.

Но като гледаше застиналите в смъртта лица на снимките, той си спомни също, че екипът така и не успя да определи някакви общи физически особености на жертвите. Имаше руси и брюнетки. Едри жени и слаби наркоманки. Шест бели жени, две латиноамериканци, две азиатки и една чернокожа. Нямаше шаблон. В това отношение Майстора не бе проявявал специални предпочитания. Единственият шаблон беше, че той търсеше жените в периферията на града, където нямаше голям избор и те без много да се замислят, тръгваха с непознат. Психологът беше казал, че всички жени са били като наранени риби — изпращали са невидим сигнал, който е привлякъл акулата.

— Била е бяла, нали? — попита той Едгар.

— Аха, така каза докторът.

— Аутопсираха ли я вече? Кой?

— Не, аутопсията е утре или вдругиден, но Корасон погледна, когато я вкарвахме. Тя предположи, че е била бяла. Защо питаш?

— Нищо. Руса ли е била?

— Аха, поне когато е умряла, е била. Изрусена. Ако ще ме питаш и дали съм проверявал за бели, руси мацки, изчезнали преди четири години, да си гледаш работата, Хари. Мога да използвам цялото си време за проверка, но с това описание няма да стигна далеч. Ще излязат три, четири хиляди имена. Няма да си губя времето сега с това, след като утре може би ще имаме името й на база на пръстовите отпечатъци. Би било чиста загуба на време.

— Аха, знам. Само бих искал…

— Само би искал да получиш някои отговори. Всички го искаме. Но, човече, трябва ни малко време.

Едгар отново продължи да пише на машината, а Хари сведе очи към папката. Обаче лицето от кутията все стоеше пред очите му. Безименно, неизвестно. Не знаеха нищо за нея. Но нещо от гипсовата маска го караше да мисли, че тя все пак някак си се вписва в шаблона на Майстора. Някаква твърдост, която нямаше нищо общо с гипсовата отливка. Тя също е била от покрайнините…

— Да сте намерили още нещо в бетона, след като си тръгнах?

Едгар спря да пише, въздъхна шумно и поклати глава.

— Какво друго? Като цигарения пакет ли?

— Майстора оставяше при другите чантите им. Само режеше дръжките, за да ги души с тях, но когато изхвърляше телата, винаги намирахме чантите и дрехите им наблизо. Липсваха само гримовете. Той винаги ги прибираше.

— Не и този път. Или поне в бетона ги няма. Паундс остави един униформен да прегледа мястото след всички. Нищо повече не беше намерено. Може всички тези неща да са били оставени в стаята. Вероятно са изгорели или откраднати. Хари, да не се съмняваш, че е имитация?

— Предполагам.

— Ей, аз също.

Бош кимна и каза на Едгар, че съжалява, дето го е прекъснал. Насочи вниманието си отново към папките. След няколко минути Едгар измъкна формуляра от машината и го сложи върху масата. После го класира в нова папка, където имаше съвсем малко документи от днешния случай. След това пъхна папката в чекмеджето на бюрото си. Най-накрая се върна към ежедневния ритуал да позвъни на жена си по телефона, докато подрежда бележниците върху бюрото. Каза й, че ще спре за малко по работа по пътя си за вкъщи. Докато слушаше разговора, Бош си помисли за Силвия Мур и за някои от домашните ритуали, които бяха си създали.

— Тръгвам си, Хари — каза Едгар, след като остави слушалката.

Бош кимна.

— Докога ще се мотаеш тук?

— Не знам. Трябва да попрегледам тези работи, за да съм сигурен в онова, което ще говоря, когато ме извикат за свидетелски показания.

Това беше лъжа. Не му беше необходима папката, за да освежава спомена си за Майстора.

— Надявам се, че ще изядеш Мани Чандлър с парцалите.

— Може пък тя да ме разкъса. Добра е.

— Добре де, но се надявам аз да съм прав. Хайде, до скоро.

— Хей, не забравяй, ако утре откриете името, да ми бипнеш по пейджъра или изобщо да намериш как да ми кажеш.

След като Едгар си тръгна, Бош си погледна часовника. Беше пет. Включи телевизора и седна върху шкафа близо до кутията с маската. Докато чакаше в новините да съобщят за намереното тяло, той вдигна слушалката и набра номера на Силвия вкъщи.

— Няма да дойда довечера.

— Хари, какво се е случило? Как минаха встъпителните речи?

— Не става дума за делото. Има нов случай. Днес беше намерен труп. Изглежда, като че ли Майстора е работил. Получихме бележка в участъка. В общи линии пише, че съм убил не този, когото трябва. И че Майстора, истинският, е още на свобода.

— Възможно ли е?

— Не знам. До днес нямаше никакво съмнение.

— Как би…

— Чакай малко, тъкмо съобщават новината. Втори канал.

— Сега го пускам.

Те гледаха различни екрани, но се чуваха по телефона, докато съобщаваха за случката в ранните новини. Говорителят не каза нищо за Майстора. Показаха как изглежда местопрестъплението отгоре, а после включиха Паундс, който казваше, че все още има малко информация, а полицията е открила тялото след анонимно обаждане. Хари и Силвия се засмяха, когато видяха изцапаното чело на Паундс. Бош се почувства по-добре от този смях. След репортажа Силвия стана сериозна.

— Значи той не е казал на медиите.

— Да, трябва да сме съвсем сигурни. Първо трябва да сме наясно какво става. Дали е бил той, или е имитация… или може би е имал помощник, за когото не сме узнали.

— Кога ще знаете в каква посока да търсите?

Беше един по-мек начин да го попита кога ще разбере дали не е убил невинен.

— Не знам. Може би утре. Аутопсията ще ни разкрие някои неща. Но пък идентификацията ще ни каже кога точно е умряла.

— Хари, това не е бил Майстора. Не се бой.

— Благодаря, Силвия.

Безрезервната й вяра в него е приятна, помисли Бош. И веднага се почувства виновен, че никога не е споделил с нея всичко за себе си. Той беше този, който се въздържаше.

— Още не си ми казал как мина днес денят в съда или пък защо няма да дойдеш тук, както съобщи в началото.

— Заради този новия случай днес. Аз съм замесен… и искам да помисля по него…

— Можеш да мислиш навсякъде, Хари.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам. А съдът?

— Предполагам, че е минало добре. Имаше само встъпителни слова. Утре започва разпитът на свидетелите. Но този, новият случай… Надвиснал е като дамоклев меч…

Той превключи каналите, докато говореше, но беше изпуснал репортажите по другите новини.

— Добре, а какво казва адвокатът ти?

— Нищо. Не иска дори и да знае за този случай.

— Лайно!

— Иска само делото да мине бързо и да не се споменава по никакъв начин, че е възможно Майстора или негов помощник да са на свобода, преди делото да приключи.

— Но това е неетично, Хари. Дори и да е доказателство в полза на ищеца, той не е ли длъжен да го представи?

— Да, ако знае за него. Точно така е. Той не иска да го знае изобщо. Така се чувства по-сигурен.

— Кога ще бъде твой ред да даваш показания? Искам да дойда. Мога да си взема свободен ден и да бъда там.

— Не. Не се безпокой. То е само формалност. Не искам да знаеш за този случай повече от това, което вече знаеш.

— Защо? Отнася се до теб.

— Не, не до мен. До него.

След като й каза, че ще й се обади утре, той затвори телефона. После остана загледан дълго време в апарата. От близо година те със Силвия Мур прекарваха заедно три или четири нощи всяка седмица. Тъй като Силвия беше тази, която говореше за смяна на мебелировката и дори беше обявила къщата си за продан, Бош никога не бе пожелал да засяга въпроса за опасението си, че това би могло да разруши крехкото разбирателство и топлина, което чувстваше, когато беше с нея.

Сега се чудеше дали не прави точно това — да нарушава баланса помежду им. Беше я излъгал. Наистина беше замесен до известна степен в новия случай, но всъщност беше изтощен от деня и искаше да си иде у дома. Беше я излъгал, защото чувстваше, че има нужда да бъде сам. Само с мислите си. И с Майстора.

Прелисти втората папка до края, където имаше прозрачни пластмасови пликове за писмени веществени доказателства. Там имаше копия от предишните писма на Майстора. Бяха три. Убиецът беше започнал да ги изпраща след канонадата, започната от медиите и след като вече го бяха кръстили с името „Майстора на кукли“. Едното беше пристигнало до Бош преди единадесетото — последното убийство. Другите две се бяха получили на името на Бремер от „Таймс“ след седмото и единадесетото убийство. Сега Хари разглеждаше фотокопието на плика, който беше адресиран до него с печатни букви. После погледна и стихотворението. То беше написано със същия странно наклонен шрифт. Прочете думите, които знаеше наизуст.

Чувствам дълг да те предупредя:

тази нощ аз пак ще се явя.

Любимото ми хоби — кукличка с грим

ще сложа аз на рафта кат’ онез преди.

Когато тя изпусне последния си дъх,

и мойта страст голяма ще стигне своя връх.

 

Стига хълца, майче, татко, и ти — спри!

Хубавото маце е веч’ под знака ми.

Приготвям каиша, преди да взема душ.

Представям си лицето, украсено с руж.

Преди дъхът да секне, отрязан като с нож,

аз чувам как издишва… Звукът е като Бошшш!

Бош затвори папките и ги прибра в куфарчето си. Загаси телевизора, излезе и се насочи към паркинга. Задържа вратата, за да могат да влязат две униформени ченгета, които се опитваха да усмирят един пияница. Той се засили да го ритне, но Хари се дръпна назад.

Насочи колата на север и хвана пътя към Мълхоланд, който после водеше към „Удроу Уилсън“. След като влезе в гаража, остана доста дълго седнал, с ръце върху кормилото. Помисли за писмата и „подписа“, който Майстора оставяше върху тялото на всяка своя жертва — кръстчето, изрисувано върху нокътя на крака. Чак след като Чърч^[1] бе убит, те се сетиха какво означаваше то. Кръстчето беше неговия „знак“. Символът на църквата — кръст!