Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (4)

Три

— Дами и господа — заговори федералният съдия Алва Кейес с поглед, отправен към съдебните заседатели. — Започваме съдебното дело с встъпителни речи на адвокатите. Не забравяйте, че казаното в тях не може да бъде считано от вас като доказателство. Това по-скоро са описания, ако желаете, можем да ги наречем и планове за начина, по който всеки от адвокатите би желал да работи по разглежданото дело. Вие няма да ги приемате за доказателства. Сигурно ще се направят някои бомбастични изявления, но от това, че точно те ги казват, не следва, че са истини. Те преди всичко са адвокати на страните.

Сред съдебния състав и присъстващите в залата премина вълна от възпитани усмивки. Изглежда, южняшкият акцент на съдията добави още малко за спадане на напрежението. Даже Мани Чандлър се усмихна. Бош се огледа от мястото си зад масата на ответника, където седеше, и забеляза, че седалките за публиката във високата почти осем метра съдебна зала бяха заети само наполовина. На първия ред откъм страната на ищеца седяха осем души, които бяха приятели и членове на семейството на Норман Чърч, без да се смята вдовицата, седнала зад масата заедно с Чандлър.

Още около половин дузина постоянни посетители на съдебните дела, предимно възрастни мъже, които нямаха друга работа, освен да наблюдават драмите в живота на другите, бяха заели места в залата. Освен тях имаше доста съдебни помощници и студенти, които вероятно искаха да наблюдават как великата Хани Чандлър води делото си. Присъстваше и група репортери с приготвени за писане моливи и бележници. Встъпителните речи винаги даваха повод за някой репортаж, защото, както вече беше казал съдията, адвокатите можеха да кажат всичко, каквото поискат. След този ден репортерите щяха да се появяват само от време на време, колкото да следят хода на делото, но Бош знаеше, че едва след заключителните речи и присъдата може би щяха да се появят следващите им репортажи.

Освен ако не се случи нещо необикновено…

Бош гледаше право пред себе си. По банките отпред нямаше никой. Той знаеше, че Силвия Мур няма да дойде. Бяха се разбрали предварително. Не желаеше тя да присъства на това тук. Беше й казал, че е само една формалност, част от товара, който всяко ченге носи по време на службата си. Но в себе си знаеше, че действителната причина да не иска тя да присъства е, че в случая не той беше онзи, който контролира ситуацията.

Налагаше му се да седи там, зад масата на ответника, и да оставя хората да говорят каквото си искат. Възможно беше да се каже и нещо в повече и сигурно нямаше да се избегне. Той не искаше тя да присъства на това.

Чудеше се дали съдебните заседатели, като виждат празните банки пред него, не си мислят, че никой не е дошъл да покаже, че го поддържа морално, защото е виновен.

Когато шумът от смеха затихна, той отново погледна към съдията. Кейес изглеждаше внушително зад голямото бюро. Той беше огромен мъж и черната роба му стоеше добре. Големите му ръце с широки длани лежаха скръстени пред обемистия му гръден кош и подсказваха сдържана мощ. Олисяващата, огряна от слънчев лъч глава изглеждаше голяма, абсолютно кръгла, със сивееща коса и правеше впечатление на добре организиран склад на голямо количество юридически познания и умения.

Беше южняк, специализиран в гражданското право, и си беше създал име с многобройните дела, спечелени срещу Лосанджелиското полицейско управление за смъртта на черни граждани след сблъсъци с полицията. Бе назначен за федерален съдия от президента Джими Картър точно преди да го върнат в Джорджия. Оттогава насам съдия Кейес държеше дървеното чукче при всички процеси, провеждани в зала номер 4.

Защитникът на Бош, заместник градски адвокат Род Белк, се беше борил като лъв по време на предварителните заседания да отстрани Кейес като съдия и да успее да получи друг състав. Предпочиташе съдия с не толкова голям стаж като защитник на гражданските права. Но не бе успял.

Въпреки това Бош не беше притеснен колкото Белк. Той съзнаваше, че съдията Кейес е замесен от същото тесто като адвокатката на ищеца — Хани Чандлър. Отнасяше се със съмнение към полицията, дори я мразеше понякога. Но Бош чувстваше, че той беше абсолютно честен човек. А според него това беше достатъчно, за да свърши всичко добре. Щеше да бъде честен двубой със системата. Защото Бош усещаше със сърцето си, че действията му в апартамента в Силвърлейк са били правилни. Беше направил онова, което трябваше.

— Вашата задача ще бъде — казваше съдията на заседателите — да решите дали онова, което адвокатите казват по време на делото, е вярно. Помнете това. Сега, госпожо Чандлър, започнете първа.

Хани Чандлър кимна и се изправи. Тя застана зад катедрата, поставена между масите на ищеца и ответника. Съдията Кейес още преди делото бе наложил строгите си правила. В неговата съдебна колегия не можеше да се допуска движение или приближаване на адвокатите до масите на обвинението и защитата или пък до свидетелите, или съдебните заседатели. Всяка дума, казана от адвокатите, трябваше да се изрече само от катедрата, поставена между масите. Като знаеше строгите изисквания на съдията, Чандлър помоли за неговото разрешение да помести тежката махагонова катедра така, че да може да гледа към съдебните заседатели. Съдията величествено й кимна в знак на съгласие.

— Добър ден — започна тя. — Съдията беше прав, когато ви каза, че тези речи няма да бъдат нищо повече от един план.

„Добра стратегия — помисли Бош, загърнат в пашкула на цинизма, с който се отнасяше към това дело. — Угодничиш на съдията още с първото си изречение.“

Той наблюдаваше как Чандлър се консултира с жълтия си юридически бележник, поставен на катедрата пред нея. Бош забеляза, че върху най-горното копче на блузата й имаше забодена дълга игла — брошка с кръгъл черен оникс. Той беше плосък и изглеждаше мъртвешки като окото на акула. Косата й беше опъната силно назад и прибрана в стегната плитка. Но един кичур се беше измъкнал и й придаваше вид на жена, която не се притеснява за външния си вид, а се е отдала изцяло на закона, на делото, заради отвратителната подмяна на правосъдието, извършена от ответника. Бош вярваше, че ако е необходимо, тя би си разпуснала косата…

Докато я гледаше как започва словото си, Бош си спомни тежестта, която усети в сърцето си, когато разбра, че тя е адвокат на съпругата на Чърч. За него това беше дори по-тревожно от факта, че делото ще се води от съдията Кейес. Тя беше толкова добра! Затова я наричаха Мани.

— Бих искала да ви дам някои обяснения — каза Чандлър и Бош се зачуди дали не чува в гласа й южняшки акцент. — Само искам да ви осветля за какво точно става дума в нашия случай и какво ние считаме, че фактите ще докажат. Това е гражданско дело. То се отнася до фаталното убийство на човек, наречен Норман Чърч, от ръката на полицай.

Тук тя направи пауза. Не за да погледне в жълтия си тефтер, а за да постигне определен ефект, да привлече вниманието към онова, което щеше да каже след това. Бош огледа съдебните заседатели. Пет жени и седем мъже. Трима негри, трима латиноамериканци, един азиатец и пет бели. Те бяха насочили възхитеното си внимание към Чандлър.

— Този процес се отнася за полицейски служител, който не е бил задоволен в достатъчна степен от своя пост и огромната власт, която той му е давал. Този служител е искал да заеме вашето място. И мястото на съдия Кейес. Искал е да получи правомощията на държавата за изпълнение на присъдите, които се издават от съдиите и съдебните заседатели. Искал е всичко това. Това дело е срещу детектив Хари Бош, когото вие виждате седнал до масата на защитата — тя насочи пръста си към него, докато натъртваше на думата „за-щи-тата“.

Белк моментално скочи прав и възрази.

— Госпожица Чандлър ненужно сочи моя клиент пред съдебния състав и натъртва саркастично думите. Да, ние сме зад масата на защитата. Така е, защото делото е гражданско и в тази страна всеки може да даде под съд всекиго, дори и семейството на…

— Възражение, ваша светлост — извика Чандлър. — Той използва думите, за да се опита да засегне репутацията на господин Чърч, който никога не е бил обвиняван в нищо, защото…

— Достатъчно — изгърмя гласът на съдията Кейес. — Възражението е прието. Госпожо Чандлър, не е необходимо да ни сочите някого с пръст. Всички знаем кои сме. Също така не ни е необходимо натъртване върху която и да било дума. Думите са прекрасни и грозни, всяка по свой начин. Оставете ги да говорят сами за себе си. Що се отнася до господин Белк, намирам за твърде досадно, когато опонентите прекъсват встъпителните или заключителни речи. Ще дойде и вашият ред, господине. Препоръчвам ви да не изказвате възражения по време на словото на госпожа Чандлър, освен ако тя не злоупотреби опасно с личността на вашия клиент. Не смятам, че посочването му си заслужаваше възражението.

— Благодаря, ваша светлост — казаха едновременно Белк и Чандлър.

— Продължавайте, госпожо Чандлър. Както ви казах тази сутрин в канцеларията, искам встъпленията да приключат до края на деня, защото в четири имам друга работа.

— Благодаря, ваша светлост — повтори тя. После се обърна към заседателите, за да продължи: — Дами и господа, нашата полиция ни е нужна. Ние всички се надяваме на нашата полиция. Повечето от служителите й, по-голямата част от тях, извършват неблагодарна работа и я вършат добре. Полицията е необходима част от нашето общество. Какво бихме правили, ако не можехме да се доверим на служителите в полицията, за да ни служат, да ни защитават и да ни пазят? Но настоящият процес няма да се занимава с това. Искам да помните това по време на делото. Защото ние ще се занимаваме с въпроса какво трябва да се направи, когато някой служител на полицията наруши правилата и законите, които ръководят полицейските служби. Това, за което ще говорим, се нарича изключение. И доказателствата ще покажат, че Хари Бош е едно изключение сред ченгетата, човек, който в една нощ преди четири години е решил да стане съдия, съд и екзекутор. Той е застрелял човек, когото е мислел за убиец. Отвратителен, сериен убиец. Да! Но в момента, когато ответникът е решил да извади пистолета си и да стреля в господин Норман Чърч, за подобно обвинение не е имало юридически доказателства.

След малко ние ще чуем от защитата, че полицията разполага с неопровержими доказателства, свързващи господин Чърч с тези убийства. Но по време на процеса вие трябва да помните откъде идват тези доказателства. От самата полиция. И също кога са открити те. След като господин Чърч е бил екзекутиран. Аз мисля, че ние ще успеем да ви покажем, че тези предполагаеми доказателства са най-малкото дискутируеми. Че те в най-добрия случай са не дотам убедителни. И всъщност вие ще трябва да отсъдите дали господин Чърч, женен човек, с две малки деца и добре платена работа в самолетостроенето, е бил наистина онзи убиец, така нареченият „Майстор на кукли“, или просто е нарочен за такъв, принесен е в жертва, за да може полицейското управление да прикрие греха на един от своите служители, а именно бруталната, непредизвикана и ненужна екзекуция на невъоръжен човек.

Тя продължи да говори надълго и широко за неписаното правило на мълчание, което се знаеше, че съществува в полицията, за дългата история на брутални постъпки от служителите, за побоя над Родни Кинг^[1], за безредиците. Според Хани Чандлър те всички бяха отвратителни цветове на растението, което бе посадил Хари Бош с убийството на Норман Чърч. Бош я чуваше да говори, но всъщност вече не слушаше. Държеше очите си отворени и дори понякога срещаше погледа на някой от съдебните заседатели, но всъщност не присъстваше в залата.

Беше се задействала вътрешната му защита. На адвокатите, съдиите и заседателите сигурно щеше да им е нужна седмица, може би и повече, за да правят разбор на онова, което бе мислил и извършил за по-малко от пет секунди. За да може да стои в съдебната зала през цялото това време, той трябваше понякога да се оттегля вътре в себе си.

Мислено си представи лицето на Чърч. Тогава, когато дойде краят, в апартамента над гаража на улица „Хиперион“. Бяха се гледали в очите. Очите, които Бош беше видял, бяха очи на убиец — черни, като камъка до шията на Чандлър.

— … дори и да беше посягал за пистолет, какво от това? — казваше Чандлър. — Някой е ритнал вратата и я е отворил. Човек с оръжие. Кой би обвинил някого, че посяга — според полицията — за оръжие да се защити. А фактът, че той е посягал за нещо на пръв поглед толкова смешно като перука, прави този епизод още по-отблъскващ. Той е бил застрелян хладнокръвно. Нашето общество не може да приеме това.

Бош отново се изключи и се замисли за новата жертва, погребана, изглежда, от години в бетонния под. Чудеше се дали изобщо е имало съобщение за изчезването й, дали е имала майка, баща, съпруг или дете, които да я очакват през цялото това време. След като се върна от местопроизшествието, той бе започнал да разказва на Белк за находката. Беше го помолил да поиска от съдията Кейес отлагане на делото, докато приключи новото следствие. Но Белк го беше прекъснал, като му каза, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Белк изглеждаше толкова изплашен от усложненията с новото разкритие, че реши да направи точно обратното на онова, което му предлагаше Бош. Той искаше да претупа делото, преди новината за разкритието и възможната му връзка с Майстора да стане публично достояние.

Чандлър наближаваше края на едночасовото си слово. Беше се разпростряла върху политиката на полицейското управление по отношение на употребата на оръжие и Бош си помисли, че тя може и да е изпуснала вниманието на заседателите, което бе привлякла силно в началото. За известно време дори Белк, който седеше до него, също беше се отвлякъл от словото й, прелистваше бележника и поправяше някои части от речта си.

Белк беше едър човек, с повече от четиридесет килограма наднормено тегло според Бош. Освен това се потеше дори и в хладната съдебна зала. По време на подбора на съдебните заседатели Бош все се чудеше дали потенето беше реакция от наднорменото тегло, или притеснение за това, че ще бъде опонент на Чандлър.

Думата „правосъдие“ привлече вниманието на Бош. Разбра, че Чандлър е преминала средата и сега започва отново да нанася удари, като споменава тази дума почти във всяко изречение. В гражданския съд правосъдие и пари бяха взаимозаменяеми понятия, защото означаваха едно и също.

— Правосъдието за Норман Чърч е било краткотрайно. Траяло е само няколко секунди. Правосъдието според детектив Бош също не е траяло дълго. Само докато блъсне вратата, насочи деветмилиметровия си „Смит и Уесън“ и дръпне спусъка. Правосъдието се е състояло в един изстрел. Куршумът, който детектив Бош е избрал, за да екзекутира господин Чърч, е бил от така наречените „експлозивни“. Използва се при екстремни ситуации. Този вид куршуми се разширяват един и половина пъти при удара и разрушават много тъкани и органи по пътя си. Той е разкъсал сърцето на господин Чърч. Ето това е било правосъдието.

Бош забеляза, че повечето от заседателите гледат не към Чандлър, а към мястото на ищеца. Като се наведе леко напред, той надникна покрай катедрата и видя вдовицата Дебора Чърч да попива с кърпичка сълзите по бузите си. Беше жена с тесни рамене и широк ханш — приличаше на камбана. Тъмната й коса бе подстригана късо, очите й бяха малки, сини на цвят. Обикновена домакиня от предградията и майка на дъщерите си до оная сутрин, след като Бош бе застрелял съпруга й, а полицията бе обърнала къщата й с главата надолу при обиска и репортерите я бяха засипвали с въпросите си. Всъщност тогава Бош я съжали, дори я смяташе за жертва, докато тя не нае Мани Чандлър и не започна да го нарича убиец.

— Доказателствата, дами и господа, ще покажат, че Бош е продукт на своето полицейско управление — продължаваше Чандлър. — Закоравяла, арогантна машина, която раздава правосъдие по свои собствени закони. Ще ви питат това ли е, което вие искате от полицейското си управление. От вас ще се иска да отсъдите правилно, да осигурите правосъдие за едно семейство, чийто баща и съпруг е бил отнет.

В заключение бих искала да ви цитирам един немски философ, който се казва Фридрих Ницше и преди около век е написал нещо, което мисля, че е все още актуално. Той е писал: „Онзи, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище по време на борбата. Когато погледнете в бездната, тя също ви наблюдава…“

Дами и господа, ето за това се отнася делото. Детективът Хари Бош не само е надникнал в бездната. В нощта, когато е бил убит Норман Чърч, бездната също е надникнала в него. Мракът го е обхванал и детектив Бош е бил победен. Той се е превърнал в онова, срещу което се е борил. В чудовище.

Мисля, вие ще установите, че доказателствата ви водят точно до това заключение. Благодаря.

Чандлър седна на мястото си и потупа успокоително ръката на Дебора Чърч. Бош, разбира се, знаеше, че тя направи това заради съдебните заседатели, а не за да успокои вдовицата.

Съдията вдигна поглед към часовника, вграден в махагоновата ламперия над вратата на съдебната зала, и обяви петнадесет минути почивка преди речта на Белк. Когато се изправи, за да изпрати съдиите, Бош видя, че едната от дъщерите на Чърч го гледа откъм пейките за публиката. Беше на около тринадесет години — по-голямата — Нанси. Той бързо отмести поглед и се почувства виновен. Чудеше се дали някой от съдебните заседатели е забелязал.

Белк каза, че иска да остане сам по време на почивката, за да прегледа отново речта си. На Бош му се прииска да отиде до барчето на шестия етаж, защото още не беше ял, но предположи, че някои от заседателите могат също да идат там, или още по-лошо — членовете на семейството Чърч. Затова слезе с ескалатора надолу и излезе пред сградата. Застана до сандъчето за цигари. Запали и се облегна на фундамента на статуята. Сега усети, че лепне от пот. Часът, докато бе траяла встъпителната реч на Чандлър, му се беше сторил като вечност. Вечност, през която целият свят се беше втренчил в него. Знаеше, че този костюм няма да издържи чист цялата седмица. Трябваше да провери дали другият му костюм е почистен. Като мислеше за такива дреболии, той се отпусна.

Вече беше забил един фас в пясъка и пушеше втората си цигара, когато остъклената врата на съдебната палата се отвори. Хани Чандлър я беше отворила с гръб и затова още не го виждаше. Когато премина през вратата, тя наведе глава, за да запали цигара със златната си запалка. Щом изправи глава, го видя. Насочи се към сандъчето, готова да загаси току-що запалената цигара.

— Доколкото знам, това е единственото място за пушене — каза Бош.

— Така е, но мисля, че няма да е добре за нито един от нас да се виждаме извън сградата на съда.

Той повдигна рамене и не отговори. Щом мисли така, ако иска, може да си иде. Тя смукна още веднъж от цигарата.

— Само половината. Така или иначе трябва да влизам.

Той кимна и погледна към улица „Спринг“. Пред сградата на провинциалния съд видя опашка от хора, които чакаха ред да влязат, като преминат през детектора за метални предмети. Видя скитника да се насочва през площада за следобедното събиране на реколтата от фасове. Човекът изведнъж се обърна и се насочи обратно към улица „Спринг“. Само веднъж погледна изплашено през рамо към тях, докато се отдалечаваше.

— Той ме познава.

Бош погледна към Чандлър.

— Познава ли те?

— Беше адвокат. Знаех го. Том еди-кой си. Не си спомням. Май Фарадей. Да, точно така. Предполагам, че не иска да го виждам в това му положение. Но всички тук знаят неговия случай. Това им напомня какво може да стане, когато нещата тръгнат ужасно зле.

— Какво се е случило?

— Дълга история. Може би твоят адвокат ще ти я разкаже. Мога ли да попитам нещо?

Бош не отговори.

— Защо не настоя делото да се гледа в градския съд? След Родни Кинг и метежа… Сега е най-лошият момент да се съди полицай във федералния. Аз не мисля, че Бълк^[2] — аз така го наричам, защото знам, че той ми вика Мани, — не мисля, че той ще се справи. И ти ще бъдеш пожертван.

Бош се замисли, преди да отговори.

— Извънслужебно ти го казвам, Бош — продължи тя. — Просто разговаряме, нали?

— Аз му казах да не се захваща. Казах му, че ако реши, мога да си намеря адвокат срещу заплащане.

— Толкова си сигурен в правотата си, а? — Тя млъкна, за да смукне от цигарата си. — Добре, ще видим.

— Предполагам.

— Знаеш, че не е лично отношение.

Той си знаеше, че тя ще бъде достатъчно нахална, за да му каже това. Беше най-голямата лъжа в цялата игра.

— Може би.

— О, ти ли си засегнатият? Ти си застрелял невъоръжен човек, а сега приемаш като лична обида това, че жена му възразява против действията ти и те обвинява.

— Съпругът на твоята клиентка режеше каишките на чантите на жертвите си, правеше от тях примки и после бавно ги душеше, докато ги изнасилва. Предпочиташе кожени каишки. Той като че ли не се интересуваше кой знае колко от самите жени. Интересуваше се само от кожената лента.

Тя дори не трепна. Той и не очакваше това от нея.

— Става дума за починалия съпруг. Починалият съпруг на моята клиентка. И единственото нещо, което е съвсем ясно в този случай, е, че ти си го убил.

— Аха, и бих го направил отново.

— Знам, детектив Бош. Затова сме тук. — Тя сви устните си в студена целувка, която ярко очерта линията на челюстта й. В косата й проблесна отразен лъч от следобедното слънце. Ядосано смачка остатъка от цигарата си в пясъка и влезе в сградата. Бутна вратата толкова силно, като че ли тежеше поне тон.