Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (33)

Тридесет и две

По ирония на съдбата Бош почувства наслада, когато във вторник сутринта прочете статията на Бремер за убийството на Хани Чандлър. Тя бе публикувана точно под главата на първа страница във вестника. Беше оставил репортера в районния затвор без право на освобождаване под гаранция малко преди полунощ и не беше съобщил в отдела за връзки с медиите. Така светът не беше научил за последните събития и сега във вестника на първа страница се мъдреше статия за убийство, написана от убиеца. Това се хареса на Бош. Докато четеше, той се усмихваше.

Единственият човек, на когото Бош каза, бе Ървинг. Беше му се обадил чрез комуникационния център по телефона и в половинчасовия разговор бе разказал на заместник-началника за всяка стъпка, която бе предприел, и всички доказателства, които бяха довели до ареста. Ървинг нито поздрави, нито се скара на Бош за това, че е извършил ареста сам. Едното или другото щеше да дойде по-късно, когато се разбере дали арестуването отговаря на законните основания. И двамата мъже знаеха това.

 

 

В девет часа сутринта Бош беше седнал пред бюрото на чиновника в канцеларията на районния съдия. За втори път в продължение на осем часа той внимателно обясняваше подробностите от случилото се и пускаше записа от разговора с Бремер. Заместник районният съдия, който се казваше Чап Нюел, докато слушаше, си водеше записки в жълтия бележник. Той често повдигаше вежда или поклащаше глава, тъй като звукът не беше добър. Гласовете от хола на Бремер резонираха в металните ребра на радиатора и от лентата се чуваше слабо ехо. Но най-важните думи се разбираха добре.

Бош само гледаше, без да каже дума. Нюел изглеждаше млад. Вероятно не бяха минали и три години, откак е завършил университета. Тъй като арестът още не беше вдигнал шум нито във вестниците, нито по телевизията, той не получи вниманието на някой от по-старшите адвокати. По силата на рутинната практика беше отишъл при Нюел.

Когато лентата свърши, Нюел написа още няколко реда, като че ли да покаже, че си знае работата, и вдигна поглед към Бош.

— Не сте казали нищо за това какво сте намерили в къщата.

— Снощи претърсих набързо и не съм намерил нищо. Сега там има други хора със заповед, които претърсват внимателно.

— Е, надявам се да намерят нещо.

— Защо, тук вие имате всичко на лентата.

— Да, добра работа, Бош. Наистина добра.

— Като го чувам от вас, за мен значи много.

Нюел го погледна, но после сведе очи. Не беше сигурен, че му говори сериозно.

— Но… хм…

— Но какво?

— Е, няма съмнение, че можем да го задържим заради това. Тук има много…

— Но, какво?

— Преценявам го от гледна точка на адвоката по защитата. Всъщност с какво разполагаме ние? С много съвпадения. Той е левак, пуши, знаел е детайлите по случая на Майстора. Но всичко това няма тежест като доказателство. Защото може да бъде казано за много други хора.

Бош започна да пали цигара.

— Моля ви, недейте да…

Той вдъхна дима и го издуха към адвоката.

— … няма значение.

— Ами бележката и печата на плика?

— Това е добре, но е сложно и трудно да се заловим само за него. Един добър адвокат може да накара съдебните заседатели да погледнат на него като на още едно съвпадение. Опитвам се да ви обясня, че изходът на делото може да бъде доста затруднен.

— Ами записът, Нюел? От записа се чува как той си признава. Какво повече иск…

— Но и по време на признанието той отрича самото признание.

— Но не и в края.

— Виж, аз не смятам да ползвам записа.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш добре какво искам да кажа. Той е признал, преди да го уведомиш за правата му. Това предизвиква предположения за измама.

— Тук няма измама. Той знае, че съм ченге, и независимо дали съм го уведомил или не, си знае правата. При това беше насочил проклетия револвер към мен. Той направи тези изказвания без принуда. А когато бе арестуван официално, аз го уведомих.

— Но той те е претърсил за кабел. Това е ясен знак за желанието му да не бъде записван. Плюс това той пуска бомбата — най-сериозното си признание, — след като си му сложил белезниците, но преди да го уведомиш. Това може да донесе риск.

— Ти ще използваш записа.

Нюел го гледа дълго. На младежките му бузи се появиха червени петна.

— Не си ти този, който ще ми казва какво да използвам, Бош. А и ако това е всичко, с което разполагаме, то може да ни заведе в апелационния съд, ако го използваме. Защото, щом Бремер наеме какъвто и да е адвокат, той ще ни докара точно там. Тук ние ще спечелим делото, защото половината от съдиите са работили в канцеларията на районния съд по едно или друго време. Но когато стигне до апелационния или до върховния съд на щата в Сан Франциско, можем само да предполагаме как би могло да бъде решено. Това ли искаш? Да чакаме две години и после да загубим? Или искаш всичко да приключи както трябва още от самото начало?

Бош се наведе напред и погледна ядосано младия адвокат.

— Виж какво, ние все още работим по другите направления. Не сме свършили. Ще се съберат още доказателства. От снощи насам разполагаме с четиридесет и осем часа, за да ги търсим! Но ако не получим веднага разрешение за задържане без право на излизане под гаранция, той ще си наеме адвокат и ще получи това право. И ако сега не попълниш поне един формуляр за повдигане на обвинение, никой съдия няма да уважи арест без право на освобождаване под гаранция. Затова седни и пиши веднага. А ние ще съберем всички необходими доказателства, за да го подкрепим.

Нюел кимна, като че ли със съгласие, но каза:

— Проблемът е, че аз искам да имам целия пакет — всичко, което можете да дадете, когато попълня формуляра. По този начин ние ще знаем как ще изработим обвинителния акт още от самото начало. Ще сме наясно дали ще се пледира за компромисно решение, или ще искаме направо най-тежка присъда.

Бош стана и отиде до отворената врата на канцеларията. Той излезе в коридора и погледна името на пластмасовата табелка, закачено до вратата. После влезе отново.

— Бош, какво правиш?

— Смешно. Аз мислех, че ти си само пълномощник по регистрацията. Не знаех, че си също пълномощник по делата.

Нюел изпусна молива си върху бележника. Лицето му стана още по-червено, а петната се разпространиха чак по челото му.

— Виж, аз съм пълномощник по регистрацията. Но в моите отговорности влиза и осигуровката, че делото ще бъде решено по най-добрия начин. Аз мога да регистрирам всяко дело, но не това е важното. Важното е да разполагаме с добри и достоверни доказателства, и то много. Дела, които няма да се провалят. Затова настоявам, Бош. Аз…

— Колко си годишен?

— Какво?

— На колко години си?

— Двадесет и шест. Какво значение…

— Слушай тогава, цирей такъв. Да не си посмял повече да ме наричаш по име. Аз съм разследвал дела като това още преди ти да си отворил първата си книга по право, и ще ги разследвам дълго след като ти преместиш своя „Сааб“ и бялата си ризка в някоя лъскава кантора. Ще ме наричаш детектив, или детектив Бош. Можеш да ми викаш и Хари. Но никога повече да не си ме нарекъл само Бош, ясно ли е?

Нюел зяпна.

— Разбра ли?

— Да.

— Още нещо. Ние ще намерим още доказателства и ще ги открием колкото е възможно по-бързо. Но междувременно ти ще попълниш един формуляр за обвинение първа степен. За убийство. Против Бремер. И то без право на гаранция, защото ние трябва да сме сигурни още от самото начало, господин Нюел, че това долно копеле няма никога повече да види светлината на деня. А после, когато имаме доказателствата, ако все още си прикрепен към това дело, ти ще попълваш многобройни формуляри за връзката му с различните убийства. Ако се колебаеш понякога за така наречения „пакет доказателства“, ти ще отиваш при съдията да питаш. Той ще взема решенията. Защото ние и двамата с теб знаем, че всъщност ти си само един чиновник. Писар, който попълва онова, което му наредят. Ако ти знаеше достатъчно поне, за да седиш близо до съдията, не би бил тук. Имаш ли някакви въпроси?

— Не — каза бързо той.

— Не какво?

— Нямам въпроси. Нямам… детектив Бош.

 

 

Бош се върна в заседателната зала на Ървинг и използва остатъка от сутринта, за да разработи приложение към заповедта за обиск за вземане на проби от косата, кръвта и слюнката, заедно с отпечатъци от зъбите от Бремер.

Преди да го занесе в съда, той участва в кратко съвещание на целевия екип, където всички докладваха за изпълнението на възложените им задачи.

Едгар съобщи, че е бил в „Сибил“ и е показал на Джорджия Щерн, която е още там, снимка на Бремер. Но тя не е могла да го идентифицира като нападателя. Дори вече не можела и да го опише.

Шийхан каза, че той и Опелт са показали моментална снимка на Бремер на управителя на складовете на Бинг и човекът смятал, че Бремер би могъл да е един от наемателите отпреди две години, но не е сигурен. Казал, че е минало много време, за да си спомня добре, та да изпрати почти непознат човек в газовата камера.

— Тоя тип е мухльо — каза Шийхан. — Имам чувството, че позна Бремер, но беше много изплашен, за да каже истината. Утре пак ще го питаме.

Роленбергер извика „президентите“ по радиото и те докладваха от дома на Бремер, че още нищо не са намерили. Никакви ленти, никакви трупове, нищо.

— Аз викам да вземем разрешение за обиск и за разкопаване на зелената площ и пода на къщата — каза Никсън.

— Може да направим и това — отговори Роленбергер. — Междувременно вие продължавайте търсенето.

Най-накрая по радиото се обади и Айд и докладва, че те с Мейфилд са обиколили адвокатите на „Таймс“, но още не са получили разрешение за нищо, освен да се доближат до бюрото на Бремер.

Роленбергер докладва, че Хейкес и Ректор проучват миналото и произхода на Бремер. След това той каза, че Ървинг е свикал пресконференция в пет следобед, за да разисква случая с представителите на медиите. Ако се разкрие нещо ново, то трябва да се съобщи на Роленбергер преди това.

— Това е — каза лейтенантът.

Бош стана и излезе.

 

 

Медицинският блок, намиращ се на етажа със засилена охрана на районния затвор, напомняше на Бош за лабораторията на Франкенщайн. На всяко легло имаше вериги и халки, циментирани в покритите с плочки стени, за да се връзват пациентите. Осветяващите всяко легло крушки бяха зад метална решетка, за да не могат пациентите да се доберат до тях и да ги използват като оръжие. Вероятно плочките някога са били бели, но с годините бяха придобили унило жълт цвят.

Бош и Едгар стояха на входа на една от залите, където имаше шест легла, и наблюдаваха Бремер, който лежеше на шестото легло. Биеха му инжекция с натриев пентотал, за да го успокоят и да го направят по-покорен. Той бе отказал да даде проби от кръвта, слюнката и косата си, както и отпечатъка от челюстта, разпоредени от съда.

След като лекарството започна да действа, лекарят отвори устата на репортера, сложи две скоби, за да я държат, и притисна малко квадратно парафинено блокче към предните горни зъби. Когато приключи, извърши същата процедура и с долните зъби. След като свърши, той освободи скобите. Бремер изглеждаше заспал.

— Ако сега му зададем въпрос, той ще ни каже истината, така ли е? — попита Едгар. — Това, което му биха, е „серумът на истината“, нали?

— Вероятно — каза Бош. — Обаче това може да провали делото в съда.

Малките сиви блокчета с отпечатъци от зъбите бяха поставени в пластмасови кутийки.

Докторът ги затвори и ги подаде на Едгар. После взе кръв, намокри тампон памук в устата на Бремер и отряза кичурчета коса от главата, гърдите и слабините на заподозрения. Сложи всяко поотделно в найлоново пликче, а после подреди всичко в малка картонена кутия, подобна на онези, в които поднасяха храната в закусвалните на крак.

Бош взе кутията и двамата с Едгар си тръгнаха. Бош отиде в моргата да се срещне с Амадо, а Едгар — в Нортридж да види съдебния антрополог, който им бе помогнал с реконструкцията на лицето на бетонената блондинка.

 

 

В пет без петнадесет всички, освен Едгар се бяха събрали в заседателната зала. Бяха се струпали да наблюдават пресконференцията на Ървинг. От обяд досега нямаше никакъв прогрес в работата им.

— Хари, къде мислиш, че е трупал той всичко? — попита Никсън, докато си наливаше кафе.

— Не знам. Вероятно си има тайно място някъде. Ако е правил видеоленти, аз се съмнявам, че той би се лишил от тях. Сигурно ги е скрил някъде. Ще ги намерим.

— Ами останалите жени?

— Тук са някъде, под земята в града. Но единствено късметът би могъл да ни помогне да ги открием.

— Или ако Бремер проговори — каза Ървинг. Той тъкмо беше влязъл.

В помещението се чувстваше доброто настроение. Въпреки бавния напредък всички бяха сигурни, че са хванали истинския убиец. И това със сигурност ги удовлетворяваше. Дори и Ървинг.

В пет без пет, когато Ървинг отиваше да се срещне с няколкото репортери, на които бе съобщено да дойдат, преди случая да достигне до всички медии, Едгар се обади по радиото. Роленбергер веднага отговори.

— Какво има при теб, Екип пет?

— Хари там ли е?

— Да, Екип пет, Екип шест присъства. Какво откри?

— Готов съм с доказателството. Абсолютно съответствие между зъбите на заподозрения и отпечатъците върху жертвата.

— Прието, Екип пет.

В заседателната зала стана шумно. Колегите се поздравяваха и пляскаха по дланите.

— Хванахме го — възкликна Никсън.

Ървинг взе документите и се насочи към вратата за коридора. Искаше да бъде точен. На прага мина до Бош.

— Златен си, Бош. Благодаря.

Бош само кимна.

След няколко часа Бош пак отиде в районния затвор. Беше вече след работно време, така че надзирателите нямаше да доведат Бремер за свиждане. Затова той трябваше да влезе в модула с повишена охрана, където надзирателите го следяха с подвижна камера. Той мина покрай килиите, стигна до номер 6–36 и погледна през замреженото тридесетсантиметрово прозорче на масивната стоманена врата.

Бремер беше на „строг“ режим и затова беше сам в килията. Той не забеляза, че Бош го гледа. Лежеше на горното легло по гръб с ръце под главата. Очите му бяха отворени и гледаха право нагоре. Бош разпозна отнесеното състояние, в което го бе видял за момент предишната нощ. Като че ли не беше тук. Бош приближи устни към прозорчето.

— Бремер, играеш ли бридж?

Бремер погледна към него, без да се помръдне.

— Какво?

— Казах, играеш ли бридж? Онази игра на карти, нали знаеш?

— Какво, по дяволите, искаш, Бош?

— Само минах да ти кажа, че преди малко се добавиха още три към онова от сутринта. Разкрития. Току-що си получи бетонената блондинка и двете отпреди, онези, които първоначално бяхме приписали на Майстора. Получи си и опит за убийство на спасилата се.

— Е и какво, каква е разликата? Имаш една, открил си и другите. На мен ми трябва само да спечеля делото за Чандлър, а другите ще се катурнат като плочки от домино.

— Само дето няма да се получи тая. Взехме ти отпечатъци от зъбите, Бремер. Точно толкова добри, колкото и от пръстите. И сега получихме всичко. Тъкмо идвам от моргата. Сравниха космите от слабините ти с мострите, които имаме от жертвите — номер седем и единадесет, — онези, които приписахме на Майстора. Налага се да помислиш за сделка, Бремер. Кажи къде са останалите и може би ще те оставят да живееш. Затова те попитах дали играеш бридж.

— Че каква връзка има?

— Ами чух, че в отделението за смъртните има няколко типа, които са си съставили хубаво каре за бридж. Винаги се надяват на свежа кръв. Може би ще ти харесат, имате доста общи черти.

— Защо не ме оставиш на мира, Бош?

— Ще те оставя. Ще те оставя. Но само искам да знаеш, мой човек, че те си чакат реда да мрат. Обаче ти не се бой. Когато идеш там, ще имаш много време за игра на карти. Какъв е средният срок, докато ти дойде редът? Осем или десет години минават, преди да отиде някой в газовата камера? Не е лошо. Освен естествено, ако поговорим за сделка.

— Няма сделка, Бош. Махай се.

— Отивам си. Повярвай, много е хубаво да можеш да си идеш от това място. Ще се видим пак, нали? Знаеш ли, след осем или десет години аз пак ще съм си там, Бремер. Когато теб те задушат. И аз ще гледам през стъклото, когато газът нахлуе. А после ще изляза и ще разкажа на репортерите как си умрял. Ще им кажа, че си скимтял и не си приличал твърде на човек.

— Мамка ти, Бош.

— Да, мамка ми. Довиждане, Бремер.