Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (31)

Тридесет

В понеделник сутринта Бош закъсня с петнадесет минути за съда. Беше изчакал, за да е сигурен, че Силвия се е качила в такси и е отпътувала в безопасност към училище, преди да отиде у дома си и да се облече в същия костюм, с който беше в петък. Но когато влезе бързо в залата, той видя, че съдията Кейес още не беше на мястото си, а Чандлър също я нямаше до масата на ищеца. Вдовицата на Чърч седеше сама и гледаше напред с набожен вид.

Хари седна до Белк.

— Какво става? — попита той.

— Чакахме теб и Чандлър. Сега чакаме само нея. Съдията е ядосан.

Бош видя, че секретарката на съда стана и почука на вратата на канцеларията. Тя пъхна само главата си в пролуката и той я чу да казва:

— Детектив Бош е тук. Секретарят на госпожица Чандлър още не може да я открие.

Тогава в гърдите му се появи отново онова усещане за стягане. Бош веднага почувства как се изпотява. Как беше пропуснал това? Той се наведе напред и обхвана лицето си с длани.

— Ще отида да се обадя по телефона — каза той.

Белк се извърна, може би да му каже да не отива никъде, но замълча, защото вратата на кабинета се отвори. Съдията Кейес се появи.

— Останете по местата си — каза той.

После седна на мястото си и нареди на секретарката да покани заседателите. Бош седна.

— Ще продължим работата си. Започваме без госпожица Чандлър. Някой друг път ще се занимаем със закъснението й.

Съдебните заседатели влязоха и съдията попита дали някой има да каже нещо. Някакъв въпрос, проблем или друго. Никой не се обади.

— Добре тогава. Ще ви изпратим да продължите разискванията си. По-късно служителят на съда ще дойде да му поръчате обяда си. Между другото госпожица Чандлър тази сутрин има малък проблем с програмата си и затова не я виждате зад масата на ищеца. Няма нужда да се занимавате с този въпрос. Много ви благодаря.

Те се оттеглиха отново. Съдията разпореди присъстващите лица от двете страни да бъдат в състояние да дойдат в съдебната зала в рамките на петнадесет минути след повикване, след което нареди на секретарката отново да се опита да намери Чандлър. После той стана и се оттегли в кабинета си.

Бош скочи веднага и излезе от съдебната зала. Той отиде до телефонните автомати и се обади в комуникационния център. След като каза името и служебния си номер, той накара операторката да направи спешно издирване за адреса на Хани Чандлър. Каза, че ще изчака на телефона.

 

 

Докато не излезе от подземния гараж на съдебната палата, радиостанцията му не можеше да работи. Но щом се намери на улица „Лос Анджелис“, той се свърза с Едгар. Даде му адреса на Чандлър в Брентуд, улица „Кармелина“.

— Чакай ме там.

— Тръгвам.

Той зави по Трета улица и излезе на крайбрежната магистрала. Тъкмо влизаше в магистралата за Санта Моника, когато пейджърът му се обади. Докато караше, той погледна екранчето, но номерът не му беше познат. Излезе от магистралата и паркира до един магазин в „корейския град“, където имаше телефон на стената.

— Съдебна зала четири — каза гласът на жената, която вдигна слушалката.

— Тук е детектив Бош. Някой търси ли ме?

— Да, ние ви търсим. Присъдата е готова. Трябва да се върнете веднага.

— Какво говорите? Та аз току-що бях там. Как успяха…

— Това не е необикновено, детектив Бош. Те вероятно са се споразумели в петък и са решили да изчакат уикенда, за да видят дали някой не е променил становището си. Вижте, това освен всичко друго им осигурява още един ден работа, нали.

Той се върна в колата и включи отново радиото.

— Едгар, там ли си?

— Хм, още не. А ти?

— Аз трябва да се връщам. Има присъда. Ти ще можеш ли сам да повериш мястото?

— Няма проблеми. Какво да проверявам?

— Това е домът на Чандлър. Тя е руса. Днес не се яви в съда.

— Ясна ми е картинката.

 

 

Бош никога не беше и помислял, че ще се надява да намери Хани Чандлър в съдебната зала, седнала на масата срещу неговата. Но беше точно така. С ищцата сега седеше непознат за Хари мъж.

Докато отиваше към масата на ответника, Бош видя, че двама репортери, включително и Бремер, са вече в залата.

— Кой е този? — попита той Белк за мъжа до вдовицата.

— Дан Далей. Кейес го хвана в коридора, за да седи до жената, докато четат присъдата. Чандлър явно не може да бъде открита.

— Някой да е ходил до дома й?

— Не знам. Но мисля, че са се обаждали. Какво ти пука? Ти трябва да се притесняваш за присъдата.

Съдията Кейес се появи и зае мястото си. Той кимна към секретарката и тя покани съдебните заседатели. Докато дванадесетте души заемаха местата си, никой от тях не погледна към Бош, но повечето огледаха мъжа, седнал до Дебора Чърч.

— Приятели — започна съдията Кейес, — госпожица Чандлър отново е възпрепятствана да се яви тук. Господин Далей, един много добър адвокат, се съгласи да я замести. От служителя на съда аз разбрах, че вие сте готови с присъдата.

Няколко от дванадесетте глави кимнаха. Бош най-после забеляза, че един от мъжете го гледаше. Но после отмести погледа си. Бош усещаше как сърцето му се блъска в гърдите, но не знаеше дали е, защото предстои да чуе присъдата, или поради изчезването на Хани Чандлър. Или заради двете.

— Мога ли да получа формулярите с присъдата, моля?

Отговорникът на заседателите подаде пачка листи на служителя на съда, който ги предаде на съдията. Чакането беше мъчително. Съдията сложи очилата си и се зае с изучаване на документите. Най-накрая той ги подаде на секретарката и каза:

— Прочетете присъдата.

Секретарката първо изчете всичко наум и след това започна.

— В по-горе разгледания проблем върху въпроса дали ответникът Йеронимус Бош е лишил Норман Чърч от гражданското му право за защита срещу незаконен обиск и задържане, ние вземаме решение в полза на ищеца.

Бош не се помръдна. Той огледа залата и установи, че сега всички съдебни заседатели го гледат. Очите му се обърнаха към Дебора Чърч и видяха как тя грабва ръката на мъжа, седнал до нея. И макар че не го познава, му се усмихва. Тя обърна триумфално усмихнатото си лице към Бош, когато Белк хвана неговата ръка.

— Не се бой — каза той. — Важни са обезщетенията.

Секретарката продължи:

— Поради това съдебният състав определя обезщетение в полза на ищеца за сумата от един долар.

Бош чу как Белк прошепна победоносно под носа си: „Да!“

— В рамките на наказателно обезщетение съдебният състав осъжда ответника да заплати сумата от един долар.

Белк отново прошепна същото, но този път достатъчно силно, за да бъде чут в галерията. Бош погледна към Дебора Чърч точно когато триумфът изчезна от усмивката, а очите й помръкнаха. Всичко изглеждаше на Бош сюрреалистично, като че ли гледаше пиеса, но от сцената, където бяха и актьорите. Присъдата не означаваше за него нищо. Той просто наблюдаваше всички останали.

Съдията Кейес започна благодарствената си реч към състава на съдебните заседатели. Каза как те са изпълнили своите конституционни задължения и как трябва да са горди, че служат и са американци. Бош не го слушаше. Просто седеше на мястото си. Сети се за Силвия и му се поиска да й разкаже всичко.

Съдията удари с чукчето и съдебните заседатели се оттеглиха за последен път. После той напусна мястото си, а на Бош се стори, че лицето му изразява досада.

— Хари — каза Белк. — Това е дяволски добра присъда.

— Така ли? Не знам.

— Добре де, това е, така да се каже, смесена присъда. Но заседателите взеха решението, което ние им бяхме подсказали. Казахме им, че ти си сбъркал, като си влязъл там, но теб вече са те наказали за това от управлението. Заседателите решиха, че от гледна точка на закона ти не е трябвало да разбиваш вратата с крак. Но като определиха присъда само за два долара, те искаха да кажат, че ти вярват. Чърч е направил погрешно движение. И Чърч е бил Майстора.

Той потупа Бош по гърба. Може би очакваше Хари да му благодари, но той не го направи.

— Ами Чандлър?

— Е, там е белята, така да се каже. Присъдата е в полза на ищеца, така че ние ще трябва да й платим сметката. Тя може да поиска сто и осемдесет или двеста. Ние вероятно ще се съгласим на деветдесет. Не е лошо, Хари. Никак не е лошо.

— Аз трябва да тръгвам.

Бош стана и се промъкна през тълпата зрители и репортери, за да излезе от съдебната зала. Той бързо се насочи към ескалатора и веднага затършува из пакета за последната цигара. Бремер скочи на стъпалото зад него с приготвен в ръка бележник.

— Поздравления, Хари — каза той.

Бош го погледна. Репортерът изглеждаше искрен.

— За какво? Те казаха, че съм нещо като нарушител на конституцията.

— Да, ама се отърва само с два кинта. Това не е лошо.

— Да, ами…

— Ами няма ли да кажеш нещо за публикуване? Ясно ми е, че „нарушител на конституцията“ не става, нали?

— Да, е, оценявам го… Хм… какво ли да ти кажа. Чакай да помисля малко. Трябва да вървя, но ще ти се обадя по-късно. Защо не се върнеш да поговориш с Белк? Той има нужда да види името си във вестника.

Навън запали цигара и извади радиостанцията от джоба си.

— Едгар, там ли си?

— Да.

— Как е?

— По-добре ела, Хари. Всички се бутат тука.

Бош хвърли цигарата в сандъчето.

 

 

Бяха сбъркали, като заградиха мястото. Докато Бош стигне до къщата на „Кармелина“, там отгоре вече кръжеше репортерски хеликоптер, а в близост се бяха строили и два телевизионни екипа. Съвсем скоро циркът щеше да е пълен. В заглавията щеше да има две големи ударения: Последователя и Хани Чандлър.

Наложи се Бош да паркира през две къщи поради навалицата от служебни коли и бусчета, спрели от двете страни на улицата. Пътната полиция тъкмо затваряше улицата, за да не минават коли оттам. Мястото беше оградено с жълти пластмасови ленти. Бош направи знак на униформения полицай, който пазеше, и се промъкна под лентата. Къщата беше стилен двуетажен дом, построен на склона на хълм. Бош знаеше, че огромните витринни прозорци на горния етаж предлагат красив панорамен изглед. Имаше два комина, значи две камини. Беше красива къща, на прекрасно място, в съседство все с преуспели адвокати и университетски професори. „И няма вече обитателка“ — помисли той. Когато се насочи към входа, му се прииска да имаше цигари…

Едгар стоеше отвътре до входната врата в постлано с мраморни плочи антре. Говореше по телефона и като че ли казваше на полицейския отдел за връзки с медиите да изпратят хора, за да се оправят с репортерите отвън. Той видя Бош и му посочи към стълбите.

Стълбището започваше направо от антрето и Бош се изкачи нагоре. Там имаше широк коридор с четири врати. Група детективи се беше струпала около най-далечната и от време на време някой от тях поглеждаше към нещо, което се намираше вътре в стаята. Бош отиде нататък.

Той знаеше, че по някакъв начин е успял да тренира ума си така, че да бъде почти като на психопат. Когато присъстваше на място с убит човек, той успяваше по психологически път да не персонифицира трупа. Умрелите не бяха хора. Те бяха обекти. Налагаше му се да оглежда трупове често. И това беше единственият начин да се справи с работата си. Беше единственият начин да се опази от лудост. Но естествено винаги беше по-лесно да го каже или помисли, отколкото да го направи така. Често и не успяваше.

Като член на първоначалния целеви екип по делото на Майстора, той бе виждал последните шест от жертвите, приписвани на серийния убиец. Беше ги виждал „ин ситу“, както се казваше — в ситуацията, в която ги бяха открили. Нито веднъж не му беше леко. В тези жертви имаше нещо толкова безпомощно, че то проваляше всичките му опити да гледа на тях като на обекти. А като знаеше, че те са работили на улицата, ставаше още по-зле. Беше чувство, като че ли мъчението, понесено от всяка от тях от страна на убиеца, е било само последното унижение в нещастния им живот.

Сега, вгледан в голото и измъчено тяло на Хани Чандлър, независимо от всички усилия, които полагаше в ума си, той не можеше да се предпази от обхваналия го ужас, който опари душата му. За пръв път в дългогодишната си служба на следовател по убийствата, той искаше да стисне очи и просто да се махне.

Но не можа. Остана с другите мъже, гледащи мрачно, застанали равнодушно. Като група серийни убийци. Нещо го накара да се сети за играта на бридж в „Сан Куентин“, за която му беше споменавал Локи. За четиримата психопати, седнали около масата, които бяха извършили общо повече убийства, отколкото карти имаше в тестето.

Чандлър бе с лицето нагоре и с разперени встрани ръце. Лицето й беше изрисувано с ярък грим. Той скриваше голяма част от синината на лицето над шията. Около врата й бе стегната кожена каишка, отрязана от чантата, захвърлена на пода. Възелът беше отдясно, като че ли завързан с лява ръка. Както и при предишните случаи, убиецът бе отнесъл със себе си куката или уреда, с който бе стягал примката.

Но тук имаше нещо, което беше извън програмата. Бош видя, че сега, когато Последователя вече не действаше скрит зад Майстора, той беше импровизирал. Тялото на Чандлър бе осеяно с белези от изгаряния с цигара и следи от ухапвания. Някои от тях бяха кървели, а някои бяха посинели и надути, което означаваше, че мъченията са били извършени, когато тя е била още жива.

Роленбергер беше в стаята и раздаваше команди дори и към фотографа, като му казваше под какъв ъгъл да снима. Никсън и Джонсън също бяха в стаята. Бош осъзна, както вероятно е разбрала и Чандлър, че последното унижение беше това, че непокритото й тяло ще бъде изложено часове наред на показ пред хората, които през живота й я презираха. Никсън вдигна поглед, видя Бош в коридора и излезе от стаята.

— Хари, какво те накара да се досетиш за нея?

— Днес тя не се появи в съда. Помислих, че си заслужава да се провери. Сетих се, че тя беше руса. Много лошо, че не се усетих веднага.

— Даа…

— Знае ли се вече часът на смъртта?

— Да, приблизително. Техникът от моргата каза, че е преди около четиридесет и осем часа.

Бош кимна. Значи тя е била мъртва, преди той да получи бележката. Това малко го облекчи.

— Чували ли сте нещо за Локи?

— Нищо.

— Ти и Джонсън ли сте натоварени с този случай?

— Да, Ханс Пързалката ни инструктира. Едгар я откри, но той е зает на първо място със случая от миналата седмица. Аз знам, че откритието е твое, но, предполагам, Ханс Пързалката е решил, че ти си зает в съда и…

— Не се притеснявай за това. С какво искаш да ти помогна?

— Ти ще кажеш. Кажи какво искаш да правиш.

— Не ми се ще да влизам вътре. Не ми харесваше, но я харесвах. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да. Да… лоша работа. Ти забеляза ли промените? Той сега хапе. И изгаря.

— Да, забелязах. Друго нещо ново?

— Засега не може да се каже.

— Аз ще огледам останалата част от къщата. Там чисто ли е?

— Нямахме време да проверим за отпечатъци. Само огледахме набързо. Използвай ръкавици и ми кажи, ако намериш нещо.

Бош отиде до една от кутиите с материали, подредени до стената на коридора, и взе чифт пластмасови ръкавици.

Размина се мълчаливо с Ървинг на стълбите, като очите им се срещнаха за секунда. Когато слезе долу в антрето, видя двамата заместник-началници застанали отвън на стълбите. Не правеха нищо. Само стояха там, където щяха да ги хванат телевизионните камери и ще ги покажат по телевизията сериозни и замислени. Бош видя как около лентата се събира все по-голяма тълпа репортери и оператори.

Той се огледа и откри домашния кабинет на Чандлър в малка стая до хола. Две от стените бяха изцяло с рафтове, пълни с книги. Стаята имаше един прозорец, който гледаше към суматохата точно пред тревната площ. Той сложи ръкавиците и започна да преглежда чекмеджетата на бюрото. Не намери онова, което търсеше, но можеше да се закълне, че бюрото е претърсено и от някой друг. В чекмеджетата нещата бяха разсипани, документите бяха извън папките. Не беше така подредено, както Чандлър бе държала нещата си на масата на ищеца.

Провери под поставката за писане. Бележката от Последователя не беше там. Върху бюрото имаше две книги. „Речник на законите за черни“ и „Наказателен кодекс на щата Калифорния“. Той прелисти набързо и двете, но и в тях нямаше писмо. Седна на кожения стол зад бюрото и се облегна. Огледа двете стени с книги.

Той си представи, че ще загуби два часа, за да прегледа всички книги, и пак може да не намери писмото. После забеляза начупения зелен гръб на една от книгите на втория рафт отгоре към тавана, на стената близо до прозореца. Позна книгата. Беше онази, от която Чандлър бе чела цитат по време на заключителния дебат. „Мраморният фавън“. Той стана и измъкна книгата от мястото й.

Писмото беше там. Сгънато, по средата на книгата. Там беше и пликът, в който бе пристигнало. И Бош веднага разбра, че предположението му спрямо нея е било правилно. Бележката беше фотокопие на онази, която бе оставена в полицейския участък миналия понеделник — деня на встъпителните речи. Разликата беше, че тази бе сложена в плик. Не е била оставена. Била е изпратена по пощата. На плика имаше печат от пощата във Ван Найс от съботата преди началото на делото.

Бош разгледа марката и разбра, че ще бъде невъзможно да се опитва да намери каквато и да било следа по нея. Сигурно имаше и доста отпечатъци от многобройните пощенски служители, през чиито ръце е минало писмото. Реши, че бележката би имала невисока стойност като веществено доказателство.

Той напусна кабинета, като носеше бележката и плика, хванати за краищата с ръката си в ръкавицата. Трябваше да се качи горе и да намери техниците, които да приберат намереното в пластмасов плик. През вратата надникна в спалнята и видя хората от моргата да разгъват пластмасов чувал върху пода. Публичният показ на Хани Чандлър беше към края си. Бош отстъпи настрани, за да не гледа. Едгар се приближи към него, след като прочете бележката, която техникът прибираше и надписваше.

— Същата бележка е изпратил и на нея ли? Защо?

— Предполагам, искал е да се подсигури, че ние няма да си замълчим за онази, която е оставил при нас. Ако бяхме го направили, той е разчитал, че тя ще съобщи за нея.

— Но ако тя е притежавала писмото през цялото време, защо тогава поиска нашата за доказателство? Можеше просто да занесе тази в съда.

— Аз смятам, че тя може би е мислила да спечели преднина. Като накара полицията да признае, това ще й придаде по-голяма тежест в очите на заседателите. Ако беше представила своята, може би моят адвокат щеше да я отхвърли. Не знам. Само предполагам.

Едгар кимна.

— Между другото — каза Бош. — Как влезе вътре, когато пристигна?

— Входната врата беше отключена. Никакви драскотини по ключалката или други белези от насилствено влизане.

— Значи Последователя е дошъл тук и е бил приет… Тя не е била примамена от него. Нещо става… Той се променя. Хапе и причинява изгаряния. Прави грешки. Оставя следи. Защо ще идва при нея, вместо да се придържа към шаблона си и да поръчва жертви от сексрекламите?

— Много е лошо, че проклетият заподозрян е Локи. Щеше да е много хубаво, ако можехме да го попитаме какво означава всичко това.

— Детектив Хари Бош! — гласът се чу откъм долния етаж. — Хари Бош!

Бош отиде в началото на стълбището и погледна надолу. Един млад полицай, същият, който пазеше от достъп на външни лица при лентата, стоеше в антрето и гледаше нагоре.

— Един тип там при лентата иска да влезе. Казва, че е психолог, който работи с теб.

Бош се извърна към Едгар. Очите им се срещнаха. После той погледна пък към патрулния.

— Как се казва?

Патрулният погледна към бележника си и прочете на глас: „Джон Локи от университета на Южна Калифорния“.

— Изпрати го тук.

Бош тръгна надолу по стълбите и махна с ръка на Едгар.

— Ще го въведа в кабинета й — каза той. — Съобщи на Ханс Пързалката и после ела долу.

Бош каза на Локи да седне на стола пред бюрото, докато самият той остана прав. През прозореца зад гърба на психолога се виждаше гъстата група на репортерите, които се готвеха за брифинг с някого от отдела по връзки с пресата.

— Не пипай нищо — каза Бош. — Какво правиш тук?

— Дойдох веднага, щом чух — отговори Локи. — Нали ти ми беше казал, че следите заподозрения.

— Така е. Не беше той. Откъде чу?

— По радиото. Чух, докато карах, и пристигнах направо тук. Не казаха точния адрес, но като стигнах „Кармелина“, не беше трудно да го намеря. Просто следях хеликоптерите.

В този момент Едгар се вмъкна в стаята и затвори вратата.

— Детектив Джери Едгар, запознай се с доктор Джон Локи.

Едгар кимна, но не подаде ръка за поздрав. Остана прав и се облегна на вратата.

— Къде беше? От вчера се опитваме да те открием.

— Във Вегас.

— Във Вегас ли? Защо си отишъл във Вегас?

— За какво друго, освен да играя. Мисля да напиша книга за проститутките, които работят законно в градовете на север от… Ама не си ли губим времето тук? Бих искал да видя тялото „ин ситу“. После мога да ви дам тълкувание.

— Тялото вече е отнесено, док — каза Едгар.

— Вече! Мамка му. Може би ще може да видя мястото и…

— Точно сега там е пълно с хора — каза Бош. — Може би по-късно. Какво би казал за следи от ухапвания? За изгаряния с цигара?

— Да не казваш, че този път сте открили такова нещо?

— Освен това не е била мадама от сексрекламите — добави Едгар. — Той е дошъл тук, а не тя при него.

— Много бързо се променя. Прилича на пълно объркване. Или пък някаква неведома сила или причина го принуждава да действа така.

— Като например? — попита Бош.

— Не знам.

— Опитахме се да се свържем с теб във Вегас. Но ти изобщо не си се регистрирал в хотела.

— О, в „Звезден прах“ ли? Ами като отидох, видях, че тъкмо са открили новия хотел на „Метро Голдуин“, и реших да проверя дали няма там свободни стаи. Имаше. Там бях.

— Някой да е бил с теб? — попита Бош.

— През цялото време? — добави Едгар.

Лицето на Локи се изкриви от объркване.

— Ама какво… — Сега той разбра. Поклати глава. — Хари, ти шегуваш ли се?

— Не. Ти тук просто така ли дойде?

— Аз мисля, че ти…

— Не, недей да ми отговаряш. Знаеш ли какво. Може би за всички нас ще бъде по-добре, ако преди да продължим, ти кажем какви са правата ти. Джери, донесе ли картона?

Едгар бръкна в куфарчето си и извади бял картон в пластмасова обвивка, на който бяха написани правата на задържания. Той започна да ги чете на Локи. И Бош, и Едгар ги знаеха наизуст, но в специална заповед на управлението се казваше, че най-правилно е те да бъдат прочетени от картона. Това по-късно не позволяваше на адвокатите да ги обвиняват в съда, че полицията не е предупредила техния клиент за правата му.

Докато Едгар четеше, Бош гледаше през прозореца към огромната тълпа репортери, заобиколила един от заместник-началниците на управлението. Видя, че сега там е и Бремер. Но думите на заместник-началника, изглежда, не го интересуваха кой знае колко. Репортерът не пишеше нищо. Той само стоеше отстрани и пушеше. Може би чакаше истинската информация от участниците в разследването — Ървинг и Роленбергер.

— Аз арестуван ли съм! — попита Локи, след като Едгар приключи с четенето.

— Още не — каза Едгар.

— Само искаме да изясним някои неща — каза Бош.

— Дяволски съм възмутен от всичко това.

— Разбирам. А сега искаш ли да се изясним по твоето пътуване до Вегас? Имаше ли някой с теб?

— От шест часа в петък, докато излязох от колата си на две пресечки оттук преди десет минути, с мен през цялото време, с изключение когато съм бил в банята, имаше друг човек. Това е смеш…

— И кой беше този друг човек?

— Приятел. Името й е Мелиса Менкен.

Бош си спомни младата жена на име Мелиса, която беше в канцеларията пред тази на Локи.

— Детската психоложка ли? От твоя офис? Русата?

— Точно тя — отговори неохотно Локи.

— И тя ще ни каже, че сте били заедно през цялото време? В една и съща стая, в един и същ хотел, навсякъде заедно, така ли?

— Да. Тя ще потвърди всичко. Тъкмо се прибирахме, когато чухме по радиото за това. Тя е отвън, чака ме в колата. Идете и говорете с нея.

— Каква е колата?

— Син „Ягуар“. Виж какво, Хари, отиди и говори с нея и да приключваме с това. Ако вие не вдигнете шум, че съм бил със студентка, и аз няма да гъкна за тоя… разпит.

— Това не е разпит, докторе. Повярвай, ако бяхме те разпитвали, ти щеше да разбереш.

Той кимна на Едгар, който се измъкна през вратата и отиде да намери ягуара. Когато останаха сами, Бош бутна стола с висока облегалка по-далеч от стената и седна зад бюрото, докато изчаква.

— Какво се случи със заподозрения, когото щяхте да следите, Хари?

— Следихме го.

— И до какво достиг…

— Няма значение.

Останаха мълчаливи още почти пет минути, докато Едгар пъхна глава през открехнатата врата и кимна на Бош да излезе.

— Проверено, Хари. Говорих с момичето и нейният разказ е същият. Освен това в колата има фактури. Били са в „Метро Голдуин“ в събота в три. Има и фактура за бензин от Викторвил с отбелязан час — девет сутринта в събота. Викторвил е на около час път оттук. Изглежда, са били на път, когато се е случило това с Чандлър. Освен това момичето каза, че и петъка през нощта са били заедно в къщата му на хълмовете. Можем да проверим още, но аз мисля, че той е чист.

— Ами… — започна Бош, но още не беше успял да формулира мисълта си. — Защо не идеш горе да им кажеш, че той, изглежда, е чист. Искам да го кача да поогледа, ако все още желае.

— Ще го направя.

Бош се върна в кабинета. Седна на стола зад бюрото. Локи го изучаваше. — Е?

— Много е изплашена, Локи. Не смее да лъже. Тя ни каза истината.

— За какво говориш, твойта мама? — изрева Локи.

Сега Бош го изучаваше. Изненадата на лицето му, пълната уплаха бяха твърде искрени. Сега вече Бош беше сигурен. Вече съжаляваше и все пак усети някакво перверзно чувство за власт, след като успя да измами Локи.

— Ти си чист, доктор Локи. Просто трябваше да съм сигурен. Предполагам, че само във филмите престъпникът се връща на местопрестъплението.

Локи въздъхна дълбоко и сведе поглед към скута си. Бош си помисли, че той изглежда като шофьор, който току-що се е отбил от пътя, за да се успокои, след като е избягнал на косъм катастрофа с камион.

— Да те вземат мътните, Бош! За миг имах чувството, че сънувам лош сън, знаеш ли?

Бош кимна. Той добре познаваше лошите сънища.

— Едгар се качи горе да разчисти терена. Ще попита лейтенанта дали може да огледаш и да ни разтълкуваш сцената. Ако още искаш.

— Чудесно — каза той, но вече не толкова възбудено. След това седяха мълчаливо. Бош извади цигарите си, но пакетът беше празен. Той го сложи обратно в джоба си, като че ли за да не оставя веществени доказателства в кошчето за боклук.

Не му се говореше повече с Локи. Гледаше през прозореца към движението по улицата. След брифинга тълпата репортери беше изчезнала. Сега само няколко телевизионни оператори записваха на лентата „къщата на смъртта“. Бош виждаше Бремер да разпитва съседите от другата страна на улицата и да пише забързано в бележника си.

После влезе Едгар.

— Готови сме за него горе — обади се той.

Загледан през прозореца, Бош каза:

— Джери, можеш ли ти да го заведеш? Тъкмо се сетих за нещо, което трябва да свърша.

Локи стана и изгледа двамата детективи.

— Майната ви — каза той. — И на двамата. Да ви… Точно това трябваше да ви кажа. Хайде сега, да го забравим и да се хващаме на работа.

Той се насочи към Едгар. Бош го спря пред вратата.

— Доктор Локи?

Той се извърна към Бош.

— Като хванем този тип, той ще злорадства, нали?

Локи помисли малко.

— Да, той ще е много доволен от себе си — каза той. — Ще е доволен от работата си. Може би най-трудно за него е било да си мълчи и да се крие. Да. Ще злорадства.

После те излязоха, а Бош погледа още малко през прозореца, преди да стане от стола.

 

 

Някои от репортерите, които знаеха кой е, се натрупаха до жълтата лента, когато излезе, и започнаха да задават въпроси, като викаха към него. Той се наведе и мина под лентата, но каза, че няма да коментира и че началник Ървинг ще излезе скоро. Това временно ги успокои и той се запъти по улицата към колата си.

Знаеше, че Бремер е майстор на самостоятелните изяви. Той винаги оставяше групата да си свърши работата, а после се появяваше сам и получаваше онова, което искаше. Бош не сбърка. Бремер се появи при колата.

— Тръгваш ли си вече, Хари?

— Не, просто трябва да взема нещо.

— Гадничко е там, а?

— Това записваш ли го или не?

— Както кажеш.

Бош отвори вратата на колата.

— Ако не записваш, да, доста гадничко е там. А ако записваш, не коментирам.

Той се наведе и се направи, че търси нещо в жабката на колата и не го намира.

— Как го наричате тоя вие, а? Искам да кажа, че след като Майстора вече го няма, на тоя как му викате?

— Последователя. Това не се записва също. Ясно? Питай Ървинг.

— Ясно.

— Да… мисля, че на вас репортерите името ще ви хареса.

Бош извади празния пакет цигари от джоба си, смачка го, хвърли го вътре в колата и затвори вратата.

— Дай една цигара, а?

— Готово.

Бремер извади от джоба на сакото си пакет „Марлборо“ и го тръсна да се покажат цигарите, след което го поднесе към Бош. После му запали цигарата със своята „Зипо“. С лявата ръка.

— В адски град живеем, Хари, не е ли така?

— Да. Този град…