Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (30)

Двадесет и девет

Докато успее да излезе на магистралата, Бош вече толкова се беше притеснил, че чувстваше как кръвното му се повишава. Усещаше кожата около очите си опъната, а лицето — горещо. На стадиона в Холивуд имаше някакво сутрешно неделно представление и по „Хайланд“ чак до „Фонтана“ имаше задръстване. Бош се опита да мине по някои от страничните улици, но и те бяха пълни с хора. Вече беше попаднал почти в средата на задръстването, когато се наруга, задето не се сеща, че в колата си има лампа и сирена. Понеже отдавна не бе му се случвало да преследва някого, просто беше ги забравил.

След като сложи лампата на покрива и пусна сирената, колите пред него започнаха да се отстраняват и той си спомни колко лесно можеше да мине през задръстването. Тъкмо беше излязъл на холивудската магистрала и се засили на север към прохода Кахуенга, когато гласът на Джери Едгар се чу откъм радиостанцията, сложена на седалката:

— Хари Бош?

— Да, Едгар, слушай. Искам да се обадиш на шерифа в управлението на Валенсия и да му кажеш да изпрати кола към къщата на Силвия. Код три. Кажи им да се уверят, че с нея всичко е наред.

Код три означаваше светлини и сирени — спешен случай. Той даде на Едгар адреса.

— Звъни веднага и после пак се обади по радиото.

— Добре, Хари. Какво става?

— Обади се веднага!

След три минути гласът на Едгар отново се чу по радиото.

— Тръгнаха. Какво си открил?

— Аз също отивам там. Искам от теб да отидеш в управлението. На моето бюро съм оставил бележка. От Последователя е. Запази я, а после се обади на Роленбергер и Ървинг и им кажи какво става.

— Ама какво става?

Бош трябваше рязко да извие, за да избегне удара с колата пред себе си. Шофьорът не беше видял приближаването на Бош, пък и той знаеше, че кара много бързо — с над 140 километра в час. Затова сирената не успяваше да предупреди достатъчно отдалеч колите пред него.

— Бележката е нова поема. Той пише, че ще измъкне блондинката ми от сцената. Силвия. Тя не отговаря на телефона, но може би още има време. Мисля, че не е очаквал аз да намеря бележката преди понеделник, когато отида на работа.

— Тръгвам. Внимавай, приятел. Спокойно.

„Спокойно — помисли Бош. — Така е.“ Той си спомни какво му беше казал Локи. Че Последователя е ядосан и иска да му отмъсти, задето е убил Майстора. Но се надяваше, че няма да го направи чрез Силвия. Нямаше да може да го преживее… Отново включи радиото.

— Екип едно?

— Аха — отговори Шийхан.

— Влизайте. Ако е там, задръжте го.

— Сигурен ли си?

— Задръжте го.

 

 

Пред къщата на Силвия имаше една самотна полицейска кола. Когато Бош спря, той видя униформения полицай да стои на стъпалата с гръб към входната врата. Изглеждаше като че ли пази мястото. Като че ли пази местопрестъплението…

Когато тръгна да излиза от колата, Бош усети остра болка в лявата част на гърдите си. Остана неподвижен за миг и тя намаля. Заобиколи тичешком колата и пресече зелената площ, като извади значката от джоба си.

— Какво намери?

— Заключено е. Обиколих навсякъде. Всички врати и прозорци са заключени. Никой не отговаря. Изглежда, няма ни…

Бош мина покрай него и използва своя ключ, за да отвори вратата. Притича от стая в стая, като бързо оглеждаше за някакъв знак от борба. Нямаше нищо. Полицаят беше прав. Нямаше никой в къщата. Бош погледна в гаража. Черокито на Силвия го нямаше.

И все пак Бош огледа отново цялата къща, като отваряше шкафовете и килерите, поглеждаше под леглата, търсейки нещо необичайно. Полицаят стоеше в хола, когато най-после Бош излезе от крилото, където се намираха спалните на къщата.

— Сега мога ли да си отивам? Измъкнаха ме от случай, който изглежда по-спешен от този.

Бош забеляза раздразнението в гласа на полицая и му кимна да си отива. Изпрати го навън и взе радиостанцията от колата си.

— Едгар, тук ли си?

— Какво има там, Хари?

В гласа му се различаваше истинска тревога.

— Тук — нищо. Нито следа от нея или от нещо друго.

— Аз съм в управлението. Искаш ли да обявя издирване?

Бош описа Силвия и черокито й, за да се съобщи по всички патрулни коли.

— Сега ще го обявя. Свикахме целевия екип. Ървинг също. Ще се срещнем тук. Няма какво друго да правим, освен да чакаме.

— Аз ще изчакам тук известно време. Дръж ме в течение… Екип едно, там ли сте?

— Екип едно — каза Шийхан. — На вратата сме. Няма никой в къщата. Стоим тук. Ако се покаже, ще го задържим.

Бош седна в хола със събрани пред себе си ръце. Седя повече от час. Сега разбра защо Джорджия Щерн беше седяла така в „Сибил“. Имаше нещо успокояващо в тази поза. И въпреки това тишината в къщата беше изнервяща. Той гледаше към преносимия телефон, който бе сложил на масичката в хола и го чакаше да звънне, когато чу да се пъха ключ във входната врата. Скочи и се насочи нататък, когато вратата се отвори и вътре влезе един мъж. Не беше Локи. Не беше изобщо някой, когото Бош да познава, но имаше ключ.

Без да се колебае, Бош нахлу в антрето и залепи мъжа за вратата в момента, когато онзи се беше обърнал да я затвори.

— Къде е тя? — извика той.

— Какво? Какво! — изкрещя човекът.

— Къде е тя?

— Не можа да дойде. Аз ще чакам вместо нея. Тя има друг оглед в Нюхол. Моля ви!

Бош разбра какво се е случило тъкмо когато пейджърът му иззвъня. Той се отдалечи от мъжа.

— Вие сте от „Недвижими имоти“, така ли?

— Аз работя за нея. Какво правите вие? Очакваше се да няма никой тук.

Бош погледна пейджъра и на екрана видя домашния си телефонен номер.

— Трябва да се обадя по телефона.

Той се върна в хола. Зад гърба си чу гласа на мъжа.

— Добре де, обадете се. Какво, по дяволите, става тук?

Бош набра номера си и Силвия вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Добре ли си?

— Да, Хари, ти къде си?

— У вас. Къде беше?

— Купих пай от „Мари Календар“ и го занесох заедно с цветята, които набрах на Фонтено. Просто исках да…

— Силвия, слушай ме сега. Вратата заключена ли е?

— Какво? Не знам.

— Сложи слушалката долу и иди провери. Провери и задната врата дали е заключена и вратата към гаража. Всичко да е заключено. Аз ще изчакам.

— Хари, какво…

— Отиди веднага!

Тя се върна след минутка. Гласът й звучеше много смутено.

— Добре, всичко е заключено.

— Хубаво. Слушай сега. Аз идвам веднага. Ще ми трябва около половин час да стигна. Междувременно независимо кой ще дойде до вратата, няма да отваряш и няма да издаваш нито звук. Разбра ли?

— Ти ме плашиш, Хари.

— Знам. Разбра ли какво ти казах?

— Да.

— Добре.

Бош помисли малко. Какво друго би могъл да й каже?

— Силвия, след като затвориш, искам от теб да отидеш до килера, който е до входната врата. На рафта има една бяла кутия. Свали я и извади от вътре пистолета. В шкафа над мивката в червената кутия има патрони. Червената кутия, не синята. Зареди пистолета.

— Аз не мога… какво ми говориш ти?

— Да, можеш, Силвия. Зареди пистолета. После ме чакай. Ако някой влезе през вратата и не съм аз, защищавай се!

Тя не каза нищо.

— Аз тръгвам. Обичам те.

 

 

Докато Бош се движеше по магистралата на юг, Едгар се обади по радиото и му каза, че Шийхан и Опелт още не са намерили следа от Локи. „Президентите“ бяха изпратени в университета, но Локи го нямаше и там.

— Ще стоят и на двете места. Аз сега изготвям заповед за обиск на къщата. Но не мисля, че има смисъл.

Бош знаеше, че вероятно той е прав. Идентифицирането на Локи от Мора като мъжът, който се е навъртал около площадката за порнофилми, и имената на три от жертвите в книгата му не бяха съществена причина за обиск на къщата му.

Той каза на Едгар, че е намерил Силвия и сега се движи към нея. След като изключи връзката, той разбра, че отиването при Фонтено може би е спасило живота й. В това видя някакво символично милосърдие. Отнет живот, спасен живот.

Преди да отвори вратата на дома си, на висок глас съобщи, че това е той, после отключи и попадна в треперещите ръце на Силвия. Той я притисна до гърдите си, каза по радиото: „Ние всички сме тук, на сигурно място“, и го изключи.

Те седнаха на канапето и Бош й разказа всичко, което се беше случило, след като се бяха разделили. По очите й разбра, че тя се изплаши много повече сега, когато знаеше какво става, отколкото преди, когато беше в неведение.

След това тя му каза, че е излязла, защото от агенцията за недвижими имоти щяха да показват къщата й на евентуални купувачи. Затова след като беше посетила семейство Фонтено, беше дошла у Бош. Той й обясни, че е забравил за посещенията за оглед на къщата.

— От утре може да трябва да наемеш друга агенция — каза той.

Двамата се засмяха и това малко ги освободи от напрежението.

— Съжалявам — каза той. — Не исках всичко това да засегне и теб.

След това двамата замълчаха. Тя се облегна на него, изморена от всичко случило се досега.

— Защо правиш това, Хари? Занимаваш се с толкова… с най-отвратителните хора и техните престъпления. Защо продължаваш да се занимаваш с това?

Той се замисли, но всъщност нямаше отговор. Пък и тя не очакваше.

— Не искам да оставаме тук — каза той след малко.

— В четири можем да идем в моята къща.

— Не, нека просто излезем оттук.

 

 

Апартаментът за двама в хотел „Лойвс“ в Санта Моника им предложи панорамен изглед към океана и широкия плаж. Беше от онези апартаменти, където на гостите се предоставяха дълги домашни халати и върху възглавниците ги очакваха опаковани в красив станиол шоколади. Вратата на апартамента се отваряше към пететажен атриум със стъклена стена, обърната към океана, която щеше да обхване цялата картина на залеза.

Имаше тераса с маса и два шезлонга, където те поръчаха да им донесат обяда. Бош си носеше радиостанцията, но я беше изключил. Щеше да се включи, когато започнат издирването на Локи, но сега беше се освободил за деня.

Бе се обадил и говорил с Едгар, а после с Ървинг. Каза им, че ще остане със Силвия, въпреки че не изглеждаше вероятно Последователя да се задейства точно сега. Така или иначе в момента нямаха нужда от присъствието му, тъй като целевият екип изчакваше. Чакаха да се появи Локи или да се случи нещо друго.

Ървинг бе казал, че „президентите“ са се свързали с декана на психологическия факултет, който от своя страна се обадил на една от асистентките на Локи. Тя казала, че в петък Локи бил споменал, че през уикенда ще бъде в „Звезден прах“ в Лас Вегас. Той нямаше часове в понеделник, така че можеше да се върне чак във вторник.

— Но ние проверихме в „Звезден прах“ — каза Ървинг. — Локи има резервация, обаче не е пристигнал изобщо.

— Какво става с постановлението за обиск?

— Досега трима съдии ни отказаха. Нали знаеш колко е трудно да изкопчиш от тях постановление за обиск, щом се отнася за нас. Ще трябва да поотложим за известно време. Междувременно ще наблюдаваме къщата и офиса му. Аз бих искал да оставим засега нещата така, докато той се появи и можем да говорим с него.

Бош схвана съмнението в гласа на Ървинг. Чудеше се как ли Роленбергер е обяснил прехвърлянето на разследването от Мора към Локи като заподозрян.

— Мислиш, че грешим ли?

Той усети, че и в неговия глас се прокрадва съмнение.

— Не знам. Проследихме бележката. Отчасти. Била е оставена в събота вечерта по някое време на гишето в приемната. Дежурният е отишъл около девет за кафе, началникът му го ангажирал е нещо и когато се върнал, пликът е бил на гишето. Той го сложил в твоята кутия. Единственото сигурно нещо, което можем да преценим от това, е, че сме сбъркали спрямо Мора. Освен това важното е, че може пак да сме на погрешен път. В момента работим само по предположения. Добри предположения, но това е всичко. Този път бих искал да действаме по-внимателно.

Намекът беше „ти ни омота с твоите съмнения спрямо Мора. Този път ще сме по-скептично настроени“. Бош го разбра.

— Ами ако пътуването до Вегас е прикритие? В бележката се казва нещо за пътуване. Може би Локи бяга.

— Може би.

— Можем ли, ако обявим издирване, да получим постановление за обиск?

— Аз мисля, че ще изчакаме поне до вторник, детектив. Да му дадем шанс да се върне. Само още два дни.

Ясно беше, че Ървинг не иска да отстъпи. Щеше да изчака събитията, за да реши как да постъпи.

— Добре. Ще се обадя по-късно.

 

 

Те дремаха в голямото легло, докато се стъмни, а после Бош пусна телевизора за новините, да види какво се е случило през последните двадесет и четири часа.

Нямаше нищо особено, но Бош спря на втори канал, където разказваха за убийството на Беатрис Фонтено. В дясната страна на екрана се появи снимка на момичето.

Русата говорителка каза:

— Днес полицията съобщи, че е идентифицирала вероятния убиец на шестнадесетгодишното момиче Беатрис Фонтено. Човекът, който се издирва, е заподозрян в пласиране на наркотици като съперник на по-големите братя на Беатрис, каза детектив Стенли Ханкс. Той заяви, че изстрелите по дома на Фонтено вероятно са били предназначени за братята. Вместо тях куршумът е убил Беатрис, отличничка в гимназията „Грант“ в Долината. Погребението е определено за по-късен ден през тази седмица.

Бош изключи телевизора и погледна към Силвия, която седеше облегната върху две възглавници: Не си казаха нищо.

След вечерята, която бе донесена в стаята и изядоха мълчаливо, те взеха по един душ. Бош влезе втори и докато водата го удряше по раменете, той реши, че е време да се открие пред нея. Напълно. Беше й повярвал. Вярваше в желанието й да знае всичко за него. И знаеше, че ако не го направи, с всеки изминат ден рискува да загуби онова, което бяха създали помежду си. Разбра, че като се разкрие пред нея, ще се разкрие и пред самия себе си. Имаше нужда да приеме себе си такъв, какъвто е, откъдето е тръгнал и докъдето е стигнал. Трябваше да го направи, ако искаше и тя да го приеме.

Бяха облечени в снежнобелите хавлии. Тя седеше на стола до плъзгащата се врата на терасата, а той стоеше до леглото. През вратата зад нея се виждаше пътеката, която пълната луна осветяваше по водите на Тихия океан. Той не знаеше как да започне.

Тя прелистваше хотелското списание, пълно с предложения за туристите в града. Никое от тях не беше нещо, което хората, живеещи в този град, биха направили. Тя затвори списанието и го сложи върху масата. Погледна го, а после отмести очи. Преди той да каже дума, тя заговори:

— Хари, искам да си ида у дома.

Той седна на края на леглото, сложи лакти върху коленете и прекара длани през косата си. Не знаеше какво ще последва.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде много смърт.

— Силвия?

— Хари, толкова много мислих през този уикенд, че не мога повече. Но знам едно. Че трябва да се разделим за известно време. Трябва да обмисля нещата. Твоят живот е…

— Преди два дни ти каза, че проблемът между нас е, че крия нещата от теб. Сега казваш, че не искаш да знаеш за мен. Твоето…

— Не говоря за теб. Говоря за работата ти.

Той поклати глава.

— Едно и също е, Силвия. Трябва да знаеш това.

— Виж, тези два дни бяха тежки. На мен просто ми е необходимо известно време, за да реша това добре ли е за мен. За нас. Повярвай ми, аз също мисля за теб. И не съм сигурна, че съм подходяща за теб.

— Аз съм сигурен, Силвия.

— Моля те, не говори така. Не го прави още по-трудно. Аз…

— Аз не искам да оставам без теб, Силвия. Сега съм съвсем сигурен в това. Не искам да бъда сам.

— Хари, не желая да те нараня и никога няма да поискам ти да се промениш заради мен. Познавам те и мисля, че ти не би могъл да се промениш даже и да беше го пожелал. Затова… аз трябва да реша дали мога да приема това и да живея с теб… Аз те обичам, Хари, но ми трябва малко време…

Сега тя плачеше. Бош я виждаше в огледалото. Искаше му се да отиде и да я прегърне, но знаеше, че сега не бива. Той беше причината за сълзите й. Последва дълго мълчание. Всеки преживяваше собствената си мъка. Тя се взираше в скута си, където бе сплела пръсти. Той гледаше към океана и виждаше как една рибарска лодка пресича лунната пътека по пътя си към островите в Канала.

— Кажи ми нещо — откъсна се от устата й.

— Ще направя каквото поискаш — каза той. — Ти го знаеш.

— Аз ще вляза в банята, докато ти се облечеш и си отидеш.

— Силвия, трябва да съм сигурен, че си в безопасност. Искам да те помоля да ми разрешиш да спя в другата стая. На сутринта ще измислим нещо. Тогава ще си ида.

— Не. И двамата знаем, че нищо няма да се случи. Този човек, Локи, сигурно е далеч оттук и бяга от теб, Хари. Аз ще съм в безопасност. Утре ще взема такси до училището и пак ще съм в безопасност. Просто ми дай малко време.

— Време да решиш.

— Да. Да реша.

Тя стана и бързо отиде в банята. Той протегна ръка, но тя мина покрай него. След като вратата се затвори, той чу, че тя взима кърпички от кутията. После я чу да плаче.

— Моля те, иди си, Хари — каза тя след малко. — Моля те.

И пусна водата, за да не чува, ако той каже нещо. Бош се почувства глупаво, застанал тук, облечен в хавлия. Той я хвърли настрани.

Тази нощ той взе одеялото от багажника на колата и легна на плажа, на около стотина метра от хотела. Но не спа. Седеше с гръб към океана и с очи, вперени в завесите на вратата на балкона на четвъртия етаж, близо до атриума. През стъклената стена на атриума можеше да гледа и входа на апартамента, така че щеше да види, ако някой се приближи. На брега беше студено, но той нямаше нужда от свежестта на пронизващия вятър, за да стои буден.