— Ръководител на екипа, уведомявам ви да поддържате канала открит. И всички екипи на целевия отряд да игнорират други повиквания. Всички екипи да са на десет-седем до второ нареждане. Екип пет, на линия ли си?

— Пет слуша — отговори Едгар.

— Пет, можеш ли да дойдеш при мен в двайсетицата на обекта?

— Тръгвам.

— Шест, край.

Бош изключи радиото, преди Роленбергер да успее да се включи.

На лейтенанта му отне половин час идването от „Паркър сентър“ до къщата на „Сиера Линда“. Докато той дойде, Едгар бе вече там и те бяха съставили план за действие. Щом Роленбергер пристигна, Бош му отвори входната врата. Лейтенантът влезе бързо със зачервено от яд и объркване лице.

— Е, добре, Бош, какво, по дяволите, става тук? Ти нямаше право да отмениш повикванията и да се противопоставяш на моите заповеди.

— Реших, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Извиках Едгар. Реших, че това е достатъчно, за да се справим, и по този начин няма да знаят…

— Какво да знаят, Бош? С какво да се справите? Какво става тук?

Преди да отговори, Бош го загледа, а после заговори с равен глас:

— Един от хората под ваше командване е провел неразрешен обиск в жилището на заподозрения. Той бе хванат на местопрестъплението, когато заподозреният се е изплъзнал от наблюдението, което вие ръководите. Ето това се е случило.

Роленбергер реагира, като че ли му бяха ударили шамар.

— Да не си луд, Бош? Къде е телефонът? Искам…

— Ако се обадиш на Ървинг, ще трябва да забравиш, че някога си ръководил целевия екип. Ще трябва да забравиш и много други неща.

— Говняна работа! Аз нямам нищо общо с това. Ти си дошъл по собствена инициатива и си си пъхнал носа, където скърца вратата. Къде е Мора?

— Горе е в стаята вдясно, вързан е с белезници за един от спортните уреди.

Роленбергер огледа останалите, стоящи в хола. Шийхан, Опелт и Едгар. Всички го гледаха намръщено.

— Ако не си знаел нищо за това, „лейтенант“, ще трябва да го докажеш — каза Бош. — Всичко, което се е говорило по радиостанциите тази вечер, е записано в градския комуникационен център. Аз казах, че съм в къщата и ти слушаше. Даже говори с мен на няколко пъти.

— Бош, ти говореше с кодове. Аз не можех… да знам… хм… — Роленбергер изведнъж се хвърли към Бош, протегнал ръце към шията му. Бош беше готов и реагира по-агресивно. Той блъсна другия в гърдите към стената отсреща. Картината, висяща там, се откачи и падна с трясък на пода.

— Бош, глупак такъв, задачата е провалена — каза Роленбергер, подпрян на стената. — Всичко отиде по…

— Няма задача. Това не е човекът. Така мисля. Но трябва да сме сигурни. Искаш ли да ни помогнеш да претърсим мястото и да помислим как да се измъкнем от цялата работа, или ще се обадиш на шефа да му обясниш колко лошо си ръководил екипа си?

Бош се отдалечи и добави:

— Телефонът е в кухнята.

Претърсването на къщата отне повече от четири часа. Петимата работеха мълчаливо и методично, претърсиха всяка стая, шкаф и килер. Малкото свидетелства за тайния живот на детектив Рей Мора бяха поставени на масата в трапезарията. През цялото време домакинът остана горе в стаята за спорт, вързан с белезниците към уреда за вдигане на тежести. Бяха му припомнили малкото права, които би имал убиец, арестуван в собствения си дом. Никакви телефонни обаждания. Никакъв адвокат. Никакви права. Така беше винаги, когато полицаите разследваха полицай. Всяко ченге знаеше, че най-сериозните нарушения на полицейските норми се извършваха, когато полицаите се обръщаха против свой.

От време на време в началото те чуваха Мора да вика. Най-често викаше Бош, понякога Роленбергер. Но никой не му отвърна, докато накрая Шийхан и Опелт, разтревожени, че съседите може да чуят и да извикат полиция, се качиха горе и завързаха устата му с пешкир от банята и черна лепенка.

Мълчанието при претърсването обаче нямаше нищо общо със съседите. Детективите работеха мълчаливо поради напрежението, което бе възникнало помежду им. Въпреки че Роленбергер беше видимо ядосан на Бош, по-голяма част от напрежението беше насочена към Шийхан и Опелт, които бяха провалили наблюдението, което от своя страна бе довело до това, че Мора бе заварил Бош в къщата си. С изключение на Роленбергер никой не беше разтревожен от незаконното влизане на Бош в къщата. Собственият дом на Хари бе претърсван поне два пъти по същия начин, когато той самият беше обект на вътрешно разследване. Така както и полицейската значка, това си беше част от службата.

Когато завършиха обиска, масата в трапезарията бе затрупана с порносписания и порновидеокасети, закупени от магазините. Там беше перуката, дамското бельо и личният телефонен бележник на Мора. Телевизорът, засегнат от прякото попадение на изстрела на Мора също бе тук.

Докато свършиха, Роленбергер се беше поуспокоил, като, изглежда, беше използвал часовете по-скоро да обмисли ситуацията, отколкото да търси нещо.

— Добре — каза той, докато другите се събираха около масата и разглеждаха насъбраните предмети. — Докъде стигнахме? На първо място, сигурни ли сме, че Мора не е нашият човек?

Роленбергер огледа стаята и очите му се спряха на Бош.

— Какво мислиш ти, Бош?

— Ти вече чу разказа ми. Той отрича, а и онова, което видях върху последната лента, преди да ме накара да я изтрия, не отговаря на характерните действия на Последователя. Приличаше на съвсем обикновен акт, макар че момчето и момичето с него изглеждаха малолетни. Той не е Последователя.

— Тогава кой е той?

— Човек с проблеми. Мисля, че поради доста дългата служба в нравствената, леко е превъртял и се е захванал сам с филмчета.

— Продавал ли ги е?

— Не знам. Но се съмнявам. Няма доказателства за такова нещо. Пък и доколкото видях, той самият не се криеше като участник в действието. Мисля, че е било за лична употреба. Не го е правил за пари. Било е нещо по-дълбоко.

Никой не проговори и Бош продължи:

— Предполагам, че малко след като сме започнали да го следим, той е забелязал и е започнал да се освобождава от веществените доказателства. Тази вечер вероятно просто си е играл с нас и с преследването, за да разбере поради каква причина го следим. Той се е отървал от повечето доказателства, но ако се обадим на някой от телефоните от тефтерчето му, мога да се хвана на бас, че ще разберем всичко. От онези, на които са записани само първите имена… Ако ги проследим, ще открием, че са някои от дечурлигата, които е използвал за снимките.

Шийхан се пресегна да вземе бележника с телефоните.

— Остави го — каза Роленбергер. — Ако трябва някой да продължи да разследва този въпрос, ще бъде ОВР.

— И как ще го направят? — попита Бош.

— Какво искаш да кажеш?

— Това всичко е плод на незаконни действия. И обискът, и всичко останало. Всичко е незаконно. Не можем да обвиним Мора.

— Но не можем и да му позволим да носи значката, нали? — каза Роленбергер. — Този човек е за затвора.

Последвалата тишина беше нарушена от прегракналия, но силен глас на Мора откъм горния етаж. Той някак си се беше освободил от пешкира.

— Бош! Бош! Дай да се споразумеем, Бош. Аз ще ви дам… — Той започна да кашля. — Аз ще ви го предам, Бош. Чуваш ли ме! Чуваш ли ме!

Шийхан се насочи към стълбите, започващи от една ниша в трапезарията.

— Този път ще го затегна така, че ще го удуша — каза той.

— Чакай малко — нареди Роленбергер.

Шийхан спря пред първото стъпало.

— Какво каза той? — продължи Роленбергер. — Кого ще ни предаде?

Той погледна към Бош, който повдигна рамене. Изчакаха. Роленбергер гледаше нагоре към тавана, но Мора мълчеше.

Бош пристъпи към масата и взе бележника с телефонните номера.

— Мисля, че имам идея — каза той.

Миризмата от потта на Мора беше изпълнила стаята. Той седеше на пода с ръце, свързани с белезниците към стойката за вдигане на тежести. Пешкирът, който бе увит около устата му и залепен с лепенка, се беше смъкнал около врата и приличаше на якичка на свещеник. Отпред беше мокър и Бош предположи, че Мора е успял да го разхлаби, като е движил челюстта си.

— Бош, освободи ме от белезниците.

— Още не.

Роленбергер пристъпи напред.

— Детектив Мора, ти ще си имаш неприятности. Ти…

— Ти ще имаш неприятности. Казвам ти го. Цялата тази работа е незаконна. Как ще я обясниш? Знаеш ли какво ще направя? Ще наема оная кучка Мани Чандлър и ще осъдя управлението за един милион долара. Да, аз ще…

— Няма да можеш да похарчиш един милион в затвора, Рей — каза Бош. Той вдигна в ръка тефтерчето с телефонните номера, така че ченгето да може да го види. — Това ще отиде в ОВР и те сами ще загреят каква е работата. Всичките тези имена и номера все ще доведат до някого, който ще се реши да говори за теб. Може би някой непълнолетен. Да не мислиш, че ние ти създаваме неприятности? О, почакай ОВР-то да се захване. Те ще ти видят сметката, Рей. И ще го направят, без да вземат предвид тазвечерния обиск. Ще се изправиш само със своите твърдения против нашите.

Бош видя трепването в очите на Мора и разбра, че е уцелил. Мора се боеше от имената в бележника.

— И така — продължи Бош. — Каква сделка предлагаш, Рей?

Мора отклони поглед от бележника и погледна първо Роленбергер, после Бош, а после пак Роленбергер.

— Вие ще се съгласите ли със сделката?

— Трябва първо да чуя какво предлагаш — каза Роленбергер.

— Добре. Ето какво. Вие ме пускате, а аз ви давам Последователя. Аз знам кой е той.

Бош веднага се настрои скептично, но не каза нищо. Роленбергер го погледна, а той само кимна веднъж.

— Знам — каза Мора. — Онзи „Томи“, за когото ти бях говорил. То не беше глупост. Днес го идентифицирах. Знам кой е.

Сега Бош прие думите му по-сериозно. Той скръсти ръце пред гърдите си и хвърли бърз поглед към Роленбергер.

— Кой е? — попита Роленбергер.

— Първо сделката.

Роленбергер отиде до прозореца и дръпна завесите. Остави Бош да се разправя. Следователят пристъпи напред и приклекна като баскетболист пред Мора.

— Ето я сделката: предлагам ти я сега, и единствено за момента. Или приемаш, или оставяме нещата да се развият по естествения им път. Ти казваш името на мен и предаваш полицейската си значка на Роленбергер. Подаваш си оставката в управлението веднага. Даваш съгласие да не съдиш управлението или когото и да било от нас. В замяна на това ние те оставяме на мира.

— А аз откъде да знам дали вие…

— Няма откъде. А ние откъде да знаем, че ти ще спазиш своята част? Аз обаче прибирам телефонния ти бележник, Рей. Ако се опиташ да ни натопиш, той отива в ОВР. Правим ли сделката?

Мора го гледа дълго, без да проговори. Най-после Бош се изправи и се обърна към вратата. Роленбергер също се насочи нататък.

— Откачи го оттам, Бош — каза той. — Закарай го в „Паркър сентър“ и го затвори за нападение на полицай, незаконен секс с малолетни, сводничество и каквото друго измислиш…

— Ще направим сделката — измърмори Мора. — Но аз нямам гаранции.

Бош се обърна и го изгледа.

— Така е, нямаш. Името?

Мора отново премести поглед от Бош към Роленбергер.

— Освободи ме.

— Името, Мора — каза Роленбергер. — Това е.

— Локи е. Гадният психолог. Вие, тъпанари, се заехте с мен, а той през цялото време ви насочва и натиска копчетата.

Бош беше разтърсен, но в същия миг започна да се досеща как би могло да бъде точно така. Локи знаеше за шаблона на Майстора и съответстваше на характеристиката на Последователя.

— Той ли беше „Томито“?

— Да, той. Днес го идентифицирах чрез производителя. Той се е въртял наоколо и казвал, че пише книга и затова трябвало да се сближи с момичетата. А после ги убивал, Бош. През цялото време ти се е правил на доктор, Бош, а си е бил там и… убивал.

Роленбергер се обърна към Бош.

— Как мислиш? — каза той.

Бош излезе от стаята, без да отговори. Слезе по стълбите, излезе от къщата и отиде до колата си. Книгата на Локи беше на задната седалка, където я беше оставил, след като я купи. Докато се връщаше в къщата с книгата в ръка, забеляза, че първите лъчи на зората се появиха на хоризонта.

Бош отвори книгата върху масата в трапезарията на Мора. Запрелиства я, докато стигна до страницата със заглавие „Бележки от автора“. Във втория параграф прочете: „Материалът за тази книга бе събран в тригодишен период от разговори с многобройни порноактриси, голяма част от които пожелаха да останат анонимни или да бъдат споменати само с артистичния си псевдоним. Авторът благодари на тях и на продуцентите, които му осигуриха достъп до площадките и канцелариите, където бяха проведени тези разговори.“

Тайнственият мъж. Бош осъзна, че Мора може да е прав и Локи да е човекът, в когото бе казала, че се съмнява Галери, когато преди години бе позвънила на целевия екип. След това Бош прелисти на страницата с индекса на книгата и проследи с пръст списъка на имената. „Кадифената кутия“ бе вписана.

Бяха записани и Холи Лер и Магна Кум Лауди.

Бош бързо си припомни за участието на Локи в разследването. Той определено отговаряше на характеристиката на заподозрения поради същите причини, поради които отговаряше и Мора. Имаше достъп и до двата „лагера“, точно както самият Локи бе описал убиеца. Допуснат бе до цялата информация за убийствата на Майстора и в същото време извършваше изследване заради учебника по психология за изпълнителките в порнографската филмова индустрия.

Бош се възхити, но всъщност беше ядосан. Мора беше прав. Локи бе натискал бутоните така, че да насочи ченгетата по погрешна следа. Ако Локи беше Последователя, значи бе изиграл перфектно Бош.

Роленбергер изпрати Шийхан и Опелт към къщата на Локи, за да го постави веднага под наблюдение.

— И този път да не се осерете — каза той, след като вече бе възстановил ръководната си роля. После съобщи, че в неделя на обяд, след по-малко от шест часа, свиква съвещание на целевия екип. Каза, че тогава ще дискутират изискването и получаването на заповед за обиск в дома и канцеларията на Локи и ще решат какви действия да предприемат. Когато тръгваше към вратата, се обърна към Бош и каза:

— Иди да го освободиш тоя горе. А после, Бош, по-добре върви да поспиш. Трябва да си отпочинал.

— А ти как ще се оправиш с Ървинг по този въпрос?

Роленбергер беше свел поглед към златната полицейска значка, която държеше в ръката си. Беше на Мора. Той я стисна в юмрук и я сложи в джоба си. После погледна Бош.

— Това си е моя работа, нали, Бош? Не се притеснявай за това.

След като останалите си тръгнаха, Бош и Едгар се качиха в стаята за спорт. Мора мълчеше и не погледна към тях, когато го освободиха от белезниците. Те също не казаха нищо и го оставиха там с пешкира около врата, загледан в разчупения си образ в огледалото.

Когато отиде до колата, Бош погледна часовника си и запали цигара. Беше 6,20 и се усещаше твърде напрегнат, за да отива вкъщи да спи. Влезе в колата и извади радиостанцията от джоба си.

— Франки, там ли си?

— Аха — отговори Шийхан.

— Нещо?

— Тъкмо стигнахме. Няма признаци на живот. Даже не знам тук ли е, или го няма. Вратата на гаража е затворена.

— Добре тогава.

На Бош му хрумна една идея. Той взе книгата на Локи, свали обвивката, сгъна я и я прибра в джоба си. После завъртя стартера.

След като спря да пие едно кафе при „Винчел“, Бош стигна към седем часа в „Сибил“. Поради ранния час трябваше да вземе разрешение от началника, за да разпита Джорджия Щерн.

Още щом я доведоха в стаята за разпит, той видя колко е болна. Тя седна прегърбена със скръстени пред себе си ръце, като че ли носеше торба със счупени чаши и се боеше да не загуби някое парче.

— Помниш ли ме? — попита той.

— Човече, трябва да ме измъкнеш оттук.

— Не мога. Но мога да ги накарам да те прехвърлят в болницата. Там ще ти дават метадон с портокалов сок.

— Трябва да изляза оттук.

— Ще те уредя в болницата.

Тя наведе примирено глава. Започна леко да се поклаща напред-назад. На Бош му домъчня за нея. Но знаеше, че не трябва. Имаше много по-важни неща, а нея не можеше да спаси.

— Помниш ли ме? — попита я пак. — От онази вечер?

Тя кимна.

— Ние ти показвахме снимки. Донесох още една. Той извади обвивката от книгата и я сложи на масата. Тя дълго гледа снимката на Локи.

— Е?

— Какво? Виждала съм го. Говори веднъж с мене.

— За какво?

— За филмите. Той беше… мисля, че беше журналист.

— Журналист ли?

— Ами нещо като писател. Викаше, че било за книга. Аз му казах да не използва името ми, ама не съм проверявала.

— Джорджия, припомни си. Мисли много. Това е много важно. Може ли той да е онзи, който те нападна?

— Майстора ли? Майстора умря.

— Знам. Аз мисля, че теб те нападна някой друг. Гледай снимката. Той ли беше?

Тя пак погледна снимката и поклати глава.

— Не знам. На мен ми казаха, че бил Майстора, така че след като го убиха, аз го забравих.

Бош се облегна на стола си. Беше безполезно да говори с нея.

— Ти ще ме уредиш ли в болницата? — попита тя срамежливо, след като видя, че настроението му се промени.

— Да. Искаш ли аз да им кажа, че си хванала вируса?

— Какъв вирус?

— СПИН.

— Защо?

— За да ти дават необходимите лекарства.

— Аз нямам СПИН.

— Виж, аз знам, че когато последния път са те затворили от нравствената във Ван Найс, си имала АЗТ в чантата.

— То е за предпазване. Взех го от един приятел, който е болен. Той ми даде шишето.

— За предпазване ли?

— Не искам да работя за някой сводник. Идва някой гадняр при теб и вика: „Сега аз съм твоят човек.“ Аз обаче му показвам шишето и викам, че съм хванала вируса. А той, нали знаеш, веднага се чупи. Не искат те момичета със СПИН. Лошо е за бизнеса им.

Тя леко се усмихна и Бош промени мнението си за нея. Тя все пак можеше да бъде спасена. Имаше инстинкт да си пази живота.

Детективското бюро в полицейското управление на Холивуд беше съвсем пусто, което не беше необичайно за девет сутринта в неделя. След като отмъкна чаша кафе от дежурната, докато сержантът разглеждаше картата, Бош отиде в отдела по убийствата и се обади на Силвия, но нея я нямаше. Той се зачуди дали тя не е отзад в градината и не чува телефона, или е излязла може би да купи неделния вестник, за да прочете статията за Беатрис Фонтено.

Бош се облегна на стола си. Не знаеше какво ще прави сега. Използва радиостанцията да се чуе с Шийхан и той пак му каза, че в къщата на Локи няма движение.

— Мислиш ли, че трябва да отидем да почукаме? — попита Шийхан.

Той не очакваше отговор и Бош си замълча. Но се замисли. Тогава се сети нещо. Реши да отиде до дома на Локи и да го надхитри. Да му разкаже историята с Мора и да види как Локи ще реагира и дали ще каже, че може би полицаят е Последователя.

Хвърли празната чашка от кафе в кошчето и погледна към мястото, където се събираше пощата за него. Видя, че има нещо. Стана и взе трите розови листчета с телефонни съобщения и белия плик. Върна се на бюрото си. Разгледа съобщенията и едно по едно ги прехвърли в кутията, за да се обади по-късно — не бяха важни. Две бяха от телевизионни репортери, а едното от прокурор, искащ показания по едно друго дело. Всичките бяха от петък.

После погледна плика и усети как го побиват тръпки, като че ли ледено топче се търкулна по тила му. Отгоре беше написано само неговото име с познатия печатно-ръкописен шрифт, който не можеше да бъде от никой друг…

Той пусна плика върху бюрото, отвори чекмеджето си и затършува между тефтери, моливи и кламери, докато намери чифт пластмасови ръкавици.

После внимателно разтвори бележката от Последователя.

Тялото отдавна вече не трепти

а пък все за мен си мислиш ти.

Щото твоята блондинка безценна

отмъкнах аз от гадната сцена.

В кукличка ще я превърна,

щом насладата си върна,

а пък после ще я пратя

в райско кътче под земята.

Ох, да диша веч’ не може.

Ти ме търсиш, ала… боже!

Смееш ли да ме последваш?…

Бошшш, накрая тя въздъхва,

както вятърът полъхва.

Докато излизаше от управлението, той притича през приемната, като почти събори изплашения сержант и му изкрещя:

— Намери детектив Джери Едгар! Кажи му да се обади по радиостанцията. Той знае за какво.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Блондинка в бетона (29)

Метаданни

Данни

Блондинка в бетона

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и осем

Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (29)