Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (27)

Двадесет и шест

Силвия бе дръпнала тежките завеси на прозорците на спалнята и стаята бе останала тъмна дълго след изгрев-слънце в събота сутринта. Когато Бош се събуди сам в леглото й, види, че вече е единадесет часът. Беше сънувал, но когато се събуди, сънят бе изчезнал и сега не можеше да си го спомни. Полежа така около петнадесет минути, като се опитваше да възстанови съня, но не успя.

Чуваше как Силвия домакинства. Миеше пода на кухнята, изпразни миялната машина от съдовете за хранене. Сигурно беше, че тя се опитва да не вдига шум, но той все пак я чуваше. Отвори се задната врата и тя поля цветята в двора. Не беше валяло поне от седем седмици.

В 11,20 телефонът звънна и Силвия вдигна слушалката веднага. Но Бош знаеше, че е за него. Мускулите му се напрегнаха, докато чакаше да се отвори вратата на спалнята и тя да го извика на телефона. Беше дал на Едгар номера на Силвия, след като напуснаха управлението във Ван Найс преди седем часа.

Но Силвия не дойде и когато се отпусна отново, той чу някои от думите й по телефона. Звучеше, като че ли дава съвети на някой от учениците си. След малко обаче му се счу, че плаче.

Бош стана, облече се и излезе от спалнята, като се опитваше да приглади косата си. Тя седеше до масата в кухнята и държеше слушалката до ухото си. Рисуваше с пръст кръгове върху покривката и наистина плачеше.

— Какво? — прошепна той.

Тя вдигна ръка да му покаже, че не иска да я прекъсва. Той замълча. Само я гледаше.

— Ще дойда, госпожо Фонтено, само ми кажете часа и адреса… да… да, добре. Още веднъж, много съжалявам. Беатрис беше толкова добро момиче и ученичка. Аз много се гордеех с нея. О, боже мой…

Когато остави слушалката, сълзите й рукнаха. Бош отиде до нея и сложи ръка на врата й.

— Ученичка ли?

— Беатрис Фонтено.

— Какво се е случило?

— Мъртва е.

Той се наведе и я прегърна. Тя заплака с глас.

— Този град… — Тя не довърши. — Тя беше момичето, написало онова съчинение, от което ти четох миналата вечер за „Денят на скакалците“.

Бош си спомни. Силвия беше казала, че се бои за момичето. Искаше му се да каже нещо, но знаеше, че няма какво. „Този град.“ Това обясняваше всичко.

Прекараха целия ден вкъщи. Занимаваха се със случайни неща, чистиха. Бош изнесе овъглените дърва от камината и после отиде в градината отзад при Силвия, която почистваше клони, подрязваше цветя и правеше букет, който да занесе на госпожа Фонтено.

Работеха един до друг, но Силвия говореше малко. Само от време на време казваше по някое изречение. Каза, че са стреляли от минаваща кола. Било се случило предната нощ и момичето било закарано в болницата „Мартин Лутър Кинг младши“, където установили мозъчна смърт. На сутринта изключили животоспасяващите системи, а органите на момичето били събрани за трансплантиране.

— Странно, че му казват „събиране“ — каза тя. — Звучи като че ли събират реколта.

След обяд тя отиде в кухнята и приготви сандвичи със салата от яйца и риба тон. Сряза ги наполовина и двамата ги изядоха. Той направи студен чай с резени от портокал. Тя каза, че след снощната обилна вечеря никога няма да й се прияде отново телешка пържола. Беше единственият опит да разведри настроението, но никой не се засмя. След това тя сложи чиниите в миялната машина, но не си направи труда да я включи. Облегна се на шкафа и се загледа в пода.

— Госпожа Фонтено каза, че погребението ще бъде следващата седмица. Може би в сряда. Мисля, че ще заведа целия клас. Ще наема автобус.

— Струва ми се добре. Семейството й ще го оцени.

— Двамата й по-големи братя са дилъри. Тя ми беше казала, че продават наркотик.

Той не каза нищо. Знаеше, че може би това е причината момичето да умре. Откакто гангстерският тръст бе загубил командната си структура в южната централна част, вече имаше много посегателства върху хора. Много невинни бяха загинали.

— Мисля да помоля майка й да ми разреши да прочета съчинението. По време на службата. Или после. Може би тогава ще разберат какво са загубили.

— Те сигурно знаят.

— Може би.

— Искаш ли да си полегнеш, опитай да поспиш.

— Да, мисля да опитам. Ти какво ще правиш?

— Имам малко работа. Ще се обадя по телефона. Силвия, ще трябва да изляза довечера. Надявам се не за дълго. Ще се върна веднага, щом мога.

— Нищо, Хари. Аз ще съм добре тук.

— Хубаво.

Бош отиде да я види към четири. Тя спеше дълбоко. Виждаше се мократа от сълзите й възглавница.

Той отиде до другата спалня, която се ползваше като кабинет. Там имаше бюро с телефон. Затвори вратата, за да не я безпокои.

Първо звънна на управлението на полицията на улица „Седемдесет и седма“. Поиска да го свържат с отдела по убийствата. Обади се полицай на име Ханкс. Не си каза първото име, а и Бош не го познаваше. Представи се и попита за случая Фонтено.

— Каква е връзката, Бош? Казваш, че си от Холивуд?

— Да, Холивуд, но няма връзка. Лично е. Тази сутрин госпожа Фонтено се обади на учителката на момичето. А учителката е моя приятелка. Тя е много разтревожена и аз реших просто да разбера какво точно се е случило.

— Виж какво, нямам време да успокоявам хората. Аз работя.

— С други думи, не знаеш нищо.

— Ти никога не си работил на „Седемдесет и седма“, нали?

— Не. Затова искам ти да ми кажеш какво е станало.

— Хей, майната ти, Бош. Мога да ти кажа само, че на юг от Пико такова нещо като свидетели не се среща. Единственият начин да разберем нещо е да имаме късмет да намерим отпечатъци или ако сме големи късметлии, някой да дойде и да каже: „Абе извинявай, аз го направих.“ Ще познаеш ли колко често се случва такова нещо?

Бош не каза нищо.

— Виж, не само учителката е разтревожена, нали? Това е лоша работа. Всичките са лоши, но има по-лоши и от лошите. Тази е една от тях. Шестнадесетгодишно момиче, вкъщи, четящо книга и наглеждащо по-малкото си братче.

— От минаваща кола ли?

— Да, позна. Дванадесет дупки в стената. Било е с автомат. Дванадесет дупки в стената и една точно в тила й.

— Тя не е разбрала, така ли?

— Не, тя така и не е разбрала какво я е ударило. Може да я е ударил първият куршум. Дори не се е навела.

— Било е предназначено за някой от по-големите братя, нали?

Ханкс помълча няколко секунди. Бош чуваше в слушалката как в стаята свиреше радио.

— Откъде знаеш това. От учителката ли?

— Момичето е казало, че братята й работят.

— Така ли? Те бяха тук сутринта и ми реваха, като че ли са ангелчета невинни. Ще проверя, Бош. Нещо друго да те интересува?

— Да. Книгата. Какво е четяла тя?

— Книгата ли?

— Да.

— Казваше се „Големият сън“. И това си е получила, човече.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, Ханкс?

— Каква?

— Ако говориш с някои журналисти за това, не казвай за книгата.

— Защо?

— Просто не казвай.

Бош затвори. Седеше до бюрото и чувстваше срам, че когато Силвия му беше говорила за момичето, той се бе усъмнил в самостоятелността на написаното съчинение.

След като помисли малко по този въпрос, той отново вдигна слушалката и се обади в офиса на Ървинг. Още не звъннал, някой вдигна слушалката.

— Здравейте, тук е канцеларията на заместник-началник Ървин Ървинг от Полицейското управление на Лос Анджелис. Говори лейтенант Ханс Роленбергер. С какво мога да ви бъда полезен?

Бош си представи, че Ханс Пързалката сигурно е очаквал самият Ървинг да се обади и затова издекламира пълния текст на телефонния поздрав, който повечето хора от управлението изобщо не ползваха.

Бош затвори, без да каже нищо, и набра отново номера, за да може лейтенантът да изрецитира поздрава отново.

— Бош съм. Просто се обаждам.

— Бош, ти ли звъня преди малко?

— Не, защо?

— Нищо. Тук съм с Никсън и Джонсън. Те тъкмо се върнаха, а сега с Мора са Шийхан и Опелт.

Бош забеляза как Роленбергер не посмя да каже „президентите“, когато те бяха в стаята с него.

— Нещо да се е случило днес?

— Не. Обектът прекара сутринта в дома си, а преди малко е отишъл в Долината да посети още няколко склада. Нищо подозрително.

— Сега къде е?

— У дома си.

— Какво ново от Едгар?

— Едгар беше тук. Отиде до „Сибил“ да разпита оживялата. Намерил я е снощи, но тя явно е била много друсана, за да говори. Сега отиде да опита отново. — После снижи глас: — Ако тя потвърди, че е Мора, ще действаме ли?

— Не мисля, че идеята е добра. Това няма да е достатъчно. Само ще провалим работата.

— Точно така мисля и аз — отговори онзи вече на висок глас, за да чуят „президентите“ кой командва. — Ще се лепнем за него яко и ще сме на място, когато нападне.

— Да се надяваме. Как си се разбрал с наблюдаващите екипи? Чуваш ли се с тях?

— Абсолютно. Те са с включени радиостанции, а аз слушам тук. Знам за всяка стъпка на заподозрения. Ще стоя до късно тази нощ. Имам предчувствие.

— За какво?

— Мисля, че тази нощ е моментът, Бош.

Бош събуди Силвия в пет, но седна до нея в леглото и масажира врата и гърба й около половин час. После тя стана и отиде да вземе душ. Когато дойде в хола, очите й още бяха подути от съня. Беше облякла дългата си сива тениска. Русата й коса беше вързана на опашка.

— Кога трябва да излизаш?

— След малко.

Тя не попита къде отива или защо. Той не й каза.

— Искаш ли да ти приготвя супа или нещо друго? — попита тя.

— Не, няма нужда. Не мисля, че ще огладнея тази вечер.

Телефонът звънна и той се обади от кухнята. Беше журналистка от „Таймс“, която получила номера на телефона от госпожа Фонтено. Искаше да говори със Силвия за Беатрис.

— За какво? — попита Бош.

— Ами госпожа Фонтено каза, че госпожа Мур е говорила доста хубави неща за дъщеря й, защото Беатрис е била много добро дете. Помислих, че госпожа Мур ще пожелае да сподели нещо.

Бош й каза да почака и отиде да намери Силвия. Съобщи й за репортерката и Силвия бързо отиде до телефона.

Говори около петнадесет минути. Докато тя разговаряше, Бош отиде до колата си, включи радиостанцията и я настрои на вълната, на която бяха казали, че ще се свързват. Не се чуваше нищо.

Той натисна бутона и каза:

— Екип номер едно?

Минаха няколко секунди и тъкмо да опита отново, когато се чу гласът на Шийхан.

— Кой е?

— Бош.

— Какво има?

— Как е нашият обект?

Сега гласът на Роленбергер заглуши този на Шийхан:

— Тук е ръководителят на екипа. Моля, използвайте кодовите си имена, когато сте в ефир.

Бош изсумтя. Какво дупе беше тоя тип.

— Ръководител на екипа, какво е моето кодово име?

— Ти си Екип шест. Ръководителят на екипа изключва.

— Гррррр, т’ва, сън-ди-тел.

— Повторете?

— Да повторя ли?

— Последната връзка, Екип пет, какво беше това? — Гласът на Роленбергер изразяваше притеснение. Бош се усмихна. Чуваше чукане в микрофона и знаеше, че това е Шийхан, който натисна бутона си, за да покаже одобрение.

— Питах кой друг е в моя екип.

— Екип шест, засега ти си соло.

— Тогава не може ли да имам друго кодово име, ръководител? Може би „Соло шест“?

— А — хм, Екип шест, моля, не заемайте ефира, освен ако искате или подавате информация.

— Гррр.

Бош изключи за момент и се разсмя. Очите му се насълзиха и той съзнаваше, че се смее на нещо, което всъщност изобщо не е смешно. Но разбра, че това беше изблик от напрежението през деня. Отново включи радиото и повика Шийхан.

— Екип едно, движи ли се обектът?

— Потвърждавам, Соло… тоест Екип шест.

— Къде е?

— В „Седмицата“ на „Линг“, ъгълът на „Холивуд“ и „Чероки“.

Мора се хранеше в ресторанта за „бърза закуска“. Бош разбра, че няма да има достатъчно време за онова, което беше намислил, особено като знаеше, че ще му трябва половин час, за да стигне до Холивуд.

— Екип едно, как ти изглежда той? Дали ще излиза довечера?

— Изглежда добре. Като че ли ще обикаля.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре.

— Грррр.

 

 

Когато влезе вкъщи, можеше да се закълне, че Силвия е плакала пак, но, изглежда, духът й се беше повишил малко. Може би първоначалната мъка беше отминала. Тя седеше в кухнята и пиеше горещ чай.

— Искаш ли една чаша, Хари?

— Не. Ще трябва да тръгвам.

— Добре.

— Какво й каза на журналистката?

— Всичко, за каквото се сетих. Надявам се да напише нещо хубаво.

— Винаги успяват.

Изглежда, че Ханкс не беше казал на журналистката за книгата, която беше чело момичето. Ако беше й съобщил, тя сигурно щеше да попита Силвия. Разбра, че състоянието на Силвия се е подобрило, защото е имала възможност да говори за момичето. Винаги се бе чудил на желанието на жените да разговарят и да си спомнят за умрелите. Беше му се случвало да се сблъсква с това стотици пъти. Жените се чувстваха зле и наранени, но искаха да говорят. Застанал в кухнята на Силвия, Бош се сети, че когато я срещна за първи път, той изпълняваше подобна мисия.

Бе й казал за смъртта на мъжа й, те стояха в тази същата стая както сега и тя бе говорила. Почти от самото начало сърцето на Бош бе завладяно от нея.

— Ще бъдеш ли добре, ако аз си тръгна?

— Да, Хари, не се безпокой. Чувствам се по-добре.

— Ще се опитам да се върна колкото е възможно по-бързо, но не мога да знам кога. Хапни нещо.

— Добре.

На вратата те се прегърнаха и целунаха и Бош бе обхванат от неудържимо желание да остане с нея и да я държи в обятията си. Най-после се откъсна.

— Ти си добра жена, Силвия. Много по-добра, отколкото заслужавам.

Тя се вдигна на пръсти и сложи ръка върху устните му.

— Не говори така, Хари.