Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (26)

Двадесет и пет

Малко след четири следобед Бош се върна в сградата на федералния съд. Докато чакаха съдията Кейес да се появи и да освободи съдебните заседатели за почивните дни, Белк прошепна, че се е обаждал в офиса на Чандлър и е предложил на ищцата петдесет хиляди, за да оттегли иска.

— И тя ти каза да си гледаш работата.

— Всъщност не беше чак толкова учтива.

Бош се усмихна и погледна към Чандлър. Тя шепнеше нещо на съпругата на Чърч, но, изглежда, усети погледа на Бош. Спря да говори и го изгледа. Почти половин минута те се гледаха втренчено, без никой от двамата да отмести очи, докато вратата се отвори, съдията Кейес влезе и застана на мястото си.

Той накара секретарката да повика заседателите. Попита дали някой има да каже нещо и след като никой не се обади, той инструктира заседателите да избягват да четат статии, засягащи делото, и да не гледат новините по местните телевизионни канали. След това разпореди страните по делото и заседателите да се явят в понеделник в 9,30 сутринта, за да бъдат продължени разискванията.

Бош стъпи на ескалатора, водещ към фоайето зад Чандлър. Тя беше застанала на две стъпки над Дебора Чърч.

— Адвокат? — каза той тихо, така че вдовицата да не чуе. Чандлър се извърна, като се хвана за парапета, за да запази равновесие. — Заседателите са разпуснати и сега нищо не може да измени хода на делото — каза той. — Дори и самият Норман Чърч да ни чака във фоайето, пак няма да можем да съобщим за този факт на съда. И така, защо не ми дадеш бележката? Това дело може да приключи, но нашето разследване продължава.

Чандлър не каза нищо, докато не стигнаха долу. Но във фоайето тя помоли Дебора Чърч да я почака отвън на тротоара. После се обърна към Бош:

— Аз отново отричам да имам писмо, ясно ли е?

Бош се усмихна.

— Вече се разбрахме по този въпрос, не помниш ли? Ти се изпусна вече. Каза…

— Не ме интересува какво съм казала или какво ти си казал. Виж какво. Ако човекът е изпратил писмо до мен, то трябва да е било само копие на онова, което ти вече си получил. Той не би си губил времето да пише нещо ново.

— Оценявам дори и това, което ми казваш сега, но и копието може да помогне. Може да има отпечатъци от пръсти по него. По вида на хартията може да се открие някаква следа.

— Детектив Бош, колко пъти си намирал отпечатъци на другите писма, които е пращал?

Бош не отговори.

— Така си и знаех — продължи тя. — Приятна почивка. — Тя се извърна и си проби път към изхода. Бош изчака няколко секунди, сложи цигара в устата си и излезе.

 

 

Шийхан и Опелт бяха в заседателната зала и запознаваха Роленбергер с резултатите от наблюдението през смяната си. Едгар също слушаше, седнал до кръглата маса. Бош видя, че той държи снимка на Мора на масата пред себе си. Беше моментална снимка, каквато в управлението правят на всеки полицай ежегодно при преиздаването на служебните карти.

— Ако нещо се случи, то няма да е през деня — казваше Шийхан. — Така че може би довечера те ще имат късмет.

— Добре — каза Роленбергер. — Само напечатай с няколко реда хронологията и вие двамата сте свободни за днес. Но го напиши, защото ще ми трябва за срещата с шефа Ървинг в пет. И помнете, че и двамата сте на повикване за през нощта. Всички трябва да са готови. Ако Мора започне да действа, ви искам на мястото заедно с Мейфилд и Айд.

— Ясно — каза Опелт.

Докато Опелт отиде да напише онова, което му беше поискал Роленбергер, Шийхан наля кафе от кафеварката, която се бе появила следобед на плота зад заседателната маса. Ханс Пързалката не беше добро ченге, но би могъл да създаде добър оперативен център — помисли Бош. Той също си наля чаша кафе и седна при Шийхан и Едгар до масата.

— Изпуснах разказа ти — каза на Шийхан. — Май нищо не се е случило.

— Точно така. След като ти беше при него, той се върна в Долината и ходи в разни канцеларии и складови помещения в Канога парк и Нортридж. Взехме адресите, ако ти трябват. Всички са дистрибутори на порнофилми. Никъде не се задържа повече от половин час, но не знаем какво е правил. После се върна за малко в офиса си и си отиде вкъщи.

Бош разбра, че Мора се е срещал с още производители, за да успее да открие нови жертви. Може би ги е питал за мистериозния мъж, когото Галери бе описала преди четири години. Той попита Шийхан за домашния адрес на Мора и си записа номера на къщата, намираща се на авеню „Сиера Бонита“, в бележника си. Искаше да предупреди Шийхан колко близо е бил до провал на операцията, когато е отишъл да си купува сандвич в барчето на паркинга, но не му се щеше да го казва пред Роленбергер. По-късно щеше да му го спомене.

— Нещо ново? — обърна се към Едгар.

— Още нищо за оживялата — отговори той. — След пет минути тръгвам към „Сепулведа“. Момичетата се въртят основно там. Може да я видя.

След като научи последните новини от всички, Бош разказа на детективите в стаята информацията, която бе получил от Мора, и за онова, което Локи бе казал, че мисли по този въпрос. Накрая Роленбергер подсвирна, като че ли беше видял красива жена.

— Човече, шефът ще узнае веднага за всичко това. Той може да поиска да усили наблюдението.

— Мора е ченге — каза Бош. — Колкото повече хора сложиш да го наблюдават, с толкова ще се увеличи шансът той да ги усети. Ако разбере, че го наблюдаваме, можеш да забравиш изобщо за цялата история.

Роленбергер се замисли над думите му и кимна.

— Добре, но все пак трябва да информираме шефа за развитието. Знаете ли какво, изчакайте всички тук няколко минути. Ще видя дали не мога да се срещна с него малко по-рано и после ще решаваме какво да правим. — Той стана с няколко листа в ръка и почука на вратата на кабинета на Ървинг. После я отвори и влезе вътре.

— Говно — обади се Шийхан, когато вратата се затвори. — Отива да му ближе задника.

Всички се засмяха.

— Хей, вие двамата — каза Бош на Шийхан и Опелт. — Мора ми спомена за приятната ви среща на барчето за тако.

— Мамка му! — възкликна Опелт.

— Мисля, че се е хванал на лафа ви за сандвичите бурито — каза Бош и започна да се смее. — Ама само докато е опитал един от тях. Не можеше да разбере защо вие двамата сте изминали целия път от управлението дотам за такова говняно нещо. Изхвърли половината си сандвич. Така че ако пак ви види там, веднага ще разбере каква е работата. Внимавайте.

— Ще внимаваме — каза Шийхан. — Опелт подхвърли идеята за онова гадно бурито. Той…

— Какво? Ами ти какво искаше да кажа? Оня тип, когото наблюдаваме, изведнъж идва до колата и вика: „К’во става, момчета?“ Трябваше да измисля нещо.

Вратата се отвори и Роленбергер се върна. Отиде до мястото си, но не седна, а се подпря с две ръце на масата и се приведе напред е такова неумолимо изражение, като че ли току-що беше получил заповеди от самия господ.

— Запознах шефа с извършеното до момента. Той е много доволен от всичко, което сме постигнали само за двадесет и четири часа. Опасява се да не изпуснем Мора, особено след като психиатърът е казал, че наближава краят на цикъла. Но той не желае да променяме схемата на наблюдението. Ако добавим наблюдатели, има възможност Мора да забележи нещо. Аз мисля, че той е прав. Идеята да поддържаме настоящото положение е много добра. Ние…

Едгар се опита да сдържи смеха си, но не успя. Прозвуча като кихане.

— Нещо смешно ли има, детектив Едгар?

— Не, мисля, че съм настинал. Продължавай, моля те.

— Е, това е. Продължаваме според плана. Ще информирам и останалите групи наблюдатели за онова, което е открил Бош. От полунощ на смяна застъпват Ректор и Хейкес, а утре сутринта в осем е ред на президентите.

Президентите бяха двама служители от ОКУ, които се наричаха Джонсън и Никсън. Те никак не обичаха да им викат „президентите“. Особено Никсън.

— Шийхан, Опелт, вие застъпвате утре в четири. Ще дежурите в съботната нощ, така че бъдете бодри. Бош и Едгар все още се включват, когато могат. Вижте до какво още можете да се доберете. Дръжте пейджърите си в готовност и радиостанциите подръка. Може да потрябва да се съберем бързо всички при нужда.

— Имаме ли разрешение за извънреден труд? — попита Едгар.

— За целия уикенд. Но ако правите нещо, аз искам да видя отчетите. И само по този въпрос, без други отклонения. Е, това е.

Роленбергер седна и дръпна стола си близо до масата. Бош си помисли, че това е, за да скрие ерекцията, която беше получил от гордост, че управлява всичко това тук. Всички, с изключение на Ханс Пързалката излязоха в коридора и се насочиха към асансьора.

— Кой ще пие довечера? — попита Шийхан.

— Питай по-скоро кой няма — отговори Опелт.

 

 

Бош стигна у дома си в седем, след като бе изпил само една бира в „Седмицата“ и бе решил, че алкохолът не му понася след напиването снощи. Той се обади на Силвия, че още няма присъда. Каза й, че ще иде до вкъщи да се изкъпе и преоблече и към осем ще бъде при нея.

Когато отвори вратата на нейната къща, косата му още беше влажна. Щом той влезе, тя го прегърна и двамата дълго се целуваха в антрето. Чак когато се отдръпна от него, той забеляза, че тя е с черна рокля с дълбоко изрязано остро деколте и с дължина около десетина сантиметра над коляното.

— Как мина днес в съда? Заключителните речи?

— Добре. По какъв случай си се облякла така?

— Ще те водя на вечеря. Направила съм резервация. — Тя се притисна до него и го целуна по устните. — Хари, снощи беше най-хубавата нощ, която сме имали, откакто сме заедно. Това е най-хубавата нощ, която изобщо съм имала с някого. И не заради секса. Всъщност ние с теб се разбираме добре.

— Винаги има възможност за усъвършенстване. Какво ще кажеш за един малък опит преди вечеря?

Тя се усмихна и му каза, че няма време.

Качиха се в колата и се отправиха през Долината и Каньона Малибу в „Ловния дом“. Това беше стара ловна хижа, превърната в ресторант, чието меню представляваше кошмар за вегетарианци. Всичко беше месо. От еленово до бизонско. И двамата си поръчаха по един стек, а Силвия прибави и бутилка „Мерло“. Бош изпи своето вино бавничко. Мислеше, че вечерята и цялата вечер бяха прекрасни. Поговориха малко за делото и за разни други неща. Гледаха се дълго един друг.

Когато се върнаха в къщата й, Силвия изключи термостата на климатика и запали огън в камината в хола. Той само я гледаше, не беше се научил да пали огън, който да гори дълго. Стана много топло. Те се любиха върху одеялото, което бе метнала пред камината. Чувстваха се отпочинали и спокойни заедно.

После той гледаше отблясъците на огъня върху капчиците пот по гърдите й. Целуна я и сложи глава да чуе сърцето й. Ритъмът беше силен и съвпадаше с неговия. Той затвори очи и се замисли какво да направи, за да не загуби тази прекрасна жена.

Когато се събуди в тъмнината, от огъня бяха останали само няколко въглена. Отнякъде се чуваше леко бръмчене и му беше много студено.

— Пейджърът ти — каза Силвия.

Той сграбчи купчината дрехи до канапето, намери откъде идва звукът и го изключи.

— Господи, колко ли е часът? — каза тя.

— Не знам.

— Страшно е. Спомням си, когато… — Тя млъкна. Бош знаеше историята за съпруга й, която щеше да каже. Сигурно сама беше решила да не допуска спомена да се връща. Но беше късно. Бош откри, че мисли дали се е случвало Силвия и съпруга й да изключват термостата и да се любят пред запалена камина посред лято.

— Няма ли да се обадиш?

— А? О, да. Само, хм, отивам да се събудя.

Той си обу панталона и отиде в кухнята. Дръпна вратата, за да не безпокои Силвия. След като светна лампата, погледна часовника на стената. Приличаше на чиния, а часовете бяха означени с различни зеленчуци. Беше морков и половина, тоест един и тридесет. Разбра, че те със Силвия са спали около час. А му се струваше, че са минали дни.

На дисплея се виждаше цифрата 818 и той не позна номера. След първото позвъняване Едгар вдигна слушалката.

— Хари?

— Да.

— Извинявай, че ти досаждам, човече, още повече че не си си вкъщи.

— Нищо. Какво има?

— Аз съм на „Сепулведа“, малко на юг от Роско. Намерих я, човече.

Бош разбра, че говори за оживялата.

— Какво казва тя? Видя ли снимката на Мора?

— Не. Не, човече. Всъщност тя не е с мен. Само я наблюдавам. Тя се шляе тук.

— Е добре, защо не я хванеш?

— Защото съм сам. Мисля, че ми трябва подкрепа. Ако се опитам да я хвана сам, тя може да почне да хапе и да се дърпа. Нали знаеш, че е със СПИН.

Бош помълча. През слушалката чуваше как покрай Едгар минават коли.

— Хей, човече, извинявай. Не трябваше да ти звъня. Но мислех, че искаш да бъдеш в течение. Ще се обадя на патрулния във Ван Найс и ще поискам двама униформени. Хайде…

— Забрави! Ще дойда. Дай ми само половин час. Цяла нощ ли седиш там?

— Аха. Ходих си вкъщи да вечерям. Огледах всичко наоколо. Досега не бях я видял.

Бош затвори, замислен дали Едгар наистина не беше я видял досега, или просто си запълваше извънредните часове. Върна се в хола. Силвия не беше върху одеялото, но беше светнала лампата.

Тя си беше в леглото под завивките.

— Трябва да изляза.

— И аз си помислих, че ще е така. Затова реших да легна тук. Няма нищо романтично да спиш сама върху одеяло пред угаснала камина.

— Сърдиш ли се?

— Разбира се, че не, Хари.

Той се наведе и я целуна, а тя го прегърна през врата.

— Ще се опитам да се върна.

— Добре. Можеш ли да включиш термостата, преди да излезеш? Забравих го.

 

 

Едгар беше паркирал пред магазина за понички на Винчел. Бош спря отзад и влезе в колата до него.

— Как е, Хари?

— Къде е тя?

Едгар посочи към отсрещната страна на улицата на около пресечка и половина. Там, където се пресичаха „Роско“ и „Сепулведа“, имаше автобусна спирка и пейка, на която бяха седнали две жени, а други три стояха наблизо.

— Тя е с червените шорти.

— Сигурен ли си?

— Да, минах до светофара и я разгледах. Тя е. Проблемът е, че ако отидем там и се опитаме да я вземем, може всичките да се нахвърлят отгоре ни като котки. Всичките момичета работят. Автобусите по „Сепулведа“ спират в един.

Бош видя как онази с червените шорти повдигна блузата си, когато една кола мина по „Сепулведа“. Колата забави ход, но после продължи.

— Имаше ли клиенти?

— Преди няколко часа имаше един. Отиде с него в алеята отзад. Иначе е на сухо. Много е скапана. — Едгар се засмя. Бош забеляза как Едгар току-що намекна за часовете, които е прекарал в следене. „Е — каза си той. — Добре, че поне не ми звънна, когато гореше огънят.“

— Щом не искаш женски бой, казвай какво ще правим.

— Мислех, ти да идеш към „Роско“ и да свиеш вляво. После да влезеш в алеята отзад. Ще чакаш там скрит. Аз ще ида при нея и ще я наема. Ще тръгнем натам. Тогава ще я хванем. Но се пази от устата й. Може да те наплюе.

— Добре, хайде да действаме.

Десет минути по-късно, когато Бош се беше облегнал на кормилото, паркирал в алеята отзад, Едгар се показа откъм улицата. Сам.

— Какво?

— Метна ме.

— Е, мамка му, защо просто не я хвана за ръката? Щом те е метнала, не можем повече нищо да направим. Ако и аз отида след пет минути, тя ще загрее, че съм ченге.

— Е, добре де, не ме е метнала.

— Какво тогава?

— Не поиска да дойде с мен. Попита дали имам кафява захар да й продам и като й казах, че нямам, тя рече, че не искала да чука цветен… Можеш ли да повярваш? Не са ми викали цветен, откакто израснах в Чикаго.

— Да не ти пука. Чакай тук, аз ще ида.

— Проклета курва.

Бош излезе от колата и вече отвън каза:

— Стига, Едгар. Тя е курва и наркоманка, за бога. На теб за чий ти пука какво е казала?

— Хари, ти не можеш да си представиш това чувство. Не виждаш ли как ме гледа Роленбергер? На бас, че брои радиостанциите всеки път, щом изляза от стаята. Германско копеле.

— Хей, ама ти наистина си прав. Не знам какво чувстваш. — Той съблече якето си и го хвърли в колата. После разкопча горните три копчета на ризата си и се насочи към ъгъла. — Ей сега ще се върна. А ти по-добре се скрий. Ако види цветен тип, тя може и да не дойде с мен в алеята.

 

 

Те наеха една от стаите за разпити в следствения отдел на управлението във Ван Найс. Бош познаваше мястото, защото беше работил тук, когато започна кариерата си.

Онова, което стана ясно още в самото начало, беше, че човекът, с който Едгар я беше видял да отива в алеята, не е бил клиент. Той беше дилър и тя вероятно се беше надрусала в алеята. Може и да му беше платила със секс, но това нямаше значение.

Независимо какъв е бил човекът и какво бяха правили двамата с нея, когато я доведоха в стаята, Бош и Едгар разбраха, че жената не става за нищо. Очите й бяха замъглени и разногледи и можеха да различават предметите само от разстояние. Дори и в тази огромна стая, тя гледаше, като че ли се намира някъде далеч.

Косата й беше в безпорядък, а черните кичури бяха по-дълги, отколкото на снимката, която бе намерил Едгар. На кожата на врата под лявото й ухо имаше рана, каквато се получава при наркоманите, когато използват едно и също място, за да се боцкат. Ръцете й бяха тънки като краката на стола, върху който беше седнала. Лошият й външен вид се допълваше и от тениската, която беше с няколко номера по-голяма. Деколтето падаше ниско и Бош виждаше следите от убождания по вените на врата, които тя използваше, за да си вкара хероин със спринцовка. Въпреки ужасното й състояние Бош видя, че тя все още имаше едри и добре оформени гърди. Предположи, че са пластика, и за миг пред погледа му се появи изсъхналото тяло на бетонената блондинка.

— Госпожица Щерн? — започна Бош. — Джорджия? Знаеш ли защо си тук? Спомняш ли си какво ти казах в колата?

— По-омня.

— А спомняш ли си сега онази нощ и мъжа, който се опита да те убие? Преди повече от четири години. В нощ като тази. На седемнадесети юни. Помниш ли?

Тя кимна замаяно, а Бош се зачуди дали изобщо разбира какво й се говори.

— Майстора. Спомняш ли си го?

— Той е мъртъв.

— Точно така. Но въпреки това ние искаме да ти зададем няколко въпроса за онзи човек. Ти ни помогна да нарисуваме този портрет. Помниш ли?

Бош разгърна рисунката, която бе извадил от папката с делото на Майстора. Портретът нямаше прилика нито с Чърч, нито с Мора, но се знаеше, че Майстора се е дегизирал, така че можеше да се предполага, че и Последователя го прави. Дори и при това положение винаги имаше възможност да се открие някаква прилика, като например острия поглед на Мора, който не би могъл да се забрави.

Тя гледа портрета дълго време.

— Него го убиха ченгетата — каза. — Заслужаваше си го.

Макар че излезе от нейните уста, това твърдение прозвуча за Бош успокоително. Значи и някой друг освен него мислеше, че Чърч си е получил заслуженото. Но за разлика от нея той знаеше, че сега не става дума за Майстора.

— Сега ще ти покажем няколко снимки. Взе ли шесторката, Джери?

Тя вдигна рязко глава и Бош разбра грешката си. Тя беше помислила, че той говори за опаковка от шест бири. А на техния жаргон думите му означаваха комплект от шест снимки, които полицаите показваха на жертвите или свидетелите за разпознаване на престъпника. Този комплект обикновено съдържаше снимките на петима полицаи и един заподозрян, когото следователите се надяваха свидетелят да разпознае и посочи. Този път комплектът съдържаше снимките на шест ченгета. Мора беше втори поред.

Бош подреди снимките на масата и тя ги разглежда дълго. После се изсмя.

— Какво — попита Бош.

Тя посочи четвъртата снимка.

— Мисля, че тоя съм го чукала веднъж. И си помислих, че е ченге.

Бош видя как Едгар поклати глава. На снимката беше един от цивилните полицаи от отдела по наркотици на управлението в Холивуд. Арб Данфорд. Ако тя го беше запомнила добре, значи Данфорд рискуваше службата си, като ползваше проститутките от Долината. Бош предположи, че той даже може би им плаща с хероин, откраднат от конфискувани веществени доказателства. Онова, което тя току-що беше казала, трябваше да се докладва в ОВР, но и той, и Едгар знаеха дори и без да разменят дума, че никой от тях няма да го направи. Щеше да бъде все едно да се самоубият. Никой полицай след това нямаше да им има вяра. И все пак… Бош знаеше, че Данфорд е женен, а проститутката носеше вируса на СПИН… Реши, че ще трябва да изпрати на Данфорд анонимна бележка, която да го накара да иде да се изследва.

— Какво ще кажеш за другите, Джорджия? — каза Бош. — Вгледай се в очите им. Дори и да е дегизиран някой, очите му не се променят. Гледай очите.

Когато тя се наведе, за да ги разглежда, Бош погледна към Едгар, който поклати глава. Искаше да каже, че така няма да стигнат доникъде. Бош кимна. И той мислеше същото. След около минута тя се залюля на стола в желанието си да поклати отрицателно глава.

— Няма нищо тук, Джорджия, така ли?

— Няма.

— Не го виждаш тук?

— Не. Той е мъртъв.

— Добре де, мъртъв е. Стой тук сега. Ние ще излезем в коридора да поговорим. Ще се върнем веднага.

Навън те решиха, че си заслужава да я задържат, да я изпратят в „Сибил“ и като й мине действието на наркотика, да опитат отново да й покажат снимките. Бош видя, че Едгар е съгласен да я откара до „Сибил“. Знаеше, че това ще му добави още извънредни часове. Не беше, защото умира от желание да спасява жената и да я лекува от наркоманията. Нямаше нищо общо със съчувствието към нея.