Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (24)

Двадесет и три

Съдебните заседатели започнаха обсъждането в 11,15 часа и съдията Кейес нареди на служителите да уредят обядът да бъде занесен в заседателната зала. Каза, че до 16,30 часа никой не бива да прекъсва обсъжданията на дванадесетте, освен ако те преди това не съобщят, че са готови с присъдата.

След като съдебните заседатели излязоха, съдията нареди всички заинтересувани страни по делото да бъдат готови да се явят за прочитането на присъдата в рамките на петнадесет минути, след като бъдат уведомени от секретаря на съда. Това означаваше, че Чандлър и Белк можеха да отидат в офисите си и да чакат там. Семейството на Норман Чърч живееше в Бърбанк, така че съпругата предложи тя и дъщерите й да отидат в канцеларията на Чандлър. На Бош от участъка в Холивуд щяха да са му необходими повече от петнадесет минути, за да дойде, но „Паркър сентър“ беше на пет минути пеша. Той даде на секретарката номера на пейджъра си и й каза къде ще бъде.

Накрая съдията съобщи за заповед за наказание срещу Чандлър. Определи дата за дискусия по нея след две седмици. После удари с чукчето по масата и разпусна заседанието в залата.

Преди да напуснат съдебната зала, Белк дръпна Бош настрани.

— Мисля, че сме в много добра позиция, но се притеснявам — каза той. — Искаш ли да обърнем монетата?

— За какво говориш?

— Мога да се опитам още веднъж да подам топката на Чандлър.

— Да й предложиш да се уговорите ли?

— Да. Имам картбланш от офиса за колкото трябва до петдесет. Над тази сума ще трябва да получа разрешение. Но аз мога да й подхвърля петдесетака и да видя дали ония няма да ги вземат и да си оттеглят иска веднага.

— Ами юридическите такси?

— При уговаряне тя ще трябва да си вземе част от петдесетака. Някои като нея вземат четиридесет процента. Това прави двайсет хилядарки за една седмица в съда и една седмица за определяне на заседателите. Не е зле.

— Ти мислиш, че ще загубим ли?

— Не знам. Просто оглеждам нещата от всички страни. Никога не се знае какво ще решат заседателите. Петдесет хилядарки са най-евтиният начин за измъкване. Тя може да ги вземе, след като съдията така се нахвърли върху нея накрая. Сега може би тя се страхува да не загуби.

Бош разбра, че Белк не е схванал нищо. Може би беше твърде сложно за него. Целият театър, който предизвика Чандлър, всъщност беше последната й хитрост. Тя нарочно предизвика скандала, за да може съдебните заседатели да видят как съдията й се кара. Показваше им как работи съдебната система: че лошите действия се наказват строго и неумолимо. Тя това искаше и да им каже: „Виждате ли? Ето това не искаше Бош. Такова нещо трябваше да се позволи на Норман Чърч, но Бош реши той да поеме ролята на съдия и съдебни заседатели.“

Беше много умно, може би твърде умно. Колкото повече мислеше за това, толкова повече Бош се чудеше доколко съдията е доброволен и съзнателен участник. Той погледна към Белк и разбра, че младият помощник градски адвокат явно не подозира нищо такова. Напротив, той го приемаше като плюс в своя полза. Може би след две седмици, когато Кейес я пусне със стотина долара глоба и малка лекция по време на заседанието, той ще схване цялата работа.

— Можеш да правиш каквото искаш — каза той на Белк. — Но тя няма да се хване. Тя ще се бие докрай.

 

 

В управлението Бош влезе в заседателната зала на Ървинг през вратата, която водеше към нея направо от коридора. Предишния ден Ървинг бе решил, че целевият екип по делото на Последователя ще работи в тази зала, за да може заместник-началникът да бъде в течение на развитието на нещата във всеки един момент. Онова, което не беше казал, но се знаеше, беше, че след като групата работи извън останалите канцеларии, шансът да се разчуе нещо от дейността й се премахва поне за няколко дни.

Когато Бош влезе, вътре бяха Роленбергер и Едгар. Бош забеляза, че върху кръглата заседателна маса бяха поставени и включени четири телефона. Имаше също и шест подвижни радиостанции „Моторола“ с двустранна връзка, както и главна конзола за комуникационна връзка, готова за ползване във всеки момент. Когато Едгар вдигна глава и видя Бош, той веднага отмести поглед и вдигна слушалката на единия телефон, за да се обади някъде.

— Бош — каза Роленбергер. — Добре дошъл в нашия операционен център. Свободен ли си от съда? Между другото тук не се пуши.

— Свободен съм до произнасянето на присъдата, но всъщност съм вързан в радиус от петнадесет минути ход или каране до съдебната зала. Какво става? Какво прави Мора?

— Не се случва кой знае какво? Тихо е. Мора прекара сутринта в Долината. Ходи до адвокатския офис в „Шърман Оукс“, а после до две филмови агенции пак там.

Роленбергер гледаше в бележника, поставен пред него върху масата.

— След това отиде до две къщи в „Студио сити“. Пред къщите имаше бусчета. Шийхан и Опелт смятат, че там се снимат филми. На нито едно от местата той не е стоял дълго. Сега си е в нравствената. Шийхан се обади преди няколко минути.

— Намерихме ли допълнителни хора?

— Да. Мейфилд и Айд ще поемат наблюдението в четири от първата двойка. А за после имаме още две двойки.

— Две?

— Началник Ървинг е на мнение, че наблюдението трябва да е денонощно. Така че ще го следим и през нощта, дори и да си седи вкъщи и да спи. Лично аз мисля, че идеята за непрекъснато следене е добра.

„Да, особено щом Ървинг е решил“ — помисли, но не каза Бош. Погледна към радиостанциите на масата.

— Коя честота е нашата.

— Хм, ние сме на… честота, честота, ох, да бе, ние сме на пет. Това е честотата на гражданската отбрана, която се използва само по време на бедствия. Земетресения, наводнения, такива работи. Шефът реши, че е по-добре да сме извън собствените си честоти. Ако Мора е нашият човек, той би могъл да ни подслушва.

Бош помисли, че Роленбергер отново би могъл да каже, че идеята е добра, но не го попита.

— Аз мисля, че е добра идея да се застраховаме по този начин — каза лейтенантът.

— Да. Нещо друго, което да трябва да знаем? — Той погледна към Едгар, който още говореше по телефона. — Докъде стигна Едгар?

— Още се опитва да открие оживялата отпреди четири години. Вече направи копие от делото по развода на Мора. Било е по взаимно съгласие.

Едгар затвори, свърши да пише нещо в тетрадката, а после стана, без да погледне към Бош.

— Отивам долу да си взема чаша кафе — каза той.

— Добре — отговори Роленбергер. — До следобед ще си имаме собствена кафе машина тук. Говорих с шефа и той каза, че ще осигури.

— Добра идея — каза Бош. — Мисля, че ще отида до долу с Едгар.

Едгар тръгна бързо по коридора, така че да бъде преди Бош. При асансьорите той натисна бутона, но после, без да изчака, тръгна надолу по стълбите. Бош го последва, но след като бяха слезли един етаж надолу, Едгар спря и се обърна.

— За какво вървиш подире ми?

— За кафе.

— О, глупости.

— Ти…

— Не, не съм говорил още с Паундс. Бях зает, не помниш ли?

— Добре. Тогава не говори.

— Защо?

— Ако не си говорил с Паундс, недей изобщо да му споменаваш нищо. Забрави.

— Сериозно?

— Да.

Той стоеше и все още скептично гледаше към Бош.

— Вземи си бележка. Аз също ще си взема. Всъщност вече съм си взел. Нали?

— Благодаря, Хари.

— Не, не ми благодари! Само кажи „Добре“.

— Добре.

Те слязоха още един етаж и отидоха в кафенето.

Вместо да седнат пред Роленбергер и да говорят, Бош предложи да си изпият кафето седнали на една от масичките.

— Какъв досадник е тоя Ханс Пързалката — каза Едгар. — Представям си го като кукувица на часовник, която се показва на всеки час и вика: „Страхотна идея, шефе! Страхотна идея, шефе!“

Бош се усмихна, а Едгар се засмя. Хари беше сигурен, че от плещите на човека се е смъкнала огромна тежест. Той самият беше доволен и облекчен, че го направи. Чувстваше се по-добре сега.

— Значи още няма нищо за оживялата? — попита той.

— Тук е някъде. Но четирите години след отърваването от Последователя не са били добри за Джорджия Щерн.

— Какво се е случило?

— Ами като й четох досието и като поговорих с няколко типа на улицата, разбрах, че май е стигнала до спринцовката. След това сигурно вече не е имала вид, за да участва във филми. Искам да кажа, че като гледа някой такъв филм и забележи синините или дупките по ръцете, бедрата или врата на момичето… Това е проблемът на наркоманите в порното. Там си гол, човече, не можеш да скриеш тая гадория. Аз все пак говорих с Мора, колкото да му кажа, че я търся. Той ми даде тая информация как следите от употребата на спринцовката са най-бързият начин момичето да изхвръкне от бизнеса. Но нямаше никаква друга информация. Мислиш ли, че е било добре, като говорих с него?

Бош се замисли и после отговори:

— Да, така мисля. Най-добрият начин да не допуснем той да разбере нещо, е да работим така, както той знае, че го правим с него. Ако не беше го попитал и той чуеше от някой друг, че я търсиш, може би щеше да ни преметне.

— Да, аз също си помислих, че това е начинът. Затова му се обадих сутринта и му зададох няколко въпроса. После си отидох. Доколкото той знае, аз и ти сме единствените, които работим по този нов случай. Не знае нищо за целевия екип. Засега.

— Единственият проблем е, че сега, като е осведомен, че ти търсиш оживялата, може и той да я потърси. Ще трябва да внимаваме. Кажи на групите по наблюдението. Да знаят и те.

— Да, ще им кажа. Може би Ханс може да им съобщи. Трябва да чуеш как тоя тип се обажда по радиото. Звучи като проклетия „Тук Орел, обади се.“

Бош се усмихна. Представи си как Ханс се възхищава сам от работата си.

— Както и да е… Значи тя затова вече не е в порнобизнеса — каза Едгар, като се върна на темата. — За последните три години проверихме и осъдените, и крадлите, някои проститутски сборища и много други места. Тя е била ту тук, ту там. Излежавала си е наказанията, но никога не е било за нещо сериозно. Два-три дни, и толкоз.

— И къде работи сега?

— В Долината. Цяла сутрин съм говорил с тамошната нравствена полиция. Казаха, че обикновено работи на „Сепулведа“ с другите улични проститутки.

Бош си спомни младите жени, които бе видял онзи ден, когато търсеше Чероне — сводникът и мениджър на Ребека Камински. Чудеше се дали не е видял или дори говорил с Джорджия Щерн, без дори да я познае.

— Какво има?

— Нищо. Аз бях там онзи ден и сега се чудя дали не съм я видял. Знаеш ли, ей така, без да я знам коя е. Момчетата от нравствената не казаха ли тя дали си има някой да я пази?

— Не, няма сводник, за когото да знаят. Доколкото разбрах, тя е от най-изпадналите. Сводниците си избират подобри.

— Тогава онези от нравствената търсят ли я?

— Още не — каза Едгар. — Днес бяха на учение, но утре вечер ще бъдат на „Сепулведа“.

— Някакви скорошни снимки?

— Да. — Едгар бръкна в джоба на якето си и извади пачка снимки. Бяха от затвора. Джорджия Щерн наистина изглеждаше похабена. Под изрусената й коса се виждаха поне два сантиметра тъмни прораснали кичури. Под очите й имаше толкова дълбоки сенки, че изглеждаха като издълбани с нож. Бузите й бяха мършави, а очите блестяха като стъклени топчета. Добре, че се беше надрусала, преди да я затворят. Така щеше по-малко да се мята и страда в килията, преди да се докопа до следваща доза.

— Тези са отпреди три месеца. Два пъти е била в „Сибил“.

„Сибил“ беше затворът за жени в окръга. Половината от него беше екипирана за задържане на наркоманки.

— А, слушай — каза Едгар. — Това приятелче, Дийн от нравствената в Долината, ми каза, че той я е хванал тогава и когато я обискирал, намерил шишенце с прах у нея. И тъкмо да й разпише билета за притежание на наркотик, разбрал, че шишето е с лекарство. Каза, че прахът бил АЗТ. Нали го знаеш, за СПИН. Хванала е вируса, човече, а е там, навън, на улицата. На „Сепулведа“. Той я попитал дали кара клиентите да ползват презерватив, а тя отговорила „ако не щат, не“.

Бош само кимна. Това не беше нещо необикновено. От опит знаеше, че повечето проститутки изпитват презрение към мъжете, които обслужват за пари. Онези, които се разболяваха, прихващаха болестта или от клиент, или от мръсни спринцовки, които понякога също получаваха от клиентите си. Във всички случаи той смяташе, че това е част от тяхната психология — да не се интересуват, че заразяват някого, от когото е дошла заразата. Вярваха, че щом нещо идва отнякъде, то пак там и отива.

— „Ако не щат, не“ — повтори Едгар и поклати глава. — Гледай какво равнодушие, човече!

Бош допи кафето си и бутна стола настрани. В кафенето беше забранено пушенето и той искаше да слезе във фоайето и да иде навън до мемориала на загиналите да изпуши цигара.

Докато Роленбергер седеше окопан в заседателната зала, там нямаше да може да се пуши.

— Е…

Пейджърът на Бош се обади и той видимо трепна. Винаги е бил привърженик на мисълта, че бързата присъда е лоша и глупава. Не бяха ли обърнали достатъчно внимание на доказателствата? Той откачи апаратчето от колана си и погледна номера на дисплея. Задиша по-спокойно. Беше вътрешен номер на управлението.

— Мисля, че Мора ме търси.

— По-добре внимавай. Какво щеше да ми кажеш?

— Хм… о, да. Просто се чудех дали, ако намерим Щерн, тя ще може изобщо да ни помогне. Минали са четири години. Тя е изхабена и болна. Чудя се дали тя изобщо си спомня за Последователя.

— Да, аз си мислех същото. Но единствената ми алтернатива е да ида в Холивуд при Паундс и да подам рапорт или да стана доброволец в една от смените, наблюдаващи Мора. Лепнал съм се за това. Довечера отивам на „Сепулведа“.

Бош кимна.

— Ханс каза, че си намерил делото за развода. Там нищо ли няма?

— Всъщност не. Тя е подала молба, но Мора не е възразил. Делото е около десетина страници, това е. Само едно нещо ми направи впечатление и не знам дали има някакво значение или не.

— Какво?

— Тя е писала обикновените доводи. Антагонистични противоречия, душевна жестокост. Но в записките после е споменала и липса на съжителство. Знаеш ли какво значи това?

— Липса на секс.

— Да. Какво мислиш може да означава това?

Бош помисли малко.

— Не знам — каза. — Те са се разделили точно преди да започне онази работа с Майстора. Може той да е бил в някакво странно състояние, довело го до убийства. Мога да попитам Локи.

— Да, това си мислех и аз. Както и да е, разводът е приключил и тя си е още жива. Но аз мисля, че не бива да се навъртаме около нея. Много е опасно. Може тя да му подскаже.

— Да, не се приближавай до нея. Имаме ли данни за външния й вид?

— Да. Руса е. Един и шейсет, сто и десет. Имаше снимка само на лицето от шофьорската й книжка, но бих казал, че съвпада.

Бош кимна и се изправи.

След като взе една от подвижните радиостанции от заседателната зала, Бош се качи в колата си и отиде в централното управление. Все още се намираше в петнадесетминутния радиус до съдебната палата. Остави радиостанцията в колата и заобиколи сградата, за да влезе през централния вход. Направи това, за да провери дали ще забележи Шийхан и Опелт. Реши, че те трябва да са паркирали така, че да наблюдават изхода на паркинга и да видят Мора, когато излиза, но не ги видя, нито пък забеляза някаква кола, която да предизвиква съмнение. Откъм паркинга зад стара бензиностанция, сега превърната в малка закусвалня с надпис „Къщата на Кашер: бурито с пастърма“, му светнаха с фарове. В колата забеляза две човешки фигури.

Мора беше на бюрото си и ядеше бурито^[1], което се стори на Бош не особено вкусно нещо, защото беше с пастърма. Изглеждаше неестествено.

— Хари — обади се Мора с пълна уста.

— Как е?

— Добре. Но ще ида да си взема печено телешко после. Купих да го опитам, защото видях двама типа от ОКУ отсреща. Единият каза, че били дошли чак дотук да си купят от тези сандвичи. Реших да ги опитам.

— Аха, мисля, че съм чувал и аз за това място.

— Е, ако ме питаш, не си заслужава да идваш от „Паркър сентър“ дотук за такова нещо. — Той уви остатъка в мазната хартия и излезе от стаята. Бош чу как го хвърли в кошчето в коридора. След миг Мора се върна.

— Не искам да си цапам кошчето тук.

— Е, ти ли ми звънна?

— Да, аз. Как върви делото?

— Чакам присъдата.

— Мамка му, ужас.

От опит Бош знаеше, че ако Мора има намерение да каже нещо, той го прави, когато реши, че му е дошло времето. Нямаше да спечели нищо, ако продължи да пита за какво го е търсил.

След като седна на стола си, Мора се извъртя към шкафа с папките и започна да отваря чекмеджетата.

— Почакай малко, Хари — каза през рамо. — Искам да събера тук нещо за теб.

Минаха две минути, през които Бош го наблюдаваше как отваря различни папки, изважда снимки и оформя малка купчинка от тях. После той се обърна.

— Четири — каза той. — Намерих още четири актриси, които са се махнали при… както би могло да се каже, съмнителни обстоятелства.

— Само четири.

— Да. Всъщност хората ми споменаха повече. Но само четири отговарят на образа, за който си говорехме. Руси и с голям бюст. Освен това имаме Галери, за която вече знаем, и твоята бетонена блондинка. Общо шест. Ето ги новите.

Той подаде на Бош събраните снимки. Хари бавно ги разгледа. Бяха цветни лъскави снимки, като отдолу на всяка една върху бялото поле беше напечатано името на жената. Две от момичетата бяха голи и позираха в помещение, седнали разкрачени на стол. Другите две бяха снимани на морския бряг и носеха бикини, с които вероятно не биха ги допуснали на обществен плаж.

На Бош жените от снимките му изглеждаха почти еднакви. Телата им бяха подобни. Лицата им бяха с еднакви изражения, предназначени да покажат тайнственост и сексуална забрава. Косите на всички бяха изрусени до бяло.

— Всичките са се направили на Снежанка — обади се без нужда Мора, което накара Бош да вдигне очи от снимките и да го погледне. Полицаят от нравствената не отклони погледа си.

— Нали разбираш, заради косите е. Продуцентите така им казват, когато ги наемат за филм. Казват, че искат Снежанка за тази или онази част, защото вече си имали червенокоса или някоя с друг цвят на косите. Снежанка. Станало е нарицателно име за моделите. Тези момичета са взаимозаменяеми. Всяка може да се снима вместо другата.

Бош отново сведе поглед към снимките. Не вярваше, че очите му няма да открият нещо, което би могло да ги различи.

Обаче разбра, че повечето от онова, което току-що беше казал Мора, е вярно. Основните физически разлики между жените от снимките се свеждаха до татуировката и мястото й на тялото. Всяка от жените имаше татуировка на малко сърце, цвете или герой от рисуван филм. Кенди Къмингс имаше малко сърчице точно отляво на внимателно оформения триъгълник на срамните части. Муд Индиго имаше някакъв герой от мултфилм тъкмо на левия глезен, но Бош не можа да го различи добре, поради ъгъла, от който бе направена снимката. Ди Ан Дозит имаше сърце, увито в лозови клонки, на около дванадесет сантиметра под лявата гръд, украсена със златен пръстен около зърното. А Тексаската Роза беше татуирала червена роза върху меката част на дясната си китка над палеца и показалеца.

Бош съобрази, че те всички може и да са мъртви вече.

— Никой ли не е чувал за тях?

— Поне никой от бизнеса.

— Прав си. Физически пасват на модела.

— Да.

— Ходили ли са на повиквания?

— Предполагам, но още не съм сигурен. Хората, с които съм говорил, са работили с тях във филмовия бизнес и не знаеха какво са правили момичетата извън това. Поне така казаха. Следващата ми стъпка е да намеря стари издания на сексвестници и списания и да потърся реклами за тях.

— А някакви дати? Нещо като информация кога са изчезнали?

— Само в общи линии. Тези хора — агентите и филмовите производители — не помнят дати. Разчитаме на спомени, така че засега имам само обща представа. Ако открия, че са ходили на повиквания, тогава ще мога доста точно да определя кога са спрели да го правят. Но чакай да ти разкажа докъде съм стигнал. Имаш ли бележник?

Мора му разказа информацията, която бе събрал. Нямаше точни дати, а само месеца и годината. Като се добавеха приблизителните дати на убийството на Ребека Камински — бетонената блондинка, на Констанс Калвин — известна като Галери във филмите, и датите на убийствата на седмата и единадесетата жертва, които първоначално бяха приписвани на Чърч, се оформяше един грубоват шаблон при изчезването на порнозвездите на около всеки шест или седем месеца. Последната изчезнала беше Муд Индиго. Преди около осем месеца.

— Виждаш ли картинката? Ред му е. Той е тук, отвън… ловува.

Бош кимна и вдигна глава. Стори му се, че вижда някакъв блясък в тъмните очи на Мора. Помисли, че през зениците му съзира черната бездна вътре в него. В този разтърсващ миг Бош помисли, че е видял потвърждение на демонизма у другия мъж. Като че ли Мора го предизвикваше да тръгне в тъмата заедно с него.