Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (21)

Двадесет

Бош запали цигара, докато отваряше с рамо една от стъклените врати на изхода на „Паркър сентър“. Ървинг го беше разстроил с разговора. Бош винаги бе мислил, че някога ще срещне човек в управлението, който да я е познавал или да знае за случая. Но не беше допускал, че това ще е Ървинг.

Докато пресичаше южния паркинг, за да се приближи до колата си, той забеляза Джери Едгар, застанал до светофара на ъгъла на булевард „Лос Анджелис“ и Първа улица, чакащ да пресече. Бош погледна часовника си и видя, че е 5,10 следобед — края на работното време. Помисли, че Едгар вероятно отива до „Седмицата“ или „Червеният вятър“ за чаша бира, преди да се пребори с трафика по магистралата към къщи. Помисли, че това не е лоша идея. Шийхан и Опелт може би вече също седяха на столчетата пред един от баровете.

Докато Бош стигне до ъгъла, Едгар вече беше с пресечка и половина напред и се движеше по Първа улица към „Седмицата“. Бош тръгна подире му. За пръв път от дълго време усети истинска нужда от малко алкохол. Искаше поне за малко да забрави за Чърч, Мора и Чандлър, за собствените си тайни и за онова, което Ървинг току-що му каза в заседателната зала.

Но Едгар мина покрай входа за „Седмицата“, без дори и да погледне нататък. Пресече булевард „Спринг“ и тръгна покрай сградата на „Таймс“ към булевард „Бродуей“. Значи в „Червения вятър“ — помисли Бош.

„Вятърът“ също беше добър за утоляване на жаждата. Имаха бутилирана вместо наливна бира и с това губеха по точки. Друг минус беше, че стажантите от „Таймс“ предпочитаха това място и то често се пълнеше повече с репортери, отколкото с ченгета. Големият му плюс обаче беше, че в четвъртък и петък от шест до десет вечерта там свиреше един квартет. Бяха все пенсионери, не особено добри, но това беше един приятен начин да избегнеш пика на трафика по пътищата.

Гледаше как Едгар пресича „Бродуей“ и застава на „Първа“, вместо да завие наляво към „Вятъра“. Бош забави крачка, за да остави на Едгар все същата преднина от пресечка и половина. Запали друга цигара и се почувства неудобно от това, че следи другия детектив, но въпреки това продължи. Обхвана го лошо предчувствие.

Едгар сви наляво по „Хил“ и потъна в първия вход откъм източната страна, срещу новия подлез за метрото. Вратата, през която влезе, беше на „Съда на обесените“ — бар, намиращ се оттатък фоайето на адвокатския център „Фуентес“ — осеметажна сграда с канцеларии, заемани от адвокатски кантори. Повечето от наемателите се занимаваха с дела по защити и тъжби, избрали невзрачната и грозна сграда заради централното й местонахождение. Оттук до районния съд имаше само половин пресечка, една — до градския съд и една и половина — до федералния.

Бош знаеше това, защото Белк му го беше казал един ден, когато двамата трябваше да дойдат до адвокатския център „Фуентес“, за да намерят офиса на Хани Чандлър. Бош беше призован да даде показания под клетва по делото за Норман Чърч.

Неприятното предчувствие се превърна в буца в гърлото му, докато минаваше през вратата и фоайето на центъра „Фуентес“ към бара. Знаеше разположението в барчето, тъй като беше влизал там да пийне след даването на показанията при Чандлър. Знаеше също, че към мястото има и вход откъм самата сграда. Мина през вратата откъм фоайето и остана в малката ниша, където се намираха два телефонни автомата и вратите към тоалетните. Отиде до ъгъла и внимателно разгледа помещението на бара.

От автоматичен грамофон, който Бош не виждаше, се носеше песента на Синатра „Летен вятър“. Барманка с рошава перука, държаща няколко банкноти в ръка, сервираше мартини на четирима висши съдии, седнали близо до входа, а барманът, облегнат на тезгяха, четеше „Холивудски репортер“ под слабото осветление. Бош си помисли, че преди да стане барман, тоя може би е бил актьор или сценарист. Може и да е бил талантлив. Но кой ли в този град не беше?

Когато барманът се наведе да настъпи фаса си на пода, Бош забеляза Едгар, седнал в другия край на бара пред чаша бира. В тъмнината до него светна кибритена клечка и Бош видя Хани Чандлър да пали цигарата си, а после да хвърля клечката в пепелника близо до чаша с нещо като „Блъди Мери“.

Бош отстъпи в нишата, за да не го виждат.

 

 

Зачака до една дървена будка, построена до пресечката на тротоара между „Хил“ и „Първа“ и служеща за продажба на вестници и списания. Беше затворена за през нощта. Докато се стъмваше и уличните лампи светваха, той гледаше да се държи настрани от просяците и проститутките, търсещи да хванат за клиент някой позакъснял бизнесмен, преди да се насочат към Холивуд за нощта и голямата си печалба.

Когато най-после видя Едгар да излиза от „Съда на обесените“, пред Бош се беше натрупала изрядна купчинка фасове. Той хвърли последния на улицата и отстъпи зад будката, за да не го забележи Едгар. Бош не видя и следа от Чандлър и реши, че тя е напуснала бара през другата врата и е слязла в гаража при колата си. Едгар вероятно разумно е отказал тя да го откара до паркинга на „Паркър сентър“.

Когато Едгар мина покрай будката, Бош излезе зад гърба му.

— Джери, как е?

Едгар подскочи, като че ли някой бе допрял парче лед до шията му, и се извърна.

— Хари? Ти какво… хей, ще пийнеш ли нещо? И аз мисля да направя същото.

Бош го остави да дрънка няколко секунди, преди да отговори.

— Ти вече си изпи питието.

— Какво искаш да кажеш?

Бош пристъпи към него. Едгар изглеждаше искрено изплашен.

— Знаеш какво искам да кажа. Бира за теб, нали? И „Блъди Мери“ за дамата.

— Слушай, Хари, виж какво, аз…

— Не ме наричай така. Повече никога не ми казвай Хари. Разбра ли? Ако искаш да говориш с мен, ще ми викаш Бош. Така ме наричат хората, които не са ми приятели, онези, на които не вярвам. Само така ме наричай.

— Мога ли да обясня? Хар… хм, искам да ми позволиш да ти обясня.

— Какво има за обясняване? Ти ми разгони фамилията. Няма какво да ми го обясняваш. Какво й каза тази вечер? Издал си всичко, за което току-що говорихме в канцеларията на Ървинг? Не мисля, че то й е нужно, приятел. Вредата вече е нанесена.

— Не, тя си тръгна отдавна. Аз останах там сам и си мислех как да се измъкна от това. Не съм й казал и думичка за днешното съвещание. Хари, аз не съм…

Бош пристъпи още една крачка, вдигна ръка и блъсна Едгар в гърдите.

— Казах, да не ме наричаш така! — изрева той. — Ти, копелдак! Ти… та ние сме работели заедно, човече. Аз съм те учил… И сега, когато на мен ми го начукват там, в съда, откривам, че ти си този тип, ти си проклетият издайник.

— Извинявай, аз…

— Ами Бремер? Ти ли си му казал за бележката? Там ли отиваш сега да си пийнеш? Да се видиш с Бремер? Добре, не ми позволявай да те спра.

— Не, човече, аз не съм говорил с Бремер. Виж, направих грешка, е, добре. Съжалявам. Тя ме принуди. Беше като изнудване. Аз не можех… опитах да се измъкна, но тя ме държеше изкъсо. Трябва да ми повярваш, човече.

Бош го гледа дълго време. Сега вече беше съвсем тъмно, но той помисли, че вижда очите на Едгар да блестят на светлината на уличните лампи. Може би едва сдържаше сълзите си. Но за какво ли бяха тези сълзи — помисли Бош. Дали заради загубата на приятел? Или бяха сълзи от страх? Бош усети превъзходството си над Едгар. И Едгар знаеше, че е така.

С тих и много равен тон Бош каза:

— Искам да знам всичко. Ти ще ми разкажеш какво си направил.

 

 

Квартетът във „Ветровете“ почиваше. Седнаха на една от задните маси. Помещението беше тъмно и облицовано с дървена ламперия, както стотици други в града. По дължината на барплота, прогорен от цигари, се проточваше червена кожена лента. Сервитьорките носеха черна униформа с бели престилки, а устните им бяха очертани с яркочервено червило. Бош направо поръча чисто двойно уиски и бира. Даде на сервитьорката пари и за пакет цигари. Едгар, който приличаше сега на мъртвец, си поръча уиски и вода.

— Заради проклетата рецесия е — започна Едгар, преди още Бош да му зададе въпрос. — Бизнесът с недвижими имоти западна. Трябваше да го оставя, а имахме да погасяваме вноски и нали знаеш как е, човече. Бренда свикна с шев…

— Я стига. Да не мислиш, че искам да знам как си ме предал, защото жена ти трябвало да кара „Шевролет“ вместо БМВ? Да ти го набутам! Ти…

— Не е така. Аз…

— Млъквай. Аз говоря. Ти ще…

И двамата млъкнаха, докато сервитьорката им поднасяше питиетата и цигарите. Бош остави двайсетачка на подноса й. Не откъсваше тъмните си разярени очи от Едгар.

— Сега прескачай лайната и ми разкажи какво си направил.

Едгар отпи глътка от питието и я прокара с вода през пресъхналото си гърло, преди да започне.

— Хм… глей сега… хм… Беше късно следобед в понеделник. След като бяхме на местопрестъплението при Бинг и аз се бях върнал в службата. Някой ме потърси по телефона. Беше Чандлър. Знаеше, че нещо се е случило. Не знам откъде, но тя знаеше. Знаеше и за бележката, която сме получили, и за трупа, който намерихме. Може да го е научила от Бремер или кой знае от кого. Започна да задава въпроси. Потвърдено ли е, че е извършено от Майстора, знаеш, такива работи. Аз не й казах. „Не коментирам“, казах…

— И после?

— После… е… тя ми предложи нещо. Не съм плащал вече две вноски, а Бренда не знае даже.

— Ти чу ли какво ти казах? Не искам да слушам глупавите ти истории, Едгар. Казвам ти, че изобщо не ме интересува това. Ако продължаваш, ще стана по-лош.

— Добре, добре. Тя ми предложи пари. Аз й отговорих, че ще помисля. Тя каза, че ако искам да се разберем, може да я видя вечерта в „Съда на обесените“… Ти няма да ми позволиш да ти кажа защо, но аз си имах причини и затова отидох. Да, отидох.

— Да, и сам се натопи — каза Бош, като се опитваше да не обръща внимание на предизвикателните нотки, които се появиха в гласа на Едгар.

Беше привършил уискито си и махна на сервитьорката, но тя не го видя. Музикантите заемаха местата зад инструментите си. Най-отпред застана саксофонистът и на Бош му се прииска да е тук при други обстоятелства.

— Какво й каза?

— Само онова, което знаехме тогава. Но тя вече знаеше всичко. Казах й, дето ти смяташ, че прилича на работа на Майстора. Не беше много, ха… и повечето от това го публикуваха във вестниците на другия ден. А пък аз не съм бил информатор на Бремер. Трябва да ми вярваш.

— Ти ли й каза, че аз съм бил там? На местопрестъплението?

— Да, аз й казах. Че каква тайна е това?

Бош се замисли над всичко това за няколко минути. Наблюдаваше оркестъра, който започна с „Буен живот“ на Били Стрейхорн. Масата им беше достатъчно далеч от оркестъра, така че не беше много шумно. Погледът на Хари се плъзна по помещението, за да види дали няма още някой познат, и видя Бремер, седнал пред бара с бира в ръка. Беше с някаква група репортери. От задния джоб на един от другите се подаваше дълъг репортерски бележник.

— Като каза Бремер, ето ти го и него. Може би той иска да споделиш с него това-онова, след като приключим.

— Хари, не съм аз.

Бош този път не му се скара за обръщението „Хари“. Започна да се чувства уморен и депресиран от всичко това. Искаше да приключат и да се маха оттук, да отиде при Силвия.

— Колко пъти си говорил с нея?

— Всяка вечер.

— Накара те да й снасяш, нали? Ти трябваше да я търсиш.

— Бях глупав. Трябваха ми парите. Щом отидох първия път, тя вече ме беше хванала за топките. Каза, че иска пресните новини по разследването, иначе ще ти каже, че аз съм информаторът, ще съобщи и в ОВР. Да я е…, тя така и не ми плати.

— Какво се случи тази вечер, че тя си тръгна така рано?

— Каза, че делото е приключило, че утре ще са заключителните прения, така че няма значение какво става по този нов случай. Изрита ме.

— Но това няма да свърши дотук. Ти го знаеш, нали? Щом й потрябва нещо, адрес, неспоменато име на свидетел, каквото ще да е, тя ще те търси. Хванала те е, човече.

— Знам. Ще трябва да се оправя с това.

— И за какво го направи? Каква беше цената тогава, първата вечер?

— Исках една проклета вноска за къщата… Не мога да продам проклетата къща, не мога да й плащам вноските, не знам какво ще правя.

— Ами не помисли ли за мен? Не се ли притесняваше аз какво ще правя?

— Да. Да, разбира се.

Бош погледна към квартета. Продължаваха да изпълняват Стрейхорн. Сега свиреха „Туптенето на кръвта“. В изпълнението на саксофониста се чувстваше професионалистът. Свиреше соло и звукът беше много чист.

— Какво ще правиш? — попита Едгар.

На Бош не му беше нужно да се замисля. Знаеше. Когато заговори, не отклони погледа си от саксофониста.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Ти ще трябва да мислиш какво ще правиш. Аз не мога повече да работя с теб. Знам, че трябва да завършим тази работа, която сме започнали с Ървинг, но това е всичко. Край. След като приключим, ти ще идеш при Паундс и ще му кажеш, че искаш да те премести от Холивуд.

— Но никъде другаде няма свободни места в отделите по убийствата. Аз проверих. Нали знаеш колко рядко се открива място.

— Не съм ти казал нищо за отдел по убийства. Казах само, че ще отидеш и ще поискаш да те преместят. Ще искаш да заемеш първото свободно място. Ясно? Не ме интересува дали ще ставаш патрулен, или ще обикаляш „Седемдесет и седма“ улица. Заемаш първото свободно място — сега гледаше към Едгар, който беше леко зяпнал. — Това е цената, която ще платиш — завърши той.

— Но аз съм специалист по убийствата, знаеш го. Това мога, там съм силен.

— Вече не си. И няма да се пазарим. Освен ако не искаш да рискуваш с ОВР. Или отиваш при Паундс, или при тях. Не мога повече да работя с теб. Това е.

Той отново погледна към оркестъра. Едгар мълчеше и след малко Бош му каза да си отива.

— Тръгвай си първи. Аз не мога да вървя до теб към „Паркър“.

Едгар стана и се повъртя малко до масата.

— Някой ден ще ти потрябват всички приятели — каза най-после той. — В този ден ти ще си спомниш какво си ми сторил.

— Знам — отговори Бош, без да го погледне.

След като Едгар си отиде, Бош привлече вниманието на сервитьорката и си поръча още веднъж същото. Квартетът свиреше „Проверка в дъжда“ с някои импровизации, които харесваха на Бош. Уискито затопли гърлото му и той се облегна с цигара в ръка. Слушаше музиката и се опитваше да не мисли за нищо, свързано с ченгета и убийци.

Но скоро усети нечие присъствие и се обърна, за да види застаналия наблизо Бремер с бутилката си бира в ръка.

— По лицето на Едгар, като излизаше, разбрах, че няма да се връща. Мога ли да се присъединя към теб?

— Да, той няма да се връща, а ти можеш да правиш каквото си щеш, но аз не съм на работа, не говоря, и не съм в час.

— С други думи, няма да кажеш и „копче“.

— Схвана.

Репортерът седна и запали цигара. Малките му, но остри зелени очи го гледаха през дима.

— Добре, защото и аз също не работя.

— Бремер, ти винаги бачкаш. Дори и сега, ако кажа някоя дума, ти няма да я забравиш.

— Предполагам. Но ти забрави времето, когато работехме заедно. Статиите, които ти помагаха, Хари. Написах само една, която на теб не ти харесва, и ти забрави всичко. Сега аз съм само „оня проклет репортер, който“…

— Не съм забравил нищо. Седиш си тук, нали? Аз си спомням какво ти си направил за мен и какво — против мен. И се получава тъждество. Всичко е по равно.

Останаха, мълчаливо заслушани в музиката. Парчето свърши точно когато сервитьорката постави третата чаша пред Бош.

— Не искам да кажа, че някога ще го издам — каза Бремер, — но как стана така, че информаторът ми за бележката се превърна в нещо толкова важно?

— Вече не е важно. Но навремето просто исках да знам кой се опитва да ме изпързаля.

— Каза ми го и преди. Че някой ти подлага крак. Наистина ли мислиш така?

— Няма значение. Какво ще напишеш за утрешния брой?

Репортерът се изпъчи и очите му блеснаха.

— Ще видиш. Доста по историйката от съда. За твоето свидетелстване, че има някой друг, който продължава убийствата. Ще отиде на първа страница. Голяма работа! Затова съм тук. Винаги идвам да пийна тук, когато уцеля първата страница.

— Празнуваш, а? Ами за майка ми? Писа ли нещо и за това?

— Хари, ако се боиш за това, забрави. Изобщо не съм го споменавал. Честно да ти кажа, за теб това може да е много важно, но за вестникарската история, която съм написал, не става. Извън темата е.

— Извън темата ли?

— Да. Като когато спортните коментатори, щом не става нищо по терена, започват да говорят колко удара е изпратил тоя или оня, колко положения са изпуснати и така нататък. Реших, че историята за майка ти е само опит на Чандлър да обясни твоята мотивация при убийството на оня тип. Встрани е от темата ми.

Бош само кимна. Беше доволен, че тази част от живота му няма да попадне пред очите на милионите читатели утре, но всъщност не го беше много грижа.

— Но трябва да ти кажа, че ако присъдата е против теб и заседателите започнат да твърдят, че мислят, че ти си отмъщавал за майка си, тогава тази история ще ми послужи — каза Бремер. — Няма да мога да я отмина.

Бош пак кимна. Предупреждението изглеждаше достатъчно честно. Погледна часовника си и видя, че е близо десет. Разбра, че трябва да се обади на Силвия и да си тръгне преди музикантите да засвирят отново. Иначе щеше да остане, привлечен от изпълнението им. Привърши питието си.

— Трябва да си ходя.

— Да, аз също — каза Бремер. — Ще изляза с теб.

Навън хладният нощен въздух освежи замаяната от уискито глава на Бош. Той се сбогува с Бремер, пъхна ръце в джобовете и тръгна по тротоара.

— Хари, целия път до „Паркър сентър“ ли ще вървиш? Скачай в колата ми. Тя е тук.

Бош погледна как Бремер отключва дясната врата на колата си, паркирана точно пред „Ветровете“. Влезе вътре и без да благодари, се протегна да отвори вратата на шофьора. Когато беше пийнал, имаше един период, когато само вегетираше, заслушан във вътрешното си аз.

Докато караше към управлението, Бремер започна разговор:

— Тази Мани Чандлър е голяма работа, нали? Наистина знае как да омае съда.

— Мислиш, че ги е омаяла ли?

— Натам върви, Хари. Така мисля. Но дори и да е една от онези нищожни присъди, които са известни напоследък, когато става дума за управлението, тя ще стане много богата.

— К’во значи това?

— Не си попадал досега във федералния съд, нали?

— Не. Опитвам се да не ми става навик.

— Е добре. В процесите по гражданските права, ако ищецът спечели, в случая Чандлър, тогава ответникът, тоест градската управа, плаща твоята сметка. Трябва да плати адвокатските хонорари. Аз ти гарантирам, Хари, че в заключителната си реч утре Мани ще каже на онези заседатели, че те просто трябва да решат, че си постъпил неправилно. А такова решение може да се вземе дори и ако си нанесъл щета само за един долар. Заседателите ще се хванат за това, защото то е най-лесното решение. Те могат да кажат, че ти си сбъркал и си нанесъл щета за един долар. Обаче няма да знаят, защото на Белк не му се разрешава да им го каже, че дори ищецът да получи само един долар, Чандлър ще си изпрати фактурата за хонорара в градската управа. И тя няма да е за долар. Ще бъде по-скоро за чифт от по сто хиляди. Това е номерът.

— Мамка му.

— Да, това представлява съдебната система.

Бремер зави в паркинга и посочи колата на Бош в един от предните редове.

— Ще можеш ли да караш? — попита Бремер.

— Няма проблеми.

Бош щеше да затвори вратата отвън, когато Бремер го спря.

— Хари, и двамата знаем, че аз не мога да си издам източника. Но мога да ти кажа кой не е. И ще ти кажа, че не е някой, който ти очакваш да бъде. Знаеш ли? Не е нито Едгар, нито Паундс. Ако си мислил за тях, забрави. Никога няма и да предположиш кой е, затова не се мъчи да го откриеш, ясно?

Бош само кимна и затръшна вратата.