Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (2)

Едно

В коридорите на сградата на щатския съд, намираща се в центъра на Лос Анджелис, няма пейки. Няма изобщо къде да се седне. Всеки, подпрял се на стената или опитал да се отпусне върху студения мрамор на пода, би бил накаран да се изправи от първия помощник-секретар, който премине оттам.

Тази липса на удобства е породена от желанието на федералното ръководство да не дава повод дори и неосъзнато някой да допусне, че тук правосъдието може да се раздава бавно или да липсва въобще. То не желае тук да има хора, удобно облегнали се по пейките или седнали по пода, очакващи с изморени очи вратите на съдебната зала да се отворят, за да бъдат извикани за разглеждането на собствените им дела или за делата на вече арестуваните им близки. И без това такива хора има достатъчно на улица „Спринт“, където се намира зданието на провинциалния криминален съд. Всеки ден пейките по коридорите на всички етажи там са претъпкани с чакащи. Преобладават жени и деца, чиито съпрузи, бащи или любовници са задържани. Повечето от тях са черни или мургави. По-голямата част от пейките приличат на претъпкани живи рафтове — жените и децата отпред, а останалите — събрани заедно и подредени в едно безкрайно очакване да бъдат открити. Остроумниците в съда ги наричат „хората от лодките“.

Докато стоеше на стълбището пред федералната съдебна палата и пушеше, Хари Бош си мислеше за тази разлика. Но имаше и друга. Тук вътре пушенето беше забранено. Затова той трябваше да ползва ескалаторите, да слиза долу и да се измъчва навън през почивките на съдебния състав. Тук отвън имаше сандъче, пълно с пясък, поставено пред бетонната основа на статуя на жена със завързани очи и държаща в ръката си везни. Бош погледна нагоре към статуята. Така и не можа да си спомни името й. Богинята на правосъдието. Нещо гръцко, но не беше сигурен. Разтвори отново вестника и препрочете статията.

Напоследък сутрин четеше само спорта, като обръщаше най-вече внимание на последните страници, където всеки ден публикуваха в таблица класацията на боксьорите и постигнатите от тях точки. Кой знае защо колоните от цифри и проценти го успокояваха. Те бяха ясни и абсолютно точно подредени в този иначе толкова объркан свят. Като се информираше кой от „Доджърс“ е събрал най-много точки за отбора, той се чувстваше все още свързан по някакъв начин с града и неговия живот.

Но днес бе оставил спортните новини сгънати в куфарчето под стола си в съдебната зала. Държеше в ръце страниците с градските новини на „Лос Анджелис Таймс“. Внимателно сгъна вестника на четири, както бе виждал да правят това шофьорите, когато искаха да прочетат нещо, докато пътуват и пътят пред тях е свободен. Така статията за процеса попадна в горния ъгъл на първата страница. Той прегледа отново написаното и пак почувства как лицето му пламва, когато чете за себе си.

„Започва процесът срещу полицая, застрелял човек заради перука

от Джоуел Бремер, репортер на «Таймс»

Днес започва необикновен процес срещу полицейски детектив от Лос Анджелис, обвинен в превишаване на правата си, когато преди четири години е застрелял масов убиец, мислейки, че той посяга за пистолет. Всъщност предполагаемият убиец е искал да вземе перуката си.

Хари Бош, детектив в полицията на Лос Анджелис, 43-годишен, е даден под съд от вдовицата на Норман Чърч, технически служител в летището, когото Бош е застрелял в хода на разследването по убийствата на така наречения «Майстор на кукли».

Повече от година преди убийството полицията е търсила серийния убиец, чийто прякор е измислен от масмедиите поради това, че той е използвал гримове, за да изрисува лицата на единадесетте си жертви. Разследването на случая доби широка известност поради това, че убиецът е изпращал бележки в стихотворна форма както до Бош, така и до «Таймс».

След като Чърч бе убит, полицията заяви, че има безспорни доказателства, потвърждаващи извършването на убийствата от машинния инженер.

След направената проверка относно правомерността на действията на Бош, той е бил преместен от специалния отдел по убийствата на Лосанджелиското полицейско управление (ЛАПД) — отдел «Кражби и убийства», в отдел «Убийства» на управлението в Холивуд. Ръководството на полицията е взело решение за понижението му заради грешките, допуснати от Бош в процедурата, като например това, че не е поискал навреме помощ и прикритие при отиването си в апартамента в Силвърлейк, където бе осъществен фаталният изстрел.

Полицейското ръководство обаче потвърди, че убийството на Чърч е било «добре свършена работа», което според полицейската терминология означава, че не е неправилно.

Тъй като със смъртта на Чърч провеждането на процес е било невъзможно, голяма част от доказателствата, събрани от полицията, така и не бяха съобщени на обществеността и останаха неизвестни. Сега, след започване на делото във Федералния съд, вероятно някои от тях ще получат гласност. Очаква се процесът да продължи една седмица, считано от днес, когато ще бъдат произнесени встъпителните речи на адвокатите на страните.“

За да продължи да чете статията, Бош трябваше да разгърне вестника. Вниманието му веднага бе привлечено от неговата собствена снимка, отпечатана на вътрешната страница. Беше стара и не приличаше на моментална. Същата, която имаше и върху служебната си лична карта. Бош се ядоса повече на снимката, отколкото на статията. Публикуването й беше нарушение на правото му на поверителност. Опита да се съсредоточи в статията.

„Защитата на Бош е поета от канцеларията на градската адвокатура, тъй като по време на стрелбата той е действал в качеството си на длъжностно лице. Ако ищецът в случая спечели делото, обезщетението ще бъде изплатено от данъкоплатците, а не лично от Бош.

Съпругата на Чърч — Дебора — е представена пред съда от адвокатката по защита на гражданските права Хани Чандлър, която е специалист по дела за превишаване на пълномощия от страна на полицията. През миналата седмица в интервю пред пресата Чандлър заяви, че ще се опита да докаже пред съда как неразумните действия на Бош неизбежно са предизвикали фаталното убийство на Чърч.

Чандлър заяви, че човекът е убит поради това, че Бош е действал предубедено. «Не знам дали е било само неразумност, или причината е по-сериозна, но това ще разберем на делото» — каза тя.“

Този ред Бош беше прочел и препрочел поне шест пъти, откакто купи вестника по време на първата почивка. „Сериозна“? Какво ли искаше да каже с това? Опитваше да не се оставя да го обхване безпокойството, защото знаеше, че Чандлър няма да се принизи дотолкова, че да използва едно вестникарско интервю за психологически натиск, но все пак го възприемаше като някакво предупреждение. Знаеше, че ще си има още доста неприятности.

„Чандлър също така заяви намерението си да изиска полицейски доказателства за това, че Чърч е точно «Майстора на кукли». Тя твърди, че Чърч, баща на две непълнолетни дъщери, не е серийният убиец, когото полицията е търсела, а е нарочен за такъв само за да бъдат прикрити погрешните действия на Бош.

Чандлър каза: «Бош хладнокръвно е убил невинен човек. По време на този процес ние ще докажем онова, което градската адвокатска колегия непрекъснато отказва да направи — да изкара наяве истината и да осигури правосъдие за семейството на Норман Чърч.»

Бош и Родни Белк — помощник градски адвокат, който е поел защитата — отказаха да коментират настоящата статия. Освен Бош в следващите една или две седмици свидетели по делото ще бъдат…“

— Имаш ли дребни, приятел?

Бош вдигна поглед от вестника към нечистото, но познато лице на скитника, който беше свързан със сградата на Съдебната палата така, както зелената площ пред нея. По време на седмицата, когато се избираха съдебните заседатели, Бош го беше виждал тук всеки ден да обикаля и да проси дребни пари или да събира фасове. Човекът бе облечен с окъсано сако от туид върху два пуловера и панталон от рипсено кадифе. Мъкнеше всичко, което притежаваше, в пластмасова торба и държеше тенекиено канче за събиране на монети в ръка, като го разтърсваше от време на време пред хората, за да ги подкани да пуснат нещо в него. Освен това винаги носеше със себе си жълт юридически бележник, изписан от край до край.

Бош инстинктивно потупа джобовете си и сви рамене. Нямаше дребни.

— Мога да взема и долар, знаеш.

— Нямам излишен долар.

Скитникът го отмина и се загледа в пепелника. От пясъка като ракови образувания стърчаха пожълтели фасове. Той прибра жълтия бележник под мишница и започна да подбира фасовете, като вземаше тези, по които бе останал поне половин сантиметър недопушен тютюн. Доста често успяваше да намери почти цяла недопушена цигара и тогава примлясваше с устни от задоволство. След като подбра фасовете, той ги изсипа в тенекиеното си канче.

Доволен от придобитото, човекът отстъпи от пепелника и вдигна очи към статуята. Погледна към Бош и му смигна, а после разтърси бедра в неприлична имитация на полов акт.

— К’во ще кажеш за мойто момиче, а? — каза той. После целуна пръсти и протегна ръка да потупа статуята.

Преди дори и да помисли да му отговори, Бош чу чуруликането на пейджъра си, закачен на колана. Скитникът отстъпи още две крачки и вдигна свободната си ръка, като да се предпази от някакво зло. Бош видя как лицето му придобива тревожно — панически вид. Приличаше на човек, чиито мисловни връзки действат, но са така нарушени, че не могат да свържат събитията. Човекът се извърна и забърза към улица „Спринг“ с пълното си с фасове канче в ръка.

Бош гледа подире му, докато го загуби от поглед, и едва тогава взе пейджъра в ръка. Позна номера, изписан на екранчето. Беше лейтенант Харви. Съобщаваше да се обади на „деветдесет и осем“ — директния номер на Паундс в управлението в Холивуд. Той забучи остатъка от недопушената си цигара в пясъка и влезе в Съдебната палата. Близо до съдебните зали на втория етаж до ескалатора имаше цяла редица с телефонни автомати.

— Хари, какво става там? — попита Паундс.

— Нищо особено. Просто чакам. Вече имаме съдебен състав, а сега адвокатите се съвещават със съдията по процедурата за встъпителните речи. Белк каза, че не е необходимо да присъствам и затова се въртя тук наоколо.

Погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.

— Скоро ще има обедна почивка — добави той.

— Добре. Трябваш ми.

Бош не отговори. Паундс му беше обещал, че докато приключи процесът, няма да го включва в дежурствата. Малко повече от седмица, най-много две. Нямаше как да не обещае. Паундс знаеше, че Бош не може да провежда разследвания за убийства, тъй като ще бъде в съда поне четири дни от седмицата.

— Какво е станало? Мислех, че не съм на смяна.

— Не си. Но може да възникне проблем при нас. Засяга те.

Бош отново се поколеба. Така се работеше с Паундс. Винаги имаше явна и скрита причина. Май сега лейтенантът си играеше по навик. Говореше със заобикалки и се опитваше да накара Бош да му се хване на въдицата.

— Проблем ли? — най-после попита Бош. Беше с нищо необвързващ го отговор.

— Да. Мисля, че днес си виждал вестника. Онази статия в „Таймс“ за твоето дело.

— Аха. Тъкмо я чета.

— Добре, но се получи нова бележка.

— Бележка ли? За какво говориш?

— Говоря за някой, който е оставил бележка в приемната. Адресирана до теб. И проклет да съм, ако не прилича на бележките, които получаваше от Майстора, когато още го издирвахме.

Бош можеше да се закълне, че Паундс изпитва удоволствие от това, което говореше сега.

— Ако е била адресирана до мен, как си могъл да я прочетеш ти?

— Не е дошла по пощата. Няма плик. Просто един лист, сгънат на четири. От едната му страна пише името ти. Някой го е оставил на гишето в приемната. После пък някой от нашите го е прочел, без да види надписа, и можеш да си представиш какво последва.

— Какво пише?

— Ами, Хари, няма да ти хареса. Бог знае кога се е получила, но пише, че си хванал не този, когото трябва. Че Майстора е жив. Този, който го е писал, твърди, че самият той е Майстора и че продължава броенето на труповете. Твърди, че си убил друг човек.

— Глупости. Писмата на Майстора бяха цитирани в книгата на Бремер, писана по този случай. Всеки може да прекопира стила и да напише бележка. Ти…

— Ти мен за тъпак ли ме мислиш, Бош? Знам, че всеки може да го напише. Но също и авторът го знае. Затова, за доказателство е нарисувал и малка карта, която предполагам, че е вярна. Показва местонахождението на следващата жертва.

Линията се изпълни с напрегнато мълчание, докато Бош мислеше, а Паундс чакаше.

— И какво? — най-после рече Бош.

— Ами изпратих Едгар да намери мястото. Помниш ли сградата на Бинг в западния край?

— На Бинг ли? Да, на юг от булеварда. На Бинг… Покритият басейн. Не го ли разрушиха миналата година по време на размириците?

— Точно — каза Паундс. — Изгоря изцяло. Ограбено е и разрушено. Само плочата и три стени са останали. Има заповед за разчистване на терена от кметството, но собственикът още не я е изпълнил. Така или иначе според бележката мястото е това. В нея е казано, че тялото е погребано под плочата. Едгар отиде там с екип работници от общината с пневматични чукове, инструменти…

Паундс протакаше. „Какъв задник!“ — помисли си Бош. Този път трябваше да изчака по-дълго. Когато мълчанието се затегна толкова, че вече го хванаха нервите, Паундс най-после проговори:

— Той намери тялото. Точно както беше описано в бележката. Под бетона. Намери го. Това е…

— От колко време е там?

— Още не знам. Но е отдавна. Затова ти се обаждам. Трябва да отидеш там по време на обедната почивка и да видиш какво е това. Знаеш, че само ти можеш да кажеш дали е работа на Майстора, или някой друг ненормалник ни прави номера. Ти си специалист. Би могъл да прескочиш дотам, докато трае обедната почивка в съда. И аз ще дойда. Ще се видим там. А за встъпителните речи ще си бъдеш обратно в съда.

Бош се чувстваше като вцепенен. Нуждаеше се от цигара. Опита се да подреди някак в ума си онова, което току-що му беше казал Паундс. „Майстора на кукли“ — Норман Чърч — беше мъртъв вече от четири години. Нямаше грешка. Бош беше убеден тогава. И сега беше убеден. Чърч беше Майстора на кукли.

— Значи бележката се появи ей така на гишето, а?

— Дежурният сержант я намери на полицата преди около четири часа. Никой не е видял кой я е оставил. Знаеш, че сутрин през приемната минават много хора. Освен това и дежурните се сменят. Михан се качи горе да говори с първата смяна. Никой не си спомня нищичко до мига, в който са я открили.

— Ех, мамка му. Прочети ми я.

— Не мога. Вече е в отдела за отпечатъци. Съмняваме се, че може да има някакви следи, но трябва да спазваме реда. Ще получа копие и ще го взема с мен на мястото, ясно?

Бош не отговори.

— Знам какво си мислиш — каза Паундс. — Но нека да задържим топката, докато не видим какъв е случаят. Още няма място за опасения. Може и да е някой номер от страна на оная адвокатка Чандлър. Изобщо не би ме учудило. Тя е от този тип хора, които биха направили всичко, за да свалят поредния полицейски скалп и да си го окачат на стената. Обича да си вижда името във вестниците.

— А медиите? Чули ли са вече нещо за това?

— Получихме няколко обаждания за намерено тяло. Сигурно са прехванали разговорите на патрулите. Не бяхме ги закодирали. Но още никой не знае за бележката, нито за връзката с Майстора. Само знаят, че има труп. Предполагам, мисълта, че е намерен под плочата на изгоряла до основи сграда, им звучи възбуждащо.

— Все едно. Засега трябва да запазим мисълта за Майстора само за себе си. Освен, разбира се, ако онзи, който я е написал, не е изпратил копия и до медиите. Ако е така, до довечера вече ще се разчуе.

— Как ли е успял да я зарови под плочата на басейна?

— Басейнът не заемаше цялата сграда. Отзад имаше складове. Освен това, преди да я вземе Бинг, сградата е била за даване складови помещения под наем. Дори и след като Бинг е взел предната част, отзад все още е имало наематели. Това го научих от Едгар. Той е намерил собственика. Убиецът може да е наел някоя от стаите, да е разбил съществуващата плоча и да е бетонирал отново тялото на момичето там. Така или иначе при безредиците всичко е изгоряло. Но огънят не е засегнал плочата. Тялото на бедното момиче си е било все там, отдолу. Едгар каза, че приличало на мумия.

Бош видя вратата на съдебна зала номер 4 да се отваря и оттам излезе семейството на Чърч, следвано от адвокатката им. Беше обедна почивка. Дебора Чърч и двете й дъщери не погледнаха към него. Но Хани^[1] Чандлър, известна сред полицейските и съдебни среди повече като Мани^[2] Чандлър, го гледаше с убийствен поглед, докато минаваше. Очите й бяха тъмни като опушен махагон и красиво разположени на загорялото й лице с ясно очертана долна челюст. Тя беше привлекателна жена с гъста златиста коса. Фигурата й бе скрита под правата линия на синия костюм. Бош усети омразата на цялата група да го залива като вълна.

— Бош, още ли си там? — питаше Паундс.

— Аха. Май току-що ни пуснаха в обедна почивка.

— Добре. Тогава тръгвай. Ще се видим на мястото. Не съм напълно уверен, макар че го казвам, но се надявам все пак това да е просто поредният ненормалник. Би било по-добре и за теб.

— Така е.

Докато насочваше слушалката да я закачи на място, Бош чу гласа на Паундс и отново я приближи до ухото си.

— Още нещо. Ако се появят репортери, остави ги на мен. Каквото и да се случи, ти не бива да бъдеш официално замесен в този нов случай заради делото, произлязло от предишния. Значи ние сега те ползваме само като експерт на следствието. Така ще казваме.

— Добре.

— Ще се видим на мястото.