Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (17)

Шестнадесет

Докато Бош преминаваше зад масите на защитата и обвинението, за да стигне до мястото на свидетеля, залата беше стихнала като сърцето на мъртвец. След като се закле, той каза пълното си име, но секретарката го накара да го изрече по букви.

— Й-е-р-о-н-и-м-у-с Б-о-ш.

После съдията даде думата на Белк.

— Разкажете ни малко за себе си, детектив Бош, за вашата кариера.

— Аз съм служител в полицията вече близо двадесет години. В момента служа на плота по убийствата в Холивудското управление. Преди това…

— Защо го наричате плот?

„Исусе“ — помисли Бош.

— Защото прилича на плот. Това са шест малки бюра, събрани на едно място, които образуват нещо като дълъг плот. От всяка страна сядат по трима детективи. Винаги сме го наричали така.

— Добре, продължавайте.

— Преди това назначение прекарах осем години в специалния екип по убийствата на отдел „Кражби и убийства“. Преди да отида там, служех на плота по убийствата в Северен Холивуд, както и по кражбите и обирите във Ван Найс. Около пет години съм бил патрулен полицай най-вече в управленията в Холивуд и Уилшайър.

Белк бавничко го водеше през кариерата му, за да стигне до времето, когато е бил включен в целевия екип по случая с Майстора. Разпитът беше бавен и досаден дори и за Бош, а това беше собственият му живот. От време на време той хвърляше поглед към заседателите, докато отговаряше на въпросите. Като че ли само няколко от тях го поглеждаха и изобщо внимаваха. Бош се притесни и дланите му овлажняха. Беше свидетелствал в съда поне стотина пъти. Но никога не се бе чувствал както сега, на собствената си защита. Горещо му беше, макар да знаеше, че в залата е хладно.

— А къде физически бе разположен целевият екип?

— Ние използвахме стаята на архива на втория етаж в холивудския участък. Беше стаята, където се събираха веществени доказателства и документи. Временно изнесохме всичката документация в нает фургон и ползвахме стаята. Също така имахме стая и в „Паркър сентър“. Нощната смяна, в която бях аз, обикновено работеше в Холивуд.

— Бяхте близо до местопрестъпленията, така ли?

— Така мислехме, да. Повечето от жертвите са били взети от улиците на Холивуд. Много от тях по-късно бяха открити в същия район.

— Значи сте искали да действате бързо по горещите следи и това, че сте били точно там, в центъра, ви е помагало да го правите, така ли е?

— Да.

— В нощта, когато се е обадила жената на име Дикси Маккуин, как достигна обаждането до вас?

— Тя е позвънила на номер девет-едно-едно и когато операторът е разбрал за какво се обажда, линията бе прехвърлена на целевия екип в Холивуд.

— Кой пое обаждането?

— Аз.

— Защо? Мисля, че вие свидетелствахте, че сте били ръководител на нощната смяна. Нямаше ли кой от подчинените ви да вдигне слушалката?

— Да, имахме хора, но това обаждане дойде късно. Всички си бяха отишли. Само аз бях останал, защото попълвах доклада за хронологичния ход на разследването за деня. В края на всяка седмица го предавахме. Бях сам. Аз отговорих на обаждането.

— Защо, когато отидохте да се срещнете с тази жена, не се обадихте за подкрепление?

— Тя не беше казала по телефона достатъчно, за да бъда убеден, че говори истината. На ден ние получавахме десетки обаждания. Никое от тях не довеждаше до нещо. Трябва да отбележа, че аз отидох да взема показанията й, без да вярвам, че те ще доведат до нещо.

— Добре, щом сте мислили така, детектив Бош, защо изобщо отидохте при нея? Защо просто не взехте необходимата ви информация по телефона?

— Основната причина беше, че тя каза, че не знае адреса, където е била с този мъж, но би могла да ми покаже мястото, ако я закарам до „Хиперион“. Също така, изглежда, имаше нещо искрено в признанието й. Явно, нещо наистина силно я е изплашило. Беше ми и по пътя за вкъщи и затова реших да проверя случая пътьом.

— Кажете ни какво се случи, след като стигнахте на улица „Хиперион“?

— Когато стигнахме там, видяхме да свети в апартамента над гаража. Дори зърнахме зад един от прозорците да преминава сянка. Така разбрахме, че човекът е още там. Тогава госпожица Маккуин ми каза за гримовете, които е видяла в шкафчето под мивката.

— Какво значеше това за вас?

— Много. То веднага привлече вниманието ми, защото ние никога не бяхме казвали в пресата, че убиецът пази гримовете на жертвите си. Знаеше се, че рисува лицата им, но не и че запазва при себе си гримовете им. Така че когато тя ми каза, че е видяла тази колекция от гримове, всичко съвпадна. То придаде на онова, което тя бе разказала, една внезапна истинност.

Бош пийна малко вода от чашата, която му бе донесъл пазачът по-рано.

— Добре. Какво направихте вие след това? — каза Белк.

— Досетих се, че за времето, което е отминало, след като тя е избягала, обадила се по телефона и аз съм я взел, за да я закарам отново до „Хиперион“, той може да е излязъл и да е поканил друга. Жертва. Така реших, че е твърде възможно там горе да има друга жена, подложена на опасност. Качих се. Бегом.

— Защо не извикахте подкрепление?

— На първо място, защото мислех, че няма време за чакане. Дори и пет минути. Ако той бе взел друга жена там вътре, пет минути можеха да означават край на живота й. И второ, нямах при себе си радиостанция. Дори и да исках, не можех да се обадя.

— Радиостанция ли?

— Да, портативна. Детективите обикновено ги вземат, когато излизат по служба. Проблемът е, че нямаме достатъчно, за да ги носим винаги с нас. И след като си отивах у дома, не пожелах да взема една, защото нямаше да се връщам в участъка до следващата нощна смяна. Това щеше да лиши колегите ми на другия ден от едната радиостанция.

— Значи не сте могли да се обадите по радиото за подкрепа. А по телефона?

— Там беше квартал с резиденции. Можех да изляза от квартала, за да намеря автомат или да почукам на нечия врата. Беше около един часа през нощта и не мисля, че хората биха отворили бързо на сам мъж, който твърди, че е служител в полицията. Всичко беше въпрос на време. Мислех, че нямам никакво време. Трябваше да отида горе сам.

— Какво се случи?

— Мислейки, че там някой може да бъде подложен на неизбежна опасност, аз влязох през вратата, без да почукам. Държах пистолета си в ръка.

— Ритнахте ли вратата, за да я отворите?

— Да.

— Какво видяхте?

— Първо съобщих за себе си. Изкрещях „полиция“. Направих няколко крачки в стаята. Беше гарсониера. Тогава видях мъж, по-късно идентифициран като Чърч, да стои до леглото. Беше легло, получено от разгъната кушетка.

— Какво правеше той?

— Стоеше гол близо до леглото.

— Видяхте ли някой друг?

— Не.

— Какво стана после?

— Изкрещях нещо като „замръзни“ или „не мърдай“ и направих още една крачка навътре в стаята. Първоначално той не мърдаше. После изведнъж посегна към леглото и ръката му се плъзна под възглавницата. Аз изкрещях „не“, но той продължи движението. Виждах как се движи ръката му, като че ли хваща нещо и започва да го измъква изпод възглавницата. Стрелях веднъж. Това го уби.

— На какво разстояние мислите, че сте били от него?

— На шест метра. Стаята беше голяма. Бяхме в двата й края.

— Той веднага ли умря?

— Доста бързо. Падна върху леглото. По-късно аутопсията показа, че куршумът е проникнал под дясната му ръка — онази, с която бе посегнал под възглавницата. Пресякъл е гръдния му кош. Засегнал е белите дробове и сърцето.

— Какво направихте вие, след като той падна?

— Отидох до леглото, за да проверя дали е жив. Той още беше жив, така че аз му сложих белезници. Умря след няколко минути. Аз повдигнах възглавницата. Там нямаше оръжие.

— Какво имаше там?

Като погледна открито към Чандлър, Бош отговори.

— Това беше най-великата мистерия в живота ми. Той е посягал за перуката си.

Чандлър бе навела глава и пишеше усилено, но спря, вдигна глава и срещна погледа му.

— Възражение, ваша светлост — каза тя.

Съдията се съгласи да не се записват думите на Бош за изненадата. Белк зададе още няколко въпроса за стрелбата и после се прехвърли върху разследването на Чърч.

— Вие вече не участвахте в него, така ли е?

— Да. Както е прието в такива случаи, мен ме назначиха да работя в приемната, докато действията ми бъдат проучени.

— Добре. Запознаваха ли ви с резултатите от разследването на Чърч от страна на целевия екип?

— В основни линии. Тъй като аз бях заинтересуван от изхода на разследването, ме информираха.

— Какво научихте?

— Че гримовете, намерени в шкафчето на банята, са принадлежали на девет от жертвите.

— Вие самият изпитвали ли сте някога съмнения, или чули ли сте някой от другите следователи да казва, че се съмнява дали Норман Чърч е отговорен за смъртта на тези жени?

— За тези деветте ли? Не, никакви съмнения. Никога.

— Добре, детектив Бош. Чухте господин Виечорек да свидетелства относно това, че е бил заедно с господин Чърч в нощта, когато е била убита единадесетата жертва, Шърлийн Кемп. Вие видяхте и видеозаписа, представен като веществено доказателство. Това не породи ли някакви съмнения у вас?

— Да, по отношение точно на този случай. Но Шърлийн Кемп не беше между онези девет, чиито гримове бяха намерени в апартамента на Чърч. У мен, пък и у всеки един от целевия екип не съществува никакво съмнение, че Чърч е убил онези девет жени.

Чандлър възрази, че Бош не може да говори за останалите от целевия отряд, и съдията я подкрепи. Белк промени темата, без да рискува да навлиза в обсега на седмата и единадесетата жертва. Стратегията му беше да избягва какъвто и да било намек за втория убиец, като остави на Чандлър да попадне на тази тема при кръстосания разпит, ако тя пожелае.

— Вие сте били наказан и изключен от разследването на доказателствата. Мислите ли, че отделът е постъпил правилно по този въпрос?

— Не.

— Как така?

— Както вече ви обясних, аз нямах право на избор. Ако трябваше да го сторя отново, дори и да знаех, че след това ще бъда преместен, щях да го направя по същия начин. Така беше необходимо да постъпя. Ако там бе имало друга жена, друга жертва, и аз я бях спасил, може би дори щях да бъда награден.

Когато Белк не се обади, за да зададе следващия си въпрос, Бош продължи:

— Мисля, че преместването ми се дължеше на политическа необходимост. Основната причина бе, че съм застрелял невъоръжен човек. Нямаше значение, че мъртвият е бил сериен убиец. Чудовище. Освен това имах и забележки…

— Достатъчно…

— За прес…

— Детектив Бош.

Бош млъкна. Беше казал онова, което искаше.

— Значи вие твърдите, че никак не съжалявате за онова, което се е случило в апартамента, така ли е?

— Не, не е така.

Това явно изненада Белк. Той се вгледа в бележките си. Беше задал въпрос, на който очакваше друг отговор. Но разбра, че трябва да продължи:

— За какво съжалявате?

— За това, че Чърч направи онова движение. Той сам привлече огъня. Нямаше какво друго да направя, освен да действам. Аз исках да преустановя убийствата. Но се случи по този начин. Той предизвика тази развръзка.

Белк изказа облекчението си, като въздъхна шумно в микрофона, преди да обяви, че няма повече въпроси.

Съдията Кейес заяви, че ще има десет минути прекъсване, преди да започне кръстосаният разпит. Бош се върна до масата на защитата, където Белк му прошепна, че мисли да са се справили добре. Бош не отговори.

— Мисля, че всичко ще се реши при нейния разпит. Ако успееш да преминеш без тежки щети, може и да спечелим.

— Ами ако изкара наяве Последователя, като разкрие за бележката му?

— Не виждам как би го направила. Но ако го стори, ще бъде нещо като сляп полет.

— Не, не е така. Тя си е намерила източник в управлението. Някой й е казал за писмото.

— Ако стигне до това, аз ще поискам прекъсване за консултации.

Това не беше твърде окуражаващо. Бош погледна часовника, за да види дали ще има време да изпуши една цигара. Не беше останало много и той се отказа. Върна се на мястото за свидетеля. Мина зад Чандлър, която пишеше в юридическия бележник.

— Най-великата мистерия в живота — каза тя, без да погледне към него.

— Да — отговори Бош, също без да я гледа.

Докато седеше и чакаше, той видя да влиза Бремер, следван от репортера на „Дейли Нюз“ и двама репортери за свръзка. Някой беше съобщил, че ще започва главното действие. Тъй като във федералния съд беше забранено да се снима по какъвто и да било начин, една от телевизионните станции бе изпратила художник, който да прави бързи скици.

От свидетелския стол Бош наблюдаваше как Чандлър работи. Предположи, че записва въпросите, които ще му зададе. Дебора Чърч седеше до нея, с ръце, скръстени върху масата и гледаше встрани от Бош. Минута по-късно вратата откъм стаята на съдебните заседатели се отвори, те влязоха в залата и заеха местата си. После се появи съдията. Бош пое дълбоко дъх и се приготви, докато Чандлър се насочи към катедрата с жълтия си бележник в ръка.

— Господин Бош — започна тя. — Колко души сте убили?

Белк веднага възрази и поиска консултация. Адвокатите и секретарят на съда се събраха встрани на залата и си шепнаха пет минути. Бош чуваше само части от думите, повечето на Белк, който говореше по-високо. В един момент той заяви на малко по-висок глас, че става дума само за едно нещо — за убийството на Чърч — и всичко друго няма отношение към делото. Чу Чандлър да казва, че информацията е важна, защото илюстрира начина на мислене на ответника. Бош не успя да чуе отговора на съдията, но след като всички отново заеха местата си, съдията каза:

— Ответникът ще отговори на въпроса.

— Не мога — отвърна Бош.

— Детектив Бош, съдът ви заповядва да отговорите.

— Не мога да отговоря, съдия. Не знам колко души съм убил.

— Служили ли сте по време на войната във Виетнам? — попита Чандлър.

— Да.

— С какво се занимавахте там?

— С прочистване на тунелите. Влизах в тунелите на врага. Понякога това довеждаше до директен сблъсък. Понякога съм използвал експлозиви, за да разруша тези комуникации. За мен бе невъзможно да знам колко души е имало в тях.

— Добре, детектив. След като приключихте службата си в армията и станахте полицай, колко души убихте?

— Трима, включително Норман Чърч.

— Можете ли да ни разкажете за двата случая, извън господин Чърч? В общи линии.

— Да, единият беше преди Чърч, а другият — след. За пръв път убих човек по време на разследване на убийство. Отидох да разпитам един човек, когото мислех за свидетел. Оказа се, че той е убиецът. Когато почуках на вратата, той стреля през нея. Не ме улучи. Аз я отворих с крак и влязох. Чух, че тича към задната врата на къщата. Последвах го в градината, където той вече прескачаше оградата. Преди да се смъкне от другата страна, той се обърна, за да стреля отново по мен. Аз го изпреварих.

Вторият път беше вече след Чърч. Бях включен в разследване на ФБР по един случай на грабеж с убийство. Възникна стрелба между двама от заподозрените и мен заедно с партньора ми, който беше агент на ФБР. Аз убих единия от заподозрените.

— Значи и в двата случая, хората които сте убили, са били въоръжени?

— Точно така.

— Три изстрела, предизвикали смърт, са доста дори и за ветеран с двадесет години служба, не е ли така?

Бош изчака малко, за да може Белк да възрази, но дебеланкото беше много зает да пише нещо и пропусна.

— Хм, познавам полицаи с двадесетгодишен стаж, на които не им се е налагало да вадят пистолета си даже, но познавам и някои, които са убили по седем души. Зависи какви случаи разследваш. Въпрос на късмет.

— Добър късмет или лош?

Този път Белк възрази и съдията го подкрепи. Чандлър бързо продължи.

— След като убихте господин Чърч, който беше невъоръжен, чувствахте ли се виновен?

— Всъщност не. Не, докато не бях даден под съд и разбрах, че вие сте адвокат на ищеца.

В съдебната зала се чу смях и дори Хани Чандлър се усмихна.

След като успокои залата със силен удар на чукчето по бюрото, съдията напомни на Бош да отговаря само на зададените въпроси и да не прави персонални забележки.

— Нямам лоши чувства — каза Бош. — Както споменах преди, предпочитах да хвана Чърч жив, а не мъртъв. Но исках да го отстраня, по какъвто и да е начин.

— Но вие тактически така подготвихте нещата, че всичко трябваше да приключи с постоянното му отстраняване, нали?

— Не, не бях ги подготвил. Нищо не беше подготвено. Просто така се случи.

Бош знаеше, че не бива да се показва ядосан от нея. Вместо да отрича ядно, той отговаряше на въпросите й като човек, който обяснява на другия, че той просто греши.

— И все пак бяхте удовлетворен, че господин Чърч е убит, макар и невъоръжен, гол и напълно безпомощен?

— Тук удовлетворението няма нищо общо.

— Ваша светлост — каза Чандлър. — Мога ли да покажа на свидетеля документи? Отбелязани са под номер 3А в иска.

Тя подаде копия на Белк и на чиновника на съда, който прехвърли листа на съдията. Докато съдията четеше, Белк се приближи до катедрата и възрази:

— Ваша светлост, ако това се предлага като обвинение, аз не виждам как то би могло да бъде валидно. Това са думи на психиатър, а не на моя клиент.

Чандлър отиде до микрофона.

— Господин съдия — каза тя. — Ако погледнете в абзаца, наречен „Изводи“, ще видите последния параграф. Точно него искам да прочета на свидетеля. Вие също така можете да видите, че ответникът е подписал мнението в края.

Съдията Кейес почете още малко, избърса устни с опакото на ръката си и каза:

— Аз го приемам. Можете да го покажете на свидетеля.

Чандлър занесе друго копие на Бош и му го остави, без да погледне към него. После се върна до катедрата.

— Можете ли да ни кажете какво е това, детектив Бош?

— Това е поверителен рапорт за освобождаване от отговорност от психологическа гледна точка. Всъщност предполагам, че е поверителен.

— Да. И за какво се отнася?

— Освобождава ме от отговорност след убийството на Чърч и ми разрешава да се върна към изпълнение на задълженията. Има установен такъв ред. Да бъдеш разпитан от психиатъра на управлението, след като си употребил оръжие. После той взема решение дали да се върнеш на службата си.

— Вие сигурно добре го познавате.

— Моля?

— Госпожице Чандлър, това не е необходимо — каза съдията Кейес, преди още Белк да скочи.

— Не, ваша светлост. Отказвам се от тези думи. На вас ви беше разрешено да се върнете на служба на новото си назначение в Холивуд след разговора, така ли е?

— Точно така.

— Не е ли вярно, че това не е нищо повече от един рутинен процес? Психиатърът никога не спира някой служител на база на този разпит?

— Не, на първия въпрос. За втория, не знам.

— Добре, нека ви попитам по друг начин. Чували ли сте някога някой служител да е бил отстранен на база на интервюто с психолога?

— Не, не съм чувал. Тези документи, а и самото интервю са поверителни, така че се съмнявам дали бих могъл да чуя нещо за тях.

— Бихте ли прочели, моля ви, последния параграф от изводите на рапорта, намиращ се пред вас?

— Да. — Той вдигна листа и започна да чете. Тихо.

— По-високо, детектив Бош — каза тя нетърпеливо. — Мисля, че това се подразбира, щом искам вие да го прочетете.

— Извинете. Тук пише: „Тъй като военният и полицейски опит на обекта очевидно включват гореуказаната стрелба, приключваща с фатален резултат, той до голяма степен е станал предразположен към насилие. Говори за насилието и неговите аспекти, като за неделима част от всекидневния му живот и през целия му живот. Независимо от това, не може да се счита, че онова, което се е случило в миналото му, ще действа като предварителна психологическа бариера за неговите действия, ако отново се окаже в подобна ситуация, когато ще трябва да действа със смъртоносна сила, за да защити себе си или другите. Вярвам, че ще може да действа, без да се бави. Ще бъде в състояние да дръпне спусъка. Всъщност по време на разговора не съм установил изобщо нездрав ефект, който да е подействал на психиката му след изстрела, освен че чувството за удовлетворение от резултата — смъртта на заподозрения — трябва да бъде считано за неподходящо.“

Бош остави листа. Той забеляза, че сега всички съдебни заседатели го гледаха. Нямаше представа дали този формуляр е навредил силно на каузата му, или я е подпомогнал.

— Обектът в този рапорт сте вие, така ли е? — попита Чандлър.

— Да, аз.

— Вие току-що свидетелствахте, че не сте били удовлетворен, но в рапорта на психиатъра се казва, че чувствате удовлетворение от резултата на инцидента. Кое е вярно?

— Това са думи на рапорта, не мои. Аз не мисля, че бих се изразил по този начин.

— А как бихте се изразили?

— Не знам. Не по този начин.

— Тогава защо сте подписали рапорта?

— Подписах го, защото исках да се върна на работа. Ако бях започнал да споря с него относно думите, които е употребил, никога нямаше да се върна.

— Кажете ми, детектив Бош, психиатърът, който ви разпита и направи рапорта, знаеше ли за вашата майка?

Бош се поколеба.

— Не знам — най-после отговори той. — Аз не съм му казвал. Не знам дали е имал информацията отпреди.

Трудно се концентрираше в думите си, защото се чувстваше объркан.

— Какво се е случило с майка ви?

Той погледна Чандлър в очите и задържа погледа си в нея, преди да отговори. Тя не отмести очи.

— Както беше свидетелстване тук преди, тя беше убита. Аз бях на единадесет години. Случи се в Холивуд.

— И никой не беше арестуван, така ли е?

— Така е. Може ли да говорим за нещо друго? По този въпрос свидетелстваха и по-рано.

Бош погледна към Белк, който най-после схвана какво се иска от него, стана и възрази срещу повтарянето на въпросите към различни свидетели от страна на Чандлър.

— Детектив Бош, искате ли прекъсване? — попита съдията Кейес. — За да се поуспокоите малко.

— Не, господин съдия, чувствам се добре.

— Добре, извинете. Но аз не мога да ограничавам кръстосания разпит, щом той е по делото. Възражението се отхвърля. — Съдията кимна към Чандлър.

— Съжалявам, че ви задавам толкова лични въпроси, но след нейната смърт баща ви ли ви отгледа?

— Вие не съжалявате, вие…

— Детектив Бош — гръмна гласът на съдията. — Не можете да постъпвате така. Вие трябва да отговаряте на задаваните ви въпроси. И да не казвате нищо друго. Само отговаряйте на въпросите.

— Не. Не познавах баща си. Изпратиха ме в дом за сираци, а след това в къщи на настойници.

— Имате ли братя и сестри?

— Не.

— Значи човекът, който е удушил майка ви, не само ви е отнел най-близкото същество, но и е разбил живота ви в онзи момент?

— Би могло да се каже.

— Това престъпление има ли нещо общо с факта, че вие станахте полицай?

Бош усети, че повече не може да гледа към съдебните заседатели. Знаеше, че лицето му е почервеняло. И чувстваше, като че ли го гледат през лупа как умира.

— Не знам. Никога не съм изследвал себе си чак дотолкова, че да го разбера.

— А имаше ли то нещо общо с удовлетворението, което сте почувствали, когато сте убили господин Чърч?

— Както казах и преди, дори и да е имало някакво удовлетворение, макар че вие употребявате тази дума, то беше защото аз бях доволен, че съм приключил със случая. Ако мога да използвам вашият стил на изразяване, човекът беше едно чудовище. Беше убиец. Аз бях доволен, че съм го спрял. А вие не бихте ли били?

— Вие трябва да отговаряте на въпросите, детектив Бош — каза Чандлър. — Въпросът, който аз имам към вас, е, спряхте ли убийствата? Всичките ли?

Белк скочи и поиска консултация. Съдията се обърна към заседателите:

— Сега наистина ще прекъснем все пак. Ще ви повикаме, когато бъдем готови.