Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (16)

Петнадесет

— Искам отсрочване.

— Какво?

— Трябва да разсрочиш делото. Кажи на съдията.

— За какво, по дяволите, говориш, Бош?

Бош и Белк седяха зад масата на защитата и чакаха да започне сутрешната сесия на съда в четвъртък. Шепнеха си тихичко и Бош си помисли, когато Белк изруга с по-висок тон, че той го направи, за да се покаже по-уверен.

— Говоря по повод на вчерашния свидетел Виечорек. Той беше прав.

— В какво?

— За алибито, Белк. Алибито по отношение на единадесетата жертва. То е основателно. Чърч не е…

— Я чакай — изскимтя Белк. После понижи глас и зашепна: — Ако се готвиш да ми признаеш, че си убил не този, когото е трябвало, не искам и да те чуя, Бош. Не сега. Късно е! — Той се зае с юридическия си бележник.

— Белк, слушай, за бога. Нищо не признавам. Застрелял съм точно онзи, когото е трябвало. Но сме пропуснали нещо. Другият. Убийците са били двама. Чърч е виновен за девет от жертвите — деветте, които свързахме с намерените комплекти гримове. Другите две, плюс тази, която намерихме в бетона тази седмица, са убити от някой друг. Ти трябва да прекъснеш тази работа, докато успеем да разберем какво точно става. Ако се разчуе в съда, това ще помогне на втория убиец, на Последователя, да разбере колко близо сме до него.

Белк изпусна молива си и той падна на пода. Не се наведе да го вземе.

— Ще ти кажа какво ще стане, Бош. Няма да прекъсваме нищо. Даже и да го исках, сигурно не бих могъл. Съдията е на нейна страна. Тя само трябва да възразява и да не позволява никакво отлагане, никакви преговори. Така че аз няма и да се опитвам. Трябва да разбереш едно нещо, Бош. Това е съд. Той е факторът, който направлява сега цялата ти вселена. Ти нямаш възможност да го контролираш. Не можеш да очакваш делото да се бави всеки път, когато на теб ти е необходимо да променяш своята версия…

— Свърши ли?

— Да, свърших.

— Белк, разбирам всичко това, което току-що каза. Но ние трябва да предпазваме разследването. Там, навън, има още един, който убива хора. И ако Чандлър повика мен или Едгар ей там горе и започне да задава въпроси, убиецът ще прочете за разпита и ще знае всичко, до което сме се добрали. Тогава никога няма да го хванем. Това ли искаш?

— Бош, моят дълг е да спечеля това дело. Ако, правейки това, аз компрометирам твоето…

— Да, а не искаш ли да знаеш истината, Белк? Мисля, че сме близо до нея. Ако отложиш до другата седмица, вече ще сме готови с всичко. Ще можем да дойдем тук и да хвърлим Мани Чандлър в оркестъра.

Бош се облегна на стола си. Беше се изморил да се бори с Белк.

— Бош, откога си ченге? — попита Белк, без да го погледне. — Двадесет години?

Почти позна, но Бош не му отговори. Знаеше какво ще последва.

— И ще ми седиш тук да ми говориш за истината? Кога за последен път си виждал в полицейски доклад да се пише пълната истина по разследването? Не ми говори за истината. Ако я искаш, иди при свещеника или другаде. Не знам точно къде, но не и тук. След двадесет години служба трябва да знаеш, че истината няма нищо общо с това, което става тук. Нито пък с правосъдието. Това са само думи, които съм чел по книгите в предишния си живот. — Белк се обърна и извади друг молив от джоба на ризата си.

— Добре, Белк, ти командваш. Но аз ще ти кажа само как ще изглежда цялата работа, когато излезе наяве. Ще се разкрива на части и ще изглежда зле. Това е специалитет на Чандлър. И ще изглежда така, като че ли съм убил невинен човек.

Белк не му обръщаше внимание, а пишеше в жълтия си бележник.

— Глупако, тя ще ни го забие така, че ще излезе чак от другата страна. Ти продължаваш да я подценяваш и твърдиш, че била само омаяла съдията, но ние и двамата знаем факта, че не можеш да й стъпиш и на малкия пръст. За последен път ти казвам. Докопай се до отлагане.

Белк стана и заобиколи масата, за да вземе падналия молив. След като се надигна, оправи връзката и панталоните си и седна отново. Надвеси се над бележника си и без да гледа към Бош, каза:

— Ти просто се боиш от нея, нали, Бош? Не искаш да застанеш на сцената и тя да ти задава въпроси. Въпроси, които ще разкрият кой си ти — ченге, на което му харесва да убива хора. — Едва сега той се извърна и погледна Бош. — Е, късно е. Твоето време дойде и не можеш да се измъкнеш. Никакви отлагания. Време е за представление.

Хари се изправи и се надвеси над дебелака.

— Майната ти, Белк. Излизам.

— Много хубаво — каза Белк. — Знаеш ли, вие всичките сте еднакви. Застреляте някого и идвате тук, като си мислите, че само защото носите тази значка, имате свещеното право да си правите каквото пожелаете. Тази значка ви дава могъщество.

Бош излезе, отиде при телефоните и позвъни на Едгар. Още след първия звън той вдигна слушалката.

— Получих съобщението ти снощи.

— Аха, ами там всичко съм казал. Извън играта съм. От ОКУ дойдоха тази сутрин и взеха всичко. Видях ги да се въртят и около твоето място, но не са пипали нищо.

— Кой дойде?

— Шийхан и Опелт. Знаеш ли ги?

— Да, добри са. Ще идваш ли тук да свидетелстваш?

— Да, трябва да съм там в десет.

Бош видя, че вратата на съдебна зала 4 се отвори, пазачът се показа и му махна.

— Трябва да отивам.

В залата Чандлър беше зад катедрата, а съдията говореше. Съдебните заседатели още не бяха влезли.

— А другите призовани? — питаше съдията.

— Ваша светлост, от моя офис ще им съобщят тази сутрин и ще ги освободят.

— Добре тогава. Господин Белк, готов ли сте да продължим?

Когато Бош влезе през вратата, Белк се насочваше към катедрата и даже не го погледна.

— Ваша светлост, тъй като това е неочаквано, аз ще помоля за половин час отлагане, за да мога да се консултирам с клиента си. След това ще бъдем готови да продължим.

— Много добре. Точно така и ще направим. Господин Бош? Очаквам да сте си на мястото следващия път, когато изляза, за да започнем. Не обичам да изпращам портиерите нагоре-надолу по коридорите, когато ответникът знае къде трябва да бъде и кога.

Бош не каза нищо.

— Извинете, ваша светлост — обади се вместо него Белк.

Останаха прави, докато съдията напускаше залата.

— Хайде да идем до една от стаите за срещи между адвокати и клиенти — каза Белк.

— Какво стана?

— Хайде да вървим.

Докато минаваха през вратата на съдебната зала, към тях се насочи Бремер с бележник и молив в ръка.

— Хей, какво става?

— Не знам — каза Бош. — Половин час забавяне.

— Хари, трябва да говоря с теб.

— После.

— Важно е.

В края на коридора близо до тоалетните имаше няколко малки адвокатски заседателни зали. Размерите им бяха почти колкото на стаите за разпити в холивудското полицейско управление. Бош и Белк влязоха в една от тях и седнаха на столовете от двете страни на сивата маса.

— Какво се случи? — попита Бош.

— Твоята героиня си отдъхва.

— Чандлър си отдъхва, без да ме е призовала? — Това звучеше съвсем безсмислено за Бош. — Какво прави тя?

— Тя е страшно хитра. Много умен ход.

— Защо?

— Виж какво става с делото. Тя е в много добра позиция. Ако то свърши днес и отиде при заседателите, кой ще спечели? Тя. Виждаш ли, тя знае, че ти трябва да застанеш на скамейката и да се защищаваш. Както ти казах оня ден, от теб зависи дали ще спечелим, или ще загубим. Ти или ще хванеш топката и ще й я набуташ обратно в гърлото, или ще я изпуснеш. Тя знае това и ако те призове, ще задава въпросите си първа, а после аз ще започна с допълненията — това е по-лесно и ти може и да се измъкнеш… Сега тя обръща цялата работа. За мен остава да избера или да не те призова и да загубя делото, или да те призова и всъщност да й отстъпя по-добрата позиция. Страшно хитро.

— Тогава какво ще правим?

— Ще те призова.

— А отлагането?

— Кое отлагане?

Бош кимна. Нямаше да има промяна. Няма да има отлагане. Разбра, че не е успял. Беше пристъпил към убеждаването на Белк неправилно. Трябваше да се опита да го убеди, че идеята за отлагането идва от него. Тогава щеше да се получи. Сега Бош усети как стомахът му се свива. Това бе онова неприятно чувство, което се появява пред неизвестността. По същия начин се беше чувствал, когато за пръв път влезе в тунела във Виетнам. Беше страх, знаеше го. Страх, разцъфнал като черна роза в центъра на гърдите му.

— Спечелихме двадесет и пет минути — каза Белк. — Нека забравим за отлагането и да се опитаме да решим как бихме искали да протече свидетелският разпит. Аз ще те водя. Заседателите ще разберат. Но помни, че трябва да внимаваш какво говориш и да не избързваш. Иначе ще загубиш. Ясно ли е?

— Имаме двадесет минути — поправи го Бош. — Имам нужда да изляза да изпуша една цигара, преди да седна на мястото на свидетеля.

Белк продължи, все едно не беше чул.

— Запомни, Бош, тук става дума за милиони. Може да не са твоите пари, но това може да ти коства кариерата.

— Каква кариера?

 

 

Когато след двадесет минути Бош излезе от стаичката, Бремер висеше пред вратата.

— Хвана ли му края? — попита Хари. Той отмина репортера и се насочи към ескалатора. Бремер го последва.

— Не, човече, не съм подслушвал. Само те чаках. Слушай, какво става с новия случай? Едгар не иска да ми каже и дума. Идентифицирахте ли я, или какво?

— Да, идентифицирахме я. — Коя е била?

— Не е мой случая, човече. Не мога да ти кажа. Освен това, ако ти кажа, ти ще изтичаш с името при Мани Чандлър, нали?

Бремер се спря.

— Какво? За какво говориш? — после се долепи до Бош и зашепна.

— Слушай, Хари, ти си ми един от главните източници. Няма да ти скроя такъв номер. Ако тя наистина надушва нещо, огледай се към някой друг.

Бош се почувства виновен, че обиди репортера. Нямаше основания.

— Сигурен ли си? Значи греша, а?

— Абсолютно. Ти си много ценен за мен. Не бих го направил.

— Добре тогава.

Това беше почти извинение от негова страна.

— Е, какво ще ми кажеш за идентификацията?

— Нищо. Наистина не е мой случай. Опитай в ОКУ.

— На ОКУ ли е? Взели са го от Едгар?

Бош стъпи на ескалатора и се извърна да го погледне. Докато слизаше надолу, му кимна. Бремер не го последва.

 

 

Мани Чандлър вече беше на площадката на стълбищата и пушеше, когато Бош излезе. Той запали цигарата си и я погледна.

— Изненада, изненада — каза той.

— Какво?

— Почивката.

— Изненада само за Бълк — каза тя. — Всеки друг адвокат щеше да го предвиди. Почти ти съчувствам, Бош. Почти, но не съвсем. В делата по защита на гражданските права, шансовете да спечелиш винаги са малки. Но да се пребориш с адвокат от градската колегия винаги е приятно. Тези момчета от типа на Бълк не биха могли да работят на свободна практика… Ако трябваше да печели за храната си, твоят адвокат щеше да бъде слабичък мъж. А така той си получава твърдата заплата от общината, независимо дали печели, или губи.

Това, което тя казваше, беше вярно, разбира се. Всички го знаеха. Бош се усмихна. Не знаеше как да се държи. Отчасти я харесваше. Беше жестока към него, но кой знае защо тя му харесваше. Може би беше заради упоритостта, заради яростта й, макар и погрешно насочена, но чистосърдечна.

Може би и защото тя не се боеше да разговаря с него извън съдебната зала. Беше забелязал как Белк внимателно избягва да контактува със семейство Чърч. Преди да излезе от залата по време на почивките, той стоеше до масата на защитата, докато не се увери, че те всички са в коридора или вече на ескалатора. Чандлър обаче не играеше такива номера. Тя беше нападател.

Бош предположи, че срещата им сега прилича на докосването на ръкавиците, което боксьорите извършваха, преди да удари звънецът. Той смени темата.

— Говорих с Томи Фарадей онзи ден тук. Сега той е Томи Фарауей. Попитах го какво се е случило, но той не ми каза. Рече само, че се е извършило правосъдие, каквото и да означава това.

Тя изпусна дълга въздишка със синкав дим, но за момента си замълча. Имаха още три минути.

— Спомняш ли си делото Галтон? — попита го. — Беше за защита на граждански права срещу неправомерна употреба на сила.

Бош се замисли. Името му беше познато, но му беше трудно да го свърже със случаите, които знаеше или беше чувал през годините.

— О, кучешкото дело, нали?

— Да, Андре Галтон. Това беше преди Родни Кинг, когато повечето от хората в този град не вярваха, че тяхната полиция рутинно злоупотребява с властта си. Галтон беше черен и си карал издишащото ремарке под наем по хълмовете на „Студио сити“, когато някакъв полицай решил да му провери документите. Той не бил направил нищо лошо, не са го търсели, само бил задържал ремаркето един месец повече, отколкото платил. Но побягнал. Чудно защо е побягнал. Изминал цялото разстояние горе до Мълхоланд и насочил колата към една от площадките, където хората застават да гледат панорамата на пропастите долу. После скочил от колата и се търкулнал надолу, но заседнал на някаква скала. Нямало как да слезе, но не искал и да се качи обратно, а полицаите не щели да се спускат, защото било твърде опасно. Така казаха на процеса.

Сега Бош си спомни историята, но я остави да разказва. Негодуването й беше толкова чистосърдечно и нямаше нито намек от позата на обвинител, че той искаше да чуе разказа й.

— И така, те пуснали кучето долу — каза тя. — Галтон изгубил тестикулите си, а десният му крак останал неподвижен поради прекъснат нерв. Можеше да го движи, но го влачеше след себе си…

— Кажи за Томи Фарадей — напомни й Бош.

— Да, той взе делото. Беше загубена работа… Галтон не беше направил нищо. Само побягнал. Полицията със сигурност нямаше да може да се защити. Всеки съдебен състав би го видял. Знаеше го и градската адвокатура. Всъщност мисля, че делото трябваше да е на Белк. Предложиха половин милион обезщетение, ако се спечели делото, и Фарадей се хвана. Мислеше, че всъщност, ако успее, ще вземе три пъти повече.

И както вече казах, то беше в старите времена. Адвокатите по граждански права им викат ПК — преди Кинг. Заседателите четири дни изслушваха свидетели и оправдаха полицаите само след тридесетминутно заседание. Галтон не спечели нищо от цялата работа, освен мъртъв крак и ненужен мъжки член. След прочитането на присъдата той излезе тук и отиде ей там до живия плет. Беше скрил пистолет, увит в найлон, под него. Дойде тук пред статуята и сложи пистолета в устата си. Точно в този момент Фарадей излизаше през вратата и видя какво се случи. Цялата статуя и наоколо беше в кръв.

Бош не каза нищо. Сега си спомняше съвсем ясно случая.

Погледна към кулата на кметството и видя как чайките кръжаха около нея. Винаги се чудеше какво ги привлича там. Беше на мили от океана, но на покрива на кметството винаги имаше чайки. Чандлър продължи да говори:

— Винаги съм искала да разбера две неща — каза тя. — Първо, защо Галтон е побягнал. И второ, защо е скрил револвера. И си мисля, че отговорът е само един. Не се е надявал на правосъдие. Не е вярвал в системата. Нямал е надежда. Не бил направил нищо лошо, но побягнал, защото е бил негър в обкръжението на бели и през целия си живот е слушал разкази за онова, което белите ченгета правят на черните хора. Адвокатът му казал, че ще спечели леко делото, но той донесъл пистолета до съдебната палата, защото цял живот е слушал за това как заседателите вземат решенията, щом имат думата на негър срещу полицаите.

Бош си погледна часовника. Беше време да влиза, но не му се искаше да се отдалечи от нея.

— И така, заради това Томи е казал, че се е извършило правосъдие — продължи тя. — Такова е било правосъдието за Андре Галтон. След това Фарадей прехвърли всичките си дела на други адвокати. Аз взех няколко. И той повече не стъпи в съда. — Тя загаси остатъка от цигарата си. — Край на разказа.

— Сигурен съм, че адвокатите, защитаващи гражданските права, го разказват често — каза Бош. — А сега ти слагаш мен и Чърч в същата рамка, нали? Аз съм като оня, който е изпратил кучето долу подир Галтон, а?

— Има си степенуване, детектив Бош. Дори ако Чърч е бил чудовище, както ти твърдиш, не е трябвало да умира. Ако системата се отклони от легалните начини за раздаване на правосъдие, кой друг би пострадал най-вече? Невинните. Ето, виждаш ли, затова трябва да направя това, с което съм се заела сега. Заради невинните.

— Добре, късмет — каза той и изхвърли цигарата си.

— Аз няма да имам нужда от късмет — каза тя.

Бош проследи погледа й към статуята над мястото, където Галтон се беше самоубил. Чандлър гледаше, като че ли там още имаше кръв.

— Това е правосъдието — каза тя, като кимна към статуята. — Тя не те чува. Тя не те вижда. Тя не те усеща и няма да ти проговори. Правосъдието, детектив Бош, е само една бетонена блондинка.