Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (14)

Тринадесет

Последната стъпка от вечерните му скитания бе към дома на Силвия. Когато влезе, тя седеше до масата в столовата в избелели джинси и тениска на гимназията „Грант“ и четеше теми по литература. Един от предметите, които преподаваше на единадесети клас в гимназията „Грант“ се казваше „Лос Анджелис в литературата“. Беше му казала, че е предложила тази тематика, за да могат учениците да опознаят града си още по-добре. Повечето от тях бяха дошли от други места, от други страни. Веднъж беше му казала, че в един от класовете й учениците говорят на единадесет различни езика.

Той сложи ръка на тила й и се наведе да я целуне. Забеляза, че съчиненията бяха за книгата на Натаниел Уест „Денят на скакалеца“.

— Чел ли си я? — попита тя.

— Много отдавна. Някаква учителка по английски в гимназията ни накара. Беше откачена.

Тя вдигна вежди.

— Добре, умнико. Аз се опитвам да редувам трудните теми с по-леки. Сега съм им дала „Големият сън“.

— А те може би са си помислили, че тази предишната заслужава това заглавие.

— Ама ти днес си много забавен, а? Нещо хубаво ли се е случило?

— Всъщност не. Там всичко е гадно. Но тук… тук е друго.

Тя стана и двамата се прегърнаха. Той прекара ръка по гърба й, както знаеше, че тя обича.

— Какво става на делото?

— Нищо. Всичко. Май ще ме натъпчат в калта. Чудя се дали след цялата тая работа ще мога да си намеря работа като частен детектив. Като Марлоу.

Тя се отдръпна.

— За какво говориш?

— Не знам. Нищо. Ще трябва да поработя върху това тази нощ. Ще се настаня на масата в кухнята. Ти можеш да си останеш тук със скакалците.

— Твой ред е да готвиш.

— Тогава ще се обадя на полковника^[1].

— Лайно.

— Хей, не е хубаво учителка по английски да говори такива работи. Какво ще кажеш за полковника?

— Умря преди години. Нищо де. Всичко е наред.

Тя му се усмихна. Този ритуал се повтаряше често. Когато беше негов ред да готви, той обикновено я водеше да хапнат навън. Виждаше, че тя не хареса идеята да поръчат пържени пилета. Но имаше много недовършена работа, трябваше и да поразмисли.

Изразът на лицето й го накара да пожелае да си признае всички грешки, които е допускал някога. Но знаеше, че не може. Тя също го знаеше.

— Днес унижих един човек.

— Какво? Защо?

— Защото той унижава жени.

— Всички мъже го правят, Хари. Какво му стори?

— Ударих го и го съборих пред жената, с която живее.

— Може и да си го е заслужил.

— Не искам да идваш утре в съда. Може би Чандлър ще ме извика да свидетелствам, но не искам ти да си там. Ще бъде зле.

Тя помълча малко.

— Защо правиш така, Хари? Казваш ми всички тези неща, които си направил, а за останалото си мълчиш. Ние сме толкова близки, от една страна, а от друга… Ти ми разказваш за хората, които си ударил, а не за себе си. Какво знам аз за теб, за твоето минало? Искам да говорим за това, Хари. Трябва да го направим, иначе ще достигнем до момента, когато ще започнем да се унижаваме. Така се случи с мен предишния път.

Бош кимна и сведе поглед. Не знаеше какво да каже. Беше затрупан с много други мисли, за да се натовари и с тези.

— Ще искаш ли повече пържени картофи?

— Става.

Тя се върна към съчиненията си, а той излезе да купи вечеря.

 

 

След като свършиха да се хранят и тя се върна на масата в столовата, той отвори куфарчето си върху масата в кухнята и извади папката с документите за убийствата. Върху масата имаше бутилка бира, но без цигари. Нямаше да пуши вътре. Или поне докато тя е будна.

Отвори първата папка и извади снимките на единадесетте жертви. Подреди ги върху масата. Застана прав, с бутилката в ръка, така че да може да ги вижда всичките едновременно. Снимките бяха направени на местопрестъпленията и представяха жертвите така, както ги бяха намерили. Пред него бяха разположени единадесет снимки. Той помисли малко върху данните от случаите. После отиде в спалнята и бръкна в джоба на сакото, което бе носил вчера. Снимката на бетонената блондинка беше още там.

Той я занесе в кухнята и я сложи до другите. Номер дванадесети. Беше ужасяваща галерия от пречупени и изнасилени тела с ярък грим, изобразяващ фалшива усмивка под мъртвите очи. Телата им бяха голи, подложени на грубата светлина от светкавицата на полицейския фотоапарат.

Бош изпразни бутилката и продължи да гледа. Четеше имената и датите на смъртта. Гледаше лицата. Лица на изгубени ангели в нощния град. Беше твърде късно, когато забеляза, че Силвия е влязла.

— Боже мой — прошепна тя, когато видя снимките. Отстъпи. Носеше една от тетрадките на учениците си. Ръката й се вдигна към устата.

— Извинявай, Силвия — каза Бош. — Трябваше да те предупредя да не идваш.

— Тези ли са жените?

Той кимна.

— Какво правиш ти?

— Не знам. Опитвам се да съобразя нещо май. Мислех, че ако ги разгледам отново всички заедно, ще се сетя нещо, ще разбера какво става всъщност.

— Но как можеш да гледаш всичко това? Ти просто си стоеше тук и гледаше.

— Защото трябва.

Тя погледна към тетрадката в ръката си.

— Какво има?

— Нищо. Да, една от ученичките ми е написала нещо. Щях да ти го прочета.

— Давай.

Той отиде до стената и загаси лампата, която осветяваше масата. Снимките и Бош останаха в мрака. Силвия стоеше огряна от светлината, която идеше откъм трапезарията.

— Давай.

Тя вдигна тетрадката.

— Това е едно момиче — каза. — Написала е: „Уест е прозрял края на щастливите дни на Лос Анджелис. Той е видял как градът на ангелите се превръща в град на отчаянието, място, където надеждите се прекършват под тежестта на полуделите тълпи. Неговата книга е едно предупреждение.“

Тя вдигна поглед.

— После продължава, но аз исках да ти прочета само тази част. Тя е едва в десети клас, но взима часове за напреднали по литература. Виж как е хванала дълбоката идея.

Той се възхищаваше на нейната доверчивост. Първата мисъл на Бош беше, че детето е плагиатствало. Откъде е взело думата „прозрение“? Но Силвия виждаше нещата от друг ъгъл. Тя виждаше красотата им. А той виждаше само тъмната страна.

— Хубаво е — каза той.

— Тя е афроамериканка. Идва с автобус. Една от най-умните ми ученички е и аз много се боя за нея, когато пътува. Казва, че се вози по седемдесет и пет минути във всяка посока и през това време чете книгите по темите, които им давам. Но аз се боя за нея. Тя изглежда толкова чувствителна. Може би твърде чувствителна…

— Дай й време и сърцето й ще закоравее. С всички става така.

— Не, не с всички, Хари. Затова се боя за нея. — Тя го загледа дълго в тъмнината. — Извинявай, че ти досадих.

— Никога не ми досаждаш, Силвия. Ти извинявай, че донесох това у дома. Ако искаш, мога да си ида и да ги занеса при мен.

— Не, Хари, искам да си тук. Да сложа ли малко кафе?

— Не, няма нужда.

Тя се върна в хола, а той светна лампата. Отново заразглежда снимките. Макар че изглеждаха еднакви в смъртта си, поради грима, поставен им от убиеца, всички жени бяха от различни физически категории по отношение на раса, ръст, цвят и така нататък.

Локи бе казал на целевия екип, че това е защото убиецът е просто търсещ удобния случай хищник. Не се е интересувал от физическия тип, а само от завоюването на жертвата, която да изпълни целта на собствената му еротична програма. Не се интересувал дали е черна или бяла, щом може да си я осигури колкото е възможно по-скоро. Бил е „ловец“ по покрайнините. Движел се е по места, където жените са били жертви дълго преди той да достигне до тях. Жени, които вече са отдали телата си на омразните ръце и очи на непознати. Те са били там и са го очаквали. Въпросът, който сега си задаваше Бош, беше, дали Майстора не е все още там, навън.

Той седна и извади от папката карта на Западен Лос Анджелис. Разгърна я и я сложи върху снимките. Виждаха се заградените с черен кръг места, където са били намерени жертвите. До тях бяха написани имената и датите. Целевият екип не бе открил някаква географска схема преди смъртта на Чърч. Телата бяха намирани на места между Силвърлейк и Малибу. Майстора властваше над целия западен район. И все пак повечето от труповете бяха скрити в Силвърлейк и Холивуд, с изключение на два. Единият бе намерен в Малибу, а другият в Западен Холивуд.

Бетонената блондинка бе открита доста по-далеч на юг в Холивуд, отколкото която и да е от другите жертви. Освен това тя беше единствената погребана. Локи беше казал, че местоположението вероятно е избирано в зависимост от, удобството на убиеца. След смъртта на Чърч това изглеждаше така. Четири от телата бяха изхвърлени на около миля от апартамента му в Силвърлейк. Други четири бяха в, Източен Холивуд, но не твърде далеч от мястото.

Датите не бяха казали нищо на следствието. Нямаше шаблон. Първоначално се беше появил намаляващ се интервал между откриването на жертвите, но после времето варираше в широки граници. Майстора беше нападал веднъж на пет седмици, после на две, после на три. Не можеше да се направи извод. И следователите от целевия екип бяха зарязали тази линия.

Бош продължи да работи. Започна да препрочита историите на жертвите. Повечето бяха кратки — две-три страници тъжен живот. Една от жените, която бе работила през нощта на булевард „Холивуд“, през деня беше учила за козметичка. Друга бе изпращала пари в Чихуахуа в Мексико, където живееха родителите й. Те мислеха, че тя има добра работа като екскурзоводка в прочутия Дисниленд. Три от жертвите се отличаваха по странен начин, но нямаше нещо, което да доведе до някакъв извод.

Три от проститутките от булеварда са посещавали един и същ лекар за седмичните задължителни прегледи. Хората от целевия екип го бяха поставили под наблюдение за три седмици. Но една нощ, когато следяха него, истинският Майстор бе взел проститутка на „Сънсет“ и на другата сутрин трупът й бе намерен в Силвърлейк.

Две от другите също посещаваха един и същ лекар. Докторът от Бевърли Хилс беше им направил пластични операции за увеличаване на бюста. Целевият екип бе работил и върху тази версия, позовавайки се на подобието от промяната на телата и промяната на лицата под грима. Бяха го наблюдавали, но той не бе извършил нищо съмнително и като че беше домашар, задоволен напълно от съпругата си, която бе оформил в съответствие с вкуса си. Когато Бош получи съобщението, което доведе до убийството на Норман Чърч, те все още се занимаваха и с хирурга.

Доколкото Бош знаеше, нито един от докторите не подозираше, че е под наблюдение. В книгата, която написа Бремер, те фигурираха под фалшиви имена.

Беше изчел почти две трети от историите и вече четеше за Никол Кнап — седмата жертва, — когато забеляза шаблон в шаблона. Преди сякаш го беше пропуснал. Всички го бяха пропуснали. Целевият екип, Локи, медиите. Бяха поставили всички жертви под един знаменател. Курвата, която е курва, си е курва. Но имаше различия. Някои бяха проститутки от улицата, други работеха като проститутки придружителки — по-висока класа. В двете групи имаше също и танцьорки, една беше стриптийзьорка, разнасяща телеграми. А две други работеха в порнобизнеса, както и последната жертва — Беки Камински, — като понякога печелеха и от проституция, но чрез повикване.

Бош отдели историите и снимките на Никол Кнап — седмата жертва — и на Шърлийн Кемп — единадесетата. Това бяха двете порноактриси, познати като Холи Лер и Хийтър Кумхайтър.

После прелисти папката и намери документите на единствената оживяла, жената, която беше успяла да избяга. Тя също беше порноактриса, която извършваше и сексуслуги при повикване. Казваше се Джорджия Щерн. Псевдонимът й във филмите беше „Кадифената кутия“. Тя бе отишла в мотела „Холивуд стар“ на среща, уредена по телефона от службата, където публикуваше рекламата си. След като пристигнала, клиентът я накарал да се съблече. Тя се обърнала с гръб, за да разиграе скромност, което можело да се хареса на клиента. Тогава видяла кожената каишка на чантата си да минава над главата й, а той започнал да я подпира отзад. Тя се задърпала, както вероятно са правили всички жертви, но успяла да се освободи, като ударила с лакът нападателя си в ребрата, а после се обърнала и го ритнала с коляно по гениталиите.

Избягала гола от стаята, забравила напълно за скромността. Докато полицията пристигне, нападателят си бил отишъл. Докладът за инцидента стигнал до целевия екип чак след три дни. Дотогава стаята била използвана десетки пъти, тъй като „Холивуд стар“ предлага такса на час. Поради това тя била безполезна за намиране на някакви физически веществени доказателства.

Едва сега, когато препрочиташе доклада, Бош разбра защо портретът, който бе направен от художника на полицията, на база показанията на Джорджия Щерн, се различаваше толкова много от образа на Норман Чърч.

Това беше друг човек.

След един час той обърна последната страница на папката, където бе изредил телефонните номера и адресите на основните лица, участвали в разследването. Отиде до телефона, окачен на стената, и набра номера на дома на доктор Джон Локи. Надяваше се психологът да не е сменил телефона си през изминалите четири години.

Локи вдигна слушалката след петия сигнал.

— Извинете, доктор Локи, знам, че е късно. Обажда се Хари Бош.

— Хари, как си? Извинявай, че не можах да си поговоря с теб днес. Не беше най-доброто време за теб, сигурен съм, но аз…

— Да, докторе, слушай, нещо става. Свързано е с Майстора. Имам няколко неща, които искам да ти покажа и да си поговорим за тях. Може ли да дойда при теб?

Последва дълго мълчание, преди Локи да отговори.

— Това за новия случай ли ще е? За който прочетох във вестниците?

— Да, за него и за някои други неща.

— Добре, нека да видя… сега е близо десет. Сигурен ли си, че това не може да почака до утре сутрин?

— Утре сутрин съм в съда, докторе. Целия ден. Важно е. Аз наистина ценя времето ти. Ще бъда при теб преди единадесет и ще си тръгна преди полунощ.

Когато Локи не отговори, Хари се замисли дали любезният доктор се бои от него, или просто не желае в къщата му да влиза ченге убиец.

— Освен това — наруши мълчанието Бош, — мисля, че ще ти бъде интересно.

— Много добре — каза Локи.

След като взе адреса, Хари подреди отново всичко в двете папки. Силвия влезе в кухнята след кратко колебание пред вратата, докато се увери, че снимките са прибрани.

— Чух те да говориш. Тази нощ ли ще идеш там?

— Да, веднага. В Лавровия каньон.

— Какво става?

Той прекъсна забързаните си движения. Държеше двете папки под дясната си мишница.

— Аз… всъщност ние сме пропуснали нещо. Целевият екип. Объркали сме се. Мисля, че са действали двама, но досега не бях го разбрал.

— Двама убийци?

— Така мисля. Искам да се посъветвам с Локи.

— Ще се върнеш ли тази нощ?

— Не знам. Ще бъде късно. Мислех просто да си ида вкъщи. Ще проверя пощата и съобщенията и ще се преоблека.

— Почивните дни тази седмица май няма да са приятни, а?

— Какво? О… да, Лон Пайн, да. Ами… хм, аз…

— Не се тревожи за това. Но може да ми се наложи да повися при теб, докато къщата тук бъде отворена за оглед.

— Разбира се.

Тя го изпрати до вратата и му отвори. Каза му да бъде внимателен и да й се обади на другия ден. Той обеща. На прага се поколеба за момент.

— Знаеш ли, ти беше права — каза й.

— За какво?

— Онова, което каза за мъжете.