Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (13)

Дванадесет

Бош хвърли цигарата си във фонтана, който беше част от мемориала, издигнат в памет на полицаите, загинали при изпълнение на служебния си дълг, и премина през стъклената врата на „Паркър сентър“. Показа значката си на един от полицаите, застанал зад бюрото на пропуска и зави към асансьорите. Върху черните плочи на пода беше начертана червена линия. Тя сочеше пътя на посетителите, насочени към залата за изслушване на показания и съобщения за полицията. Имаше също и жълта линия, водеща към отдел „Вътрешно разследване“, и синя, за онези, които кандидатстваха за служба в полицията. Имаше традиция ченгетата, чакащи за асансьор, да се подреждат върху жълтата ивица, като по този начин караха гражданите, отиващи към ОВР, за да подават оплаквания, да ги заобикалят. Тази маневра обикновено биваше придружавана от зъл поглед на полицая към гражданина.

Винаги, когато чакаше асансьора, Бош си спомняше за лудорията, която бе извършил още когато беше в академията. Той и един друг кадет бяха дошли тук една сутрин в четири часа. Бяха пийнали и скришом носеха със себе си кутии с черна и жълта боя. Партньорът му набързо бе замазал с черно-жълтата линия в коридора, докато той самият чертаеше нова жълта линия, заобикаляща асансьорите и насочена по коридора право до един от писоарите в мъжката тоалетна. Тази лудория ги бе направила почти легендарни не само в групата, но и сред инструкторите.

На третия етаж той излезе от асансьора и се насочи към отдела за кражби и убийства. Вътре беше празно. Повечето ченгета от ОКУ работеха стриктно от седем до петнадесет часа. По този начин отделът не се включваше във всички среднощни бъркотии, с които всъщност беше свързан. Детективите от ОКУ бяха каймакът на управлението. Те се занимаваха с най-приятните задължения. Шофираха при посещения на разни саудитски принцове, охраняваха важни личности. Понеже управлението в Лас Вегас не изпращаше хората си да работят нощем, тези високо платени длъжности бяха предоставени на Лосанджелиското полицейско управление.

Когато издигнаха Бош в ОКУ, там все още работеха няколко тройки детективи, които охраняваха Хауърд Хюс. Говореха за безценния си опит, като че ли ОКУ се занимаваше само с това и нищо друго — да охранява някой умопобъркан милиардер, който дори не се нуждаеше от охрана, понеже никога и никъде не излизаше.

Бош се насочи към дъното на стаята и включи един от компютрите. Докато чакаше да се зареди, той запали цигара и извади от джоба си съобщението, което му беше дал Едгар. То не представляваше нищо. Никога не бяха го поглеждали, не бяха се занимавали с него, не бяха се интересували.

Забеляза, че е било написано набързо. Том Чероне бе отишъл на приемното гише на управлението в Северен Холивуд и обявил за изчезването там. Това означаваше, че известието е било попълнено от някой стажант или пенсиониран ветеран, които дори не са му обърнали внимание. Във всеки случай то не беше възприето като онова, което бе в действителност: тенекия под задника, за да го предпази.

Чероне казал, че е съквартирант на Камински. Според краткото описание, два дни преди той да се обади в полицията, тя била казала на Чероне, че отива на среща с непознат, чието име не знае, и че срещата е в „Хаят“ на булевард „Сънсет“. Надявала се, човекът да не й е вързал тенекия. Изобщо не се върнала.

Чероне се изплашил и отишъл в полицията. Съобщението е било записано, минало през детективите на Северен Холивуд, без някой да му обърне внимание, и после изпратено в града в отдела за изчезнали, където четирима души се занимават с откриването на поне шестдесет човека средно на седмица.

Всъщност това съобщение е било сложено в общата купчина и никой не го е погледнал отново, докато Едгар и приятелят му Морг не са го открили. Това не означаваше нищо за Бош, защото всеки, който би се задълбочил за минута да прочете съобщението, би разбрал, че Чероне не е този, за когото се представя. Но Бош знаеше вече, че Камински е била мъртва и затисната в бетонния си саркофаг дълго преди да бъде направено съобщението. Така че всъщност така или иначе никой не би могъл да направи нещо.

Той набра името Томас Чероне на клавиатурата и пусна програмата за търсене в информационната мрежа на Калифорнийския съд. Както и очакваше, сполучи. Компютърният файл на Чероне, 40-годишен, показваше, че той е бил затварян девет пъти за подтикване към проституция и два пъти за сводничество.

Бош разбра, че всъщност той е бил сводник. Сводникът на Камински. Хари забеляза, че Чероне е осъден на три години условно заради последното си престъпление. Той извади черния си бележник с телефонните номера и се плъзна със стола към съседното бюро, където стоеше телефонът. Набра номера на дежурната в отдела за адресна информация и даде името на Чероне и номера на съдебната му регистрация. Тя му съобщи настоящия адрес на Чероне. След като Ребека Камински отишла в „Хаят“ и не се върнала, сводникът се беше преместил от „Студио сити“ във Ван Найс.

 

 

Затвори слушалката и помисли, че трябва да се обади на Силвия. Поколеба се дали да й каже, че може би утре Чандлър ще го призове на свидетелското място. Не беше сигурен, че иска тя да присъства и да го вижда заклещен на свидетелския стол от Мани Чандлър. Реши да не се обажда.

 

 

Домашният адрес на Чероне се оказа апартамент на булевард „Сепулведа“ — място, където проститутките не бяха твърде дискретни по отношение намирането на клиенти. Беше още светло и Бош преброи четири млади жени, заели позиции в разстоянието между две пресечки. Бяха облечени в доста разголени блузи и къси шорти. Когато минаваха коли, те вдигаха палец като за автостоп. Но беше ясно, че се интересуваха единствено да бъдат закарани до паркинга зад ъгъла, където да се заемат със своя бизнес.

Бош паркира до тротоара срещу сградата с апартаменти, наречена „Ван Еър“, където Чероне беше казал, че живее на служителя, отговарящ за наблюдението му. Част от цифрите, обозначаващи номера на сградата, бяха паднали, но можеха да се различат поради по-светлите очертания, останали върху замърсената стена. Мястото се нуждаеше от пребоядисване, нови щори, известно замазване на пукнатините и евентуално нови наематели.

Всъщност сградата трябваше да бъде съборена и построена отново, помисли Бош, докато пресичаше улицата. Името на Чероне фигурираше върху звънците на наемателите до вратата, но никой не отговори на позвъняването в апартамент номер шест. Бош запали цигара и реши да обиколи наоколо. Имената по звънците бяха двадесет и четири на брой. Беше шест часът следобед. Хората щяха да се върнат за вечеря. Все някой щеше да мине.

Той се отдалечи от вратата и застана на края на тротоара. По него се виждаха различни надписи, всичките в черно. Прякори на местни момчета. Имаше и изписан въпрос „Да н’ си нов Руди Кинг?“ Той се зачуди как някой може да изпише толкова неправилно име, което се чува и отпечатва така често.

Откъм другата страна на вратата с желязна решетка се приближи жена с две малки деца. Бош също се насочи нататък, за да бъде при вратата точно когато тя я отвори.

— Виждала ли си Томи Чероне наоколо? — попита я той.

Тя бе твърде заета с децата, за да отговори. Бош влезе след нея в двора, за да се ориентира и да намери входната врата с номер шест — апартамента на Чероне. Върху бетонната пътечка също имаше надписи. Намери номер шест на първия етаж откъм задната страна. На пода до вратата имаше оставена позацапана скара. Под прозореца стоеше детски велосипед с помощни колела.

Велосипедът тук не беше на мястото си. Нещо не съвпадаше. Бош се опита да надникне вътре, но завесите бяха дръпнати и помежду им имаше съвсем малко разстояние, през което не се виждаше нищо. Той почука на вратата и по навик отстъпи встрани. Вратата отвори мексиканка в напреднала бременност, облечена в избеляла розова хавлия. Зад дребната женица Бош можа да види малко момче, седнало на пода пред черно-бял телевизор, включен на канала, който предава на испански език.

— Здравей — каза Бош на испански. — Господин Чероне тук ли е?

Жената го погледна изплашено. Тя се затвори още повече в себе си, като че ли искаше да изглежда колкото е възможно по-дребна. Ръцете й се скръстиха върху големия корем.

— Не се крий — продължи да говори Бош. — Полиция. Томас Чероне тук ли е?

Тя поклати глава и започна да затваря вратата. Бош протегна ръка и я спря. Като се мъчеше да говори на испански, той я попита дали познава Чероне и къде е той. Жената отговори, че онзи идвал само веднъж седмично, за да си взема пощата и наема. Отстъпи леко назад и показа малка масичка, където се виждаше купчинка писма. Най-отгоре Бош видя сметка от „Американ експрес“. Златна карта.

— Телефон? Спешна нужда?

Тя отмести поглед и колебанието й му подсказа, че знае номера на телефона.

— Моля?

Тя му каза да почака и се отдалечи от вратата. Когато се скри, момченцето, което беше седнало на около три метра от вратата, се извърна от телевизора, където предаваха някаква игра, и погледна към Бош. Той се почувства неудобно. Извърна поглед към двора. Когато се обърна отново, момчето се усмихваше. Беше вдигнало ръка и сочеше Бош с пръст. Издаде звук като от стрелба и се изхили. После майката се върна с лист хартия. На него беше написан градски телефонен номер и нищо повече.

Бош го преписа в малкото си тефтерче и после каза на жената, че той ще вземе и пощата. Тя се извърна към масичката, като че ли чакаше отговор от нея какво да стори. Бош й каза, че всичко ще бъде наред, и тя най-после взе писмата и му ги подаде. Очите й отново гледаха уплашено.

Той отстъпи и тъкмо щеше да се отдалечи, когато отново я погледна. Попита я какъв наем плаща и тя каза, че е сто долара на седмица. Бош кимна и се отдалечи.

Отиде до телефонния автомат, който се намираше на улицата пред съседната сграда. Обади се в комуникационния център, даде телефонния номер на служителката и каза, че иска адреса, където се намира. Докато чакаше отговора, помисли за бременната жена и се зачуди защо тя стои тук. Дали в мексиканския град, откъдето е дошла, е още по-зле? Знаеше, че за някои престоят тук бе толкова тежък и труден, че те си отиваха, без да се замислят.

Докато преглеждаше пликовете с писмата до Чероне, една от стопаджийките се приближи. Върху уголемения си по хирургичен път бюст носеше оранжева блузка. Джинсите си беше отрязала толкова нависоко, че вътрешността на джобовете висеше под крачолите на панталоните. В един от тях той успя да различи формата на кутийка с презервативи. Приличаше на увехнала ягода — изморена и мършава. Беше жена, която би сторила всичко, по всяко време, на всяко място само за да може да се нахрани. Като прецени ужасния й външен вид, той реши, че няма повече от двадесет години. За негова изненада тя проговори:

— Хей, скъпи, не търсиш ли среща?

Той се усмихна.

— Трябва да си по-внимателна, ако искаш да стоиш по-далеч от решетките.

— О, по дяволите — възкликна тя и се отдалечи.

— Чакай малко. Чакай. Не те ли познавам? Да, знам те. Ти си… как ти беше името, момиче?

— Виж к’во, човече. Аз не говоря с теб, нито ти духам, значи си отивам.

— Чакай. Чакай. Нищо не искам. Само си помислих, че сме се виждали. Ти не си ли от момичетата на Томи Чероне? Да бе, ето къде съм те виждал.

Името предизвика забавяне на стъпките й. Бош остави слушалката на телефона да виси и я хвана. Тя спря.

— Глей сега. Аз вече не съм с Томи, ясно? Трябва да отивам да работя. — Тя се извърна и вдигна палец към тръгналите откъм светофара коли.

— Чакай малко. Само ми кажи нещо. Кажи ми къде е Томи напоследък. Трябва да го видя за нещо.

— О, какво? Не знам къде е.

— Абе заради едно момиче е. Помниш ли Беки? Преди две години. Руса, обичаше ярки червила, гърдеста като тебе. Може и да сте й викали Маги. Искам да я видя, а тя работеше за Том. Помниш ли я?

— Не съм била тук тогава. И не съм виждала Томи от четири месеца. А пък ти си лайно! — Тя се отдалечи, а Бош викна след нея:

— Двайсет кинта.

Тя спря и се върна.

— За какво?

— Адреса. Не те връзвам. Искам да говоря с него.

— Добре, давай.

Той извади парите от портмонето си и ги даде. Сети се, че някое от местните ченгета може и да го наблюдава отнякъде и да се чуди за какво дава на курвата двайсетачка.

— Иди в „Грандвю“ — каза тя. — Не знам номера, но е на последния етаж. Да не му кажеш, че аз съм те пратила! Ще ми разгони фамилията.

Тя се отдалечи, като пъхна парите в единия от джобовете си. Нямаше защо да я пита къде е „Грандвю“. Гледаше подире й как завива между две от сградите и изчезва. Сигурно отиваше да си купи наркотик. Чудеше се дали му е казала истината и защо реши да даде пари на нея, а не на жената от шести апартамент. Докато се върне до телефона, отсреща вече бяха затворили. Бош позвъни отново, поиска същата операторка и тя му даде адреса, който отговаряше на телефонния номер. Апартамент П-1, „Грандвю“, на „Сепулведа“. Току-що бе пропилял двадесет кинта за долнокачествен кокаин. Окачи слушалката.

Вече в колата си доразгледа пликовете от писмата. Половината бяха остарели, а останалите бяха сметки по кредитни карти и реклами за кандидати на Републиканската партия. Имаше и една покана за банкет в „Резеда“ през следващата седмица от Гилдията на артистите в порнофилми.

Бош отвори сметката от „Американ експрес“. Изобщо не се притесни, че извършва нещо нередно. Чероне си беше престъпник под наблюдение от полицията. Нямаше да се оплаче. Сводникът дължеше 1855 долара и 5 цента на „Американ експрес“ за този месец. Сметката беше на две страници и Бош забеляза, че на два пъти са купувани самолетни билети за Лас Вегас и три пъти бельо от „Тайната на Виктория“. Бош знаеше за този магазин, тъй като веднъж бе разглеждал случайно каталога му при Силвия. За един месец Чероне бе поръчал по пощата бельо за почти 400 долара. Използваше парите, които му плащаше бедната женица от апартамента, нает само заради адресната регистрация. С тях купуваше бельото на курвите си. Това ядоса Бош, но му подсказа и една идея.

 

 

Апартаментите „Грандвю“ бяха идеалът за жилище в Калифорния. Заедно с поръчките на стоки по пощата сградите предлагаха на наемателите си и възможност да излязат от апартамента си директно в парка, като по този начин ги облекчаваха от досадната за цяла Южна Калифорния употреба на кола. Бош паркира в гаража и влезе във фоайето през задния вход. Беше покрито с италиански мрамор, а в центъра имаше автоматично пиано. Бош разпозна мелодията. Беше „Всеки, който идва у дома, трябва да яде“ на Каб Калоуей.

На стената до вратата, водеща към асансьорите, имаше списък на наемателите и телефон. Името до П-1 беше Кунц, явно фалшиво. Той вдигна слушалката и натисна бутона. Обади се жена.

— Куриерска служба. Имате колет — каза той.

— А — отвърна тя. — От кого?

— Ами… не мога да разчета надписа. Нещо като „секретарката на Виктор“…

— О — каза тя и се чу смехът й. — Трябва ли да се подпиша?

— Да, госпожо.

Вместо да му отвори вратата, тя каза, че ще слезе долу.

Бош почака около две минути пред стъклената врата, преди да се досети, че номерът му няма да мине. Беше по костюм и не носеше никакъв пакет. Обърна се с гръб към асансьорите тъкмо когато лъскаво хромираните врати започнаха да се отварят.

Пристъпи към пианото и го заразглежда, като че ли го интересуваше много и не е забелязал идването на асансьора. Чу как зад гърба му вратата се отвори и се обърна.

— Вие ли сте куриерът?

Тя беше руса и очарователна дори и в сините джинси и отпусната тениска със знака на „Оксфорд“. Очите им се срещнаха и Бош разбра, че е усетила лъжата. Тя веднага се опита да затвори вратата, но Бош вече беше до нея и влезе.

— Какво правите? Аз…

Бош затисна устата й с ръка, защото помисли, че тя ще започне да вика. Като покри по този начин половината от лицето й, страхът в погледа стана още по-видим. Сега вече не му изглеждаше толкова очарователна.

— Всичко е наред. Няма да те нараня. Искам само да говоря с Томи. Хайде да се качваме.

Той бавно отдръпна ръката си, но тя не закрещя.

— Томи го няма — прошепна тя, като че ли да му докаже, че е готова да помогне.

— Можем да го почакаме. — Той леко я бутна към асансьора и натисна бутона.

Беше права. Чероне го нямаше. Но на Бош не му се наложи да чака дълго. Едва бе успял да поразгледа разкошното обзавеждане на двете спални, двете бани и остъклената тераса със собствена градина, когато мъжът пристигна.

Чероне влезе през входната врата с вестник за конните състезания в ръка точно в момента, когато Бош се връщаше в хола откъм балкона, гледащ към булевард „Сепулведа“ и натоварената магистрала „Вентура“.

Първоначално Чероне се усмихна, но после на лицето му се появи смут. Това често се случваше на Бош с мошениците. Смяташе, че те просто го разпознават. И наистина, сигурно беше така. Снимката на Бош бе публикувана и във вестниците, и по телевизията на няколко пъти през последните години, включително веднъж и през тази седмица. Хари знаеше, че повечето мошеници, които четяха вестници или гледаха телевизия, разучават внимателно снимките на ченгетата. Може би си мислят, че това ще им предостави допълнително предимство, ако някой ги проследи. Всъщност не беше така.

Изглеждаха им само познати. Чероне му се беше усмихнал, като на отдавна забравен приятел, а чак после беше осъзнал, че може и да е враг, полицай.

— Така е — каза Бош.

— Тони, той ме накара да го доведа — каза момичето. — Обади се по…

— Млък — изръмжа Чероне. После се обърна към Бош. — Ако имаше заповед, нямаше да си тук сам. Щом нямаш заповед, да те няма.

— Много умно — отговори Бош. — Седни. Имам въпроси.

— Майната ти с въпросите. Марш оттук.

Бош седна на черното кожено канапе и извади цигарите си.

— Том, ако си ида, ще се видя с наблюдаващия те служител от полицията и ще те задържат заради фалшивия адрес. Отделът много си пада по такива, дето казват, че живеят някъде, а пък са на друго място. Още повече, когато единият адрес е на място, което не струва и пукната пара, а другият в „Грандвю“.

Чероне хвърли вестника към момичето.

— Виждаш ли? — каза той. — Виждаш ли в какви лайна ме набърка?

Тя, изглежда, също го бе разбрала добре и не каза нищо. Чероне скръсти ръце и застана насред хола, за да покаже, че няма да сяда. Беше добре сложен мъж, склонен към напълняване. Явно прекарваше доста следобеди в Холивуд или Дел Мар да гледа понита и да си пие коктейлите.

— Хайде, какво искаш?

— Искам да знам за Ребека Камински.

Чероне изглеждаше озадачен.

— Помниш ли Магна Кум Лауди. Русата с циците, които сигурно ти си я накарал да увеличи. Издигаше я във видеобизнеса и с малко странична работа. А после тя ти изчезна.

— И какво за нея? Това беше отдавна.

— Казаха ми, че е било преди двадесет и два месеца и три дни.

— И какво от това? Ако се е провалила и сега ме залива с лайна, не ме засяга. Дай ме под съд де. Ще видим…

Бош скочи от канапето и го зашлеви здраво през лицето. После го бутна на пода през облегалката на черното кожено кресло. Очите на Чероне веднага се насочиха към момичето, което подсказа на Бош, че вече владее положението. Понякога силата на унижението бе по-мощна от пистолет, насочен в челото. Лицето на Чероне беше силно почервеняло.

Ръката на Бош туптеше. Той се наведе над падналия мъж.

— Тя не се е върнала и ти го знаеш — каза той. — Тя е мъртва и ти си знаел това, когато си съобщил, че е изчезнала. Ти просто си си предпазвал задника. Искам да знам как си разбрал.

— Виж, човече, нямах никаква…

— Но знаеше, че тя няма да се върне. Откъде?

— Само подозирах. Нямаше я цели два дни.

— Хора като теб не си носят подозренията в полицията. Те не си обаждат капанчетата. Дори не звънят по телефона в полицията. Както казах, ти само си прикривал задника си. Не си искал да те заподозрат, защото си знаел, че тя няма да се върне жива.

— Добре, добре, беше повече от подозрение. Нали? Беше заради мъжа. Не съм го виждал, но имаше нещо в гласа му и в онова, което каза. Стори ми се познато, нали разбираш? После, когато я изпратих и тя не се върна, ми светна. Спомних си го. Бях му изпращал една друга и я намериха мъртва.

— Коя?

— Холи Лер. Не си спомням истинското й име.

Бош си спомняше. Холи Лер беше порноактриса. Истинското й име бе Никол Кнап. Седмата жертва на Майстора. Той се настани пак върху канапето с цигара в уста.

— Томи — каза момичето. — Той пуши.

— Затваряй си плювалника — скара й се той.

— Ами ти нали каза да не се пуши тук, освен на балко…

— Затваряй си плювалника!

— Никол Кнап — каза Бош.

— Да, точно така.

— Знаеше, че ченгетата я обявиха за жертва на Майстора, нали?

— Да, и когато Беки изчезна, все си мислех за това, спомнях си какво каза оня и как го каза.

— Но ти не си споделил с никого. Не извика ченгетата.

— Защото, както и ти каза, човече, хора като мен си траят.

Бош кимна.

— Какво каза той? Онзи, който се е обадил. Какво каза?

— Каза „тази нощ ми трябва нещо специално“. И двата пъти каза точно така. Да, така каза. И гласът му беше странен. Като че ли говореше през стиснати зъби, нещо такова.

— И ти я изпрати дори при това положение?

— Не ми беше направило впечатление, докато тя всъщност не се завърна. Виж какво, човече, аз съобщих. Казах на ченгетата и името на хотела, където беше отишла. И пак нищо не направиха. Не трябва да виниш само мен. По дяволите, полицаите бяха казали, че оня е хванат, че е мъртъв. Мислех, че всичко е наред.

— Наред за тебе или за момичетата, които пращаш по улиците?

— Виж, да не мислиш, че ако знаех, щях да я пратя? В нея бях инвестирал много пари, човече.

— Сигурен съм, че е така.

Бош погледна към русокосата и се зачуди след колко ли време и тя ще изглежда като оная, на която бе дал двайсетачката. Предполагаше, че всички момичета на Чероне свършваха на улицата с вдигнат палец. Или мъртви. Отново се вгледа в Чероне.

— Ребека пушеше ли?

— Какво?

— Пушене. Тя пушеше ли? Ти си живял с нея. Трябва да знаеш.

— Не, не пушеше. Това е неприятен навик.

Чероне се загледа в русокосата. Бош пусна цигарата си върху белия килим и я смачка с крак, докато се изправяше. Отиде до вратата, но преди да я отвори, се спря.

— Чероне, а жената в онази дупка, дето си получаваш пощата?

— Какво за нея?

— Тя вече не плаща наем.

— Какво искаш да кажеш? — Той се надигна от пода, вече възвърнал достойнството си.

— Казвам, че тя повече няма да ти плаща наем. Ще я питам от време на време. Ако плаща, твоят отговорник ще научи и прикритието ти ще свърши. Ще ти заменят условната с редовна присъда и ще си я излежиш. А ти добре знаеш как е там.

Чероне само го гледаше със стиснати от ярост челюсти.

— И гледай да я намеря там, когато отида — продължи Бош. — Ако чуя, че се е върнала в Мексико, ще обвиня теб и пак ще те натопя. Ако чуя, че си е взела квартирантка, пак ще се обадя. По-добре да си живее там.

— Това е изнудване — каза Чероне.

— Не, тъпако, това е правосъдие.

Той остави вратата отворена. Навън в коридора, докато чакаше асансьора, чу как Чероне крещи: „Затваряй си плювалника!“