Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (15)

12.
Съд

Ранджит не видя почти нищо от кръвопролитието, защото вниманието му беше ангажирано изцяло със собствените му унизителни проблеми. Освен че се чувстваше така, сякаш стадо бесни свине са вилнели из храносмилателната му система, благодарение на субзвуковото оръдие — и точно според програмирането му — се беше оцапал грандиозно. Не му се беше случвало от ранна детска възраст и беше забравил колко отвратителна е цялата тази история.

Успя да съблече омацаните си дрехи, тръгна със залитане към топлата вода и използва най-малко оцапаната част от облеклото си, за да се изтърка. Междувременно измисли план. Отмъкна сака с дрехите на Китрис Канакаратнам, който Дот му беше дала да носи. В сака нямаше обувки, а Ранджит не искаше да облича чуждо бельо, но останалото беше налице — панталони, тениски и дебели вълнени чорапи, които с малко късмет щяха да опазят краката му от острите камъчета на плажа. Облече се и излезе от укритието си, за да види какво става.

Изглеждаше зле и миришеше още по-зле. Хеликоптерите бяха кацнали в права редица и в момента от търбусите им се изсипваха поне стотина въоръжени войници — пакистанци или индийци, предположи Ранджит, макар че не познаваше добре нито едните, нито другите. Които и да бяха, те бързо и ефикасно разделиха хората на четири групи. В първите две бяха пътниците — в едната мъжете, в другата жените. Двете групи се поизмиха в морето, а неколцина войници им подаваха пешкири и одеяла, с които да се подсушат и увият. Ранджит забеляза, че войниците, които помагаха на женската група, също бяха жени, макар че с униформите и оръжията полът им трудно се различаваше.

На двайсетина метра надолу по плажа група от трийсетина мъже и жени правеха опит да се почистят, без никой да им помага, нито да ги охранява. Купчина пешкири и одеяла бяха оставени наблизо за самообслужване. По малкото познати физиономии Ранджит ги причисли към категорията на екипажа… но дори да не познаваше никого, пак би стигнал до този извод заради екзалтираното облекчение, което излъчваха лицата им. Спасени в последната минута.

Имаше още една група. На хората в нея не беше позволено да се почистят, нито да се преоблекат. Лежаха по лице с ръце на тила, пазени от четирима войници с насочени оръжия.

Нямаше съмнение кои влизат в тази група. Ранджит огледа проснатите на пясъка хора, но дори да имаше сред тях членове на семейство Канакаратнам, не успя да ги познае по гърбовете. Но нито един не беше толкова дребен, че да е дете.

Един от охраняващите ги войници се загледа в Ранджит, извика му нещо неразбираемо и размаха пушката си.

Явно самотната му разходка беше събудила подозрителността на войниците.

— Добре — извика в отговор той, с надеждата, че не се съгласява с нещо неприемливо, и се огледа трескаво за възможности.

Трудно беше да се каже към коя от групите принадлежи Ранджит. Все пак пътниците очевидно се ползваха с привилегии, затова той махна на войника и тръгна към мъжката група, която си чакаше реда за чисти дрехи. Нареди се на опашката и кимна усмихнато на възрастния човек пред себе си.

Само че старчокът не му кимна. Изгледа го смръщено за миг, после отвори уста и извика на войниците. Двама хукнаха към тях, а онзи викаше колкото глас има:

— Този не е пътник. От тях е! Точно той ме питаше какъв откуп биха платили за мен децата ми!

Благодарение на това Ранджит се озова за нула време по лице на земята с ръце на тила между двама от най-едрите и — понеже не им бяха дали възможност да се почистят — най-миризливи от пиратите.

Лежа там с часове.

Въпросните часове не бяха съвсем лишени от събития, защото през първия от тях Ранджит научи два важни урока. Първият беше, че не трябва да вдига глава, за да се оглежда за Дот и децата — защото, когато го направи, някой го перна с пръчка точно над лявото ухо и извика: „Не мърдай!“ Болката беше ужасна. Вторият беше, че не трябва да шепне на съседите си в опит да събере информация. Тази простъпка му спечели силен ритник в областта на най-долното ребро отдясно. Болката от ритника беше неописуема. Колкото до ритналия го, той несъмнено беше войник, защото ботушите му със сигурност бяха армейски модел със стоманена обшивка.

 

 

След долу-горе два часа — когато тропическото слънце се беше изкачило високо в небето и Ранджит имаше чувството, че го пекат жив — нещо друго се случи. Пристигна нова група хеликоптери, по-големи и доста по-удобни на вид от първите. Пътниците се качиха в новите хеликоптери заедно с вещите си, които междувременно бяха събрали по плажа, и отлетяха към някое несъмнено по-приятно място. Още час, час и нещо след това откъм гъсталака се чу ръмженето на тежки машини и два камиона с открити каросерии се появиха на пясъка да приберат екипажа. По-късно — доста по-късно, когато слънцето бе сторило всичко по силите си да изпържи в собствен сос безпомощните пирати — дойде и техният ред. Отново хеликоптери — големи и неудобни на вид. Старшият офицер се познаваше по броя нашивки, както и по факта, че пристигна с отделен хеликоптер и че преди да слезе от него, други войници се разбързаха да приготвят стол и маса — е, масата беше обърнат с дъното нагоре сандък, ако трябва да сме точни, — където да се настани, за да въздаде правосъдие.

Пиратите заставаха един по един пред него и отговаряха на въпросите му. Ранджит не чуваше въпросите и отговорите, но присъдите бяха издавани достатъчно силно, за да ги чуят всички.

— Равалпинди, централния затвор — каза офицерът на първия пленник.

— Равалпинди, централния затвор — съобщи същото на втория, после и на третия.

Ранджит беше следващият, който да се яви пред раздавача на правосъдие. Възползва се от броените мигове, докато се изправи и тръгне към офицера, за да хвърли бърз поглед на пиратите, но и да бяха децата сред тях, той не ги видя.

А после се озова лице в лице с офицера. Разпитът му беше бърз. Офицерът изслуша нещо, което друг войник му пошушна на ухо, после се обърна към Ранджит.

— Как ти е името? — попита той, слава Богу, на английски.

— Аз съм Ранджит Субраманиан, син на Ганеш Субраманиан, който е главен жрец на храма „Тиру“ в Тринкомалее, Шри Ланка. Не съм от пиратите, а…

Офицерът го прекъсна.

— Чакай — излая той и се обърна да каже нещо на адютанта си, който му съобщи нещо, но Ранджит не чу нито дума от разменените реплики. Офицерът се замисли мълчаливо над получената информация. После се наведе напред, докато носът му почти се опря в носа на Ранджит, и си пое дълбоко въздух.

После кимна; Ранджит беше преминал успешно теста с подушването и следователно ставаше за спътник.

— За по-подробен разпит — заяви офицерът. — Качете го в моя хеликоптер. Следващият!