Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (9)

6.
Междувременно на Земята

Нещата се подреждаха добре за Ранджит Субраманиан — е, ако не се брои фактът, че Гамини все така беше на девет хиляди километра от него, а баща му все така запазваше пълно мълчание, все едно и той е на девет хиляди километра. А и играта в Ирак загрубяваше отново — банда яки християни с автомати охраняваха единия край на мост, за да не минават ислямисти по него; другият край на моста се охраняваше от същото толкова нахъсани и добре въоръжени ислямисти, които не искаха християни да замърсяват техния бряг на реката.

Случваха се и много други неща, но не те бяха нещата, на които се дължеше временното задоволство на Ранджит.

Ала имаше и такива неща, все пак. Той не само харесваше часовете по астрономия, но и се справяше доста добре. Най-слабите му резултати от тестовете бяха между осемдесет и пет и деветдесет процента, а доброто впечатление на преподавателя (преценено според похвалите, с които посрещаше въпросите и коментарите на Ранджит) беше още по-ценно. Разбира се, д-р Ворхулст намираше начин да похвали почти всички в класа по един или друг повод. Това не се дължеше само на прекомерната му снизходителност като преподавател, реши Ранджит. По-скоро се дължеше на факта, че курса му посещаваха само студенти като Ранджит, запленени от идеята, че някой ден и по някакъв начин човешки същества ще заминат за някой от непознатите далечни светове. Когато получи третата си пълна шестица на междинните тестове, на Ранджит за пръв път му хрумна мисълта, че може би наистина притежава маята за онзи тип студент, с какъвто баща му би се гордял.

Затова, като един вид експеримент, направи опит да погледне по-сериозно и на останалите предмети. Прегледа списъка с допълнителна литература, даден им от преподавателя по философия, и си избра една книга — поне заглавието й звучеше интересно. Но когато отнесе в стаята си дебелия том „Левиатан“ на Томас Хобс, интересът му се изпари за нула време. Хобс наистина ли твърдеше, че човешкият мозък е като машина? Ранджит така и не успя да прецени. Не схвана и разликата между meritum congrui и meritum condigni. И макар да беше почти сигурен, че разбира какво има предвид Хобс, когато обявява Християнската държава за най-висшата форма на управление, тази идея не беше по вкуса на човек като него — упорит в своя агностицизъм син на главен жрец на хиндуистки храм. А и нищо в писанията на Хобс нямаше допирни точки с живота и битието на хората, които Ранджит познаваше. Тръгна мрачно към библиотеката да върне книгата, а после се отправи назад към стаята си с идеята да подремне на спокойствие.

Чакаха го две писма. Едното беше в плик от хубава кремава хартия със златния печат на университета. Най-вероятно беше от счетоводството, което го уведомяваше, че баща му е изпратил поредния чек с наема за общежитието. Но другото беше от Лондон, следователно — от Гамини. Ранджит го отвори веднага.

Ако се беше надявал писмото от Гамини да внесе слънчев лъч в този незадоволителен ден, значи го чакаше поредното разочарование. Не внесе. Писмото беше кратко и с нищо не показваше, че на Гамини му е мъчно за него. Основната му тема беше постановката на една от по-слабите комедии на Шекспир на някакво място, наречено „Барбикан“. По някаква причина, казваше Гамини, режисьорът облякъл всички артисти в еднакви бели дрехи, така че през повечето време нито той, нито Мадж, можели да разберат кой говори.

Докато посягаше към писмото от университета, Ранджит си даде сметка, че Гамини споменава за трети или за четвърти път това име — Мадж. Разсъждаваше върху възможните значения на този факт, докато вадеше лист кремава хартия, същата като на плика, а после вероятната изневяра на Гамини остана на заден план. Бланката носеше името на декана по учебната част, а текстът гласеше:

„Моля, явете се в кабинета на декана в 14,00 часа следващия вторник. Получени бяха сведения, че през изминалата учебна година сте използвали неправомерно компютърната парола на член на преподавателското тяло. Моля, носете със себе си всякакви документи или друг материал, които сметнете за свързани с въпросното обвинение.“

Отдолу се мъдреше подписът на декана.

Според табелката с името й, секретарката на декана беше от тамилски произход, което беше добре, но пък на възраст беше като баща му. Изгледа го студено.

— Очакват ви — информира го тя. — Влезте направо в кабинета на декана.

Досега Ранджит не бе имал повод да се среща лично с декана по учебната част. Въпреки това го познаваше по физиономия — на университетския сайт бяха качени и снимки на преподавателите и ръководството, — затова беше сигурен, че възрастният мъж, зачетен във вестника зад огромното махагоново бюро, не е той. Така или иначе, мъжът остави вестника и стана, не точно с усмивка на лицето, но и без екзекуторската физиономия, която Ранджит очакваше.

— Заповядайте, господин Субраманиан — каза той. — Седнете. Аз съм д-р Дензъл Давоодбхой, ръководител на математическия факултет, и понеже математиката очевидно има нещо общо със случая, деканът ме помоли да разговарям с вас от негово име.

В казаното не се съдържаше въпрос и Ранджит нямаше идея какъв отговор би минал за приемлив. Затова просто продължи да зяпа математика с изражение, което — надяваше се — изразяваше внимание и загриженост, но не и признание за вина.

Д-р Давоодбхой май изобщо не обърна внимание на изражението му.

— Първо — започна той, — има два официални въпроса, които трябва да ви задам. Използвахте ли паролата на д-р Дабаре, за да си осигурите достъп до пари, на които нямате право?

— Не, сър!

— Или за да промените оценките си по математика? Този път Ранджит се засегна.

— Не! Не, сър, не бих направил такова нещо!

Д-р Давоодбхой кимна, сякаш беше очаквал да получи точно тези отговори.

— Не виждам защо да не ви кажа, че доказателства за някоя от въпросните простъпки не бяха открити. И накрая, как точно се сдобихте с паролата?

Доколкото Ранджит можеше да прецени, нямаше причина да крие каквото и да било. И с надеждата, че преценката му е правилна, той започна с това как е разбрал, че преподавателят ще е извън страната за доста време, и нататък чак до деня, когато завари решението да го чака на компютърния екран в библиотеката.

Когато приключи, Давоодбхой го изгледа мълчаливо. После каза:

— Знаете ли, Субраманиан, възможно е да имате бъдеще в криптографията. Там шансовете ви навярно биха били по-добри, отколкото ако продължите да си губите времето в опити да докажете последната теорема на Ферма.

Погледна го, все едно очакваше Ранджит да каже нещо. Но Ранджит предпочете да замълчи, затова Давоодбхой добави:

— Не сте единственият, между другото. Когато бях на вашата възраст, и аз, както кажи-речи всеки талантлив млад математик по света, се запалих по последната теорема. Има нещо вълшебно в нея, нали? После обаче, когато пораснах, се отказах, защото… вие всъщност знаете защо, нали? Защото съществува голяма вероятност Ферма изобщо да не е разработил доказателството, което си приписва.

Решен, че няма да захапе въдицата, Ранджит поддържаше физиономията си учтива, а устата — затворена.

— Тоест — продължи Давоодбхой, — погледнете го от тази страна. Знаете, предполагам, че Ферма е посветил голяма част от времето си, кажи-речи до самата си смърт, в опити да докаже, че теоремата му е валидна за трета, четвърта и пета степен. Ами, помислете. Какъв смисъл има в това? Така де, ако вече разполагаш с универсалното доказателство, че правилото е валидно за всички степени, по-големи от две, защо ще си правиш труда да го доказваш за няколко частни случая?

Ранджит стисна зъби. Беше си задавал същия въпрос — в безсънните нощи и безрадостните дни. При това без да намери задоволителен отговор. Сподели с Давоодбхой единствения не съвсем задоволителен отговор, с който се беше задоволявал досега:

— Кой знае? Как би могъл някой като мен или вас да отгатне защо велик ум като Ферма е тръгнал в тази или онази посока?

Математикът го изгледа с изражение, което говореше донякъде за снизходителност, но донякъде и за уважение. Въздъхна и разпери ръце.

— Нека ви предложа тогава друга теория за това, какво е станало, Субраманиан. Да предположим, че през… кога беше, 1637-а? Че през 1637-а мосю Ферма е завършил работата по доказателството си. А по-късно вечерта, докато четял преди лягане в библиотеката си, не се стърпял и в пристъп на самодоволство надраскал онази прословута бележка в полето на книгата. — Давоодбхой замълча за миг и изгледа Ранджит по начин, който можеше да бъде описан единствено като насмешлив. Когато продължи обаче, тонът му беше съвсем като за пред уважаван колега или като за пред студент, комуто предстои строго мъмрене. — Да предположим също, че след известно време Ферма седнал да прегледа отново доказателството си и открил в него фатална грешка. Не би бил първият подобен случай, нали? Защото същото се било случвало и с други негови „доказателства“, чиято погрешност той признавал на по-късен етап. — За огромно облекчение на Ранджит Давоодбхой явно не очакваше отговор на последното си твърдение, а подкара директно нататък: — И се опитал всячески да поправи доказателството си. За жалост, не успял. И в опит да спаси поне някаква част от недоказаната си хипотеза, стеснил обхвата и се опитал да докаже валидността на твърдението си за по-лесни случаи като p=3, в което успял; после за p=4 и пак успял. Така и не довършил доказателството за p=5, но бил сигурен, че такова съществува^[1]. И бил прав, защото след смъртта му доказателството наистина било намерено, от друг. И през цялото това време Диофантовата „Аритметика“ с бележката в полето стояла на лавицата в библиотеката му. Ако изобщо си е спомнил за написаното, сигурно е решил: е, май трябва да отворя книгата и да зачеркна това грешно предположение. Но пък какъв бил шансът някой да го види? А после починал, намерил се някой да прехвърли една по една книгите му и го видял… но нямал идея, че великият учен е променил мнението си.

Изражението на Ранджит не се промени.

— Това — каза той — е една напълно разумна теория. Но аз просто не вярвам, че се е случило така.

Давоодбхой се засмя.

— Добре, Субраманиан. Нека не спорим повече. Просто не го правете отново, разбрахме ли се? — Разлисти папката пред себе си, кимна и я затвори. — Сега можете да се върнете в час.

— Добре, сър. — Младежът взе раницата си, пристъпи от крак на крак, после събра смелост да попита: — Ще ме изключат ли?

Математикът го погледна изненадано.

— Да ви изключат? Не, не, нищо подобно. Това е първата ви простъпка все пак. Не изключваме за първа простъпка, освен ако е нещо далеч по-лошо от открадната парола, пък и деканът получи някои доста убедителни писма във ваша подкрепа. — Отвори отново папката с досието на Ранджит и разлисти документите вътре. — Да. Ето ги. Едното е от баща ви. Пише, че като цяло сте добър човек. Само по себе си мнението на баща за единствения му син не би имало голяма тежест, но то се подкрепя от другото писмо. И то е пълно с похвали като писмото на баща ви, но е от човек, който, струва ми се, не ви е толкова близък и освен това неговият глас се чува тук. Писмото е от адвоката на университета, Дхатусена Бандара.

Тази информация даде на Ранджит нов повод за чудене. Кой да предположи, че бащата на Гамини би си дал толкова труд да спаси приятеля на сина си?