Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (46)

43.
Кацналите имигранти

В семейство Субраманиан малкият Робърт навярно беше най-слабо засегнат от тревожните събития във външния свят. Вярно, че напоследък плачеше повече. Но не напрегнатата политическа ситуация го натъжаваше. По-скоро беше заради очевидната тревога на родителите му. Неговият начин да се справи с проблема беше да се държи по-мило от нормалното — гушкаше ги, галеше ги, дори си изяждаше всичките зеленчуци без спорове и си лягаше веднага щом му кажеха, че е време. И се опитваше да ги ободри с думи и фрази от неделното училище. „Латното равило — казваше успокоително той. — Е рави а ругите.“

Разбира се, трактовката на Робърт за наученото в неделното училище на тема Златното правило и как не трябва да правиш на другите онова, което не искаш те да ти направят, не успокояваше особено Мира и Ранджит. Те не се възпротивиха, когато Робърт започна да проявява интерес към новините по телевизията, стига да намереше канал, който да не е задръстен от галерията на странните галактически обитатели.

А по новините показваха какво правят едно-точка-петиците в депресията Катара. Всички сателити, които не бяха заети с повторения на галактическата менажерия, следяха под лупа тази забравена доскоро част от света.

Веднага щом армадата на едно-точка-петиците кацна, стана ясно защо са използвали ракети за убиване на скоростта, вместо да разчитат на далеч по-икономичното атмосферно триене. Корабите им не биха издържали подобно натоварване. Не бяха обтекаеми. Не приличаха дори на малките цилиндрични кораби на девет-ръкокраките. Корабите на едно-точка-петиците приличаха повече на коледни елхи, отколкото на превозно средство с аеродинамичен дизайн — кубове, сфери и многоъгълници стърчаха от централния корпус под всевъзможни ъгли.

Това обясняваше охотата им да прахосат гориво за обратното ускорение. Ако бяха навлезли в атмосферата на принципа на земните совалки, щяха да изгорят сред адски пламъци и да свършат като нажежени отломки, пръснати на площ от хиляди хектари.

След като се приземиха безпроблемно и при добра организация, стана ясно и какво е предназначението на всичките гротескни добавки по корпусите. Някои от добавките приличаха на пипала, които се откачиха от корабите, застинаха нерешително за миг, после плъзнаха да изследват околността. Други се скачиха едни с други и поеха към застоялата вода в оазиса — с каква цел, Ранджит нямаше представа.

— Онази вода не става за пиене — отбеляза той. — Надявам се да са наясно с това.

Мира го погледна изпитателно.

— Знаеш ли — каза бавно тя, — изглеждаш доста по-спокоен откакто Йорис се обади да каже, че атентаторите са били отбой. Вече се тревожиш дали едно-точка-петиците имат какво да пият.

Понеже казаното от жена му беше вярно, Ранджит не направи опит да спори.

— Както Робърт все ни повтаря — подхвърли той, — не бива да правим на другите онова, което не искаме те да ни направят. Лично аз не бих искал който и да било да стреля по мен.

Мира се усмихна, а после екранът привлече вниманието й. Част от периферните елементи на извънземните кораби се бяха отделили от корпусите, пропълзели бяха до една дюна и ровеха пясъка.

— Копаят тунел — промърмори озадачено тя. — Какво, бомбоубежище, в случай че някой ги нападне, това ли правят?

Ранджит не отговори. Никак не беше изключено извънземните да очакват атака, но лично той…

Не се наложи да казва нищо, защото всички свободни новинарски канали угаснаха едновременно. След миг на екрана се появи смутен говорител, който информира набързо зрителите, че президентът на Съединените американски щати е поискал незабавно ефир, за да направи съобщение от „световна важност“.

— Точно така се изрази президентът — нервно информира публиката си говорителят. — Засега това е единственото, което знаем, освен че подобно нещо е безпрецедентно в историята на… Какво?

Последното беше отправено към някого в студиото, когото камерите не улавяха, но отговорът бързо стана очевиден. Говорителят едва има време да каже:

— Дами и господа, президентът на…

А после екранът отново почерня за миг. Когато картината се възстанови, показваше група важни на вид (но и притеснени) мъже и жени, скупчили се около маса, която се огъваше под тежестта на гора от микрофони. Ранджит плъзна озадачен поглед по мизансцена — пресконференцията не се провеждаше на обичайното си място в Розовата градина, нито в Овалния кабинет, нито на някое от другите места, които президентът предпочиташе за тази цел. Е, да, гигантско американско знаме беше опънато на заден план, както го опъваха винаги по настояване на президента, но малкото, което се виждаше от помещението, беше непознато за Ранджит — стая без прозорци, обляна в ярката светлина на прожектори и със стража от въоръжени морски пехотинци, застанали мирно и с пръст на спусъците.

— Мили Боже — прошепна Мира. — Това е противоатомното им убежище.

Но Ранджит не я чу. Самият той беше направил откритие.

— Виж кой стои между президента и египетския посланик. Не е ли това Орион Бледсо?

 

 

Той беше. Но не им остана време да коментират присъствието му, защото президентът вече говореше.

— Приятели мои — казваше той, — с натежало сърце заставам пред вас, за да заявя, че нашествието — да, нашествие, защото не намирам друга дума, с която да нарека случилото се, — че нашествието на тези същества от космоса премина точката на търпимостта. Правителството на Арабска република Египет изрично настоя агресорите да преустановят незабавно подготовката си за война и да се изтеглят от територията на Египет. Агресорите не само не се съобразиха с това искане, което е в съгласие с международните закони, а дори не си направиха труда да отговорят. Вследствие на това правителството на нашия съюзник Арабска република Египет подготвя въоръжен контингент, който да прекоси пустинята и да прогони нашествениците. В добавка президентът на Арабска република Египет призова Съединените американски щати да изпълнят задълженията си според съществуващите договори между двете страни и да се включат в бойната мисия. Разбирате, че нямам друг избор, освен да удовлетворя това искане. В съответствие с него наредих шеста, дванадесета, четиринадесета и осемнадесета военновъздушна ескадрила да унищожат вражеския лагер. — Тук президентът си позволи лека усмивка. — При други обстоятелства подобно решение би било пазено в строга тайна, но в този случай ми се струва, че разгласяването на плановете ни може да убеди извънземните агресори незабавно да преустановят провокативната си дейност и да заявят намеренията си за изтегляне от египетска територия.

Президентът се обърна да погледне към собствения си екран — и тъкмо навреме, защото в същия миг екраните по целия свят показаха онова, което той беше обещал. Бойни самолети в прецизни формации се издигнаха от всички посоки и поеха към общата си цел — депресията Катара. Част от машините бяха познати на Ранджит — свръхзвукови изтребители, стари В-52, използвани масово по време на войната във Виетнам, но все още в добра форма, бързи бомбардировачи със системи стелт. Ранджит преброи поне десетина различни видове машини, всичките насочени към една и съща точка върху картата…

А после, внезапно и без никакво предупреждение, нещата се промениха.

Приличаше на онези невидими оградки, които държат домашното куче в рамките на моравата — вкопани в почвата жици, които пращат сигнал до каишката на животното всеки път, когато то се опита да изтича на улицата. Същото се случи със самолетите. Достигайки периметъра на мислена окръжност с център депресията Катара, всеки от тях губеше мощност, а от стройните им формации не оставаше и помен. Нищо не избухна. Нямаше пламъци, нито друг знак за вражеска активност. Не, на страховитата военновъздушна армада просто й угаснаха двигателите.

Останали без тяга, самолетите заходиха за безмоторно приземяване, но не им се получи. Само след няколко минути екраните вече показваха пет-шестстотин погребални клади там, където машините се бяха разбили и горивото в резервоарите им се беше възпламенило от удара със земята.

А в периметъра на нашествениците странните им машинарии продължаваха да вършат тайнствените си дела, сякаш нищо не се беше случило.

 

 

Колкото до едно-точка-петиците, за тях депресията Катара беше истински рай.

Най-много им харесваше застоялата вода в оазиса. По-чиста вода не помнеха от поколения на собствената си планета. Е, имаше няколко химически вещества, които трябваше да бъдат отстранени чрез филтрация. Но за радиоактивно замърсяване не можеше да се говори, а позитронни емитери нямаше и грам!

А въздухът! Въздуха почти можеха да го дишат без филтри! Топличко беше, вярно — четиридесет и пет градуса по Целзий или сто и десет по Фаренхайт, според това коя от няколкото местни системи за измерване на температурата използваш, — но изкопаеха ли веднъж тунела до морето, щеше да има предостатъчно средиземноморска вода, която да охлади въздуха.

На практика едно-точка-петиците бяха безкрайно щастливи, доколкото може да бъде щастлива поробена раса от създания, които разчитат на масово протезиране. Само една досадна подробност помрачаваше щастието им.

Както обикновено, проблемите ги създаваха девет-ръкокраките. Девет-ръкокраките се бяха съгласили с унищожението на атакуващите самолети, защото контрамярката не застрашаваше живота на разумни същества — всички самолети бяха насочвани дистанционно. Уви, атаката все пак отне човешки живот.

Група нефтотърсачи бяха извадили лошия късмет да разположат оборудването си точно там, където се разби един от американските самолети. Вярно, че само единадесет човешки същества загинаха, по-малко от 0,0000001 процент от земното население. Както и да го погледнеш, подобна нищожна загуба не беше повод за тревога.

Само че девет-ръкокраките не спираха да мрънкат. Човешките представи за справедливост и компенсации не били като техните, както бяха установили при наблюденията си върху делата — големи и малки — на земното население. Накрая съветът на едно-точка-петиците отстъпи.

— Какво можем да направим, за да оправим нещата? — попитаха те. — Тоест какво друго, освен да напуснем това прекрасно място и да се върнем на собствената си планета, което категорично няма да стане.

— Компенсации — отвърнаха незабавно експертите на девет-ръкокраките. — Трябва да им платите репарации. Нашите наблюдения показват, че почти всички недоразумения в делата на човешкия род могат да бъдат изгладени чрез изплащането на репарации във формата на пари. Склонни ли сте да направите това?

На този въпрос едно-точка-петиците можеха да отговорят без много мислене.

— Разбира се — заявиха незабавно лидерите им. — Какво е това „пари“?