Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (44)

41.
Отново у дома

Човек би предположил, че докато Наташа, истинската Наташа, се прибере в дома на родителите си в Коломбо, посланията, които другата Наташа пращаше към Земята отдавна ще са приключили. Е, бяха приключили… в известен смисъл. Шейсет и два часовото излъчване се повтори три пъти, след което бе преустановено, но по някакви свои причини девет-ръкокраките продължиха да го излъчват през няколко дни.

Човешката раса не смяташе това за благословия. Съпътстващият коментар далеч не беше само на английски. Повтаряше се на кажи-речи всеки език и диалект, използван от достатъчно голяма група хора, които имат контрол над един или друг вид електронно излъчване. Ставаше въпрос за много голям брой излъчвания, толкова голям всъщност, че ангажираше значителна част от световните сателитни връзки и пречеше осезаемо.

Многократните излъчвания имаха и друг страничен ефект — даваха изобилна възможност на младата Наташа да се „любува“ на образа си от екрана. С оскъдния сутиен, непокорната къдрица над лявото ухо и така нататък. А този спектакъл не се харесваше особено на момичето.

— Направо тръпки ме побиват — призна тя на родителите си. — На екрана съм аз, а говоря неща, които никога не съм казвала!

— Не си ти, миличка — каза спокойно майка й. — Просто са те копирали някак. Предполагам, трябвал им е някой, който да говори от тяхно име и да изглежда нормално в очите на хората.

— Но къде съм била аз в това време? Нищо не помня! Видях как Рон Олсос се опитва да ми открадне слънчевия вятър, а после съвсем внезапно се озовах… Ами, и аз не знам къде. Никъде, направо. Беше ми топло и удобно, това помня. Сигурно така съм се чувствала, докато още съм била в корема ти, мамо.

Мира поклати озадачено глава.

— Робърт ни каза, че си щастлива.

— Сигурно и така може да се нарече. Следващият ми спомен е как седя в капсулата и викам за помощ, а „Диана“ виси смачкана около мен.

Мира я потупа по ръката.

— И получи помощ, миличка, иначе нямаше да си тук сега. А като говорим за онова момче Олсос, да ти кажа, че пристигнаха още четири съобщения, докато ти спеше. Всичките са еднакви. Колко съжалявал и дали можело да се видите, за да ти се извини лично.

Последното извика усмивка на устните на момичето.

— Не виждам защо не — каза тя. — Не точно сега обаче. Има ли нещо за закуска, между другото?

 

 

За огромната част от човешката раса безсмислените повторения на извънземната портретна галерия бяха ужасна загуба на време и комуникационни ресурси. Не за всички обаче. Малобройната църква на сатанистите моментално видя в хуманоидния образ на грозните машинно-складирани образа на самия дявол — точно както си бяха помислили и няколко милиона непредубедени зрители, — само че според сатанистите това не било нещо лошо. Негово сатанинско величество трябвало да се почита, а не да се ненавижда. А и библейските текстове го потвърждавали, ако се четат както трябва, защото Луцифер всъщност бил прогонен от рая заради сплетните на другите ангели, които му завиждали. „Той не е наш враг — твърдеше екзалтирано един от епископите на сатанинската църква. — Той е нашият цар!“

Бръщолевенията на шепата сатанисти, предимно от американския югозапад, едва ли биха направили впечатление на останалата част от човечеството, ако не бяха два фактора. Първо, онази притеснителна реплика за „стерилизирането“ на Земята. Това означаваше, че извънземните грозници притежаваха капацитета да унищожат човечеството, а подобна мисъл не се забравя лесно. И второ, сатанистите вече не бяха шепа откачалки. Дори и откачалките разбираха кога съдбата им се е усмихнала. И не пропуснаха да се възползват от шанса си. Всички членове на църквата с що-годе висок ранг — тоест всички освен онези, които лъскаха пода в храмовете — хукнаха да разясняват доктрината си от всяко токшоу, което направеше грешката да ги покани. Надеждата им беше, че светът е пълен с други откачалки като тях, които не са се присъединили досега към сатанинската църква само защото не са имали доказателство за реалното съществуване на Сатаната. И сега се надяваха, че въпросните откачалки ще се влеят в редиците им при вида на демоничните машинно-складирани.

И бяха прави. След като ужасните на вид машинно-складирани се завъртяха за трети път по комуникационните канали, близо сто хиляди нови поклонници заявиха желание да се присъединят към църквата, а след четвъртото повторение броят на сатанистите вече се измерваше в милиони. Появиха се две конкурентни — разбирайте еретични — сатанистки църкви, които се бореха за собствен пазарен дял. Други култове и псевдорелигии също се радваха на разцвет, но никоя не можеше да се похвали с успеха на сатанистите.

Всички те, разбира се, бяха луди.

— Или приблизително луди — каза Ранджит на Гамини Бандара, когато той му се обади по телефона. — Защо се притеснявате за тях?

— Защото и лудият може да натиска спусък, Рандж. Или не е вярно, че Наташа получава смъртни заплахи?

Ранджит премисли отговора си, преди да го изрече на глас. Дъщеря му изрично беше помолила да не казват на никого за това, но…

— Е, да — призна той. — Глупости разни. Наташа не им обръща внимание.

— За разлика от мен — изтъкна Гамини, — и от баща ми. Разпореди се за денонощна охрана на къщата ви, плюс въоръжен ескорт, който да ви придружава, когато излизате.

Ранджит клатеше глава.

— Наистина не мисля, че това е необходимо… — започна той.

— Няма значение какво мислиш ти — прекъсна го бодро Гамини. — Сега татко е президент и той раздава заповедите. Пък и ако не са федералните, ще е някой друг. Твоето приятелче Йорис Ворхулст също получава заплахи. Терминалът на Небесната кука вече е под охрана, а Ворхулст обмисля дали да не постави под охрана всички висши служители, свързани с проекта. Включително и теб.

Ранджит отвори уста да възрази — не толкова заради неудобството да си под денонощна охрана, колкото защото знаеше как ще реагира дъщеря му, — но Гамини не му даде шанс да каже каквото и да било.

— Така че, Рандж — продължи той, — охрана ще имате и няма смисъл да вдигаш врява по въпроса. А и току-виж спасила живота на всички ви.

Ранджит въздъхна.

— И колко ще продължи това? — попита той.

— Ами, поне докато онези едно-точка-петици не пристигнат тук — каза замислено Гамини. — А след това, кой знае?

Доста добър въпрос, призна пред себе си Ранджит. Който обаче с нищо не му помагаше относно другия, доста различен въпрос, а именно как ще съобщи за охраната на Мира и Наташа.

Шанс му се предостави веднага. Затвори телефона и тръгна да ги търси. Откри ги на задната веранда да оглеждат с бинокъл нощното небе и по-точно съзвездието, в което се намираше голяма част от облака на Оорт. Мира даде бинокъла на Наташа и се обърна към съпруга си:

— Наближават. Таши? Дай на баща си да погледне.

Наташа му подаде бинокъла и Ранджит бързо откри ярките светлинни петънца, които — според обясненията на експертите — били страничен ефект от обратната тяга, с която армадата на едно-точка-петиците се приближавала към Земята. Не ги виждаше за пръв път. Още преди да стане ясно, че тези едно-точка-петици ще отседнат някъде тук, гигантските земни телескопи бяха уловили и препратили към комуникационните канали много по-ярки и подробни изображения.

Но светлинките определено се приближаваха.

Ранджит свали бинокъла и се изкашля.

— Гамини се обади — каза той и предаде накратко разговора си с него. Но ако бе очаквал дъщеря му да посрещне на нож тази намеса в живота й, беше сгрешил. Тя го изслуша търпеливо и попита:

— И охраната ще ни пази от откачените сатанисти, така ли? Кой обаче ще ни пази от тях? — махна към небето тя.

Този въпрос си задаваше целият свят — хората се питаха помежду си, задаваха го и на нашествениците посредством своите лидери, които се изреждаха на микрофоните и сателитите препращаха въпросите им по посока на наближаващата армада. А въпроси имаше много — относно плановете и намеренията им и най-вече относно причината да тръгнат към Земята, — много въпроси на много езици от много народи, големи и малки.

Нито един от тях не получи отговор.

На човешката раса й беше трудно да се справи с това. Навсякъде по Земята — както и в лавовите тръби на Луната, в орбита и изобщо навсякъде, където беше стъпил човешки крак — напрежението от неизвестността си казваше тежката дума. Дори членовете на семейство Субраманиан не бяха имунизирани. Мира пак започна да си гризе ноктите, което не беше правила от ранна тийнейджърска възраст. Ранджит висеше с часове на телефона, звънейки на почти всички важни персони, които познаваше (а той познаваше много), с надеждата, че поне един от тях може да има информация или догадка, която не е хрумнала на самия него. (И те нямаха.) Междувременно Наташа фанатично се опитваше да научи малкия Робърт да чете на португалски. А после, докато закусваха в кухнята една сутрин, пред къщата внезапно се чу врява. Ранджит отвори вратата да погледне и видя четиримата им въоръжени пазачи, насочили пистолетите си към пет-шест непознати. Е, не всички бяха непознати. Повечето бяха млади и навъсени, с вдигнати ръце, но в средата имаше един, когото Ранджит позна веднага, нищо че беше поостарял след последната им среща.

— Полковник Бледсо — учуди се той. — Какво правите тук?

 

 

Стигна се до кратки преговори. На полковник Бледсо (пенсиониран) беше позволено да влезе в къщата, но придружен от капитана на охраната с пистолет в ръка. Спътниците му останаха навън, седнали на земята с ръце на тила и под дулата на пазачите.

Човек би предположил, че Бледсо ще се почувства в неизгодно положение. Не беше така.

— Благодаря, че ме приехте, за да поговорим — каза той. — Не бих искал да насъсквам момчетата си срещу охраната ви.

Ранджит не знаеше да се разсмее ли, или да се ядоса, и накрая реши, че няма смисъл да си блъска главата над тази дилема. Подкара по същество.

— За какво искате да говорим? — попита той.

Бледсо кимна.

— Правилно. Да не губим време. Тук съм от името на президента на Съединените щати, който е убеден, че човешката раса не бива да позволява на онези извънземни убийци да кацнат на Земята.

Ранджит тъкмо щеше да попита как точно президентът на Съединените щати смята да предотврати това, но жена му го изпревари:

— И защо вашият президент смята, че може да говори от името на цялото човечество? Нямат ли Китай и Русия мнение по въпроса?

За изненада на Ранджит Бледсо явно очакваше този въпрос.

— Вие живеете в миналото, госпожо Субраманиан. Говорите така, сякаш все още съществува Голямата тройка. А тя не съществува. Русия и Китай вече нямат думата! И не е нужно да се допитваме до тях.

След което добави презрително, че въпросните страни имали сериозни вътрешни проблеми, които се опитвали да запазят в тайна.

— Народна република Китай току-що загуби контрола си над провинция Джилин. Сега там се разпорежда движението Фалун Гонг. Е, вие никога не сте чували за провинция Джилин, разбира се. Работата е там, че Джилин е житницата на Китай, както и най-големият производител на автомобили и железопътни вагони. Да, да, добре ме чухте. Център и на селското стопанство, и на промишлеността! А Фалун Гонг вече напредва през границата към вътрешността на Монголия.

Поклати глава, сякаш съчувстваше на Китай за проблемите му, но леката извивка на устните го издаде. Полковникът злорадстваше.

— А руснаците? — продължи той. — Те са още по-зле. Чечня е като разлютен цирей. Там мюсюлманите са се разбеснели и всеки ислямски фанатик по целия свят, който още точи зъби за друговерска кръв, ще тръгне към Чечня, за да размаха оръжие — а там минават някои от най-важните газопроводи на Русия. И ако Чечня успее да се отцепи, моментално ще я последват други провинции.

— Изглеждате доволен — отбеляза Мира.

— Доволен? Не. Какво ми пука за проблемите на Китай и Русия? Но ситуацията там определено опростява задачата на нашия президент — трябва да се предприемат действия, а решенията се вземат по-лесно, когато никой не ти се пречка в краката. И точно тук ти и семейството ти се появявате в картинката, Субраманиан. Президентът има план. И всички вие сте част от него.

Ранджит и семейството му никога не бяха хранили топли чувства към Бледсо. Сега обаче отношението им придоби антарктически температури.

— Какво искаш? — попита Ранджит с тон, който казваше, че каквото и да е то, шансът да го приеме е почти нулев.

— Нищо особено — отговори Бледсо. — Искам дъщеря ти Наташа да излезе по телевизията и да каже, че докато е била тяхна пленница, те са й обяснили какво означава „стерилизация“ на Земята — пълно унищожение на човешкия род и колонизиране на нашата планета от нашествениците.

Наташа реагира моментално:

— Нищо такова не е имало, господин Бледсо. И не помня да съм била „пленница“.

Баща й вдигна ръка.

— Той знае, че това е лъжа, миличка — каза й той. — Добре, Бледсо. Защо искаш да налееш масло в омразата към тези създания?

— Защото рано или късно ще трябва да ги унищожим, как защо. Е, ще ги оставим да кацнат. А после ти, Субраманиан, ще излезеш по телевизията и ще кажеш, че дъщеря ти е споделила с теб нещо, което светът трябва да узнае, а после Наташа ще разкаже историята си и готово.

Този тип май чакаше с нетърпение описаното развитие на нещата, помисли си Ранджит.

— И после какво? — попита.

Бледсо сви рамене.

— Ами, ще им видим сметката — каза той. — Първо ще ги халосаме с „Тих гръм“, така че да им изтръгнем ноктите. После ще пратим срещу тях цялата мощ на американските военновъздушни сили с всичките бомби и ракети, които могат да натоварят самолетите, ще изстреляме и междуконтинентални балистични ракети, ядрени и така нататък. Когато приключим, от тях няма да е останал и спомен, гарантирам ти.

Мира изсумтя, а Ранджит извика:

— Бледсо! Ти си луд! Да не мислиш, че онези си нямат свои оръжия? Нищо няма да постигнете — този така наречен план ще прати на сигурна смърт няколко хиляди ваши войници и пилоти и ще вбеси извънземните.

— Двойна грешка, уважаеми — отвърна презрително Бледсо. — Самолетите ни са напълно автоматизирани, а екипажите им са на сигурно място в контролните зали. А че онези щели да се вбесят — на кого му пука. Свобода или смърт, Субраманиан. Или ти не вярваш в това?

Мира отвори уста да отговори от името на всички им, но Ранджит я изпревари.

— В друго не вярвам, Бледсо — заяви той. — Не вярвам, че е редно да изричам лъжи, заради които ще умрат разумни същества, пък били те и извънземни. Няма да го направим, Бледсо, забрави. Всъщност, може би наистина трябва да излезем по телевизията и да кажем на света какво сте намислили.

Бледсо го изгледа отровно.

— И вярваш, че това ще промени нещо? Хайде стига, не може да си толкова глупав. Защо изпратиха мен, а не официален представител, а? Ако се разчуе, президентът само ще поклати глава и ще каже: „Бедният стар полковник Бледсо. Постъпил е както смята за редно, но изцяло по своя инициатива. Никога не съм давал одобрението си за такъв план“. Е, репортерите ще ме тормозят известно време, но аз ще мълча като риба и интересът им много скоро ще се стопи. Всяко чудо за три дни. Като лидер на най-силната държава, нашият президент е длъжен да защитава по-слабите страни, а както той вижда нещата, атаката е най-добрата защита. Аз пък се подчинявам на президента. Какво ще кажеш на това?

Ранджит стана.

— Ще кажа, че наистина искам да живея свободен, но тази възможност всъщност не е включена в офертата ви, нали? Ако трябва да избирам между свят, управляван от хора като теб, и свят, контролиран от люспести зелени, чудовища от космоса, знам ли, току-виж съм предпочел чудовищата. А сега се махай от дома ми!