Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (41)

38.
В търсене на Наташа Субраманиан

Трите четвърти от семейство Субраманиан, които все още се намираха на Земята, бяха решили да продължат живота си постарому, или поне да се опитат, докато другата една четвърт от семейството се шляе на път към Луната в платноходка от пластмаса и въглеродни сплави. Затова, след като изпратиха на Наташа последните си благопожелания, Ранджит се метна на колелото и пое към кабинета си в университета. Мира реши да се възползва от свободните час-два, за да навакса донякъде с растящия брой статии и разработки върху последните новости в областта на изкуствения интелект и автономните протези, които се бяха натрупали в компютъра й. Рядко й оставаше толкова много лично време. Най-често — когато малкият Робърт спеше, когато имаше занимания в специалното си училище или като сега, когато вървеше по петите на домашната помощница и й помагаше — или по-точно пречеше — да оправи леглата и да подреди стаите.

И така, с изстиваща чаша чай на масата — и естествено, с включен телевизор, в случай че нещо неочаквано се случи със състезанието на Наташа, макар това да беше крайно невероятно — Мира четеше задълбочено поредната статия, когато до ушите й стигна сърцераздирателен плач. Робърт.

Вдигна поглед и видя помощницата да го внася на ръце в стаята.

— Не знам какво стана, госпожо — каза смутено жената. — Събирахме боклука от кошчетата, когато Робърт изведнъж седна на пода и започна да плаче. Робърт никога не плаче, госпожо!

Което Мира знаеше най-добре от всички. Но ето че и това беше станало. И тя направи онова, което милиарди други майки са правили от австралопитеците насам. Гушна сина си и започна да го люлее нежно, като му говореше тихо на ухото. Това не реши докрай проблема, но поне плачът утихна до хлипане. Мира тъкмо се питаше дали това необичайно и притеснително — но не и животозастрашаващо — поведение е достатъчна причина да позвъни на Ранджит в кабинета му, когато домашната помощница извика задавено. Мира вдигна поглед.

На телевизионния екран се мъдреше слънчевата яхта на дъщеря й. Освен лекото задигане в единия й край, яхтата не изглеждаше по-различно отпреди. Сега обаче под образа имаше червен надпис, който гласеше: „Инцидент на лунното състезание?“. А когато Мира увеличи звука, развълнуваните думи на говорителя заличиха дори надеждата на въпросителния знак. Нещо лошо се беше случило с „Диана“. И още по-лошо, пилотът на „Диана“ — тоест скъпата дъщеря на Мира — не отговаряла на спешните повиквания на комодора и по всичко личало, че онова, което е застигнало и повредило яхтата, е отвлякло и пилота й.

 

 

Ужасната тревога на Мира Субраманиан несъмнено беше най-личната в целия свят, но истината бе, че тревогите й се споделяха от мнозина. Колкото повече информация пристигаше от малките спасителни кораби, които претърсваха мястото на инцидента, толкова по-безнадеждно нерешима изглеждаше загадката.

От кораба-майка отдавна бяха пратили хора в скафандри, които вече бяха стигнали до командната капсула на „Диана“, успели бяха да влязат и да я претърсят, но от пилота не бяха открили и следа. И това не беше най-лошото. Подробен преглед на уредите показал, че единственият херметичен шлюз на капсулата категорично и безспорно не е бил отварян след началото на състезанието. Така че Наташа не просто липсваше — тя изобщо не беше напускала капсулата.

А това, разбира се, беше невъзможно. И същевременно беше неоспорим факт.

На всичкото отгоре и както можеше да се очаква, комодорът и неговият екип трябваше да разрешат още няколко десетки проблема, при това едновременно. Имаше още шест слънчеви яхти, които се движеха безредно и като нищо можеха да се сблъскат, защото пилотите им бяха разстроени от случилото се със седмия от тях. Всички бяха получили заповед да приберат платната и да чакат на място, докато не дойдат да ги приберат. Това само по себе си щеше да създаде проблеми… макар и не точно сега. С тях щяха да се оправят, когато му дойде времето.

Проблемът с Наташа Субраманиан далеч не беше толкова лесен за разрешаване. Изчезването й — при обстоятелствата, в които се беше случило — беше чисто и просто невъзможно. Всичко това беше много лошо за всички замесени, а после взе, че стана още по-лошо.

 

 

Следващите трийсет и шест часа семейство Субраманиан (без Наташа) прекара в кухнята, с все готвачката и домашната помощница. Робърт се събуди от следобедния си сън успокоен и не можа да обясни на родителите си защо е плакал преди това — докато не се сетиха да го попитат дали не е имало нещо общо със сестра му, на което той отговори:

— Аташа астлива.

На вечеря детето се нахрани с апетит, за разлика от всички останали. Почти не спаха — дремеха на столовете или се опъваха за по час на дивана под прозореца. Но никой от възрастните не смееше да се отдалечи за повече от две минути от телевизора, с надеждата, че по новините ще съобщят за някакво благоприятно развитие или поне ще дадат обяснение на случилото се.

Уви, не.

Е, новини имаше, разбира се. Съобщиха, че спасителните катери в ниска околоземна орбита са се сдобили с ескорт от няколко десетки „летящи чинии“ — същите онези малки летящи неща с цвят на мед, които бяха дали на света първото неоспоримо доказателство, че прословутите летящи чинии, или поне неща от този род, съществуват в действителност. Защо се бяха появили там? Какво искаха? Догадки и предположения имаше всякакви, но не и смислено обяснение, затова акцентът на новините се измести другаде. Насочи се към онова място в облака на Оорт, където астрономите бяха засекли нещо, което приличаше на свръхнова, но не беше. Последните данни от телескопите показваха наличие на слаба радиация, каквато не била засичана там при по-ранни замервания. Насочи се и към влекачите, които бавно изтегляха седемте състезателни яхти към безопасни орбити — шестте, които не бяха пострадали, и топката смачкана материя, останала от Наташината „Диана“. Насочи се и към всички централни градове по света, където не липсваха „експерти“, способни да дискутират до безкрай случилото се — без да казват нищо съществено.

А после телефонът започна да звъни. На следващия ден не стана по-добре, нито на по-следващия.

 

 

Мира Субраманиан за нищо на света не искаше да изпуска от поглед единственото останало й дете, но с Ранджит обсъдиха въпроса и стигнаха до извода, че Робърт и така е достатъчно разстроен. Следващият ден беше неделя. В неделя Робърт ходеше на неделно училище. Тази неделя не беше по-различно — макар Мира да седеше в една празна стая наблизо, докато Робърт и другите деца със специални нужди от неговата група слушаха жената, помощник на пастора, която им четеше от Библията, и оцветяваха тематичните рисунки, които момиченцето до Робърт наричаше „Исус Христос на кръстовището“. А в понеделник беше ред на курса по труд и техника, който един от лекарите беше препоръчал на Мира и Ранджит. Там Робърт Субраманиан, момчето, което сам-само беше открило хексаминото — търпеливо и охотно се учеше как да подрежда моливи в декоративни кутии, които след това се предлагаха в магазинчето за сувенири към школата.

Поне не плачеше вече. Но за Мира и Ранджит убийствената тревога, объркването и болката от загубата далеч не бяха приключили. А и телефонът не спираше да звъни — обадиха се всичките им познати, както и невероятен брой хора, които двамата никога не бяха виждали. Някои направо им лазеха по нервите. Роналдиньо Олсос например със сълзи молеше за прошка, в случай че го държат по някакъв начин отговорен за случилото се; Т. Орион Бледсо от Пасадена изказа съпричастие, но най-вече държеше да попита дали Ранджит има някаква представа, някаква идея, каквато и да била тя, която по някаква причина не е споделил все още с властите, за случилото се с дъщеря му.

А репортерите…

Досега Ранджит бе смятал, че журналистическият интерес към него е стигнал максималния си връх, след като „Нейчър“ публикува доказателството му на последната теорема на Ферма. Явно беше грешил в преценката си. Случващото се сега беше много по-лошо. Макар новоизбраният президент Бандара да беше уредил полицейски кордон около къщата на Субраманиан, мярката действаше единствено там и никъде другаде. Качеше ли се на велосипеда си, за да иде на работа, Ранджит се превръщаше в лесна плячка. Затова спря да ходи в университета, освен при крайна необходимост. След вечеря оставяше Мира с нейните геройски опити да се съсредоточи върху поредната научна статия и Робърт, който редеше плочици на пода до нея, и се оттегляше в спалнята, за да планира материала за следващия си курс от лекции.

И тогава се случи.

Мира вдигна поглед от личния си екран и се намръщи. Беше чула нещо — приличаше на приглушен електронен писък — и в същия миг ярка златиста светлина бликна изпод вратата.

В следващия миг чу гласа на съпруга си, с тон, в който за надмощие се бореха радост и ужас.

— Боже мой! — викаше той. — Таши, това ти ли си наистина?

Нищо на света не би могло да удържи Мира де Сойза Субраманиан извън спалнята. Отвори със замах вратата и видя съпруга си да зяпа към прозореца. Там стоеше млада жена. Облечена беше съвсем оскъдно, като момиче, което е сигурно, че няма кой да го види.

Така, както Наташа често се разхождаше из къщи. Мира извика на свой ред името на дъщеря си и направи онова, което всяка майка би направила при тези нелепи обстоятелства — хвърли се да прегърне момичето.

Което се оказа невъзможно.

На метър от Наташа нещо я забави, а след още десетина сантиметра я спря като стена. Но не беше като стена. Не беше осезаемо изобщо. По-скоро приличаше на топъл и абсолютно непреодолим бриз.

Каквото и да беше, то спря Мира на място, на една ръка разстояние от новодошлата, която носеше лицето на дъщеричката, която Мира беше родила, отгледала и обичала.

И която дори не я погледна. Очите й бяха фиксирани върху Ранджит. А когато заговори, тя… или той, или то… каза:

— В момента не е важно кой съм аз, д-р Субраманиан. Важното е, че трябва да ви задам много въпроси, на които вие трябва да отговорите.

И после, без да чака отговор от Ранджит, без да даде някакво обяснение или поне да прояви елементарна любезност, съществото започна да го разпитва.

Много въпроси?

Да, това определено беше точната дума. Продължиха безкрай — е, почти четири часа по часовник — и покриваха, ами, всичко. „Защо много от вашите племена унищожават оръжията си?“ „Вашият вид живял ли е някога в мир?“ „Какво се има предвид под «доказателство» по отношение на ранните ви занимания с теоремата на Ферма?“ И още по-странни: „Защо вашите мъжки и женски индивиди често се съешават дори тогава, когато женските не могат да заченат?“ И „Нима не сте изчислили какво е оптималното население за условията на вашата планета?“ И „Защо реалното население надвишава с толкова много оптималното?“ И „На планетата ви има обширни райони с малобройно население. Защо не сте преместили там хора от пренаселените градски области?“

През цялото време Мира стоеше като вкаменена. Виждаше всичко, но не можеше да помръдне. Виждаше как Ранджит геройски се бори с въпросите въпреки тоталното си объркване и чувство на безпомощност.

А и какви въпроси имаше! „Понякога — питаше тя… или то… с ужасния си равен глас като на възкресен труп — използвате думата «държава», а друг път «страна» за едно и също струпване на хора. По какво се различават двете концепции, по размер може би?“

Ранджит поклати глава, вперил поглед в дъщеря си, която говореше с чужд глас.

— Не, разликата не е в размера. Има страни с малобройно население от порядъка на няколкостотин хиляди, и други — Китай например — който наброява близо два милиарда. Но и в двата случая говорим за суверенни страни… тоест държави — поправи се той.

Фигурата помълча за миг, после зададе нов въпрос.

— Как беше взето решението да се унищожат електронните системи на страните, или суверенните държави, Северна Корея, Колумбия, Венецуела и другите?

Ранджит въздъхна.

— От съвета на Pax per Fidem, предполагам. За по-конкретен отговор ще трябва да питате някой друг — Гамини Бандара, да речем, или баща му. — Когато фигурата не каза нищо, той добави притеснено: — Бих могъл да предположа, разбира се. Ако желаете.

Очите, които не бяха Наташините очи, го гледаха дълго. После фигурата каза:

— Не.

Чу се оглушителен електронен писък, въздухът се раздвижи за миг и фигурата изчезна.

 

 

Мира установи, че вече може да се движи, и не чака покана. Хукна към мъжа си и се хвърли в прегръдките му. Останаха мълчаливо притиснати един в друг, докато не ги стресна силно тропане на входната врата. Домашната помощница отиде да отвори и неколцина полицаи нахлуха в къщата, като се оглеждаха трескаво кого да арестуват. Капитанът им, останал без дъх, обясни:

— Съжалявам. Дежурният сержант видял през прозореца ви какво става и ни предупреди. Дойдохме, но не можахме да стигнем до къщата. Не можахме да я наближим дори… Извинете. — Вдигна личния си екран до ухото, докато Мира уверяваше полицаите, които усърдно претърсваха къщата, че никой не е пострадал.

После капитанът закачи екрана на колана си.

— Д-р Субраманиан? Споменахте ли Гамини Бандара, сина на новоизбрания президент, в разговора си със… — Млъкна, търсейки подходящо съществително, с което да завърши изречението си. Не го намери. — С това — смотолеви накрая той.

Ранджит кимна.

— Да, мисля, че го споменах.

— И аз така си помислих — натърти ченгето. — В момента господин Бандара младши е подложен на същия разпит като вас, от същата особа.

 

 

Всичко това стигна до ушите и очите на всяко човешко същество, разполагащо с достъп до някой от видовете комуникация. Но не им помогна да разберат. Нито на Ранджит и Мира Субраманиан, нито на останалата част от човечеството. Нито дори на едно-точка-петиците, които чакаха с корабите си в облака на Оорт.

Едно-точка-петиците си имаха по-непосредствени грижи от грижите на човечеството. Едно-точка-петиците приемаха безропотно заповедите да отложат унищожаването на човешката раса, но заповедите на големите галактици, изглежда, не вземаха докрай предвид последствията от изпълнението на тези заповеди.

Беше въпрос на числа. При старта на мисията на корабите се бяха качили сто и четиридесет хиляди едно-точка-петици. В продължение на повече от десетина години тази бройка не се беше променила. После обаче, понеже не искаха да загинат без наследници, които да продължат генетичната им линия, едно-точка-петиците си бяха позволили лукса на онази кратка и бурна сексуална оргия.

Резултатът от въпросната оргия вече беше налице. Нещо повече, беше пораснал до почти зряла възраст…

А армадата не разполагаше с необходимия ресурс да поддържа толкова много пътници за дълъг период от време.

Рециклиращите системи, които осигуряваха въздух, вода и храна за сто и четиридесет хиляди едно-точка-петици, сега трябваше да обслужват близо два пъти повече пътници. И започваха да сдават багажа. Скоро щеше да възникне недостиг. А не след дълго — смърт.

Какво смятаха да направят големите галактици по този въпрос?