Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (40)

37.
Състезанието

Корабът се казваше „Диана“ и Наташа Субраманиан лично беше избрала името. Никога не беше летял. Сега беше готов. Чакаше прикачен към кораба-майка, огромното му кръгло платно опъваше такелажа, издуто до пръсване от великия, мълчалив вятър, който духа между световете. Състезанието можеше да започне.

— Две минути до старта — обявиха по радиото в кабината й. — Моля потвърдете готовност.

Шкиперите отговориха един след друг. Наташа познаваше гласовете на всички — някои звучаха напрегнато, други почти нечовешки спокойно, — защото бяха гласовете на нейни приятели и съперници. По всички обитавани от човечеството места едва ли можеха да се съберат и двайсетина човека, притежаващи уменията да управляват слънчева яхта. Всички те бяха тук — на стартовата линия като Наташа или на борда на ескортиращите съдове — в орбита на тридесет и шест хиляди километра над земния екватор.

— Първи от „Паяжина“. Готови!

— Втори от „Уомера“. Всичко е наред.

— Трети от „Слънчев лъч“. Напред!

— Четвърти от „Санта Мария“. Всички системи работят. — Наташа се усмихна. Четвърти беше Рон Олсос, когото тя харесваше, макар и не толкова, колкото той, изглежда, харесваше нея. Отговорил беше с култовата фраза от зората на астронавтиката, което се вписваше идеално в склонността му да театралничи.

— Пети от „Лебедев“. Готови сме. — Това беше руснакът, Ефремий.

— Шести от „Арахне“. Също готови. — Хси Лиан, младата жена от някакво селце северно от Ченгду под сянката на Хималаите. А после, в края на редицата, дойде ред на Наташа да изрече думите, които щяха да се чуят по всички кътчета на света:

— Седми от „Диана“. Готова за победа!

Не само Роналдиньо си пада по театъра, помисли с усмивка тя и се обърна да провери за последно опъна на такелажа.

От нейната гледна точка, докато се носеше в безтегловност из миниатюрната кабинка, платното на „Диана“ изпълваше цялото небе. И неслучайно. Там, отвън, готово да я откъсне от гравитационните окови на Земята, се простираше платно с площ повече от пет милиона квадратни метра, свързано с командната й капсула посредством почти сто километра такелаж. Тези квадратни километри платно от алуминизирана пластмаса, дебела едва една милионна част от сантиметъра, имаха капацитета — така поне се надяваше Наташа! — да я придвижат първа до финалната линия в лунна орбита.

— Десет секунди до старта — прозвуча отново радиоуредбата. — Включете всички записващи устройства!

Все така вперила поглед в необозримото платно вън, Наташа докосна ключа, който активираше камерите и черната кутия на „Диана“. Платното не й излизаше от ума. Беше толкова голямо и едновременно с това толкова крехко, че въображението не можеше да го обхване. Още по-непонятен беше фактът, че това по-тънко от косъм огледало е в състояние да я влачи с висока скорост през космическото пространство без друга тяга, освен слънчевата светлина, която успее да хване в капана на милионите си квадратни метри площ.

— … пет, четири, три, две, едно. Отделяне!

Седем компютърно контролирани ножа с диамантени ръбове прерязаха едновременно седемте тънки задържащи въжета. И яхтите се освободиха. До този момент яхтите и сервизните съдове се бяха движили по орбита в плътна група. Сега яхтите започнаха да разпръскват като отвени от вятъра семенници на глухарче.

И първата, която пресече орбитата на Луната, щеше да е победител в състезанието.

 

 

На борда на „Диана“ никое от сетивата на Наташа не регистрира каквато и да било промяна. Не беше и очаквала друго — единственият знак за промяна в движението бяха уредите на командното табло пред нея, които регистрираха ускорение, равно на една хилядна от земната гравитация.

Това, разбира се, беше нищожно ускорение. Но беше и по-голямо от всички регистрирани по-рано резултати, точно както бяха обещали конструкторите на „Диана“. Ускорение от такава величина беше постигано само с миниатюрните макети на слънчеви платноходки… а ето че вече беше факт. С това темпо — бързо изчисли тя и се усмихна, когато резултатът се появи на контролното табло — щяха да й трябват само две обиколки на Земята, докато набере достатъчно скорост, която да я освободи от ниската околоземна орбита и да я изстреля към Луната. А тогава пълната сила на слънчевата радиация щеше да е зад гърба й.

Пълната сила на слънчевата радиация…

Наташа се усмихна отново, спомнила си опитите да обясни що е слънчево платноходство на потенциални спомоществователи и на други, обърнали се към нея от чисто любопитство.

— Вдигнете ръце към слънцето с дланите нагоре — казваше им тя. — Какво усещате? — И когато не получаваше друг отговор, освен „топлина“, тя започваше да обяснява: — Топлина, да, но и нещо друго. Има налягане. Не е силно, признавам. Всъщност е толкова слабо, че няма как да го усетите, много по-малко от милиграм налягане върху дланите ви. Ала вижте какво може да прави това нищожно налягане!

Тогава изваждаше няколко квадратни метра материал за слънчево платно и го хвърляше към публиката си. Сребристата, тънка като паяжина материя се закъдряше като дим, после се понасяше към тавана, тласкана от издигащия се въздух, затоплен от телата на присъстващите. И Наташа продължаваше нататък:

— Виждате колко е леко платното. Квадратният километър, с който ще разполага моята яхта, тежи по-малко от тон. Повече не ни трябва. Достатъчно е, за да събере два килограма радиационно налягане, което ще тласне платното… а такелажът ще повлече моята „Диана“ след него. Разбира се, ускорението ще е много слабо — по-малко от една хилядна g, — но нека видим какво може да направи това нищожно ускоренийце. През първите секунди „Диана“ ще измине половин сантиметър. Дори по-малко, защото такелажът ще се опъне допълнително и напредъкът ще е толкова малък, че дори уредите няма да го засекат.

Обръщаше се към стенния екран в залата и щракваше с пръсти, за да го включи. Появяваше се изображение на огромното по площ, макар и почти неосезаемо като дебелина полуцилиндрично платно, после камерата се спускаше към пътническата капсула — малко по-голяма от душ кабина, — където Наташа щеше да прекара седмици наред.

— След минута обаче — продължаваше тя, — движението става осезаемо. Изминали сме двайсет метра, а скоростта е нараснала до един километър в час… тоест остават ни някакви си няколкостотин хиляди километра до лунната орбита.

Тук публиката откликваше с тих смях. Наташа се усмихваше на свой ред, изчакваше смехът и коментарите да стихнат, после продължаваше нататък:

— Това не е лошо, между другото. В края на първия час ще сме изминали шестдесет километра от старта, а скоростта ще се е покачила до сто километра в час. И не забравяйте къде се намираме, все пак! Всичко това ще се случи в космоса, където триене няма. Задвижите ли един предмет, той ще се движи вечно и нищо няма да влияе на движението му освен гравитацията на далечни тела. Ще се изненадате каква скорост ще развие нашата яхта с нищожното й ускорение от една хилядна g в края на първия ден. Почти три хиляди километра в час без друга тяга освен слънчевото налягане, което вие дори не усетихте!

Успяваше да ги убеди. В крайна сметка целият свят се убеди или поне хората по високите етажи, които вземаха решенията. Фондации, отделни спомоществователи, хазните на три велики държави (и в по-малка степен по-малките хазни на още десетина не толкова велики) обединиха усилията си и осигуриха финансирането на това прескъпо събитие. То щеше да се отплати, разбира се. Състезанието по свободен полет в лунната лавна тръба беше поставило началото на истински лунен туризъм. Колкото до сегашното събитие, то вече се радваше на най-голямата зрителска аудитория в историята на човечеството. А големите момчета вече възлагаха построяването на космически съдове, често със слънчева тяга, и крояха планове как ще проучат богатството от суровини и материали, което крие Слънчевата система.

А младата Наташа де Сойза Субраманиан беше в центъра на всичко това!

 

 

„Диана“ беше направила добър старт и сега Наташа имаше време да види как се справят конкурентите й. Като за начало съблече повечето си дрехи, защото нямаше кой да я види тук, после, като се движеше много внимателно — между контролната капсула и деликатния такелаж на платното имаше достатъчно ресорни механизми, които да абсорбират шока, но Наташа предпочиташе да не поема никакви рискове, — тя се настани пред перископа.

И ето ги другите платноходки — като странни сребърни цветя сред тъмните полета на космоса. Ето я южноамериканската „Санта Мария“ с Рон Олсос на руля, само на осемдесет километра от нейната „Диана“. „Санта Мария“ много приличаше на детско хвърчило, само дето това хвърчило имаше дължина на страната от километър и повече. Зад „Санта Мария“ се виждаше „Лебедев“, корабът на Руската космическа корпорация, който наподобяваше малтийски кръст — на теория четирите широки участъка на платното можели да се използват за насочване на цялата конструкция. Австралийската „Уомера“, от друга страна, имаше формата на старовремски кръгъл парашут с обиколка от пет километра. Яхтата на „Дженерал Спейскрафт“, „Арахне“, напомняше на паяжина, както подсказваше и името й — и беше построена на същия принцип с помощта на автоматизирани роботи, обикалящи по спирала от централната точка. „Паяжина“ на „Юроспейс“ беше с подобен дизайн, макар и незначително по-малка. Колкото до „Слънчев лъч“ на Народна република Китай, той представляваше плосък пръстен с широка един километър празнина в средата и се въртеше бавно в капана на центробежната сила. Тази идея не беше нова, но досега никой не беше съумял да я приложи успешно. Наташа очакваше, че азиатската яхта ще срещне проблеми още при първия си опит да промени посоката.

Това, разбира се, щеше да стане чак след шест часа, когато и седемте слънчеви платноходки ще са изминали първата четвърт от двадесет и четири часовата си геосинхронизирана орбита. Сега, в началото на състезанието, всички те се отдалечаваха по права линия от Слънцето — носеха се по слънчевия вятър. И всеки искаше да се възползва максимално от тази първа отсечка преди законите на гравитационното движение да ги завъртят около Земята. А когато това станеше, яхтите щяха да поемат обратно към Слънцето. Именно тогава на преден план щеше да излезе майсторлъкът на пилотите.

Не и сега обаче. В момента Наташа нямаше грижи за управлението. Огледа през перископа платното, като се взираше внимателно във всяка свръзка на такелажа. Въжетата — тънки пластмасови нишки със специално покритие — бяха видими единствено благодарение на флуоресцентната си боя. През перископа се виждаха като изпънати линии от цветна светлина, протегнали се на стотици метри към гигантското платно. Всяка нишка си имаше миниатюрен електрически хаспел, не по-голям от макарата на обикновена въдица. Компютърно контролираните хаспели се въртяха постоянно, отпускаха и натягаха нишките според инструкциите на автопилота, така че платното да остава в най-подходящия ъгъл спрямо Слънцето.

Играта на слънчевите лъчи по гигантското огледално платно беше омайваща гледка. Платното се гънеше величествено и умножените отражения на слънцето се разбягваха от центъра към краищата. Тези „вълни“ не бяха проблем. Причиняваха ги леките и бавни вибрации, неизбежни при една толкова голяма и толкова крехка конструкция. По правило бяха безвредни. Въпреки това Наташа ги следеше внимателно за признаци на усилване, което би довело до катастрофалните вълни, известни като „гърчове“. Гърчовете можеха да разкъсат платното на парчета, но поне засега компютърът я уверяваше, че подобна опасност не съществува.

След като се убеди, че всичко е наред — но не и секунда по-рано! — Наташа се зае с личния си екран. И понеже всички съобщения минаваха през командния съд, преди да стигнат до нея, а хората там пропускаха само съобщения от предварително одобрен списък, на Наташа й бе спестен пороят от благопожелания и молби за една или друга услуга. Имаше едно съобщение от семейството й, едно от Гамини и едно от Йорис Ворхулст. И нищо повече. А дори и тези три не изискваха отговор.

Наташа се замисли дали да не поспи. Вярно, че състезанието едва беше започнало, но към съня трябваше да се подходи планово и разумно. Всички други яхти бяха с двучленни екипажи и пилотите им можеха да си почиват на смени. Само Наташа Субраманиан нямаше кой да я смени.

Решението беше лично нейно, разбира се — вдъхновила се бе от онзи самотен ветроходец, Джошуа Слокъм, обиколил света с малката си платноходка преди много години. Щом той е успял, повтаряше тя, значи и тя ще успее. А и съществуваше реално основание за решението й. Скоростта на слънчевите яхти беше обратнопропорционална на теглото. Втори пилот плюс всички свързани с пребиваването му запаси биха добавили още триста килограма към тежестта на капсулата, триста килограма, които като нищо можеха да наклонят везните от победата към поражението.

Така че Наташа стегна ластичните колани на пилотското кресло около талията и бедрата си. Поколеба се за миг. Сигурно би било интересно да види какво дават по новините, особено ако вече имаше развитие около онази странна свръхнова, която беше разцъфнала необичайно ярка в южното небе, а после изведнъж беше изчезнала…

Дисциплината надделя над любопитството. Наташа прикрепи към челото си сънните електроди, нагласи таймера на три часа и се отпусна. Бавно и нежно, хипнотичните пулсации обхванаха предния лоб на мозъка й. Цветни спирали от светлина се разляха под затворените й клепачи, разширявайки се към безкрайността.

После нищо.

 

 

От дълбокия сън я извади силният писък на алармата. Наташа се събуди моментално и плъзна поглед по вградените в контролното табло уреди. Бяха минали само два часа… но над скалата, измерваща ускорението, мигаше червена светлинка.

Ускорението се забавяше. „Диана“ губеше мощност.

Обучението създаваше дисциплина. Дисциплината предотвратяваше паниката. Въпреки това сърцето на Наташа се качи в гърлото й, докато тя откопчаваше задържащите я към креслото еластични колани. Първата й мисъл беше, че нещо е станало с платното. Може би предотвратяващите въртенето механизми бяха отказали и нишките на такелажа се бяха оплели. Но когато провери уредите, следящи опъна на нишките, показанията им я озадачиха. Уредите, следящи едната страна платното, даваха нормални показания. Стойностите на опъна от другата страна падаха пред очите й.

После разбра какво става. Премести се при перископа и го нагласи за широкоъгълен поглед към краищата на платното. Да! Ето какъв беше проблемът… и причината можеше да е само една.

Гигантската сянка с остри ъгли, която се плъзгаше над сребристото огледало на нейното платно, казваше всичко. Едната страна на „Диана“ беше потънала в сянка, сякаш голям облак е застанал между нея и Слънцето, закрил е светлината и е спрял притока на слабото налягане, което тласкаше кораба й напред.

Само че в космоса облаци нямаше.

Наташа се ухили и завъртя перископа по посока на Слънцето. Оптичните филтри се включиха автоматично, за да предпазят очите й, и Наташа видя онова, което знаеше, че ще види. Гигантско детско хвърчило, което закрива слънчевия диск.

Хвърчило… На трийсетина километра зад „Диана“ южноамериканската „Санта Мария“ се опитваше да постави Наташа в условията на изкуствено слънчево затъмнение.

— Ха, сеньор Роналдиньо Олсос — прошепна Наташа, — това е най-старият номер на света!

Така си беше и при това не беше забранен. Още в дните на океанските гонки шкиперите са правели и невъзможното да лишат своите съперници от скъпоценния вятър.

Но на този номер се хващаха само некомпетентните, а Наташа де Сойза определено не спадаше към тази категория. Миниатюрният й компютър — голям колкото кутия за кибрит, но мощен колкото мозъците на хиляда програмисти взети заедно — обмисли въпроса за част от секундата и изплю нужните корекции на курса.

Тази игра можеше да се играе и от двама. Ухилена до уши, Наташа посегна да изключи автопилота и да нанесе корекции в опъна на такелажа…

Само че нищо не се случи.

Миниатюрните хаспели не реагираха. Не получаваха инструкции нито от компютъра на автопилота, нито от човешкото същество, което би трябвало да контролира всичко.

Слънчевата платноходка „Диана“ беше станала неуправляема. Гигантското платно се наклони бавно…

Започна да се прегъва…

А после слабите вибрации на материята се превърнаха в големи, безразборни вълни. В талази. И фината материя на платното премина горната граница на поносимия стрес.

 

 

Комодорът веднага разбра, че „Диана“ е в беда. Разбра го цялата флотилия и радиото пощуря. Рон Олсос пръв настоя да му дадат катер с химическа тяга, за да потърси Наташа Субраманиан сред сриващите се отломки на космическата яхта „Диана“. Не беше последният. След час състезанието се беше изродило в сбирщина от двайсетина съда от различен вид, които обикаляха около смачканите останки на красивата доскоро „Диана“ и на косъм избягваха сблъсък помежду си. Корабите, които разполагаха с технологията да изпратят хора в открития космос, облякоха в скафандри всеки свободен член на екипажите си и ги пратиха да търсят.

Претърсиха всяка гънка на гигантското смачкано платно — визуално и с инфрачервени детектори. Детектори, които щяха моментално да уловят и най-слабия сигнал за топло човешко тяло сред останките на смачканото платно.

Претърсиха и космоса около оплетения такелаж, в случай че нещо е разхерметизирало капсулата и Наташа се е озовала навън…

Но най-вече търсеха в мъничката кабина на „Диана“.

Не им отне много време. С едничък пътник на борда, капсулата имаше обем от няколко кубични метра и Наташа нямаше къде да се скрие.

Но я нямаше. От гледна точка на спасителите, Наташа Субраманиан я нямаше никъде.