Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (34)

31.
Небесната кука

За Мира де Сойза Субраманиан грижите за второто бебе бяха дори по-леки и приятни, отколкото за първото. Съпругът й вече не се прибираше депресиран заради работа, в която не открива удовлетворение. Студентите го харесваха, той ги харесваше, а д-р Давоодбхой беше неизменно доволен от работата му. А и външният свят вече не ги тревожеше толкова. Е, все още имаше страни, които държаха на навика си да отправят заплахи към съседите, но на практика войните бяха останали в историята.

Освен това, въпреки негодуванието на Беатрикс Ворхулст, най-после се бяха преместили в своя собствена малка къща — „малка“ само в сравнение с дома на Ворхулст — само на няколко крачки от един от най-хубавите плажове, където водата беше топла и приканяща както винаги. Изобщо, семейната им идилия беше в съзвучие с новия световен ред. Малкият Робърт се плискаше в плиткото, а Наташа влизаше навътре, за да демонстрира впечатляващия си (а и очевидно наследствен, както не пропускаше да изтъкне Ранджит) талант на плувец — един от многото й таланти всъщност, — а когато не плуваше, вземаше уроци по ветроходство от един съсед, който имаше малка яхта. Допълнителен бонус към новопридобитата им самостоятелност беше щедростта на мевроу Ворхулст, която се беше разделила с любимата си готвачка и с любимата прислужница на Наташа, за да спести на Мира грижите по домакинството. Друга разлика между двете бременности на Мира беше присъствието на Таши. Таши не създаваше никакви проблеми, дори напротив. Когато не печелеше грамоти по плуване — засега само на детски състезания, макар често да я виждаха как гледа сериозни спортни събития с присвити очи и явни намерения, — тя се изявяваше като първа помощничка на майка си. Благодарение на нейното съдействие Мира отделяше по няколко часа всеки ден да навакса пропуските си в областта на изкуствения интелект и автономното протезиране.

А беше пропуснала много. Но когато терминът й наближи и тя започна да следи с трепет тялото си за началото на контракции, вече беше наваксала основното.

Е, скоро пак щеше да изостане, разбира се. Докато бебето се роди, отбие, научи се да използва гърне и тръгне на училище, Мира пак щеше да диша праха на колегите си. Това, уви, беше неизбежно.

Гневеше ли се Мира заради този тираничен закон на майчинството? Ситуацията очевидно беше несправедлива. Законът гласеше, че всяка жена, която иска да стане майка, трябва да се примири с неумолимия природен декрет, според който поне за известно време познавателните функции на ума й минават на втори план. По всичко личеше, че ще мине доста време, преди Мира да се върне към кариерата си.

Определено беше несправедливо. Но пък в света имаше толкова много и различни неправди, така че Мира де Сойза Субраманиан не беше склонна да си губи времето с негодувание. Така стояха нещата и точка. Какъв смисъл имаше да се оплаква? След време и двете й деца щяха да постъпят в колеж. Тогава щеше да е свободна и да разполага с още двайсет, трийсет, дори петдесет години продуктивен живот, които да посвети на загадките в избраното научно поприще.

Тайната беше в търпението. Не беше нужно да харесваш правилата на играта, за да се съобразяваш с тях. Игра, която по един или друг начин, дори може да спечелиш накрая.

И Мира, и Ранджит решиха, че са истински победители, когато Робърт Ганеш Субраманиан се роди. Като родители, те смятаха, че са ударили джакпота с две толкова хубави и здрави деца. Робърт беше енергично и засмяно бебе, което наддаваше на тегло и се развиваше по-бързо от очакваното. Започна да се обръща в люлката си дори по-рано от Наташа, а с гърнето се справи почти толкова бързо, колкото и тя. Всичките им приятели казваха, че по-красиво дете не са виждали, и не лъжеха при това. Робърт беше от онези бебета, чиято снимка производителите на бебешка храна охотно биха сложили на етикетите си.

И ако имаше някой, който да обича мъничкия Робърт повече и от родителите му, това беше малката Наташа, която всъщност не беше вече толкова малка и демонстрираше забележителен интерес към спорта и образованието, както и умение да получава от родителите си всичко, което поиска.

Което, в този случай, беше да се грижи за бебето.

Е, не непрекъснато наистина. Избягваше например миризливите ситуации. Но обличането, разходките с количката, игрите — Наташа настояваше за привилегията да се занимава с тези неща и след кратко колебание в началото Мира отстъпи.

А Наташа се справяше добре. Когато Робърт мрънкаше или ревеше с цяло гърло, най-често тя се досещаше какъв е проблемът. А когато Мира поемаше грижата за малкия, Наташа имаше предостатъчно неща, с които да запълни времето си — с училище, с всекидневните тренировки по плуване, с приятелите… а най-често комбинираше интересите си, като канеше приятелите си да плуват с нея или наглеждаше Робърт, докато учеше английските неправилни глаголи или историята на Индия и нейните сателитни държави.

Всичко това, без съмнение, беше от полза за Мира. Наташа поемаше толкова голяма част от грижите по малкия, че майка им така и не изостана драстично с научните си занимания. А което беше добре за Мира, беше добре и за Ранджит, който беше влюбен в съпругата си така, както в деня на сватбата им.

Като цяло, нещата вървяха добре за Ранджит Субраманиан. Д-р Давоодбхой искаше от него само по един курс на семестър, но, по неговите думи, щом ще е един, защо да не е голям. Така Ранджит се премести от малките класни стаи в голямата аудитория, където се беше дивил на Йорис Ворхулст и неговите истории за световете от Слънчевата система. Вече не преподаваше на двайсетина студенти, а на сто. И това му даваше право на асистент — същата онази амбициозна млада жена, Рамиа Салгадо, вече защитила магистърската си степен, която се беше проявила по време на втория му семинарен курс; както и свободата да се занимава със свои собствени „проучвания“ през остатъка от всеки семестър. Давоодбхой намекна, че така щял да има време да подготвя следващия си курс от семинари.

Или, даде си сметка Ранджит, най-после да опознае родината — нещо, което се канеше да направи още от онзи далечен разговор с Мира, когато тя го смъмри за непростимите му пропуски в това отношение.

Сега идеята беше дори по-привлекателна, защото в света след „Тих гръм“ туризмът бележеше истински бум. Можеха например да се запишат за екскурзия с кораб по Нил — пътешествие, за което Мира мечтаеше от малка. Египет и Кения бяха разпуснали в голяма степен армиите си, а еколозите от всички заинтересувани страни разработваха пестящи водата способи, благодарение на които Нил вече стигаше за всички. Биха могли да заведат децата в Лондон — или в Париж, Ню Йорк или Рим, — за да им покажат какво представлява един наистина голям град. Биха могли да се спрат на норвежките фиорди, швейцарските планини или амазонските джунгли; биха могли да отидат къде ли не, но стана така, че докато преглеждаха туристически брошури, пристигна съобщение от Йорис Ворхулст. То гласеше следното:

„От майка разбрах, че планирате нещо като ваканция. Ще бъда на терминала поне седмица, броено от първи следващия месец. Защо не дойдете да видите докъде сме стигнали?“

 

 

— Не звучи лошо, ако се замислиш — каза Мира.

А Наташа възкликна ентусиазирано:

— Никак даже!

И дори Робърт, който правеше опити да се покатери по стола й и слушаше всяка дума, нададе крясък, който Наташа преведе като „да“. Ето как четиричленното семейство се реши на първото си дълго пътуване заедно.

 

 

Ранджит чакаше с нетърпение да види Небесната кука и не само заради поканата на Ворхулст. Причините всъщност бяха две и първата от тях беше консултативният съвет, в който се беше включи преди години по настояване на Ворхулст. Задълженията му наистина бяха минимални, както беше обещал Йорис — никакви съвещания и никакво гласуване, защото, ако възникнеха въпроси, които си струват гласуването, решението щяха да вземат контролиращите проекта страни, а именно правителствата на Китай, Русия и Съединените щати. Все пак Ранджит получаваше ежемесечни доклади за напредъка на строителните работи. Но дори и в тях се усещаше тежката ръка на големите три — значителна част от докладите беше строго секретна или просто оставаше неназована, скрита зад тайнствения термин „развойни дейности“. Ранджит беше ходил на строителната площадка само няколко пъти, и то за кратко. Не знаеше дали сега ще научи нещо повече, но нямаше търпение да отиде там.

Другата причина беше доста изненадваща. Семейство Субраманиан нямаше собствена кола — Мира и Ранджит предпочитаха да се придвижват с велосипеди, понякога и Наташа идваше с тях, малкият Робърт пък се возеше на специална седалка зад баща си, а когато им потрябваше по-сериозен транспорт, вземаха такси. Но от университета му обещаха служебен автомобил за пътуването до Небесната кука и ухиленият д-р Давоодбхой лично връчи ключовете на Ранджит.

— Колата дойде специално за теб — обясни той. — Пращат я от Pax per Fidem. Нов модел от прозрачната Корея — сега, когато не се занимават с конструиране на оръжия, тамошните учени правят чудеса в цивилния сектор.

А когато му обясни на какво е способен симпатичният четириместен автомобил, Ранджит на свой ред се ухили до уши.

Спря пред къщата им и извика на Мира:

— Донеси ми кана с вода.

Тя го изгледа изненадано, но се подчини. Веждите й се покатериха още по-високо, когато Ранджит махна тържествено капачката на резервоара и изля водата вътре, а след като запали двигателя и се заслуша в тихото му мъркане, Мира изпадна в тотално изумление.

Ранджит повтори обяснението на Давоодбхой.

— Бор — каза той. — Химическият елемент бор. Нарича се тягата на Абу-Хамед, не знам на кого е кръстена, вероятно на човека, който я е измислил. Борът е толкова жаден за кислород, че го изтегля без проблем от съединения като водата. А когато извадиш кислорода от водната молекула, какво остава?

Мира смръщи вежди.

— Ами, водород, но…

Ранджит се ухили и сложи пръст на устните й.

— Но борът е ужасно скъп в сравнение с въглеродните горива, така че никой никога не се е занимавал сериозно с тази идея. Ала накрая са му хванали цаката! Намерили са начин да „рециклират“ бора, така че да се използва отново и отново. И сега ще караме не просто нискоемисионна кола, а кола, която не бълва никакви отровни газове!

— Но… — подхвана отново Мира. Този път Ранджит й запуши устата с целувка.

— Доведи Наташа и Робърт, а? — помоли я той. — И багажа ни. Хайде да видим как работи този водороден двигател!

А той, както се оказа, работеше много добре. Е, наложи се на два пъти да спират в бензиностанции, за да сипват вода в резервоара под скандализираните погледи на служителите, но малката кола се движеше не по-зле от всеки обикновен автомобил.

Бяха на десетина километра от терминала, когато Робърт нададе един от сърцераздирателните си писъци. Мира скочи на спирачките, но не внезапна опасност беше предизвикала писъка на детето, а вълнуваща гледка. Робърт подскачаше и сочеше (като едновременно с това крещеше: „Паяк!“ и „Катери се бързо!“ и „Много, много, много!“) към кабела на самата Небесна кука, който се различаваше смътно като нишка, която отразява слънцето. Но ако се вгледаш, онова, което пренасяше, се виждаше повече от ясно. Виждаха се товарните кабинки, които се катереха една след друга в небето и изчезваха в облаците.

— Ха — възкликна Ранджит. — Май вече са го пуснали, като гледам.

 

 

Така беше.

Успоредно на шосета беше построена железопътна линия и докато семейството на Ранджит пътуваше към терминала, ги изпревари влак — с цели четиридесет и два товарни вагона, които Наташа преброи развълнувано, — изпревари ги и изчезна в един от огромните хангари на комплекса. На входа за автомобили имаше охрана, но пазачите пропуснаха семейство Субраманиан с усмивка и ги насочиха към паркинга за специални гости.

Там ги посрещна красива азиатка, която се представи като асистентка на Йорис Ворхулст.

— Инженер Ворхулст чакаше с нетърпение да дойдете — уведоми ги тя, — но ви очакваше утре. Пътува насам. Искате ли да хапнете нещо?

Ранджит тъкмо отвори уста да приеме с благодарност, когато жена му го изпревари:

— Засега не, благодаря. По-добре да разгледаме, ако е възможно.

Възможно било. Стига да стояли настрана от товарните халета. И да внимавали за камионите и тракторите, разбира се, които пренасяха насам-натам незнайни и несъмнено безкрайно интересни предмети.

Ранджит обхвана с поглед трескавата дейност наоколо и с неохота си призна, че не разбира нищо.

— Какво ли не бих дал да разбера нещо повече за тази неща — каза той на семейството си.

Наташа сви устни.

— Ами — посочи тя, — онова голямото нещо е тласкач за йонна ракета, а другото до него май са въглеродни нанотръби в линейна форма… вероятно са част от слънчево платно…

Ранджит зяпна изумено дъщеря си.

— Откъде знаеш тези неща? — попита той.

Тя му отвърна с широка усмивка.

— Докато ти и мама говорехте с онази жена, двамата с Робърт отидохме да погледнем и аз прочетох това-онова на етикетите върху кашоните и сандъците. Мисля, че строят космически кораби в орбита!

— И си напълно права, Таши — извика познат глас откъм товарния хангар. — Два вече са готови.

 

 

Йорис Ворхулст беше категоричен — гладен бил и искал свястна шриланкска храна, а ако те не искали да ядат, значи щели да поседят с него и да го гледат как се храни. Защото самият той вече от пет седмици бил на Небесната кука и току-що се бил върнал след инспекция на същите онези космически кораби, за чието съществуване се беше досетила Наташа.

— Небесната кука вече наистина действа — обясни доволно той. Двата автоматични космически кораба се трудели по почистването на НОО от изоставени космически апарати и зарязаните горивни резервоари на по-старите руски и американски машини. Откривали обекта, прикачвали му компютърно контролирани слънчеви платна и го програмирали да се придвижи до „централната гара“. Там отломките претърпявали пълна трансформация. От опасни капани с непредвидимо движение те се превръщали в суровини за новите конструкции.

— Няма проблем да доставяме материал от Земята — каза Ворхулст между две хапки от фантастичното къри, чиито достойнства призна дори Мира, — но защо да не използваме ресурсите, които така или иначе са горе?

— Значи това правите горе, в ниска околоземна? Събирате старо желязо, за да строите нови неща?

Ворхулст като че ли се сконфузи.

— Е, поводът да се кача горе беше третият кораб, който също е почти готов. Онзи, който ще лети за Луната. А роботите ни се трудят там вече няколко години. И откриха доста лавови тръби — като онези, за които ви разказвах в университета. Но ти сигурно вече знаеш за това.

— Ами не — оплака се Ранджит. — Не знам. Докладите до консултативния съвет бяха доста оскъдни.

— Да, така е — призна Ворхулст. — Надяваме се, че Големите три ще поотхлабят малко примката сега, защото онези тръби ще променят всичко. Едната е точно под Sinum Iridium — Залива на дъгите. Истинска красавица. Дълга е хиляда и осемстотин метра и третият кораб ще закара необходимото за запечатването й оборудване, защото от отдела за лунно разработване имат планове за нея. Големите три искат туристи, представете си.

Мира го погледна скептично.

— Туристи? Последно чух, че в лунната колония живеели десетина души и струвало цяло състояние да им осигуряват храна и въздух за дишане.

Ворхулст се ухили.

— Преди беше така, вярно. Когато доставките ставаха с ракети от Земята. Но сега имаме Небесната кука! О, ще има туристи, помнете ми думата. А като допълнителна примамка Големите три сключиха сделка с Олимпийската асоциация.

Нетипично мълчалива досега, Наташа изведнъж наостри уши.

— Каква сделка?

— Да проведат състезание, което е невъзможно на Земята, Таши. Работата е там, че лунната гравитация е само 1,622 метра в секунда, така че…

Наташа вдигна ръце.

— Моля ви, д-р Ворхулст!

— Добре, добре. Лунната гравитация е само една шеста от земната. Това означава, че проведат ли се веднъж състезания на Луната, всички досегашни рекорди в спортните дисциплини, свързани с бягане и скокове, ще отидат на вятъра. Боя се, че дори тръбата при Залива на дъгите няма да е достатъчно висока и скачачите ще си удрят главите в тавана й.

Ранджит не изглеждаше убеден.

— И мислиш, че хората ще изминат двеста хиляди километра само за да видят как неколцина атлети скачат високо?

— Убеден съм — отговори Ворхулст. — Аз, както и големите клечки от отдела за лунно разработване. Как да устоиш на състезание, което е невъзможно на Земята? Например, кой ще прелети най-бързо само със силата на мускулите си?

Ако беше очаквал отговор от Ранджит, остана разочарован. Но пък и Ранджит бе лишен от възможност да отговори, защото няколко чинии се разбиха на пода, когато Наташа скочи като ужилена.

— Страхотно! — извика тя. — Искам да отида! И ще спечеля, ще видите!