Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (28)

25.
Тих гръм

Имаше си официално название в архивите на Пентагона, но за хората, които го изобретиха, за хората, които го построиха, и за хората, които го пратиха по пътя му, то се наричаше „Тих гръм“.

В полунощния мрак „Тих гръм“ излетя от родното си място — старата летателна база на „Боинг“ край Сиатъл, щата Вашингтон — и пое на запад с небрежната скорост от хиляда километра в час. Нощта бе избрана не за да го скрие от някой враг. Това би било невъзможно. Всеки възможен враг, а и всички останали всъщност, бяха напълнили небето с наблюдателни сателити и се наблюдаваха зорко един друг.

Така или иначе, все още беше тъмно, когато няколко часа по-късно „Тих гръм“ завърши гигантската си дъга през Тихия океан и падна — „като камък“, както се изрази по-късно пилотът му — почти до морското равнище. Там се плъзна между островите Хоншу и Хокайдо и навлезе в Японско море.

Именно тогава мракът се превърна в предимство за хората, които го управляваха. Той щеше да скрие „Тих гръм“ от очите на нахални репортери и новината за него нямаше да гръмне в сутрешните емисии. Радарите на миниатюрната японска армия в Аомори и Накодате го уловиха, разбира се. Ала те не бяха от значение. Япония не разполагаше с оръжия, които да противодействат на „Тих гръм“. Въпреки това дванайсет часа по-рано японските генерали бяха уведомени при пълна секретност, че Америка изпраща експериментална машина в техни води и ако обичат, да си затворят очите.

След като навлезе в Японско море, „Тих гръм“ набра отново височина и продължи на дванайсет хиляди метра. Разбира се, западните брегове на морето бяха руска територия и там, естествено, имаше много повече и много по-мощни радари, отколкото по японския бряг. Но и те нямаха значение. Защото и руските генерали като японските знаеха, че „Тих гръм“ не представлява заплаха… за тях.

Когато пилотът и навигаторът решиха, че са достигнали точката за прицел, „Тих гръм“ намали значително скоростта си и започна процедура по подготовка на въоръжението. Това въоръжение — ядрена бомба със скромен обсег и куха медна тръба, не по-широка от човешко тяло — би озадачило дори военните експерти отпреди десетилетие, но беше предостатъчно за мисията на „Тих гръм“.

В насочващата система се появи карта на Северна Корея с наложен отгоре й овален отпечатък на очакваните поражения.

Никое човешко същество в „Тих гръм“ не погледна картата, защото там хора липсваха. Капитанът му — както и целият екипаж — бяха в щат Вашингтон и наблюдаваха картата на екран.

— Всичко ми изглежда наред — каза пилотът, американец, на артилериста, който пък беше руснак. — Спусни щитовете.

— Разбрано — отвърна артилеристът и затрака с пръсти по клавиатурата. Черни силуети се появиха по краищата на овала — по течението на река Ялу на север и запад, по демаркационната линия, разделяща Северна от Южна Корея, и по тихоокеанския бряг на юг и на изток. Тези силуети не можеха да се пипнат, видят или подушат, разбира се. Нищо материално не би могло да издържи на предстоящата атака и създаването на електронните полета, които да поемат ролята на щит, беше една от най-трудните задачи около конструирането на „Тих гръм“. — Готово — докладва артилеристът на пилота.

— Още ли сме на позиция? — обърна се пилотът към китайския навигатор и когато навигаторът отговори утвърдително, пилотът се прекръсти. (Смяташе се за атеист, но имаше моменти, когато не се чувстваше такъв.) — Стреляй — нареди той на артилериста и за пръв път в историята на света една нация загуби война — изгуби я тотално и безвъзвратно, — без никой да пострада.

 

 

Е, това всъщност не беше съвсем вярно.

Няколко севернокорейци със сърдечно заболяване умряха, и по-точно онези, които имаха лошия късмет да носят пейсмейкъри по времето на електромагнитния удар, притежаващ повече енергия от средностатистическата светкавица. (Но пък единствените севернокорейци с достъп до толкова скъпа технология — и толкова западна — бяха от висшите държавни кръгове. Така че смъртта им не трогна никого.) Е, имаше и шепа нещастници, които летяха с леки самолети в момента на удара, и те не оцеляха при последвалите катастрофи. (Те също бяха от висшите ръководни кръгове.) Като цяло, последната смяна на режима в Северна Корея се размина с много по-малко жертви от средностатистическия уикенд по магистралите на Западния свят.

Само за част от секундата всички телефонни системи на Любимия водач сдадоха багажа. Повечето електрически далекопроводи дадоха на късо. Всяко оръжие, по-сложно от карабина, се повреди непоправимо — а армията на Любимия водач имаше огромен брой оръжия от всякакъв вид. Без телефони и радиовръзки никой не можеше да знае какво става извън непосредственото му обкръжение. Севернокорейската нация вече не беше заплаха за никого, защото на севернокорейска земя нация вече не съществуваше.

Все пак в тази особена война се случи и една истинска битка.

Случи се заради един тъп полковник, който командваше подразделение близо до Каесонг. Той, разбира се, не знаеше какво точно става, знаеше само, че хората му са в опасност. И направи онова, което биха направили повечето полковници. Изкара войниците си, раздаде им наличното огнестрелно оръжие и даде заповед за атака през границата.

Не стигнаха далеч.

Препънаха се още при гъстото минно поле на демаркационната линия. Неколцина от войниците в авангарда се разлетяха на парчета, още двайсетина загинаха от куршумите на южнокорейската погранична застава, която ги видя, че идват, и откри огън… а после прекрати огъня, когато установи, че продължават напред, но бавно и с вдигнати над главите ръце.

Разбира се, по това време целият свят получаваше информация за случващото се… и не само нашият свят, при това.

 

Останалата част от галактиката чу електронния рев на новото оръжие едва когато той допълзя до тях с нищожната си скорост от триста хиляди километра в секунда (старомодните хора и американците все още я изчисляваха другояче — сто осемдесет и шест мили в секунда), — с други думи, със скоростта на светлината.

Армадата на едно-точка-петиците, която по време на излъчването се намираше на петнайсет светлинни години от Земята, по някое време също се сблъска с електромагнитния рев и изчисли, че източник на излъчването е същият вид „разумни“ същества, които едно-точка-петиците имаха заповед да унищожат.

Разбира се, никой на Земята не знаеше това.

От друга страна, никой сред машинно-складираните, нито сред другите раси под хегемонията на големите галактици имаше представа какво точно се е случило в Северна Корея. Затова, когато доловиха врявата на електронното оригване от Земята, те стигнаха до някои логични, макар и погрешни заключения.

Минаха години преди електромагнитният бял шум да стигне до родните планети на въпросните васални раси. И още повече, докато стигне до гънката в потока от тъмна материя, която играеше ролята на дом на най-близкия грозд големи галактици. И им се отрази зле. Всъщност, притежаваше потенциала да им се отрази трагично, дори смъртоносно зле.

Проблемът беше в природата на оръжието, което създателите му наричаха „Тих гръм“.

Повечето човешки оръжия не бяха проблем, защото разчитаха на химически или ядрени реакции. А такива нищожни оръжия не представляваха заплаха за нематериални създания като големите галактици. „Тих гръм“ обаче действаше на различен принцип. Принцип, който представляваше заплаха за част от въоръжението на самите големи галактици. Наистина, не тривиалната ранна версия, която току-що беше извадила Любимия водач от бизнеса, разбира се, а следващите, подобрени разработки, които тези досадни човеци несъмнено щяха да създадат в най-скоро време… ако им се дадеше тази възможност.

А на тях, разбира се, нямаше да им се даде такава. Вече беше насрочена дата за тоталното им унищожение. И когато тя настъпеше, проблемът щеше да се разреши от само себе си.

А това означаваше, по думите на стария Уилям Швенк Гилбърт, когато Ко-Ко обяснява простъпката си на Микадо от едноименната комична опера: „Щом една заповед бъде дадена, тя е все едно изпълнена, следователно е изпълнена наистина“.

До този момент въпросът за заличаването на човешката раса в известен смисъл още не беше окончателно решен. Тоест, макар да бяха дали заповед, големите галактици бяха продължили да наблюдават Земята, в случай че обстоятелствата се променят дотолкова — нещо крайно невероятно, — че те да отменят заповедта си.

Вече не беше така. Вече не виждаха причина да си блъскат главите (стига да имаха глави, които да блъскат) над този конкретен казус.

Затова го изтриха от съзнанието си (или съзнанията си) в полза на по-неотложни и със сигурност по-забавни въпроси. На едни от челните места в списъка бяха: първо — бяло джудже, което беше на път да открадне достатъчно материя от съседния червен гигант, за да се превърне в свръхнова от вид 1а, второ — съобщения от колегите им от други галактики, на които трябваше да се обърне известно внимание, и трето — трябваше да решат дали да отделят още една Билоподобна част от себе си, която да огледа отблизо малката и бързодвижеща се галактика, чиято орбита щеше да я сблъска с тяхната галактика всеки момент — е, в рамките на следващите четири или пет милиона години.

Всичко, което можеше да им напомни за гадната малка планетка, наричана Земя от своите обитатели, беше в дъното на списъка им. Защо да им пука? Всичко това, в края на краищата, не беше нищо ново за големите галактици. През милиардите години, откакто те се бяха превърнали, волю-неволю, в пълновластни господари на тази част от вселената, големите галактици си бяха имали работа с двеста петдесет и четири раси от категорията на земната и бяха унищожили двеста петдесет и една от тях. (На останалите три, чиито престъпления големите галактици сметнаха за простими, беше даден втори шанс.)

Шансът човеците от Земята да станат четвъртата такава раса, беше нищожен.