Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (26)

23.
Фермерът „Бил“

А в друга част на галактиката, далече, далече…

Едва ли можеше да се каже, че големите галактици са забравили за неспокойната Земя. Не бяха. Беше им принципно невъзможно да забравят каквото и да било. Въпреки това Земята беше отстъпила към по-задните ниши на колективното им съзнание, защото вниманието им беше съсредоточено върху по-важни или поне по-интересни въпроси.

В случая с „Бил“ например това беше грижата за тяхната ферма — май би било по-добре да изписваме „ферма“ с кавички, защото нищо органично не растеше там.

Обикновено не бихме и помислили да сравним големите галактици с фермери от един или друг вид. Само че налице бяха определен вид култури, които големите галактици обгрижваха, налице беше и любопитният факт, че средновековните земни селяни бяха правили нещо подобно на малките си средновековни нивички.

Нивичката, към която „Бил“ проявяваше достатъчно интерес, за да я навестява от време на време, беше пространство със страна няколко светлинни години.

На пръв поглед всеки астроном би я определил като празно пространство. Всъщност точно това си бяха помислили човешките астрономи, когато я забелязаха за пръв път. Само че тя не беше съвсем празна. Наблюденията с по-късните и по-усъвършенствани телескопи на земните астрономи показаха, че там все пак има нещо, нещо, което огъва светлината, пречупвайки я в синия спектър от едната страна и в червения от другата.

Това нещо, както големите галактици знаеха, беше междузвезден прах.

Настоящото пътуване не беше, разбира се, първата визита на „Бил“ в неговата ферма. Неотдавна — преди някакви си два-три милиона години или там някъде — той я беше проучил подробно, извършвайки грижливо преброяване на праха. Какъв процент от праховите частици (по човешки мерки) бяха по-малки от една стотна част от микрона? И какво беше процентното съдържание на по-големите, чак до истинските гиганти, които достигаха невероятния диаметър от десет микрона и дори повече? Освен размера, „Бил“ описа и химичния състав на частиците, броя на неутроните им и йонния им статус.

Всичко това беше най-обикновена и съвсем лесна част от самоналожените задължения на един голям галактик. Въпреки това за „Бил“ това беше задължение от най-приятен вид. В края на краищата, направеното от него преброяване щеше да допринесе за постигането на една от великите мисии на големите галактици.

И така, като някакъв нормански барон от единадесети век, „Бил“ обикаляше нивите си. Междузвездния прах саксонските крепостни селяни на барона биха нарекли угар — незасят участък, оставен да почива, за да възстанови плодородието си.

Нивичката на „Бил“ не раждаше царевица или ръж. Раждаше звезди — големи звезди, малки звезди, всякакви. Но големите галактици предпочитаха големите. Тези гиганти — които хората наричаха звезди от клас А, Б и О — бързо изгаряха запасите от водород в ядрените пещи на своите ядра. Когато водородът им свършеше, щяха да подхванат хелия, въглерода, неона, магнезия — всеки елемент, по-тежък от предшественика си, докато не стигнеха до желязото, което беше последно в редицата.

Когато една звезда изчерпи всички по-леки от желязото елементи, ядрената пещ в ядрото й отслабва, горенето не съумява да компенсира страховития гравитационен натиск на мъртвото тегло на външните пластове и тогава… Тогава звездата се срива сама в себе си.

Следва титанична експлозия, която изсипва нова безценна реколта от по-тежки елементи, родени в немислимата горещина на взрива, и те се превръщат в миниатюрни частици, които на свой ред обогатяват следващата нивичка междузвезден газ.

Ето това би се случило, рано или късно, при нормален ход на събитията, без никаква намеса от страна на „Бил“. За това щяха да се погрижат простичките закони на Нютон-Айнщайн за гравитацията, които големите галактици не виждаха причина да променят.

Както казахме, това щеше да се случи „рано или късно“, но големите галактици предпочитаха да е рано. Затова „Бил“ реши да ускори нещата. Огледа периметъра на околното космическо пространство и забеляза струйка тъмна материя недалеч… примами я да потече към неговата нивичка… и остана доволен. Една от основите цели на големите галактици току-що беше получила малко помощ.

Каква беше тази цел?

Няма как да бъде обяснена по начин, който човешките същества да проумеят, но една стъпка към постигането на въпросната цел беше да се увеличи пропорцията на тежките елементи спрямо леките — в този случай „тежки“ бяха онези елементи, които имат поне двайсетина протона в ядрото си и цяла тълпа неутрони. С други думи, онези елементи, които бяха останали извън списъка с гостите при раждането на вселената.

Промяната на леките елементи в тежки щеше да изисква много работа и огромни количества време… но времето, в края на краищата, принадлежеше на големите галактици.