Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (23)

20.
Брак

Ето как Ранджит получи всичко, за което си беше мечтал някога — беше свободен, прочут и женен за Мира де Сойза. Изобщо личният му живот вървеше все по-добре и по-добре. Съществуваше обаче една по-широка перспектива, която упорито се натрапваше в личното му щастие, перспектива, която в много отношения не беше добра.

Да вземем положението в Северна Корея например. Първо, там, изглежда, се беше извършила смяна на политическия режим. Противният любител на лукса Ким Йон Ир вече го нямаше.

В някои отношения за това почти можеше да се съжалява. Ким може да беше побъркан, но беше от онези побъркани, които винаги успяваха да се спрат на крачка преди да са нападнали съседите си. Сега на негово място имаше нов човек. Човек, когото наричаха Любимия водач. И да си имаше име, то, изглежда, беше твърде ценно, за да го споделят с декадентския Запад.

Но ако самоличността на Любимия водач беше тайна, то действията му бяха съвсем публични. Най-новото им поколение ядрени ракети, твърдяха генералите на Любимия водач, можели лесно да преминат северните ширини на Тихия океан. Това означаваше, че са в състояние да поразят цели в самите Съединени щати — или поне в Аляска и дори в северния край на щата Вашингтон. Нещо повече, хвалеха се генералите, новите ракети били изключително надеждни. Тези приказки изнервяха все повече съседите на Северна Корея. Онези от тях, които все още не разполагаха с ядрени оръжия, бяха подложени на сериозен натиск да се сдобият с такива.

И в останалата част на света положението не беше по-розово. Африка се беше върнала към някои от най-лошите години на двайсети век. Отново се бяха появили армиите от момчета, някои едва навлезли в пубертета, мобилизирани, след като семействата им са били избити, които на свой ред се избиваха взаимно за контрол над незаконни диамантени мини и още по-малко законния добив на слонова кост…

Всичко това действаше обезкуражаващо на Ранджит.

Но имаше едно нещо, което го тревожеше сериозно, и то изникна един ден, когато Мевроу Беатрикс Ворхулст надникна в стаята, където Ранджит разговаряше с адвоката Де Сарам, и попита:

— Кой какво иска за обяд?

Същият въпрос биваше задаван всяка сутрин, но този път получи различен от обичайния отговор. Мира се обърна и погледна въпросително Ранджит, той пък вдигна вежда, въздъхна и погледна към домакинята.

— Напоследък с Мира си говорим по този въпрос, лельо Беа. Смятаме, че е време да те освободим от присъствието си.

Тогава за пръв път видя Беатрикс Ворхулст да гледа с възмущение.

— Как ли пък не! На нас ни е приятно да сте тук. Останете колкото искате. Вие сте като членове на семейството, все пак. На нас ни е приятно да сте тук, както казах, освен това за нас е чест и…

Но Де Сарам поклати глава, забелязал изражението на Мира.

— Май и двамата не схванахме смисъла на казаното, мевроу — прекъсна я той. — Те са женени. Искат да си имат свой дом, а не парченце от вашия, и са напълно прави. Хайде всички да изпием по още една чаша чай и да обмислим възможностите. А колкото до място, където да живеете, ти вече имаш такова, Ранджит. Бащината ти къща в Тринкомалее вече е твоя, както знаеш.

Ранджит се обърна да погледне Мира. Изражението й не го изненада.

— Не мисля, че Мира би искала да живее в Тринко — обяви унило той, но Мира вече клатеше енергично глава.

— Тринко е чудесно място — възрази тя. — Не бих имала нищо против да имаме къща там, дори напротив, но…

Тъй като не довърши изречението си, Де Сарам я погледна объркано и попита:

— Тогава какво?

Ранджит отговори вместо жена си.

— Къщата беше идеална за сам човек на преклонна възраст — обясни той. — Но за нас… тоест за двойка, която би искала да има перални, миялни и всякакви други удобства, с каквито баща ми така и не се сдоби… е, какво ще кажеш, Мира? Искаш ли да ремонтираш къщата на баща ми по свой вкус?

Тя си пое дълбоко дъх, но успя да съкрати реакцията си до една дума:

— Да.

— Разбира се, че искаш — кимна Ранджит. — Може би предпочиташ да я съборим и да започнем от основите? Не? Добре. В такъв случай най-напред ще помоля Сураш да ни намери архитект, който да направи план на къщата, каквато е в момента, а после ще поканим архитекта тук с плановете и двамата ще решите какво и как да преустроите. А аз — добави той — ще съм на разположение за консултации, когато ви потрябвам. Междувременно с Мира ще се пренесем в някой хотел. Как ви звучи това?

Мевроу се беше намръщила така, както Ранджит не я беше виждал да се мръщи.

— Няма никаква причина да се изнасяте — заяви тя. — Спокойно можете да останете тук, докато къщата ви в Тринкомалее стане готова.

Ранджит погледна жена си, после разпери ръце.

— Добре, но аз имам друго предложение. Мира, любов моя? Ти не спомена ли нещо за меден месец?

Мира сякаш се изненада.

— Не. Не съм. Вярно, мислила съм си, че ще е супер, ако отидем на меден месец, но никога не съм казвала и думичка за това…

— Откакто сме женени, не си, вярно — съгласи се Ранджит, — но много добре помня какво ми каза веднъж, в същата тази стая, преди няколко години. Говорехме за чудесните места в Шри Ланка, където аз никога не съм ходил. Така че защо да не ги разгледаме сега? Да си направим туристическа обиколка на острова, докато всички останали се трудят върху бъдещото ни добруване?

 

 

Най-добре било да се започне от най-лесното място, обяви Мира, затова те започнаха обиколката си от развъдника за костенурки в Косгода, едно, защото Мира пазеше чудесни спомени от посещението си там като малка, и второ, защото беше достатъчно близо като за опит, а и оттам лесно щяха да стигнат до старата столица Канди. Но седмица по-късно, когато се върнаха в дома на Ворхулст, след като бяха разгледали и двете места, разочарованието им беше видно за всички. В Косгода ги познали и целия ден по петите ги следвали тълпи от хора. В Канди било още по-лошо. От местното полицейско управление ги развели из града с полицейска кола. Разгледали всичко, но не могли да направят и една крачка по своя воля.

На вечеря Беатрикс Ворхулст слушаше съпричастно обясненията на Ранджит как било хубаво да ги возят насам-натам, но самите те биха предпочели да се смесят с тълпата. Изслуша го и въздъхна.

— Не знам дали е възможно това — каза тя. — В крайна сметка, вие сте най-страхотната забележителност на Шри Ланка. Проблемът е, че островчето ни страда от недостиг на световноизвестни знаменитости. Вие сте, кажи-речи, единствените, които си имаме.

Мира не беше съгласна.

— Не е точно така. Не забравяй онзи писател…

— Да, но той почти не излиза от къщата си. А и не е същото. Ако тук беше пълно с филмови звезди и други известни хора като в Лос Анджелис например, или в Лондон, двамата можехте да си сложите по едни черни очила и да се разхождате, без да привличате излишно хорското внимание. — А после изражението й се промени и тя добави: — Което всъщност не е лоша идея, като си помислиш.

А когато всички я погледнаха въпросително, обясни:

— Имате покани от целия свят, Ранджит, забрави ли? Защо не приемеш няколко?

Ранджит примигна, после се обърна към Мира.

— Как мислиш? Дали да не си организираме истински меден месец — Европа, Америка, където поискаме?

Тя го погледна замислено, после плъзна поглед и по другите сътрапезници.

— Мисля, че би било чудесно, Ранджит — каза накрая. — И ако ще го правим, нека е възможно най-скоро.

Ранджит я изгледа, но не каза нищо. Вместо това заразпитва с какви точно покани разполагат. Едва когато се готвеха да си лягат, се сети да повдигне отново въпроса.

— Наистина искаш да отидем, нали? Защото ако не искаш…

Тя го спря с пръст върху устните, а после взе, че го целуна.

— Ако ще пътуваме надалеч, по-добре да побързаме. Защото отложим ли го, ще стане по-трудно. Не исках да ти казвам, преди лекарката ми да го потвърди, но ще ходя при нея чак в петък. Работата е там, че май съм бременна.